Джуд Деверо
Ангел за Емили (15)

Петнадесета глава

Тя се събуди в панически ужас и сигурно щеше да побегне нанякъде, ако нечии приятелски ръце не я бяха задържали.

— Спокойно, Емили — каза глас, който й бе станал толкова познат, и както винаги, когато Майкъл я докоснеше, тя се успокои.

— Какво стана? — Ужасни откъслеци от случилото се изпълниха съзнанието й и я накараха да се вкопчи в Майкъл.

Тя лежеше в скута му, ръцете му я обгръщаха, а главата й почиваше на гърдите му и чуваше как сърцето му тупти забързано.

— Емили — прошепна тихо той, — толкова се притесних за теб. Толкова се изплаших. — Гласът му бе по-скоро дихание, отколкото звук. — Разбрах, че си в опасност, но се страхувах, да не би да не стигна навреме до теб. — Притисна я още по-близо до себе си, така че устните й се оказаха до шията му. — Помислих си, че тя ще те убие. Не бих искал да държа в ръцете си безжизненото ти тяло — прошепна, а после я премести така, че да вижда лицето й.

Нямаше нужда да й казва къде бяха, тъй като и сама се бе досетила. Намираха се в малката, закътана и усамотена дъбрава, закриляна от горските елфи — мястото, където не се допускаха жени, които не са плодоносни.

— Но ти бе изложеният на смъртна опасност — промълви тя и вдигна очи към него, чувствайки кожата на врата му прекалено близо до устните си.

— Не, изобщо не бях изложен на опасност. Сега разбирам, че никой не може да ми навреди, докато не дойде време да си вървя. А аз не мога да си отида, докато не съм сигурен, че ти си в безопасност.

Докато я прегръщаше и енергията му я успокояваше все повече и повече, тя започна да си спомня видяното.

— Ти бе убит, нали? Ти бе взривен от експлозията.

— Да, това тяло бе вдигнато във въздуха. Но нещо толкова дребно не би могло да навреди на един дух.

Когато разумът й изведнъж се проясни, тя се отдръпна, за да може да го погледне в очите.

— Ти наистина си… — Сякаш не можеше да изрече самата дума.

— Ангел. Да, Емили, такъв съм. Никога не съм те лъгал. Бях изпратен тук, за да те защитавам и да открия опасността, която е някъде около теб. Винаги съм ти казвал истината.

Тя продължи да го гледа втренчено, докато той я държеше в ръцете си.

— Ти бе разстрелян, но все пак оживя. После хвръкна във въздуха на хиляди парченца, но отново оцеля.

— Да — потвърди тихо мъжът. — Това тяло е взето само назаем и е защитено, докато се нуждая от него.

— Ти не си истински — промълви тя и почувства как паниката я сграбчва за гърлото. — Не си човешко същество. Ти си… чудовище. Върколак или нещо още по-ужасно. Ти си…

Млъкна, тъй като Майкъл запечата устата й с целувка. Целуна я с всичката страст, която таеше в себе си дни наред, години наред.

А Емили от своя страна му отвърна. Тя обви с ръце врата му и се разтвори в целувката му, открехвайки устни под неговите и предавайки се безусловно.

— Аз съм дори прекалено истински — прошепна той току до устните й. — По-истински, от който и да е от твоите познати и те обичам от векове, Емили. Стотици години те наблюдавам как пръскаш добротата и любовта си по мъже, които не заслужават да се докоснат дори до сянката ти, а аз те обичах всеки един миг от тази вечност. Винаги съм искал да разбера какво би било да те държа в ръцете си, да те целувам по шията — прошепна, а горещите му устни проследиха извивката на врата й. — Да целувам очите ти — продължи, докато устните му се преместиха на томително притворените й клепачи. — Косата, страните, носа ти. О, Емили, обичам те — изрече и я придърпа още по-плътно към себе си, толкова плътно, че тя едва дишаше. — Желая те толкова много. Искам да си до мен през цялото време. Винаги съм бил твоят…

Тя не желаеше да чуе нито дума повече от това, което имаше да й каже той. Ако се канеше да бъде учтив и да я попита дали може да я люби, тя можеше да се отрезви дотолкова, че да му откаже. Нямаше нужда от здравия си разум сега, а просто се нуждаеше от целувките на този мъж, от ръцете му по тялото си и от горещата му кожа, притисната до нейната.

Емили притисна устни върху неговите, разтвори ги и позволи на езика му да се плъзне навътре в устата й. А после нямаше нужда от повече приказки, тъй като ръцете му сякаш знаеха какво да правят и как да го направят. Като опитен познавач, той плъзна ръце под широката й блуза, спусна ги по голия й гръб, докато намери къде бе закопчан сутиенът й, а после само с едно бързо движение го разкопча.

Когато ръката му очерта гърдите й, а палецът му докосна зърното й, тя си помисли, че сърцето й ще се пръсне. Дланта му се сви около гърдата й и започна да я гали така, както никой мъж дотогава не беше го правил.

Опитът на Емили в любовната игра бе доста ограничен. Ако трябва да се придържаме към истината, то Доналд се бе оказал единственият й партньор и всичко, което знаеше за секса, бе научила от него. Спрямо нейните собствени разбирания тя водеше чудесен сексуален живот, но Майкъл я опроверга.

Едно трябваше да му се признае — не бързаше за никъде. Сваляше дрехите й нежно и с удивление. Начинът, по който съзерцаваше Емили, я караше да се чувства прекрасна, сякаш бе единствена и уникална сред всички жени на света.

— Никога досега не съм виждал нещо по-красиво от теб, Емили, нито на Земята, нито на небето — промълви той, докато тя лежеше гола в ръцете му. — Няма ангел, който да е равен на теб по красота.

Той спусна устни по тялото й, като я милваше непрекъснато, докато тя сама не започна да се стреми към него, да иска той да я вземе.

А когато го направи, то бе с такава невероятна нежност, каквато тя изобщо не можеше да си представи. Емили чувстваше любовта му към нея, чувстваше духа му да докосва нейния, докато я милваше и целуваше.

Времето, помисли си тя, докато той я любеше. Майкъл я караше да се чувства така, сякаш имаха цяла вечност пред себе си да се докосват, да се гледат и да опитат любовта във всичките й форми. Сякаш любовта им бе вълшебна и той имаше на разположение познанията на безброй поколения, което бе самата истина.

Докато нощта избледняваше, те правиха любов по всеки възможен начин, за който някога си бе мечтала, и всяко докосване и движение с Майкъл бе чувствено и страстно. Караше я да се чувства като най-желаната жена в света и сякаш единствената цел в живота му бе да я задоволи.

— Обичам те, Емили — повтаряше отново и отново Майкъл, като я милваше така, както не бе си представяла за възможно. — Наблюдавам те от години — промърмори веднъж — и се надявам да съм разбрал какво обичаш. — Като затвори очи, Емили си представи любовници в парфюмирани копринени чаршафи, застлани върху пухени легла.

Отгатвайки мислите й, Майкъл рече засмяно:

— Мога да ти осигуря пера. — И тогава Емили доби усещането, че ги обграждат огромни бели крила. Те ги обгръщаха и ги закриляха, но едновременно с това бяха много-много секси. Та тя се любеше с ангел!

Като се закиска, Емили скри лице в перата, а после закачливо захапа едно от тях.

— О-у! — възкликна Майкъл, а тя захапа още едно и после двамата се затъркаляха по сладко ухаещата трева.

— А те? — попита тя, като кимна към дървесния свод над тях.

Майкъл знаеше, че няма предвид дърветата, че говори за горските елфи. Усмихна й се и я претърколи, докато тя не се озова върху него. Босите й крака бяха опрени в белите му крила, разперени целите върху земята, а неговото голо тяло бе изпънато между бедрата й.

Изведнъж гората около тях се превърна от най-обикновена в царство на вълшебни същества. Само за миг тя видя да й се усмихва, докато се носи във въздуха, висок, красив и строен мъж. Беше заобиколен от поне дванайсетина прелестни млади жени — всичките слаби и облечени в ефирни коприни, които й се усмихваха дяволито докато се рееха наоколо в топлия уханен вечерен въздух.

— Мили боже! — удивено възкликна Емили, когато видението изчезна толкова бързо, колкото се бе появило. — Това ли виждаш непрекъснато?

— Аха! — отвърна той, очевидно напълно безразличен към горските елфи, които се носеха около тях. — Емили, правила ли си любов на дърво?

— Чакай малко да си помисля — промърмори тя, сякаш обмисляше идеята. — Веднъж опитах на железопътните траверси, но на дърво? Не, едва ли. Но може би трябва да препрочета дневника си, за да съм сигурна.

— Ха! — бе единственият му отговор, а после Майкъл я грабна и те, е… ако не летяха, то поне се рееха във въздуха.

— Крила? — попита тя, а после погледна надолу към Земята, която вече се намираше на известно разстояние под тях.

— Е, поне да извлечем някаква полза. Иначе са голяма досада. Тежат, държат топло и сърбят.

Емили се вкопчи в него, докато се издигаха все по-нагоре.

— Но са толкова божествено красиви — прошепна тя и целуна нежно устните му.

— Значи си струва да ги търпя — отвърна той, като й се усмихна в отговор. — Заслужава си да изтърпя всичките им неудобства, за да те видя да ми се усмихваш по този начин.

— Изглежда, получаваш всичките ми усмивки — отвърна тя и се притисна към него.

— Защото ги събирам за вечността.

— А колко дълга е вечността?

— Докато спра да те обичам, а това никога няма да се случи.

Емили отпусна глава назад и го остави да я целуне по шията.

— Толкова обичам да го правиш!

— А какво ще кажеш за това? А за това?

Емили нямаше сила да му отвърне или поне не с думи.