Джуд Деверо
Ангел за Емили (19)

Деветнадесета глава

В шест вечерта бяха прегледали всичко.

— Сега доволен ли си? — попита Емили. — Извършихме кражба, както и незаконно влизане в частно жилище, но не намерихме нищо. Е, доволен ли си?

— Ни най-малко — отвърна Майкъл като пренебрегна сарказма й. — Нещо тук не е наред, но не знам какво е.

— Това, което не е наред е, че Доналд всеки момент ще се върне вкъщи, ще повика полиция и двамата ще бъдем изпратени в затвора. Ти може би ще успееш да се измъкнеш, но ако някой убие мен в затвора, ще си остана съвсем мъртва.

— Нещо обичайно за простосмъртните — изрече Майкъл, без да вдига глава от сценариите.

Беше шест и нещо привечер и както Емили отбеляза, не бяха открили нищо. Не че денят не бе интересен. Бяха намерили личния компютър на Доналд с неговите седемстотин байта информация на диска, където разследванията на Емили съвсем лесно можеха да се поберат. Проблемът се състоеше в това, че Доналд бе сложил парола, за да защити файловете си, а Емили нямаше представа каква би могла да е тя. След като обясни на Майкъл от какво се нуждаят, той предложи:

— Лилиан сигурно ще я знае. Тя познава живота на твоя Паток доста добре.

— Ще я повикаме ли? — попита Емили, като му напомни, че Лилиан е гола дама без тяло. — Или ще установим контакт чрез медиум?

— Ще помоля Хенри да отиде вместо мен. Щях да отида и аз, но трябва да влача навсякъде това тяло, а то отнема прекалено много време.

— Мразя да слушам за Хенри.

— Той живее тук.

— Разбира се. Какво ли се чудя? — После Емили престана да задава въпроси, а Майкъл прекара целия следващ час, преглеждайки повечето от подвързаните томове страница по страница. По-късно наведе глава настрана, сякаш слушаше някого или нещо, а после й каза, че паролата е „господин Новинар“.

— Не е много оригинален, нали? — попита Майкъл, като се въздържа от друг коментар относно суетата на Доналд да използва такава парола.

А Емили прехапа устни, за да не попита как си предаваха информация един на друг призраците. Как пътуваха? Да знае, че навсякъде около нея има един невидим свят, заобикалящ нейния, който доскоро й се бе струвал толкова стабилен, си бе доста зловещо.

Но дори да искаше да попита нещо, не успя, тъй като Майкъл рязко изрече:

— Трябва да вървим. Веднага.

— Той се връща, нали?

Майкъл още веднъж наведе глава, сякаш слушаше някого.

— Да — отвърна тихо, а после изгледа Емили. — Трябва да тръгваме моментално.

Имаше нещо в държането му, което я накара да се поколебае.

— Отново ли има някакви зли духове? Подир теб ли са тръгнали?

Майкъл не й отговори, а затвори капака на компютъра (като по този начин изключи алармата, тъй като не излезе по нормалния начин), пъхна го под мишница, а после забута Емили към входната врата на апартамента.

Но бяха закъснели прекалено много, тъй като от другия край на коридора се зададе Доналд, прегърнал през рамо красива блондинка, за която Емили бе абсолютно сигурна, че няма грам мозък в главата си. Щеше да бъде прекалено несправедливо да има мозък и заедно с това крака като тези, помисли си Емили, докато стоеше като вкопана там, където бе, и не можеше да отдели поглед от двамата.

Но Майкъл успя да реагира. Като сграбчи Емили, той я притисна към стената и започна страстно да я целува. След секунда в мислите й властваше само Майкъл. Доналд бе забравен изцяло.

Когато я пусна, Емили го погледна, а очите й блестяха като звезди.

— Вече ги няма — промълви Майкъл, като все още прикриваше Емили с широкоплещестото си тяло.

— Какво? — прошепна тя, а после си спомни, щом видя палавата му усмивка. — Дръпни се от мен! — каза рязко и го бутна назад.

— Но на мен ми се стори, че ти харесва… — Начинът, по който го погледна, го накара да млъкне, но усмивката не слезе от устните му. — Да вървим — каза, хвана я за ръката и затича с нея надолу по коридора.

Когато се добраха до улицата, тя бе останала без дъх.

— Той ще разбере кой е взел компютъра му — задъхано изрече Емили. — Знае, че само аз бих могла да отворя със скрития ключ.

— Да не си мислиш, че твоят Доналд не знае кой се опитва да те убие и защо?

— Няма да повярвам на това — твърдо каза Емили. — Знам, че Доналд може да е малко суетен, но не вярвам всъщност да е знаел за… за убийството. Той едва ли иска да ме види мъртва.

— Не и ако твоята смърт му донесе най-голямата история в живота му — отвърна Майкъл, после вдигна ръка и извика: — Такси! — Една кола веднага отби и спря до тях.

— Къде отиваме? — попита тя веднага щом влязоха вътре.

— Има само едно място, където бихме могли да се чувстваме в безопасност в момента — отвърна той като сложи компютъра на Доналд върху коленете си.

— О, не, не там! — възкликна Емили и изпъшка. — Не и в къщата на Мадисън.

— Мислех, че мястото ти харесва.

— Харесваше ми. Но… — Тя млъкна, тъй като той я гледаше усмихнато. — Сега изпитвам известно страхопочитание към нея. — Знаеше прекалено добре, че той чете мислите й и е наясно, че тя се страхува заради него и за това как онзи сърдит дух го бе заплашил. Няма да се влюбвам в него — заповяда сама на себе си. Не можеше и нямаше да го направи. — Да, разбира се — каза след малко с възможно най-неприветлив глас. — Злото е твоя работа, а не моя. Но все пак знам, че да се вземе такси за целия път до Грийнбрайър е прекалено скъпо. И ще привлече твърде много внимание.

— Сигурно — отвърна засмяно той. — Ще хванем влака. Разказах ли ти за…

— Да! — прекъсна го тя и се извърна към прозореца. — Разказа ми абсолютно всичко.

 

 

— Това доста ми харесва — констатира Майкъл. — Как точно се наричаше?

— Джин. Не трябва да го пиеш. Сигурна съм, че е против Божиите закони.

— Да се прекалява с каквото и да било е против Божиите закони. Искаш ли да ми кажеш защо се сърдиш?

Седяха на пода в къщата на Мадисън или по-скоро на сгънат на две ориенталски килим, който сигурно струваше цяло състояние. В камината, вероятно непочиствана от сто години, гореше огън, а отстрани стояха остатъците от пилето по марокански и от шоколадовия мус, с които бяха вечеряли. Трябваше да признае на Майкъл способността бързо да се адаптира към удобствата на техния начин на живот, а той определено за съвсем кратко време бе научил много за храненето. Понякога Емили се усещаше, че го пита как да направи нещо.

— Златен суверен — продума той, като я накара да го погледне изненадано. Но веднага отклони поглед от него, тъй като той бе прекалено красив, осветен от пламъците на камината. Тъмнината на къщата сякаш ги обгръщаше в прегръдките си и ги караше да се чувстват уютно и в пълна безопасност.

— Моля? — измърмори тя, докато отпиваше въздържано от диетичната си кола. Изобщо не пиеше алкохол.

— Мисля, че вие, хората, казвате: „Какво не бих дал за мислите ти“. Е, аз ти предлагам цял златен суверен. И дори повече. Предлагам ти всичкото злато, заровено в основите на тази къща.

За миг тя го погледна с широко отворени, любопитни очи, но после отново отклони поглед встрани.

— Няма нищо — отвърна, като не си позволи да го попита за златото. — Просто съм уморена.

— Емили, можеш да излъжеш всеки друг, но не и мен. Какво има?

— Нали можеш да четеш мислите ми, така че ти кажи какво има — отряза го тя.

— Животът ти е съсипан и не знаеш как ще започнеш отново — тихо изрече той.

Беше толкова прав, че когато се опита да му отговори, не можа да изрече и дума. Искаше да бъде смела. Да бъде силна и да си каже, че всичко ще бъде наред, но не можеше. Преди да се усети, сълзите започнаха да се стичат по лицето й.

— Емили — прошепна Майкъл, но когато се опита да я прегърне, тя не му разреши. Въпреки това той я притисна силно и не й позволи да се отдръпне.

— Не е честно! — изплака тя на гърдите му, а после го удари с юмрук. Той не се отдръпна, а продължи да я прегръща, притиснал лицето й към меката вълна на пуловера си. — Бях щастлива. Може би Доналд е нищожество и сигурно щях да бъда нещастна като негова съпруга, а може би ме е искал със съвсем друга цел, но аз не знаех нищо за това. Бях щастлива. Разбираш ли ме?

— Да — отвърна той, като я прегръщаше и галеше по косата. — Ти винаги си била щастлива с тях в началото.

— Престани! — почти изкрещя тя и се опита да се отскубне от ръцете му. Той я държеше здраво. — Не искам да слушам нищо повече. Нито за миналото, нито за бъдещето. Искам само това, което имах в настоящето.

— А аз го съсипах — тихо каза той. — Още веднъж съсипах живота ти.

— Често ли си го правил? — попита саркастично тя, отпускайки се на гърдите му, без повече да се опитва да се измъкне от ръцете му. Колко отвратителни бяха последните няколко дни!

— Емили. — Гласът му бе толкова тих, когато проговори, че тя по-скоро го почувства, отколкото го чу. — Причиних ти ужасни неща.

Повдигна глава да го погледне. Очите му бяха потъмнели и гледаше към пламъците на огъня, но ръцете му я притискаха силно.

— Аз… — Той се поколеба.

— Какво си направил?

Майкъл си пое дълбоко въздух.

— Аз не само съсипах живота ти сега, но го направих и през миналите ти два живота.

Емили се дръпна достатъчно, за да може да вижда очите му.

— Кажи ми какво си направил — изрече сериозно тя.

Той помълча малко и тя почувства, че не му се иска да говори за това.

— Заслужавам понижение. Заслужавам всичко, което Ейдриън реши да направи с мен за това, което ти причиних. Виждаш ли Емили, ти си толкова добра.

— Да, да — нетърпеливо каза тя. — Толкова добра съм, че моят годеник излиза с друга.

— Точно там е проблемът. Мъжете тук на Земята, не те оценяват достатъчно. Виждат само външността на една жена. Виждат, че си приятна за окото, но не поглеждат душата ти, която е толкова прекрасна. Тези простосмъртни мъже сякаш изобщо не ценят душата на жената. Ако добра душа е подслонена в дебело тяло или такова с най-обикновено лице, мъжете не желаят такава жена.

— Но ако бях пищна като онази жена, която беше с Доналд? — тъжно промълви тя.

— Не, ти си красива, но не се кичиш като нея, като онази жена, която видяхме с твоя… с твоя…

— С моя бивш — допълня тя с въздишка.

— Да, с твоя бивш.

— Е, ти все още не си ми казал какво си ми причинил в миналото.

— Ти бе същата, каквато си сега.

— Обикновена и практична?

— Не! Беше доверчива и лесна за манипулиране. Сърцето ти бе толкова любвеобилно, че…

— Че какво?

Майкъл въздъхна.

— Вярваш на всичко, което ти говори всеки мъж с красива външност — това е. Малко са жените на Земята, които могат да се сравнят с теб, Емили — започна той с неприязън. — Живот след живот те наблюдавах как пръскаш добротата си по алкохолици и неудачници, които те изсмукваха. Знаеш ли какво ми беше да гледам как ти, заедно с двете ти деца, почти умирахте от глад една зима, тъй като твоят отвратителен съпруг бе изпил парите за храна на децата? Ти работеше като перачка, Емили. Твоите меки ръце… — Замълча, вдигна ръката й и целуна първо дланта, а после другата й страна и всеки пръст поотделно.

— И какво направи ти? — тихо попита тя.

— Насочих те към една дама, която се нуждаеше от шивачка. Шиенето поне бе по-лесно от прането и тя…

— Не, исках да кажа какво ми причини през последните ми два живота?

— О!

Когато Майкъл не продължи нататък, тя отново отпусна глава на рамото му.

— Хайде, можеш да ми кажеш.

Той си пое дълбоко въздух и след малко проговори:

— В последния ти живот, когато носеше сребристата рокля, аз я избрах за теб. Знаех, че ще изглеждаш прекрасно в сребристо. Ти ме попита дали съпругът ти те е харесал с нея. Емили, аз… аз не ти позволих да се омъжиш. Всеки път, когато някой мъж се сближеше достатъчно с теб и ти решеше да се омъжиш за него, погъделичквах носа ти така, че да се откажеш. През последните ти два живота не ти позволих да се омъжиш или да имаш деца. И двата пъти почина девствена.

Емили се отдръпна от него и за миг остана безмълвна, а после го погледна с изумление.

— Какъв ангел можеш да бъдеш ти? Как можеш да причиниш такова нещо на някои от хората под твоя закрила? Не мисля, че си бил изпратен на Земята. По-скоро си бил изгонен.

— Емили, моля те, опитай се да разбереш. След онзи живот на перачка ти осигурих богат и силен баща, но дори той не можа да ти попречи да се влюбиш в един нехранимайко. Всичко, към което се стремеше този тип, бе наследството ти и щеше да изхарчи всяко пени, което имаше, а после щеше да те изостави като перачка. Не можех да понеса всичко това да ти се случи отново.

— И така ти си погъделичкал носа ми и си ме оставил девственица. Просто от любопитство: как попречи на онзи мъж да ме отвлече? Предполагам, че той се е стремял само към парите на баща ми.

— Той… ъ-ъ… бе заловен в неудобна ситуация и трябваше да се ожени за дъщерята на друг човек.

— И ти се погрижи да бъде заловен в необходимия момент?

— Да.

Емили остана за миг като вцепенена в ръцете му като не знаеше дали да му вярва или не, но във всичко това някак си имаше смисъл. През целия си живот бе имала чувството, че никога, никога няма да се омъжи, че никой мъж няма да я поиска. Когато бе малко момиче, често плачеше над снимки на бебета и когато майка й я бе попитала какво има, Емили бе казала, че знае, че никога няма да има собствени деца.

— Ти си ми причинил това два пъти?

— Да — отвърна мрачно Майкъл. — Знам, че не постъпвах правилно. Не трябваше да го правя. Накрая ти живееше почти толкова зле, колкото ако се бе омъжила за онзи нехранимайко.

— Нека да позная. Живяла съм живот на самотница, заобиколена от книги и може би от една или две котки. Веднъж месечно съм организирала парти с чай в библиотеката за по-възрастни дами, за да можем да обсъдим последните новоизлезли книги. И никога не съм имала млади приятелки, тъй като не съм могла да понеса да гледам децата им и да слушам за щастливия им живот у дома.

Майкъл помълча малко, но после отговори едва доловимо:

— Да.

— Разбирам. Точно от този начин на живот най-много съм се бояла и често сънувам, че ме сполетява. И ти си ми причинил това два пъти?

— Първия път си помислих, че всичко се провали, тъй като не знаех как да го направя. Затова смятах, че втория път ще се справя по-добре. Мислех, че ще намеря добър, внимателен съпруг за теб, после ще ви тикна й двамата в правилната посока и веднъж поне ще си изживяла живота си щастливо.

— Е, предполагам, че мога да отгатна какво е станало и този път. Не си могъл да намериш мъж, който да ме заслужава.

— Точно така. Кой може да се издигне до твоята доброта?

Много бавно Емили се отдръпна от него и когато я погледна в очите, той видя как те постепенно потъмняват от гняв.

— Копеле такова! — тихо изрече тя, но гласът й звучеше страстно. — Та аз не съм някакъв… някакъв ангел небесен — извика в лицето му. — Аз съм жена от плът и кръв, не някаква статуя за боготворене, а жена, която трябва да бъде обичана. Не искам да бъда сложена в музея и да бъда съзерцавана, защото съм… ха-ха… „добра“. Искам да живея и да изпитам всичко, което животът ми предлага. Обзалагам се, че съм била по-щастлива като перачка, отколкото когато съм била богата и съм правила дамски соарета.

— Да, така беше — учудено отвърна той. — А аз така и не разбрах защо. Исках да имаш всичко. И ти го имаше…

— Нищо не съм имала! Чуваш ли? Абсолютно нищо не съм имала. Имах… — Изведнъж всичко й дойде прекалено много и тя не можа да продължи. — Никога няма да разбереш. Никога. Доналд ми даде…

— Знам какво ти е дал! — почти изкрещя Майкъл. — Въпреки че съм ангел, в този миг и в това тяло аз съм преди всичко мъж. Да не мислиш, че ми е лесно да те гледам и да не те докосвам? Прекарах една нощ с теб и сега трябва да плащам за нея цяла вечност. Но тя си струваше. Да, да те държа в ръце си струваше всички наказания на света.

За миг Емили остана загледана в него, а после се хвърли в прегръдките му.

— Майкъл, не мога да се влюбя в теб. Не мога. Ти не си истински. Ще изчезнеш от Земята.

Майкъл я притисна сякаш ако я пуснеше, щеше да умре.

— Знам — прошепна той. — И с мен е така. Как мога да обичам простосмъртна? Как мога да се върна горе и да те наблюдавам живот след живот със… със… — Пое си дъх разтреперано, а после я отдалечи малко от себе си. — Какво ще стане, ако ти отнема всички спомени за мен?

— Не можеш да го направиш — отвърна тя, впила очи в него. — Разказа ми достатъчно, за да знам, че дори Господ не може да изтрие любовта. Може би няма да си спомням защо чувствам такава празнота, но винаги ще знам, че нещо ми липсва. Права ли съм?

Той помълча, преди да й отговори.

— Да. Не можеш да забравиш любовта, независимо дали тя е към човек или към Бог.

— Доналд не ми липсва, но ти, дори когато отидеш в съседната стая, ми липсваш. Толкова много ти се разсърдих, когато ме изостави сама, след като се бяхме любили.

— Знам. Не исках да те оставя, но бях… отведен. Духът и тялото ми бяха преместени другаде.

Тя отпусна глава на рамото му.

— Не трябваше да правим това, което сторихме, и през цялото време упорито се опитвам да забравя, че то изобщо се е случило, но не мога. Страхувам се, толкова се страхувам да остана отново сама, след като ти си отидеш.

— Емили, ти никога няма да си сама, никога не си била и няма да бъдеш.

Тя го погледна.

— Няма да е същото, ако си без тяло.

— Знам. Аз ще мога да те виждам, но ти няма да можеш нито да ме виждаш, нито да ме чуваш. А може би изобщо няма да можеш да си спомниш за мен. — Подържа я малко в прегръдките си, а после я отдалечи и погледна в очите й. — Добре, Емили, любов моя, значи имаме две възможности. Едната е да изплачем сълзите си…

— Да изплачем очите си.

— Добре. Така повече ми харесва — отвърна той, а после се засмя при нейната плаха усмивка. — Както и да е, можем да оплакваме това, което ще ни се случи, тъй като независимо от желанието ни, ние наистина ще бъдем разделени. Другата е да живеем ден за ден и да се опитаме да се възползваме от всеки миг, който ни е даден, независимо че осъзнаваме, че утрешният ден може да ни донесе лоши новини.

— Прав си — промърмори Емили като се отдръпна от него. — Доколкото разбирам, ти предлагаш да прекарваме всяка свободна минута, която имаме на Земята, в правене на любов.

— Точно така — отвърна той весело, усмихнат щастливо. — Съвсем вярно.

— Ти наистина си мъж, нали? Ангел или не, ти определено си мъж! — Тя почти изплю последната дума, сякаш бе нещо противно и отвратително.

Майкъл я погледна смаяно.

— Мислите ти са прекалено объркани, за да мога да те разбера.

— Горкичкият ти! — каза тя и се отдалечи от него. — Сто процента съм на страната на Ейдриън. Ти наистина си най-некадърният ангел на небето. Дори не знам как си станал ангел. Говориш ми, че съм неспособна да избера подходящия мъж, но дори на мен ми е ясно какво се опитваш да направиш.

Майкъл изглеждаше напълно объркан, докато се опитваше да разбере за какво говори тя.

— Какво съм направил?

— Ти ме отдели от Доналд само заради твои собствени егоистични цели, нали? И си ме оставил да се съсипвам без никакво мъжко внимание цели два живота също поради егоистичните си цели, нали?

— Е, а-а, може би наистина съм бил малко егоистичен, но тогава се опитвах да те защитя.

— О? А нима в момента не се опитваш да ме защитиш, когато се държиш толкова дяволски мило с мен?

— Не съм се опитвал да направя нищо лошо — объркано каза той. — Аз…

— Точно така е, нали? Ти идваш тук и се държиш мило с човек, за когото знаеш, че не умее да преценява правилно мъжете, а после се отнасяш толкова дяволски мило с мен, че се влюбвам от все сърце в теб. А после какво? Питам те — после какво?

— Аз… — Майкъл поклати глава. — Просто не мога да те разбера.

— Е, добре! Дойде ми до гуша от това вие мъжете, да ми казвате каква съм. Дойде ми до гуша! Чуваш ли? Дойде ми до гуша!

— И какво искаш да направя?

— Да ми намериш съпруг, разбира се. Не искам да живея сама. Искам къща в провинцията и поне три деца. Ти си ангел и можеш да гледаш в сърцата на хората, така че намери ми съпруг, преди да си тръгнеш.

— Но нали трябва да открием кой се опитва да те убие?

— А, разбирам. Имаш време да направиш това, а нямаш време да сториш нещо добро за мен, така ли?

— Емили, изглежда съвсем съм загубил интелигентността си. Не мога да разбера защо си ми сърдита. Напълно се обърках.

— Много е просто. Ти дойде на Земята и съсипа живота, който аз си бях избрала. Може би в твоите очи той не бе нещо кой знае какво, но беше моят живот. А сега, благодарение на теб, нямам нищо. Две трети от мен са влюбени в ангел, който ще напусне тази земя и може да отнесе или да ми остави спомените за себе си като си тръгне, а аз живея в малко градче, където срещам много малко мъже и се запознавам с още по-малко. Да бъдеш библиотекарка в малко градче не ти дава кой знае какви възможности, нали?

Емили почти съжали Майкъл като видя как красивото му лице се сгърчва от напрежение да проумее мисълта й. Но се чувстваше страшно изморена да слуша колко незначителна била и как векове наред се влюбвала в неподходящи мъже. Знаеше, че е влюбена в Майкъл и не искаше да се замисля прекалено много за това, но божичко, човек понякога трябва да постъпва егоистично! Може би бе чудесно да дойде ангел на Земята, за да спаси живота ти, но що за живот щеше да бъде, ако прекараше остатъка от него жива, но в напразен стремеж към някакъв мъж, за когото може би дори нямаше да си спомня?

— Е? — попита Емили, изненадана от силния си глас. Майка й я бе учила винаги да бъде любезна, но точно сега много по-правилно й се струваше да бъде малко егоистична. Щеше да използва един ангел за собствените си егоистични цели. — Ще можеш ли да намериш добър мъж за мен или няма да можеш?

— Предполагам, че ще мога — отвърна тихо той. — Какво имаш предвид?

— Очевидно аз обикновено се насочвам към пияници и мъже, които се женят за мен, за да давам партита за кариерата им, спомняш ли си? Така че защо ме питаш какво предпочитам? Искам мъж, който ще се държи добре с мен, от когото мога да имам деца, мъж на когото ще мога да се доверя, на когото мога да разчитам.

— Разбирам. Такъв е доста трудно да се открие в днешно време. Прекалено много съблазън има в този свят, за да…

— Тогава, когато се върнеш у дома, ще трябва да се грижиш отново за мен, нали? Искам да кажа, че това наистина е твое задължение, нали?

Емили виждаше, че не точно това се върти в ума му, а и честно казано, тя самата също не го желаеше. Повече от всичко на света искаше да прекара живота си с Майкъл. Не с някой, който прилича на него, а с него. Къде другаде щеше да намери мъж, който да изпитва такова страхопочитание към живота? Мъж, който гледа футбола като едно от чудесата на света? Къде щеше да намери?…

Сама си заповяда да престане. Нямаше да може да живее с Майкъл и ако искаше да запази разума си, трябваше да спре да мечтае за това. Както казваше приятелката й Айрин: „Единствената противоотрова за някой мъж е друг мъж, и то за предпочитане да е по-млад и по-красив“.

— Добре — каза твърдо Емили, като се опитваше гласът й да звучи делово, — сключваме ли сделката?

— Сделката? — В интонацията му долови такова отвращение, каквото досега не бе чувала.

— Това е пример на: „Ако аз те почеша по гърба, и ти ще трябва да почешеш моя“.

— А, най-после нещо да ми хареса — каза Майкъл толкова сладострастно, че Емили трябваше да се извърне, за да скрие усмивката си.

После отново се обърна към него.

— Не, нищо подобно. Отсега нататък вече сме бизнес партньори, нищо повече. Няма да има повече гуши-муши. По този начин на теб няма да ти се кара Ейдриън и няма да бъдеш понижен още по-ниско, а аз ще получа мъж и деца. Как ти звучи?

— Звучи научно обосновано — отвърна мрачно Майкъл. — Освен това не ме интересува какво казва Ейдриън. Той просто завиж…

— Сключваме ли сделката? — попита Емили като протегна ръка към него. — Между другото не ми харесват слабите мъже. В тях няма хъс за живот.

— Точно така — потвърди Майкъл и стисна ръката й.

— Е, след като решихме този въпрос, ще може ли да поспим малко? Утре ще трябва да минем всичките тези файлове, а ти ще трябва да започнеш да ми търсиш партньор за цял живот. — Емили усмихнато отиде в другия край на стаята при дюшека, който Майкъл бе смъкнал предобеда от тавана. Той бе плесенясал като старите юргани върху него, но тя бе толкова уморена, че би спала където и да е.

Щом се настани, тя се усмихна в тъмнината. За пръв път откакто бе блъснала Майкъл почувства, че животът й може би започваше, а не свършваше, в което бе убедена през последните няколко дни. Щяха да открият кой се опитва да я убие, а после Майкъл щеше да й намери съпруг — някой добър човек, някой, от когото можеше да има деца, някой…

Унесе се в сън с усмивка на лице.

Но Майкъл не заспа. Знаеше, че Емили си няма представа каква трудна задача му е поставила. Съзнаваше, че няма „добри“ мъже измежду тези, за които се грижеше. Поне не достатъчно добри за Емили. В такъв случай щеше да се наложи да се свърже с други ангели и да види какво имат те в наличност. Освен това мъжът трябваше да бъде на подходяща възраст и с подходящо телосложение. А нямаше ли да бъде хубаво, ако живееше близо до Емили?

Майкъл се опита да не мисли за това, което правеше, опита се да потисне чувството си, че не желае никой друг мъж да докосва „неговата“ Емили. „Животът на смъртните е само за смъртните — бе казал Ейдриън. Остави ги сами да правят собствените си грешки, да тънат в собствената си зла карма.“ Ейдриън бе имал предвид, че Майкъл не трябва да се приравнява с нивото на земния живот, където изпитваше собственически чувства към тази смъртна жена. Той искаше Майкъл да помни, че е ангел и е над такива низки страсти.

Но Майкъл не се чувстваше много ангелски настроен. Всъщност, ако трябва да се придържаме към истината, той никога не се бе чувствал ангел, що се отнася до Емили. Защото точно в този момент най-много от всичко на света искаше да легне в леглото при нея и да я люби.

Но не го направи. Вместо това сложи земното тяло, което подслоняваше духа му на втория дюшек, а после измъкна духа си от тялото. На Земята го наричаха „астрална проекция“. След това само като дух, се възкачи на небето и започна да се консултира с други ангели за мъжа, който щеше да направи неговата Емили щастлива.

Когато духът му се завърна на сутринта, тялото му почиваше, макар и малко схванато от това, че не бе помръднало цяла нощ, но Майкъл вече имаше няколко имена и адреси, както и план. Освен това го болеше сърцето. Дори Ейдриън не му се кара, когато видя колко бе нещастен. Другите ангели не можеха да разберат за какво е разстроен, но чувстваха болката му и му съчувстваха.

За миг, преди духът му да се вмъкне отново в тялото, Майкъл се надвеси над Емили и я погледа как спи. Закле се, че ще се постарае да свърши най-доброто, което може. Щеше да се опита да компенсира самотата, която й бе причинил в миналото, и може би, ако бе достатъчно умен, щеше да промени късмета на Емили за в бъдеще, що се отнася до мъжете.

Като се спусна надолу, той я целуна по бузата — ангелска целувка давана често, но рядко усещана. Въпреки това Емили се размърда в съня си и Майкъл се дръпна. Не трябваше да й позволи да разбере какви чувства изпитва той. Да я товари с чувствата си на ревност и съжаление, дори да я товари с любовта си не бе честно. Както бе казала тя, той щеше да си отиде и нямаше право да вземе сърцето й със себе си. Отсега нататък щеше да си върши работата и щеше да запази чувствата си само за себе си. Да, помисли си усмихнато. Веднъж поне щеше да свърши работата, която се очакваше от един ангел. Щеше да дава, да дава и да дава, без никаква надежда да получи нещо обратно.

— Но, мили Боже — прошепна той като се вмъкна обратно в земното си тяло, — не й позволявай да прави отново това нещо с косата над лявото си ухо. Не бих могъл да го понеса.