Джуд Деверо
Ангел за Емили (18)

Осемнадесета глава

Емили впери очи в екрана.

— До този момент не е ясно дали госпожица Тод има нещо общо със страховитото убийство, за което бе съобщено тази сутрин, и докато не бъде открита и разпитана, никой не ще знае със сигурност. И така, с това приключваме за днес. С вас бе Доналд Стюърт.

Емили се извърна от телевизора в магазина само за да види цяла редица с телевизори, на чиито екрани се виждаше нейната снимка.

— Е, ето какво представлява честта на Доналд, когато става въпрос за кариерата му — промърмори тя. Трябваше да изпълни заплахата си и да го изложи. Стисна зъби и излезе от магазина.

— Не знам как се казват, но са много вкусни — каза Майкъл, като й връчи един мазен плик и висока картонена чаша с нещо за пиене.

— Такос^[1] — заяви тя като погледна вътре, а после поклати глава към него. Все още не се бе възстановила от тази сутрин, когато Майкъл бе накарал един мъж в дълга черна лимузина да спре и да им предложи да ги откара в града. Бяха пътували много удобно, а когато слизаха, мъжът бе дал на Майкъл пачка пари.

— Как направи така, че през Грийнбрайър да мине лимузина? — попита Емили със страхопочитание.

— С магия — засмя се той. — С черна магия.

— По-добре говори по-тихо, да не те чуе Ейдриън.

— Знаеш ли, мисля, че Ейдриън малко завижда. Обзалагам се, че Архангел Михаил никога не го е молил за нищо. Освен това се обзалагам, че ако довърша тази работа, може изобщо да не ме понижат. Питам се дали Ейдриън не се притеснява, че ще ме издигнат едно ниво над него!

Емили поклати глава с отвращение.

— За ангелите се предполага, че не трябва да завиждат, нито пък да бъдат амбициозни.

— А от простосмъртните се очаква да живеят в мир и съгласие. Сега искам да ме изчакаш тук, докато отида да взема нещо за ядене — каза той, — а после ще отидем в апартамента на твоя Паток.

Веднъж поне Емили не протестира против името, което Майкъл използваше. Така че сега поглъщаше една след друга мазните такос, докато Майкъл я побутваше по улицата. Тя изобщо не гореше от желание да влезе в апартамента на Доналд. В края на краищата какво толкова можеха да намерят? Доказателства за неговите изневери? Емили искрено се надяваше, че Доналд си спомня всеки сладък миг, който бяха преживели заедно, и си умира от желание да я върне при себе си. Никакъв шанс! — помисли си тя, докато приближаваха апартамента му.

— Предполагам, че няма нужда да те информирам, че портиерът няма да ни пусне горе без разрешението на Доналд — каза тя, а после кимна към самодоволната усмивка на Майкъл.

Е, естествено портиерът се държа така, сякаш Майкъл бе най-скъпият му приятел, когото не бе виждал отдавна, и след минута бяха вече в асансьора, а Майкъл бе леко позеленял.

— Прекалено бързо и прекалено високо — промърмори той, когато слязоха на двайсет и шестия етаж.

Емили знаеше къде Доналд държи скрит един ключ — вътре в пожарникарския маркуч зад вратата за аварийния изход, — но Майкъл сложи ръка на дръжката и вратата сама се отвори.

— Твоят дом ми харесваше повече — продума той като огледа апартамента, изцяло обзаведен в стъкло, хром и черна кожа. Навсякъде имаше огледала, покриващи стените от пода до тавана.

— Добре, вече видя всичко, така че хайде да си вървим — обади се Емили, като се чувстваше някак неудобно в този апартамент, в който бе идвала толкова рядко.

— Тук някъде е — тихо промълви Майкъл.

Емили, като си помисли, че е казал: „Той е някъде тук“, бе на половината път до вратата, когато Майкъл успя да я хване за ръкава.

— Страхливка. Него го няма — увери я той, когато както винаги прочете мислите й. — Поне така мисля. Да погледнем ли в спалнята? Може би са останали някои блондинки.

— Много смешно. Надявам се Ейдриън да те понижи дотам, където ти е мястото.

— Тогава ще мога да видя всички мъже, с които си живяла през предишните ти няколко живота — отвърна й той. — Искаш ли да ти разкажа за живота, който отдаде на комарджията? Прекара цели четирийсет години в напразната надежда, че той ще се промени.

— Би ли намерил това, за което мислиш, че е тук, като оставиш мен и всеки мой предишен живот на мира?

— Не мога — отвърна той, като оглеждаше стаята. — Не мога да те оставя сама за още сто години. Кажи ми Емили, с какъв човек искаш да прекараш остатъка от живота си?

— Умен, забавен, отдаден само на мен. Всъщност да бъде мой пълен роб. А освен това да е богат, за да ме отведе до Париж.

— Мислех, че искаш да ходиш на някаква река. Как беше — спускане с лодка по бързеи? — Изведнъж той затаи дъх, щом стигна до висок шкаф срещу вратата. — Тук е.

Въпреки здравия си разум, Емили се смрази. Какво имаше в шкафа? Зли демони? Призраци? Нещо или някой, който ще изскочи отвътре и никога няма да могат да го върнат обратно?

Когато Майкъл отвори вратата му, сърцето на Емили едва не спря, ръката й инстинктивно се вдигна към гърлото и тя си пое дълбоко дъх. Но вътре в шкафа имаше само книги, ред след ред подвързани с кожа книги.

— На мен не ми се струват много зли — изрече Емили, раздразнена от собствената си реакция. — Това са сценариите на Доналд за предаванията му. Знам, понеже аз намерих човек, който да му ги подвързва.

Внимателно, сякаш можеше да изгори ръката си, Майкъл се протегна и извади една книга, а после я отвори. Както Емили каза, вътре бяха работните сценарии от предаванията на Доналд. Въпреки елегантната, скъпа кожена подвързия, по сценариите беше драскано, а евтината хартия бе подгъната и изпокъсана. Като затвори книгата, Майкъл я сложи обратно на мястото й, а после прокара ръце по редиците от книги.

— Какво правиш? — попита нетърпеливо Емили. — Няма да ме уверяваш, че и книгите могат да бъдат обитавани от духове, нали?

Като се обърна, той я погледна сериозно:

— Какво общо имаш с тези…

— Сценарии — каза тя, уморена от ревността му. — Те са просто сценарии на по-дългите предавания, които Доналд е направил. Няма нищо зловещо в тях.

— Какво общо имаш с тях?

— Аз? — започна тя, а после млъкна. — Помогнах му в разследванията, това е всичко. Идеите бяха на Доналд и аз… — Отново млъкна, тъй като от начина, по който я гледаше, разбра, че той знае как го лъже в момента. — Добре, в Грийнбрайър понякога се чувствам твърде самотна през седмицата, така че чета много. И от време на време попадам на някоя подходяща за Доналд идея, от която да направи предаване. После правя известно разследване. Всеки може да го направи. Заемам от други библиотеки материали и използвам Интернет. Престани да ме гледаш така! Не влизам във файлове, където не трябва, нито правя нещо незаконно или неморално. Просто помагах на Доналд, това е всичко.

— Нищо чудно, че те е помолил да се омъжиш за него — промърмори под носа си Майкъл.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Емили, ти си била цялата му кариера. Колко от тези истории са били избрани от теб, разследвани от теб, а после и написани от теб?

— Няколко — отвърна тя. Ако Доналд се бе оказал лъжливо, предателско нищожество, това не означаваше, че и тя бе такава. Надписите по новините гласяха, че Доналд ги е написал и разследвал. Името на Емили никога не се бе появявало по сценариите. И нали точно така го искаше, често се уверяваше тя. Някои от случаите, които бе разглеждал, бяха доста спорни и…

Погледна към Майкъл.

— Е, може би съм понастъпила някого по мазола и той е открил, че съм ги писала аз, а не Доналд. За това ли говориш?

— Точно за това.

За миг в съзнанието на Емили се превъртяха всички случаи, за които бе „помагала“ на Доналд. Всъщност те точно по този начин се бяха срещнали. Емили бе писала настойчиво няколко пъти на Доналд, като го умоляваше да дойде в библиотеката и да поговори с група тийнейджъри за кариерата на телевизионния говорител, но той винаги й бе отговарял съвсем официално, като в писмата си обясняваше, че програмата му била много натоварена и не можел да дойде. Емили се чудеше как да го накара да приеме поканата й, когато си спомни нещо, което бе чела — за някакви заплашени човешки същества, после си спомни нещо, което съпругата на един доста голям за времето си строителен предприемач бе казала на свой ред, а накрая си спомни още нещо, което бе чула по телевизията. Когато събра всичко заедно, стана доста добра история, така че тя я записа и изпрати на Доналд.

Две седмици по-късно Доналд дойде в Грийнбрайър, срещна се с Емили, поговори с учениците и накрая нае апартамент и направи малкото градче свой дом за почивните дни. Освен това Доналд бе разследвал нещата, които Емили бе написала, и като разбра, че всичко е истина, използва случая първи да изнесе фактите във вечерните новини. В края на краищата строителният предприемач бе спрян по средата на работата и доколкото Емили бе разбрала, загуби милиони от бъдещи договори. Но Доналд бе спечелил награда с тази новина, която отпразнува, като купи шампанско и рози за Емили и отне девствеността й.

— Защо изглеждаш толкова странно? — попита Майкъл. — Колко от тези истории дават достатъчно основание някому да те намрази?

Емили се усмихна леко.

— Мисля, че те по-скоро мразят Доналд. Той изнесе случаите пред широката публика и съответно бе награден за тях.

— Обратно на твоето мнение за него, на човек не му трябва много време, за да разбере, че Доналд е пълен идиот. Той е само красива външност и добра дикция. Никой, който е прекарал половин час до него, няма да повярва, че той е разнищил тези случаи. Като убиеш Доналд, какво ще постигнеш? Нищо. Човек трябва да убие извора, който си ти.

— О! — изпъшка Емили и се отпусна тежко на едно от черните канапета на Доналд. — Никога досега не съм се замисляла по този въпрос. През цялото време настоявах Доналд да ми позволи да остана анонимна. Не съм искала да бъда в светлините на студиото. Просто исках да съм сигурна, че е раздадена справедливост.

Майкъл й се усмихна.

— Харесва ми това, че никога не се променяш. Винаги си обичала справедливостта. Няколко пъти дори отдаде живота си за справедливостта.

— Този живот един от онези ли е? — мрачно попита тя.

— Не и ако аз имам думата по него. А сега — хайде да се захващаме за работа. Мисля, че трябва да търсим случай, който не е довършен. Спомняш ли си някой такъв?

— Това включва ли мъже, които скоро ще излязат от затвора под гаранция?

За миг Майкъл я погледна неразбиращо.

— Когато те попитах какво зло те заобикаля, защо не се досети за всички тези разследвания, които си направила?

— Не помислих, че някой знае за връзката ми с тях. Доналд винаги твърдеше, че съм тайното му оръжие.

— Искал е да обере всичките облаги за себе си — присви устни Майкъл. — Е, добре, станалото — станало. Как ще процедираме? Ако подхвана един по един тези материали, ще мога да усетя, ако има някое зло, свързано с тях.

— Защо просто не вземаш подвързаните сценарии?

— Прекалено разводнена е информацията в тях. В някои има лоша енергия, но е твърде слаба. Трябва ми първоизточникът. Къде е оригиналното разследване?

— На компютърен хард диск — отвърна тя, като нарочно не искаше да бъде по-точна.

Майкъл я погледна настойчиво.

— Добре. Всичко е на преносимия компютър на Доналд. Не искаше нищо да остава при мен, тъй като… — Тя млъкна и погледна към Майкъл.

— Разбирам, няма нужда да ми го казваш. Не е искал някой случайно да открие, че ти си свършила цялата работа, а той е обрал лаврите.

— Не ми каза точно това, но сигурно е било така.

— Е, къде е компютърът му?

— Не можеш да гледаш в личните файлове на някого. Незаконно и неморално е, а освен това нямам представа къде е. Вероятно е при него или в офиса му.

— Съмнявам се да го остави в офиса. Не би искал някой да бърника из нещата му. Ще огледаме ли тук?

Емили знаеше, че и да каже на Майкъл, че не могат да претърсват личните дела на Доналд, това нямаше да му попречи да направи каквото е намислил.

— Спалнята? — попита тя. — Или предпочиташ да се захванеш първо с всекидневната?