Джуд Деверо
Ангел за Емили (12)

Дванадесета глава

Емили крачеше нервно из стаята.

— И ти ще отидеш! — възкликна тя, сякаш не можеше да повярва на ушите си, а едновременно с това бе страшно ядосана. — Ще отидеш с онези мъже в игрален дом, ще пиеш цяла нощ и ще правиш бог знае какво още. А те знаят кой си!

Майкъл най-спокойно се бръснеше, гол до кръста, а косата му бе все още влажна от банята. Изобщо не си правеше труд да погледне към Емили или да отвърне на гневния й изблик.

— Какво ще ми отговориш? — настоятелно попита тя.

— Те нямат представа кой съм. Нито какъв съм в действителност — отвърна той и избърса остатъка от пяна по лицето си, а после се огледа за порязвания. Не беше свикнал да се бръсне с бръснач.

— Те знаят за кого те мислят останалите хора, а това е едно и също.

— Знаеш ли къде е кафявата ми риза? — попита Майкъл и затърси в гардероба на Емили. — Или по-добре да сложа зелената?

— Сложи такава, на която да отива кръв — промърмори тя и се облегна на касата на вратата, скръстила решително ръце пред гърдите си.

Майкъл мина покрай нея с кафявата риза в ръце и я целуна по бузата.

— И на мен днес ми бе много приятно, а и ти също ще ми липсваш тази вечер.

— Но ти няма да ми липсваш — отвърна тя. — Говориш пълни глупости. Прекарах с теб толкова много време през тази седмица, че очаквам с нетърпение да остана за малко сама. Имам няколко книги, които искам да прочета.

Майкъл не й отговори, но тънката му усмивка бе прекалено многозначителна. Проклет да е! — помисли си тя, но те наистина бяха прекарали чудесен ден. Беше й доставило искрено удоволствие да го развежда из малкото си градче и да го представя на хората. Повечето от мъжете си бяха у дома за уикенда и той бе спирал край всяка къща и бе бъбрил толкова естествено с хората, сякаш бе живял в Грийнбрайър през целия си живот.

А където и да отидеха, хората го харесваха. Канеха ги у дома за чай, кафе и лимонада. Докато седяха на верандата на семейство Келър, Емили промълви:

— Някой ден бих искала да имам къща като тази. С голяма веранда, зелена морава и люлка на нея.

— А аз не искам — каза Майкъл, което я накара да го погледне изненадано. После отвърна поглед. Какво я интересуваше дали той харесва или не такива неща? — По-скоро бих искал да имам къща като тази на Мадисън. Свикнал съм с простор, а онази къща е доста голяма. Освен това искам поне шест деца.

— Горката ти жена! — рече Емили, като го наблюдаваше.

— Не мисля, че някой ще съжалява моята жена — отвърна той с такъв дрезгав глас, че по гърба на Емили полазиха тръпки.

След миг госпожа Келър донесе лимонада и кейк, така че нищо повече не бе споменато за това какво биха искали и двамата, ако нещата стояха малко по-иначе.

Айрин все още не бе се прибрала от големия град, ако изобщо щеше да си идва, така че не можаха да се срещнат с нея. Случи се само една неприятност. В дома на семейство Брандън господин Брандън, който беше адвокат, се вгледа в Майкъл и промърмори:

— Не съм ли ви виждал по телевизията?

Емили толкова се уплаши, че не можа да обели и дума, но Майкъл се усмихна и отвърна:

— Да, показаха моя снимка.

Господин Брандън очевидно се мъчеше да си спомни във връзка с какво я бе видял.

— Не бяхте ли обвинен, че сте наемен убиец на мафията, а после вкаран в затвора от ФБР? И застрелян там?

— Да, бях — бодро отвърна Майкъл. — Разстрелян и мъртъв. Но Емили ме намери, използва клещи, за да измъкне куршума от главата ми, и оттогава съм неин верен роб.

Емили мислеше, че всеки момент ще припадне, но господин Брандън, след първоначалния шок, започна да се смее, тупна Майкъл по гърба и го покани да прекарат вечерта в местния игрален дом на бира. И точно за там се стягаше Майкъл сега.

А Емили не бе поканена да отиде с него.

— Е, какво ще кажеш, как изглеждам?

Добре, дори прекалено добре, помисли си Емили, но по-скоро би си обръснала косата, отколкото да му го признае.

— Добре — отвърна рязко тя, — и се надявам да прекараш хубаво.

Майкъл само се засмя, целуна я отново по бузата, а после се измъкна навън. Емили остана сама за пръв път от доста време насам.

Щом Майкъл замина, апартаментът изведнъж й се стори прекалено голям, прекалено празен и като цяло много неуютен.

— Това е абсурдно — промърмори тя, докато сгъваше и прибираше по закачалки дрехите му, разхвърляни из целия апартамент. Беше свикнала да прекарва повечето време през седмицата сама, а дори и много от уикендите, така че защо сега да си мисли, че има нужда от мъж, когото едва познава, за да я развлича?

С някаква новооткрита решителност издърпа един роман от купчината, която стоеше недокосната от цяла седмица, и се опита да се съсредоточи достатъчно, за да чете. Когато не успя, започна да чисти хладилника. После мина с прахосмукачката целия апартамент и направи гювеч, който замрази, тъй като нямаше място в хладилника от всички специалитети, донесени на Майкъл от жените в Грийнбрайър. След това смени чаршафите на леглото си и ги сложи в малката пералня в кухнята. После изглади новите ризи, които заедно с Майкъл бяха купили за него тази сутрин.

Дотогава вече бе станало един след полунощ, а от Майкъл нямаше и следа. Тя намери номера на игралния дом в телефонния указател, но успя да се въздържи и не се обади. Той бе ангел, така че какво би могло да му се случи?

Но Майкъл, разбира се, не бе ангел, увери сама себе си тя. Той е просто… просто… Е, не знаеше какво точно, но бе толкова безпомощен. Трябваше да му покаже как да връзва връзките на обувките си, тъй като не знаеше да прави възел.

В два и половина сутринта чу пред сградата да спира кола. Разтича се трескаво и загаси всички лампи из апартамента, после се мушна в леглото с намерението да се преструва на заспала и следователно на безразлична дали той се е прибрал или не.

Но и мъртвец не би останал заспал при влизането на Майкъл в апартамента. Пееше нещо за разбитото си сърце от невярна жена и се спъваше във всеки стол, маса или шкаф.

Емили стана от леглото, светна лампата в трапезарията и погледна Майкъл, който й се усмихваше чаровно.

— Ти си пиян — констатира кратко тя.

— Точно така, а сега виж това, Емили, любов моя. — От джоба си той извади пачка долари, които дори от другия край на стаята миришеха на бира. — Спечелих това.

Тя зяпна от изненада.

— Играл си на комар? — прошепна дрезгаво. Когато той кимна, попита: — А какво ще каже Ейдриън?

— Майната му на Ейдриън! — отвърна Майкъл, хилейки се. — Това е новата ми псувня. Чух много такива тази вечер. Искаш ли да чуеш и някои други?

— Не, благодаря.

— Какво прави светът добър или лош? — попита той сериозно, докато вадеше пачки с пари от всеки джоб. — И защо една дума е ругатня в една страна, а в друга не е? И защо си толкова красива?

Това посмекчи прекалено суровия й поглед, така че Емили поклати глава.

— Утре сутрин ще имаш ужасен махмурлук, така че по-добре си лягай и почивай. — Като отиде до него, тя го прегърна през кръста, за да му помогне да стигне до спалнята. Нямаше смисъл да го слага на кушетката, тъй като бе сигурна, че щеше да падне от нея.

Майкъл дружелюбно обгърна с ръка раменете й.

— Ядохме пица, Емили. Не беше ми казала за пицата. И гледахме… а-а… — Той изрита някакъв въображаем предмет, като вдигна толкова високо крака си, че едва не се просна на пода.

— Футбол.

— Точно така. Футбол. А после гледахме двама мъже да се удрят един друг.

— Бокс — каза тя, като го бутна да седне на леглото, а после се наведе да развърже обувките му. — А как спечели всичките тези пари? Като погледна в бъдещето и видя кой ще спечели мача ли?

Той се подпря на рамото й, за да стои по-устойчиво.

— Това бе най-странното, Емили. Знаех кой ще спечели всяка игра. Дори знаех кой след кой удар следва, но това нямаше значение. А втория път гледахме мача на… на…

— Видеокасета.

— Да, на видео. Всички вече знаеха какво ще се случи, но никой не го интересуваше. Въпреки това ни харесваше точно толкова, колкото и първия, и втория, та дори и третия път. Не е ли странно?

— Ти току-що формулира една от най-великите мистерии на всички времена — нещо, което озадачава всяка жена на земята. Ако откриеш отговора, моля те, кажи ми. А сега се повдигни.

Майкъл покорно се повдигна, така че Емили да може да му смъкне панталоните.

— Ще го направя, Емили — тържествено обеща той. — Ще направя всичко, което пожелаеш. Там имаше много жени, но нито една от тях нямаше духа ти. Твоят е толкова чист и блестящ, а едновременно с това — толкова топъл и любвеобилен.

Като свали ризата му, Емили го бутна да легне на леглото и го зави с едно тънко одеяло.

— Вече е късно и трябва да заспиваш.

Но когато се протегна да изключи лампата, той я хвана за китката.

— Емили, през целия си живот никога не съм се чувствал по-добре, отколкото през тази седмица, която прекарахме заедно. Всяка минута с теб бе истинско удоволствие. Бих дал живота си, за да те защитя от каквото и да било зло.

Тя дръпна ръката си, изключи лампата и тогава, както седеше на края на леглото, го погледна за миг. Очите му бяха затворени и тя реши, че е заспал, така че се протегна и докосна челото му, после приглади назад косата по слепоочията му. Когато си тръгнеше, дали щеше да отнесе спомените й за него?

Той изглеждаше толкова привлекателен със затворени очи и огряно единствено от лунната светлина, струяща от прозорците красиво лице! Почувствала се като майка при детето си, тя се наведе, за да го целуне по челото.

Но Майкъл вдигна брадичка и долепи устните си до нейните, доказвайки, че целуването е инстинкт. Като плъзна ръка зад врата й, той наклони главата й към своята, после разтвори устни и я целуна толкова страстно, сякаш възнамеряваше да я погълне.

Емили потъна в някаква омая, щом почувства през чаршафите силното му тяло със стегнати бедра и усети възбудата му.

— Емили — прошепна той, като откъсна устни от нейните и започна да целува страстно шията й.

Емили някак си успя да възвърне разума си. Или поне си спомни коя е тя и кой е той, както и къде е мястото й, което определено не беше в леглото с този мъж, когото познаваше от толкова кратко време.

С голямо усилие и с известна доза сила тя го избута и се освободи.

— Не — успя да каже, но гласът й бе съвсем слаб. Майкъл не се опита да я придърпа отново, но изразът на очите му замалко да стопи решимостта й. В тях имаше такъв копнеж, гореше такова желание, че тя почти се отпусна върху него.

Но все пак успя да се овладее и да стане.

— По-добре да те оставя малко да поспиш и… — започна тя, но гласът й секна в средата на изречението. Изкашля се. — Ще се видим сутринта.

Преди да може да й отговори, преди да трябва да издържи още секунда на страстта в очите му, Емили се извърна и избяга от стаята.

 

 

Слънцето бе изгряло неотдавна. Емили седеше на парапета на малката си тераса и отпиваше от чашата с кафе. Бе оставила вратата отворена, за да може да чуе Майкъл, ако се размърда, но като се имаше предвид каква нощ бе прекарал, едва ли щеше да се събуди предобеда. Освен това се радваше на този миг самота, тъй като трябваше да помисли за това, което ставаше между нея и този мъж, когото едва познаваше.

Може би той не знаеше (или може би знаеше с тези свои способности за възприемане), но снощи тя бе постъпила като глупачка. Какво значение имаше за нея дали той излиза с други хора? Нейна работа ли бе дали той се показва из целия град? Или дали всяка самотна жена в града и половината от омъжените го ухажваха?

Всъщност това изобщо не я засягаше. Това, което я засягаше, бе…

Изведнъж от апартамента се чу вик, последван от трясък, а после сякаш нечие тяло се стовари на пода.

— Какво правиш?… — прозвуча мъжки глас.

— А ти кой си, по дяволите? И какво правиш тук? — изкрещя му друг мъжки глас в отговор.

Очите на Емили се закръглиха, докато добиха размера на портокал, тъй като разбра какво става вътре.

— Доналд — изпъшка тя, втурна се навътре и изпусна чашата.

На пода в спалнята лежеше полуголият Майкъл и гледаше нагоре към Доналд, който го фиксираше гневно със стиснати юмруци. Доколкото Емили можеше да прецени ситуацията, Доналд се канеше да нападне.

С движение, което можеше да бъде описано само като лъвски скок, тя се хвърли между двамата мъже и закри с тялото си Майкъл, който, доколкото можеше да се съди от вида му, започваше да разбира значението на думата „махмурлук“ на собствения си гръб.

— Доналд — заговори тя с най-сладката си и умолителна интонация, — хайде да отидем във всекидневната и ще ти обясня всичко.

— Махни се от пътя ми, Емили! — процеди през зъби Доналд. — Ще го убия.

Майкъл сложи ръка на челото си.

— Мисля, че това тяло може да умре и доброволно — прошепна той.

— Моля те, Доналд — каза Емили и го хвана за ръката. — Хайде да отидем в другата стая и ще ти обясня всичко.

На Доналд му трябваха секунда-две, за да може да овладее гнева си дотолкова, че да успее да съсредоточи погледа си върху Емили.

— Искаш да го оставя тук сам? В спалнята ти?

— И без това дрехите ми са тук — отвърна Майкъл невинно, но Емили го погледна гневно, тъй като знаеше много добре, че по този начин той иска да раздразни Доналд още повече.

Доналд се хвърли към Майкъл, който се опитваше да се размотае от завивките, усукани около тялото му, но Емили се мушна пред Доналд и опря ръце в гърдите му.

— Моля те — умолително промълви тя. Чувстваше как сърцето му бие под дланите й.

Докато той успее да възприеме думите на Емили, Майкъл се освободи и застана зад нея. И точно тогава тя почувства част от сковаността да напуска тялото на Доналд. Той можеше да е бесен, но не и глупак, а Майкъл бе доста по-едър от него. Въпреки че бе красив като манекен, Доналд бе доста нисък и дори часове наред в гимнастическия салон не можеха да му натрупат мускулатурата, която Майкъл имаше по рождение. Освен това тъмнокосият и тъмноок Майкъл, с наболата черна брада по страните му, приличаше точно на гангстер от престъпния свят, за какъвто бе обявен.

— Хайде — настоя Емили, избута Доналд надалеч от Майкъл и го въведе във всекидневната.

Доналд позволи с нежелание да бъде изтикан от стаята. Докато затваряше вратата, Емили погледна Майкъл, застанал в ранните утринни лъчи само по боксерки.

— Облечи се! — изсъска тя. — И не излизай, докато не ти кажа.

Усмихнат и без ни най-малко да изглежда разстроен, Майкъл й намигна точно преди тя да затвори решително вратата.

— Всичко — каза Доналд веднага щом тя влезе във всекидневната. — Искам да разбера веднага защо този… този… — Внезапно я погледна ужасено. — Той е мъжът от новините, нали? — попита я толкова тихо, че тя едва го разбра. В следващата секунда грабна телефонната слушалка.

— Какво правиш? — ахна тя.

— Това, което трябваше да бъде направено още преди седмица. Ще повикам ФБР. Ще им кажем, че те е държал като заложница, а аз ще те прикрия. Ще кажа… Какво правиш, по дяволите? — Той почти изкрещя последните си думи, тъй като Емили изскубна жицата на телефона от стената.

— Няма да викаш никого — каза тя. — Трябва да ме изслушаш и да ме оставиш да ти обясня.

— Ще ми обясниш защо е нормално за теб да подслониш под покрива си човек, който е в списъка на ФБР за десетте най-търсени престъпници? Не, не ми казвай. Нека да позная. Той ти е разказал някаква невероятна история за това как е абсолютно невинен, че са го набедили и никой не го разбира и как…

— Не, не, не! — извика тя, а после се опита да се успокои дотолкова, че да може да измисли някаква бомбастична лъжа, която да накара Доналд да повярва защо би скрила търсен от полицията мъж.

Доналд скръсти ръце пред гърдите си.

— Добре, Емили, слушам те. Но почакай малко. Преди да започнеш да ми разказваш тази, сигурен съм, напълно невероятна история, искам да знам защо не си го изхвърлила от леглото си, преди да дойда тази сутрин?

Като се опитваше да се овладее, тя седна до масата.

— Не знаех, че ще идваш — отвърна откровено, като в момента бе заета единствено с мисълта как да измисли нещо, което да обясни присъствието на Майкъл в апартамента й. Нещо, което да изключва истината, разбира се.

Доналд не каза нито дума, а стана, отиде до телефонния й секретар и натисна бутона за прослушване на съобщенията.

„Здрасти, скъпа, наистина съжалявам, че няма да мога да дойда в петък, но съм сигурен, че като си гледала новините, си разбрала, че опитът за убийство ми отнема цялото време. Ще се върна в събота вечерта. Обичам те.“ — Следващото съобщение също бе от Доналд. — „Съжалявам, кифличке, но тази вечер няма да успея. Не съм спал от два дни, но със сигурност ще успея да дойда рано сутринта в неделя. Защо не се гушнеш в леглото и не ме чакаш? Няма да съжаляваш.“

После се чу трето съобщение от някаква жена.

„Емили, скъпа, обажда се Джулия Уотърс. Каня Майкъл на вечеря в неделя вечер. Надявам се, че ще може да дойде. О, и ако не си заета, с удоволствие ще очакваме и теб.“

По време на последния запис Доналд гледаше смаяно Емили.

— И други хора в града ли знаят за него? — попита той, втрещен. — Виждали ли са го? Виждали ли са те с този престъпник? Знаеш ли какви последствия може да има за теб криенето на човек като него?

— Той не е човекът, за когото го мислят — отвърна тихо Емили и все още не можеше да измисли каква причина да изтъкне пред него за това, че помага на Майкъл. Сега Доналд стоеше прав, докато тя седеше, и се бе надвесил целият над нея. Може би изглеждаше дребен до Майкъл, но на нея в момента й се струваше цяла канара.

— Не си прослушала съобщенията си, нали? — попита тихо Доналд. — Точно затова той бе в леглото ти, нали? А може би си била в леглото с него и не те е интересувало дали ще те заваря с него.

— Не! — отсече сърдито тя и вдигна глава. — Той се прибра пиян снощи и го настаних в моето легло. А аз спах на кушетката. Не сме любовници.

— И как да ти повярвам? Ти ме излъга за всичко друго, защо не и за това?

Емили съзнаваше, че трябва да му се противопостави. Както Айрин непрекъснато й опяваше, тя прекалено често се оставяше да я унижават, но се чувстваше виновна, тъй като напълно бе забравила Доналд през последните няколко дни. Вчера, доста странно, никой не беше я попитал за него. Като извърна глава настрана, тя погледна към вратата на спалнята. Не вярваше Майкъл да е направил някаква черна магия, за да й попречи да мисли за Доналд или да не позволява на други хора да го споменават. Дали Майкъл можеше да го направи?

— Е? — каза язвително Доналд, привличайки вниманието й отново към себе си. — Чакам.

— Опитвам се да му помогна да открие истината — успя да изрече тя. — Той е невинен.

— Разбира се — отвърна Доналд. — В затвора няма нито един виновен човек.

Емили, изглежда все пак имаше малко кураж, за да го погледне право в очите.

— Ако ще ме прекъсваш по този начин, няма да ти кажа нищо повече.

С претенциозен жест, типичен за най-нескопосните треторазредни актьори, Доналд седна срещу нея.

— Прости гнева ми — каза той, — но стоях пред една болница цели два дни, опитвайки се да разбера дали кметът е жив или не. Но как би могла да знаеш за това? Няма начин. Ти и… — Кимна подигравателно към затворената врата на спалнята. — Двамата сте били твърде заети да правите посещения на добра воля из цял Грийнбрайър, за да разберете за кмета. Така че сега ще благоволиш ли да ми обясниш защо този мъж живее в твоя апартамент? И защо се държи така, сякаш тук е неговият дом?

Емили искаше да попита дали кметът е добре, но не посмя, тъй като това щеше да затвърди най-лошите предположения на Доналд. А като огледа апартамента си, лесно можа да разбере защо Доналд бе наясно, че Майкъл живее тук от доста време. Изгладените му ризи висяха на закачалки в разтворения гардероб, обувките му стояха пред канапето, на масичката до вратата се мъдреха три опърпани списания „Спорт Илюстрейтид“, както и съдържанието на джобовете му.

— Разследваме, за да открием кой е истинският виновник — каза тихо тя, като гледаше надолу към ръцете си. Когато Доналд не отвърна нищо, вдигна поглед към него. Лицето му бе толкова гневно, че по гърба й полазиха тръпки. — Както помагам на теб да откриваш разни неща — продължи тя. — Винаги си ми казвал, че съм добра в разследването, така че… му помагам да открие кой е истинският престъпник.

— Влюбена ли си в него? — студено попита Доналд.

— Не, разбира се, че не — бързо отрече тя. — Той е просто… Е, той е само приятел.

— Ти обикновено не позволяваш на приятелите си да живеят с теб.

Изведнъж на Емили й хрумна най-странната мисъл в живота й: Защо той просто не си тръгне? Нима повечето мъже като откриеха, че годеницата им живее с друг мъж, не се вбесяваха и не си тръгваха?

— И ти му вярваш? — наруши тишината Доналд. — Вярваш на всяка лъжа, която той измисли, и в замяна го храниш, поиш, осигуряваш му квартира и дори го представяш из града? Така ли е?

— Не е това, което изглежда — тихо отвърна тя. — Той… — Вдигна глава. — Той е загубил паметта си и не знае нищо. Всъщност страда от афазия.

— От какво страда?

— От афазия. Загубил е частично паметта си, например не знае какво обича да яде, как да си купува дрехи или как да си намери работа и да си наеме апартамент!

Изражението на Доналд я накара да намали темпото!

— Той не знае нищо — добави тя с помирителна усмивка. — Наистина, даже копчетата си не може да закопчае без чужда помощ.

Доналд не си направи труда да й отговори, а стана, взе сакото си от стола и погледна към нея.

— Емили, журналистите научават едно нещо и то е как да надушват лъжите, а точно сега ти ми казваш лъжа след лъжа. Не знам какво става тук. Може би той те изнудва или те заплашва по някакъв начин, но ако не ми позволиш да ти помогна, аз не мога да го направя.

Когато той започна да облича сакото си, Емили скочи от стола.

— Доналд, наистина съжалявам. Опитвам се да ти обясня нещо, което самата аз не разбирам много добре. Ако имаш само малко търпение с мен, ще…

— Какво ще направиш? — попита той и я изгледа. — Ще избереш между двама ни? Ще решиш дали искаш мен — човек, когото познаваш от години, или него — всеизвестен престъпник, когото познаваш от една седмица? За това ли трябва да имам търпение?

— Н-не знам — отвърна тя. — Точно в този момент не мога да ти кажа дали разбирам нещо. Животът ми е толкова объркан.

— Е, нека да те улесня. Избирай: или аз, или той — тихо каза Доналд и излезе.