Джуд Деверо
Ангел за Емили (14)

Четиринадесета глава

Емили захвърли още една папка с вестници в боклука, но половината се хлъзнаха по пода, тъй като кошчето бе пълно. Тя грабна ядосано купчината и успя да се пореже на хартията два пъти на един и същи пръст.

— По дяволите, по дяволите и още веднъж по дяволите! — промърмори, като засмука пръста си и се отпусна тежко на стола в канцеларията си. Вече бе събрала три черни найлонови чувала със стари брошури, пожълтели вестници и неактуални памфлети, които се канеше да изхвърли от години, но никога не намираше нито време, нито сили.

Ала като погледна през прозореца към залязващото слънце, тя направи гримаса и се огледа за нещо друго, което трябваше да се почисти, да се изхвърли или да се подреди. Беше прекарала целия ден в библиотеката, използвайки един от безценните си свободни дни, за да свърши работа, която ненавиждаше. Но днес имаше нужда от нещо, което да отвлече мисълта й от това, което ставаше в живота й. Живот, включващ двама мъже, които явно бяха решили да я подлудят.

След като Доналд бе излязъл от апартамента й тази сутрин, тя се бе опитала да му се обади, но той не вдигаше телефона. Като знаеше колко жизненоважни са телефонните обаждания за него, да не вдига означаваше, че е наистина разстроен. Емили отиде до апартамента му, но чукането й бе посрещнато само от тишина. Когато видя, че и колата му я няма, разбра, че се е върнал в града.

Майкъл не й помагаше кой знае колко. Беше отвратително доволен, че Доналд го няма и Емили е свободна да прекара деня с него.

Но изведнъж Емили нямаше желание да прекара неделята с никого от двамата. Вместо това искаше да остане сама и да се занимава с нещо, докато се опитваше да реши какво да прави.

Така че сега, след часове на усърдна работа в разчистването на стари папки и ненужни вестници, тя се почувства изтощена, но бе толкова близо до решаването на проблема, колкото и преди това.

Доналд, разбира се, бе любовта на живота й, помисли си тя. Само че той бе винаги толкова зает. И винаги далеч. Понякога се чувстваше така самотна, че говореше с образите от телевизионния екран. Мечтаеше си за нормален живот — да закусват заедно и да могат да планират един уикенд, без да се притеснява, че мъжът на живота й ще бъде извикан по спешност.

Предполагаше, че много жени живеят като нея. Много жени имат за съпрузи доктори и пожарникари, мъже, които често са извън къщи.

Но колко хубаво бе с Майкъл! Беше толкова внимателен, толкова… Но не беше неин, напомни си тя. Какво знаеше всъщност за него? От една страна, той бе търсен престъпник, а от друга — най-нежния, най-милия човек, когото някога бе срещала. Той бе…

— И така, какво си направила със съпруга ми?

Като премигна стреснато, Емили погледна нагоре и видя пред себе си висока тъмнокоса жена. Беше красива и с онзи идеален грим, който може да се види само по героините в сапунените опери. Облечена бе в червен костюм, за който Емили реши, че сигурно е бил шит по щедрите й форми.

— Глуха ли си? — попита жената.

Чак тогава Емили забеляза пистолета, който тя държеше.

— Аз… — започна Емили, но не знаеше как да продължи. Библиотекарките в малките градчета обикновено не се озоваваха пред пистолети, насочени в главите им.

— Майк! — отсече жената, пристъпи по-близо и протегна ръката си така, че пистолетът се приближи към лицето й още повече. — Къде е Майк? — почти изкрещя тя, сякаш наистина си мислеше, че Емили е глуха.

— Вкъщи — промълви тихо Емили, като думите едва излязоха от гърлото й.

— В твоята къща? — Жената изгледа Емили от горе до долу, извила презрително идеално очертаните си устни.

Съвсем ненавреме Емили си каза, че ако събере червилото, което бе слагала през целия си живот, то сигурно пак щеше да е по-малко от това по устните на тази жена.

— Доста по-различна си от обикновените му кукли — каза непознатата. — Но Майк обича промените. — За миг жената отдели поглед от Емили и огледа стаята. — Човек никога не може да каже, че познава един мъж, нали? Майк винаги е обичал бурния начин на живот — комар, убийства, много кръв и пари. Знаеш как е.

Емили й се усмихна плахо.

— В Грийнбрайър нямаме много такива хора.

Жената се поколеба за секунда, а после се усмихна.

— Ти не си като другите, нали? — Тя въздъхна, седна на единствения свободен стол в канцеларията и започна да разтрива левия си глезен. Доста големите й стъпала бяха стегнати в червени обувки с толкова високи токчета, каквито Емили бе виждала само веднъж, и то в книга на име Кумири.

— Ще ми кажеш ли за себе си и Майк?

Въпреки че жената изглеждаше да си почива, тя не отпусна пистолета нито за миг, а когато Емили нервно бутна купчина с документи на пода, дулото отново бе насочено към нея.

— Аз… го блъснах с колата — успя да каже Емили, въпреки че гърлото й бе ужасно пресъхнало.

— А после той те е изчукал — каза жената. — Какво направи, заплаши те, че ще отиде в полицията, ако не правиш каквото ти каже?

— Да — отвърна Емили, отворила широко очи от изненада. — Точно така ми каза.

— Х-ъ-м, не бях сигурна, че е той, но сега вече съм. И каква история използва, за да те изиграе? Че е невинен, разбира се, но той винаги е имал дълъг списък с номера, например представя се за търговец на пишещи машини. Този му беше любимият. С него печелеше много съчувствие. Всяка жена с компютър го съжаляваше. Сигурно точно така е успял да те убеди да остане да живее у вас, нали?

— Той каза, че е ангел — чу се да казва Емили.

— Триста дяволи! — ахна жената. — Това е нещо ново. Ти хвана ли се?

— И още как — отвърна Емили, като се усмихна колебливо на непознатата.

Жената изгледа доста продължително Емили, а после идеално гримираните й очи се присвиха.

— Баща ми винаги казваше, че училището било загуба на време за момичетата. Предполагам, че е бил прав, ако си прочела всички тези книги и все още вярваш, че убиец като Майк е ангел. — Наведе се напред. — А как ти обясни липсата на крила? Или си е отгледал някакви? — Последното явно я забавляваше доста, тъй като се разсмя силно и показа неестествено белите си, идеално оформени зъби.

— Истинските ангели нямат крила — отвърна Емили и се удиви на собственото си спокойствие. Но какво повече би могло да й се случи? През последните няколко дни се бе сблъскала с призраци, ангели и една бомба. — Възнамеряваш да ме убиеш ли? — попита тя.

— Не. — Жената изглеждаше засегната, че Емили е могла да си помисли такова нещо за нея. — Искам само да ме заведеш при Майк, за да го предам на ченгетата.

— Но той ти е съпруг! — възкликна Емили.

— Живяла ли си някога с мъж, който има сок за всяка женска под деветдесетте? Дори малките момиченца го харесват.

— Те тичат при него и сядат на скута му — промърмори Емили.

— Точно така. Е, нека ти го кажа: писна ми да гледам всичките двайсет и пет годишни мацки да тичат при него. Нямах нищо против това, че убиваше всички онези неудачници, от които светът така или иначе не се нуждае, но със сигурност ми омръзна от всичките тези момичета!

— Значи той наистина е наемен убиец? ФБР изглежда, не бяха сигурни.

— Разбира се, че е, а и те го знаят. Кой мислиш, го уби? Или по-точно се опита да го убие. Да ти кажа, направо бях шокирана, като разбрах, че е все още жив. Е, готова ли си да вървим?

Емили бе хваната неподготвена от внезапната смяна на предмета на разговора.

— Да вървим?

— Да. Хайде да вървим да вземем Майк и да приключваме с това.

— Да приключваме? — Дори на Емили й се струваше, че повтаря като развалена грамофонна плоча това, което чува.

— Виж, скъпа, хайде да си говорим истината. Кой, мислиш, го предаде първия път? Писна ми от него и жените му, така че казах на няколко души къде беше той и те ми бяха наистина много благодарни, ако разбираш какво имам предвид.

Емили разбра, че жената бе предала съпруга си за пари и сега искаше Емили да я заведе при Майкъл, за да го предаде отново. Дали щеше да получи и втора награда?

Непознатата разбра неправилно колебанието на Емили.

— Виж, може да си поделим наградата. Ако ме заведеш при него и го отведа без неприятности, ще ти дам двайсет процента.

— Да го отведеш?

— Да, или ще го убия — каза жената, сякаш Емили бе малоумна. — Искаш да се отървеш от него, нали? — Присви очи, а ръката й се стегна около пистолета. — Или си влюбена в него? Може би наистина вярваш, че той е ангел.

— Не… Аз… — Дипломата от университета не я бе подготвила да се справя с ядосани съпруги с пистолети. Нито я бе подготвила да взема решения на живот и смърт.

— На чия страна си ти в края на краищата?

— На твоя — отвърна веднага Емили, докато се опитваше да измисли нещо, с което да отвлече вниманието на жената. Дали не можеше да я убеди да се срещнат някъде на неутрална територия?

— Смятам, че е по-добре да дойдеш с мен. Той у вас ли е?

— Не, мисля, че излезе с момчетата. Обича да гледа футбол и видеозаписи на играта.

За миг жената погледна Емили, сякаш си бе загубила ума.

— Майк? Да обича футбол? Като момчетата? — Жената се изправи изведнъж, стиснала решително пистолета, и го насочи към главата на Емили. — Добре, сега вече разбрах. Ти си обикновена малка библиотекарка и ти харесва вълнението да подслониш един наемен убиец. Това сигурно е единственото вълнуващо нещо, което ти се е случило през целия досегашен живот.

— От всички самонадеяни приказки, които някога съм чувала — ядосано започна Емили, като също се изправи, — това е върхът! От къде на къде си решила, че знаеш нещо за моя живот? Само защото живея в малко градче, не означава…

— Дами, мен ли търсите?

И двете се обърнаха и видяха Майкъл, застанал на входа с разрошена коса, сякаш току-що бе станал от сън.

— Тя има пистолет! — извика Емили, като се хвърли към жената.

Но пистолетът изгърмя, преди Емили да може да направи нещо, и Майкъл бе точно пред него. Тя се строполи на пода в краката на жената, а после се извърна към Майкъл, който политна назад към вратата. За миг той сложи ръка на рамото си и Емили разбра, че сигурно е улучен, но в следващия момент се бе изправил и вървеше към жената.

— Не мисля, че има нужда от такова насилие — промълви тихо той, докато напредваше към нея.

— Е, този път какво, Майк? Опитваш се да впечатлиш малката ли? Не е обичайният ти тип, нали? Или си се прехвърлил на честните, след като всички жени в страната вече са били в леглото с теб?

Майкъл продължи да върви към жената с протегната ръка.

— Мисля, че трябва да ми дадете пистолета — продължи да говори тихо той. — Не искам вие или Емили да се нараните.

— Ще те нараня аз тебе — каза тя, а после вдигна пистолета, като се опита да дръпне спусъка. Но Майкъл бе прекалено бърз за нея. Дори като гледаше от пода, Емили не го видя да се движи. В един миг стоеше в далечния край на стаята, а в следващия бе пред жената и пистолетът бе в неговата, а не в нейната ръка. — Копеле! — изкрещя му, а после се нахвърли върху него. Той я хвана и я стисна здраво, докато тя се бореше със зъби, с юмруци и с острите си обувки.

— Махай се оттук, Емили! — извика Майкъл, докато жената се вкопчи в косата му, а после впи зъби в рамото му.

Емили виждаше, че Майкъл изпитва болка и се огледа за нещо, с което да удари жената, за да я накара да престане, но наоколо нямаше нищо подходящо.

— Върви! — заповяда Майкъл. — Веднага!

Емили не се поколеба този път, а изтича от стаята в тъмната библиотека, а после през входната врата изскочи навън в черната нощ. Като я обгърна хладният вечерен въздух, тя се успокои достатъчно, за да може да разсъждава. А сега какво? Не би могла да остави онази жена с Майкъл, но не можеше да извика и полицията, нали?

Преди да успее да вземе решение, тежката врата на библиотеката отхвръкна встрани и непознатата изскочи тичешком, като мина покрай Емили, без изобщо да погледне към нея. Емили се прилепи към стената с надеждата, че онази няма да я види. Не вярваше тя все още да държи пистолета, но не бе съвсем сигурна.

Едва когато жената зави зад ъгъла, Емили бе обхваната от гневно възмущение. Онази носеше в ръка нейната дамска чанта! Пред очите й се завъртяха кредитни карти, ключове и кутийката за хапчета, която баща й й бе подарил преди години. Без изобщо да се замисли, Емили хукна след непознатата.

Щом се появи иззад ъгъла и видя, че жената върви право към колата й, като държи ключовете в ръката си, Емили изкрещя решително:

— Няма да откраднете колата ми! — И се хвърли към нея.

По-късно не можа да си спомни съвсем ясно какво се случи тогава, тъй като сякаш всичко стана едновременно. Тъкмо бе скочила и отнякъде се появи Майкъл, сграбчи я и я блъсна назад към сградата. Емили се удари в стената на библиотеката с такава сила, че почти изгуби съзнание. Полузамаяна, тя вдигна глава и успя да зърне Майкъл да тича след жената, която отвори вратата на колата и влезе вътре.

Но точно когато Майкъл стигна до колата, небето сякаш се запали и целият свят избухна. Емили вдигна лакът пред очите си, за да ги предпази от детонацията и обърна лице към стената.

След секунда вече бе на крака и се опита да се втурне към адския огън, обхванал онова, което само преди миг бе представлявало колата й. Последно бе видяла Майкъл да слага ръка на дръжката на вратата й.

Но Емили не можа да се приближи на по-малко от десет крачки от пламъците. Миришеше страшно на бензин, а огънят се вихреше на височината на дърветата. След като опита неколкократно да се приближи до горящата кола, тя отстъпи назад и вдигна ръце към очите си, като усещаше как кожата й се свива от горещината.

— Майкъл — успя да прошепне и се дръпна още по-назад.

Когато стигна до относително хладната стена на библиотеката, а очите й едва успяха да се пригодят към ярката светлина пред нея, забеляза нещо да се движи сред пламъците.

— Мили боже! — възкликна тя, като едва не й прилоша. — Някой от тях все още е жив. — Не можеше да си представи каква агония изтърпява човешкото тяло, подложено на такава адска горещина.

Но като се вгледа, забеляза нещо като стълб светлина, по-различна от пламтящото червено на огъня. Светлината, която видя, бе златиста и сякаш имаше своя собствена тежест, като че ли бе от чисто злато.

Емили смаяно наблюдаваше с широко отворени очи златистата светлина и установи, че тя нараства. От тънък лъч тя стана като стълб с големината на човешко тяло. Когато височината му достигна почти два метра, Емили забеляза, че започва да се движи, и то към нея! Тя се прилепи към стената и вдигна ръце над главата си, сякаш да се защити.

Златистият стълб се отдалечи от горящата кола и когато стигна на не повече от два метра от нея, светлината започна да се разпада, сякаш се разпадаше черупка на яйце, и Емили видя Майкъл вътре в сърцевината на заревото. Тя наблюдаваше като хипнотизирана как светлината постепенно избледнява, докато Майкъл не застана пред нея, а по тялото му нямаше нито следа от изгаряне, дори дрехите му бяха непокътнати.

Това бе вече прекалено много за Емили, тя почувства как пред очите й всичко се завърта и припадна. Беше в съзнание само колкото да долови, че не се удари в земята, тъй като Майкъл успя да я подхване със силните си ръце.