Джуд Деверо
Ангел за Емили (13)

Тринадесета глава

Две минути след като Доналд си тръгна, Майкъл излезе от спалнята. Беше си сложил панталони и риза, която висеше незакопчана. От вида му личеше, че вече разбира какво представлява демонът в лицето на рома.

— Не казвай нищо — предупреди го Емили, без да го погледне. — Не искам да чувам нито дума от устата ти. Искам просто да събереш куфарите си и да се махаш оттук. Веднага.

Майкъл седна на стола срещу нея.

— Нямам никакви куфари. Освен ако искаш да използвам чантичките, с които пазаруваме.

Тя му хвърли бърз и злобен поглед, предназначен да му покаже колко много го мрази. Но видя кръговете под очите му и издълженото му бледо лице.

— Отлично — промърмори. — Радвам се, че се чувстваш толкова зле. Заслужаваш си го. Ти съсипваш живота ми.

Майкъл потри с ръце лицето си.

— Ако не бях аз, ти нямаше да си жива — каза тихо.

— Какво искаш да кажеш с това? Животът ми бе просто идеален, преди да пристигнеш ти, и ще стане същият веднага щом си отидеш.

— Можеш да излъжеш всеки друг, но не и мен. Ти бе толкова самотна, колкото всички останали на тази планета, преди да се появя аз. Може ли да се направи нещо за тази глава? А и стомахът много ме боли.

С цялата надменност, която можеше да събере, тя се изправи.

— До един час искам да си изчезнал оттук. — После, като все още се опитваше да се овладее, Емили излезе на верандата, седна на стола и зачака, скръстила ръце пред гърдите си.

Не знаеше от колко време седи там, но чу душа да тече, после бе тихо за известно време, по което позна, че Майкъл се бръсне. Нямаше, изобщо нямаше да мисли за това, което бе казал за нейната самота или какво щяло да стане с живота й, след като той се махнел.

След малко го чу да трополи из кухнята, а после дойде на верандата, взе стола до нейния и сложи нещо на малката масичка, която стоеше между тях. Нямаше изобщо да го погледне, нито това, което бе сложил до нея.

— Донесох ти чай — тихо промълви той. — С мляко, както ти харесва, и някои от онези тестени неща, които купихме вчера. Как ги наричате?

— Кроасани — каза тя, стиснала устни. — Събра ли багажа си?

— Няма да се махна.

Като чу това, Емили се обърна и го погледна. Сега бе къпан и страните му изглеждаха чак престъргани от бръсненето, но в очите му имаше болка не само от махмурлука, а и някаква тъга, чието съществуване тя не искаше да признае.

— Ако не си тръгнеш, ще те предам на полицията.

— Не, няма — отвърна спокойно той, като взе чашата и започна да отпива от чая си. — Емили, знам, че не искаш да признаеш дори пред себе си кой или какво съм аз, но това не може да ме промени. Аз съм ангел. Не… Аз съм твоят ангел и знам какво искаш даже по-добре, отколкото ти самата. Точно сега си объркана. Сякаш искаш и двама ни — мен и онзи мъж — и не можеш да решиш кого искаш повече.

Когато чу истината от неговата уста, част от борбеното й настроение се изпари.

— Ако не си ангел, значи си престъпник. Което и от двете да си, не от такъв мъж… се нуждая.

— Знам — отвърна меко той, после я погледна с толкова болка в очите, че тя отклони поглед встрани. — Знам това по-добре от теб. Веднага щом разбера какво зло те заобикаля, ще ме отзоват. Доколкото знам, ти даже няма да си спомняш за мен. — Млъкна и отпи от чая си. — Но сега намерих злото.

— Е, кажи ми, умирам от любопитство. Какво е то: комар, уиски или мъже, които се удрят един друг в лицето?

— Доналд е.

При това лошото настроение на Емили се стопи и тя избухна в смях.

— Е, това вече си го бива. Доналд поне има причина да ми се сърди, тъй като съм сгодена за него, но ти и твоята ревност сте най-глупавото…

— Той го донесе със себе си.

— О, добре! — възкликна тя. — Къде го бе скрил? В задния си джоб ли? Или може би носи злото в куфарчето си.

— Не казах, че твоят възлюблен Доналд е злото, а че то дойде с него. Злото има нещо общо с него. Чрез него бомбата бе сложена под колата ти.

— Може ли да ти припомня, че бомбата имаше нещо общо с теб.

— Не, нямаше. Казах ти го още тогава. По някакъв начин мъжете, които сложиха бомбата под колата ти, знаеха къде си и решиха, че моментът е подходящ да се отърват от теб. Знаеха, че агентите на ФБР те посетиха, така че си помислиха, че това ще свали подозрението от тях.

— Темпото. Намали темпото — намръщено каза тя. — Няма смисъл в това, което говориш. Аз не съм кралска особа и моето местонахождение не се докладва непрекъснато. Не работя в телевизията като Доналд, така че как… — Емили вдигна глава. — Предаването, което Доналд направи. Почти го забравих в цялата тази бъркотия. Доналд ми даде Ангел.

— Какво ти даде той? — Устните на Майкъл се бяха слели в права линия и рязко зададеният въпрос явно прониза с остра болка главата му.

— Можеш ли да престанеш да ревнуваш поне десет секунди? Телевизионната станция, за която работи Доналд, ме награди с Ангел. Това е статуетка, която връчват всяка събота на някой от щата, който е свършил някаква общественополезна работа. Бях на телевизионния екран точно преди да покажат теб и Доналд каза къде бе конгресът, на който получих наградата. Бях отседнала на няколко мили, но лесно би могло да се открие къде съм.

— Значи той е причината за бомбата в колата ти.

— Чакай малко — присви тя очи към него. — Опитваш се да отвлечеш вниманието ми. Тук не става въпрос за никакви бомби, а само за теб, за мен и за мъжа, когото обичам. Причиних му нещо ужасно. Не мога да си представя как бих се почувствала аз, ако се върна от работа и открия, че той живее с друга жена. А аз точно така постъпих с Доналд.

— Ако не открием кой се опитва да те убие, няма да имаш възможност да избираш с кого да бъдеш.

— Мисля, че е време да говорим с полицията — каза тя, като не смееше да го погледне в очите. Какво прави ФБР с човек от списъка си за най-търсени престъпници? Но в края на краищата това не бе неин проблем. Ако той бе това, което твърдеше, то значи и за него нямаше да е проблем.

— Права си — каза Майкъл, сякаш в отговор на мислите й. — Нищо не могат да ми направят. Но няма ли да направят нещо на теб, ако разберат, че си ги излъгала като им каза, че не знаеш къде съм?

— Чудесно! — възкликна тя и вдигна ръце. — Значи и аз съм беглец като теб. Или предполагам, в този случай дори повече от теб, тъй като ти можеш да разпериш крила и да отлетиш. — Опитваше се да се държи максимално гадно.

Но Майкъл не обърна никакво внимание на жлъчната й реплика.

— Емили, мисля, че единственият ти изход е да откриеш защо съм тук, да поправим злината и тогава със сигурност ще бъда отзован. А щом ме отзоват, ще изчезна от живота ти завинаги.

— Отзован? — тихо изрече тя.

— Точно така. Както знаеш, това тяло е вече мъртво.

Тя вдигна неволно очи към него. Сега, когато се поуспокои, не можеше да си представи никога вече да не го види.

— Ти харесваш това тяло, нали? — попита дрезгаво той.

Емили му отговори рязко:

— Не, не го харесвам. Харесвам тялото на Доналд. Разбра ли? Тялото на Доналд. Всъщност харесвам всичко в него.

Майкъл отклони поглед от нея и погледна към гората, а по устните му заигра тънка усмивчица, която я вбеси.

— Ще ти липсвам ужасно, ако си тръгна. — Преди тя да може да му отвърне нещо, той я погледна и се засмя. — Емили, скъпа, когато ми кажеш да се махам и думите дойдат от самото ти сърце, ще изчезна в същия миг, но сега ти не искаш да си вървя. Всъщност по-скоро ти харесва да предизвикваш ревност.

— Мразя те.

— Да, чувствам омразата ти — отвърна той, като се подсмихваше.

Емили се обърна към него:

— Виж, това не е шега.

— Не е, знам. Сега онзи мъж те иска дори повече от преди. Той винаги си е мислил за теб като за „Емили, която постоянно го чака“, така че не е лошо да го пораздухаш.

— Да го пораздрусаш — поправи го бързо, а после взе чашата си с чай и отпи. Чаят бе изстинал, но тя не забеляза. Това, което й казваше Майкъл, звучеше като извадено от някакъв наръчник — как да съблазня мъжа или нещо от този род. Емили никога не е бивала от тези, които се опитват да накарат мъжа да ревнува, докато Айрин често използваше тази тактика. Но пък когато една жена изглежда като Айрин, може да си позволи риска да загуби някой мъж, докато си играе с темперамента и любовта му. Що се отнасяше до Емили…

— Не ми харесва това, което си мислиш — обади се Майкъл гневно. — Виж, не може ли просто да се придържаме към работата? Не можеш ли поне веднъж да се държиш твърдо с този твой приятел и да му кажеш, че ще го направиш? Кажи му, че ще ми помогнеш да се добера до някаква информация и ако не му харесва, може да… да… — Той я погледна объркано. — Как го казваха хората? Нещо за хвърляне в морето?

— Ако не му харесва, може да се хвърли в морето. Или да се гръмне.

— Точно така. А сега може ли да хапнем? Нещо меко, което няма да се налага да дъвча.

Тя не можа да се сдържи и се усмихна.

— Знаеш ли, ти наистина имаш нещо общо с дявола.

— Мо-о-ля те, не говори така, да не те чуе Ейдриън. Тази глава не би издържала едно конско на висок тон в момента.

Тя му се усмихна с половин уста.

— Кажи ми, ще те скастрят ли, ако провалиш връзката ми с Доналд?

За миг Майкъл изглеждаше така, сякаш щеше да го отрече, но после се подсмихна.

— Емили, мила, ти си прекалено умна. Не знам много за правилата в живота на простосмъртните, но съм сигурен, че не трябва да се намесвам. Знам го от опит.

— О? И как го узна? Да не би някой да е разбрал, че си изпратил един от твоите бедни смъртни в затвора още преди да е направил нещо лошо?

Когато Майкъл я погледна смутено и виновно, тя се разсмя.

— Хайде, влизай вътре и ще ти направя малко желиран крем.

— Звучи чудесно — отвърна той и не можеше да разбере защо тя му се смее.