Джейн Фийдър
Идеалната годеница (6)

6.

— Излизаш ли, миличка? — лорд Дънкан спря насред залата, като видя средната си дъщеря да слиза по стълбата с палто в ръка.

— Да, канена съм на парти с вечеря — отговори Прюдънс и спря на последното стъпало. Съзнаваше, че баща й я гледа много учудено. Обикновено дъщерите му не се обличаха за вечеря навън като за погребение. А тази вечер Прюдънс бе облякла проста рокля от кафяво моаре, отдавна излязла от мода. Откъде ли я е намерила? — запита се безпомощно лорд Дънкан.

Прюдънс не му позволи да й направи бележка за роклята, а се обърна към госта му:

— Добър вечер, лорд Баркли.

Учтивият поздрав бе покрит с тънка ледена корица, но нито домакинът, нито гостът я забелязаха.

— Добър вечер, Прюдънс — отговори лорд Баркли и я огледа с доброжелателна усмивка. — Сигурно ще се срещнете с някой подходящ млад мъж? — посегна да я погали по бузата, но тя умело го избегна.

Той избухна в смях и разпери ръце.

— Не бъди толкова плаха, мис Прюдънс. Ще ти дам един добър съвет. Една дебютантка може да е плаха — това я прави много мила, но жена, която има зад гърба си няколко сезона в обществото, трябва да се държи по-свободно.

Прюдънс забеляза, че баща й хвърли неодобрителен поглед към приятеля си. Това я учуди, защото лорд Дънкан беше сляпо предан на Баркли. Този кратък миг й вдъхна кураж. Може би баща й не беше съвсем убеден в невинността на Баркли, макар да ругаеше вестника със силни думи. Обаче намеците му за възрастта на Прюдънс и за възможността да остане стара мома бяха безвкусни, а лорд Дънкан беше свръхчувствителен към добрите маниери, освен това обичаше дъщерите си.

— Как напредва процесът ви срещу клеветниците, милорд? — попита с ледена усмивка Прюдънс.

Въпросът постигна желаното въздействие. Лицето на графа стана пурпурночервено.

— Онези проклети страхливци още не са реагирали… Адвокатите ми казват, че никой не е поел защитата им. Извиват се като змиорки. Но ако си мислят, че ще се отърват, като се преструват на глухи и неми, много се лъжат.

— Не могат вечно да се крият — намеси се лорд Дънкан.

— Не, разбира се, че не. Ще ги хвана и ще им дам да разберат — закани се лордът. — Ще им смъкна кожите от гърба. Ще им взема и последното пени.

— Знаете ли, съмнявам се, че законът предвижда тези три варианта — отбеляза снизходително Прюдънс. — Колко са обвиняемите, сър? Защо сте толкова сигурен, че са повече от един?

— Разбира се, че са много… цял екип негодници, предрешени като жени, способни на всякакви подлости. Стремят се да унищожат доброто ми име. Запомнете думите ми — той изгледа мрачно Прюдънс и размаха пръст пред лицето й. — Запомнете, драга: аз и моите адвокати ще изземем всеки брой от онова жалко вестниче и ще го изгорим публично. Ще им прибера паричките и ще ги пъхна зад решетките, за да изгният там!

— Значи според вас не е възможно статията да е написана от жени, лорд Баркли?

Той я зяпна, сякаш беше ненормална.

— Глупости… жени? Само си помислете! — изсмя се — по-точно изрева и удари лорд Дънкан по рамото. — Жени! Жени да напишат тази мръсотия! Да изровят толкова лъжи! Да посещават такива места! Вие какво мислите за тази идея, Дънкан?

Лорд Дънкан смръщи чело. Беше си спомнил за починалата си съпруга.

— Не е много вероятно, но е възможно.

— Вие сте луд, приятелю — изсмя се отново Баркли. — Никоя почтена жена не иска да има нищо общо с тези работи.

— Много почтени жени четат вестника — възрази любезно Прюдънс. — Майка ни казваше, че статиите са интересни.

Лорд Баркли се видя принуден да замълчи. Не можеше да обиди починалата съпруга на приятеля си.

Прюдънс му остави време за подходящ отговор, но той мълчеше, затова тя се обърна към баща си:

— Вкъщи ли ще вечеряш, татко?

Лорд Дънкан беше видимо облекчен от смяната на темата.

— Да, имам това намерение. Надявам се, че Дженкинс и мисис Хъдсън ще ни приготвят нещо набързо.

Мисис Хъдсън ще се притесни, помисли си Прюдънс. Знаеше, че семейният бюджет не позволява да купуват деликатеси и че вероятността господарят на дома да реши да вечеря вкъщи и да покани няколко приятели е малка. Но Прюдънс и сестрите й отдавна бяха престанали да се надяват, че баща им все някога ще забележи оскъдния бюджет на домакинството.

Тя хвърли поглед към часовника. Минаваше осем. Частити щеше да вечеря с Констанс и Макс, значи само тя можеше да помогне на мисис Хъдсън да преодолее първата уплаха, когато узнае, че трябва да приготви хубава вечеря за двама.

— Аз ще говоря с мисис Хъдсън — каза тя. — В библиотеката е запален огън. Дженкинс ще ви поднесе уиски.

Тя окачи палтото си и забърза към кухнята, придружена от шумоленето на колосаната си пола.

— Нещо за негово благородие ли, мис Прю? — в очакване на спокойна вечер мисис Хъдсън седеше в любимия си люлеещ се стол, но като видя Прюдънс, веднага стана.

— Да. Съжалявам, мисис Хъдсън. Негово благородие и лорд Баркли искат да вечерят тук. Какво имаме в килера?

Прюдънс едва бе изрекла тези думи, когато мисис Хъдсън отвори вратата към килера и простена жално.

— О, мили боже! А аз освободих малката Елен за вечерта. Дженкинс ще трябва да ми помогне.

— Аз също бих ви помогнала, но в осем ще ме вземат — точно в този миг прозвуча звънецът на входната врата. — О, това сигурно е колата. Виждам, че имаме котлети от дивеч. Не бихте ли могли да ги приготвите набързо?

— Оставих ги, защото не ми изглеждаха напълно готови. — Мисис Хъдсън мина покрай Прюдънс и влезе в килера. — Нали знаете, дивечът трябва да се остави няколко дни, за да се оттече кръвта. — Тя взе един котлет и го помириса критично. — Вече са по-добре. С няколко картофчета и с карфиола, който трябва да е тук някъде… — тя се зае да претърсва етажерките, като си говореше полугласно — Малко желе от цариградско грозде и чашка мадейра в соса…

— За десерт пудинг — предложи Прюдънс.

— Добре, ще им направя. Имаме и парче стилтънско сирене, любимото на господаря — мисис Хъдсън се измъкна от килера заднешком и й показа два дебели котлета. — Ей сега ще ги опържа. Не знам само какъв ордьовър да им поднеса…

— Автомобилът е за вас, мис Прю — съобщи Дженкинс от вратата. — Разбрах, че господарят и лорд Баркли ще вечерят тук.

— Да, и мисис Хъдсън както винаги извади от ръкава си няколко коза — засмя се Прюдънс. — Занесете уиски в библиотеката, Дженкинс. Съжалявам, че не мога да остана и да помогна.

— Вървете да се забавлявате, мис Прю — мисис Хъдсън й кимна дружелюбно. — Ние с мистър Дженкинс ще се оправим. За начало ще им поднеса сардини върху препечени филийки. С малко магданоз и накълцано варено яйце.

Прюдънс се усмихна признателно.

— Вие сте магьосница, мисис Хъдсън. Дженкинс, няма нужда да ме чакате. Ще отворя с ключа си.

— Шофьорът каза, че е изпратен от сър Гидиън Малвърн — подметна Дженкинс, докато прекосяваха преддверието. Наметна я с палтото й и продължи: — Предполагам, че господинът не е в първа младост, мис Прю. Или се лъжа?

И той беше учуден от роклята й — Прюдънс изтълкува съвсем правилно бързия му критичен поглед. Дженкинс беше свикнал дамите да излизат от къщи облечени по последна мода. А мис Прю беше особено взискателна по отношение на гардероба си.

— Не бих казала — отговори предпазливо тя и закопча палтото си.

— Чувал съм, че има адвокат със същото име, мис Прю. И то много известен.

— Така е, Дженкинс — рече тя, когато той й отвори вратата. — И ние имаме спешна нужда от него, затова ми стискайте палци. Днес трябва да го убедя да ни помогне. Искам да изглеждам подобаващо сериозна и делова, защото имаме да водим важен разговор. Не отивам да се забавлявам, разбирате ли? — завърши тя с високо вдигнати вежди.

— Точно с такова впечатление останах, мис Прю — отвърна тактично той и я отведе до паркиралия пред къщата черен роувър. Пред отворената вратичка чакаше шофьор в ливрея. — Уверен съм, че ще постигнете желания успех.

— Вие имате повече доверие в способностите ми, отколкото самата аз, Дженкинс — Прюдънс се усмихна на шофьора и се качи в автомобила. — Къде отиваме? — попита тя.

— В Лонг Акр, мадам. — Шофьорът затвори вратата и се настани на своето място!

Прюдънс се облегна удобно. Колата имаше гюрук, но отстрани беше отворена и тя се зарадва, че дъждът е престанал, вечерта беше мека и приятна. Въпреки това тя уви главата си с шал, стегна го под брадичката и вдигна яката на палтото си.

При дадените обстоятелства Ковънт Гардън е малко странно място за среща, помисли си тя и се почувства неловко. Ресторантите около операта и театрите на Дръри Лейн бяха винаги добре посетени и тя със сигурност щеше да срещне познати. Ако я видят със сър Гидиън, ще тръгнат приказки, а когато започне процесът, някой непременно ще си спомни, че ги е видял заедно, и ще разкаже на приятелите си. Да, начинанието беше твърде рисковано. Трябваше веднага да го попита къде възнамерява да я заведе, но просто не бе помислила за това. Човек, поканен на вечеря, приема или отказва. Във всеки случай отговорът не зависи от вида на поканата.

Шофьорът караше бавно и предпазливо по улиците с безброй локви. Във въздуха се носеше натрапчива миризма на конски отпадъци, разпространявана от следобедния дъжд, който бе измил праха. Когато завиха в една от тесните улички около Ковънт Гардън, както винаги много оживени, Прюдънс се отдръпна във вътрешността на колата и се наруга, че не е взела воал.

Автомобилът спря пред невзрачна къща със затворени капаци на прозорците и врата, която се отваряше направо на улицата. Шофьорът помогна на Прюдънс да слезе и я отведе до вратата. Къщата изобщо не приличаше на ресторант. По-скоро на частен дом.

Шофьорът позвъни и на входа застана господин в изискан вечерен костюм.

— Заповядайте, мадам. Сър Гидиън ви очаква в червения салон.

„Червения салон“? Прюдънс се обърна към шофьора, сякаш той можеше да й даде обяснение, но той се бе върнал в колата. Озова се в елегантно преддверие с черно-бял мраморен под и разкошен гипсов таван. В задния край имаше стълбище с позлатен парапет.

— Оттук, мадам — мъжът тръгна пред нея по стълбите, после в широк коридор. Зад затворените врати се чуваха мъжки и женски гласове, звън на порцелан и стъкло. Прюдънс беше колкото учудена, толкова и любопитна.

Придружителят й спря пред двойна врата в средата на коридора, почука и с величествен замах отвори двете крила.

— Вашата гостенка, сър Гидиън.

Прюдънс влезе в просторно квадратно помещение, обзаведено като салон. Само в една голяма ниша, гледаща към градината, беше поставена маса за хранене, осветена от няколко свещи. Масата беше наредена за двама. Веднага й стана ясно защо салонът носи това име. Завесите бяха от червено кадифе, меката мебел беше тапицирана с червена дамаска.

Гидиън Малвърн стоеше до камината и се взираше в пламъците. Бавно остави чашата си и прекоси помещението, за да я посрещне.

— Добър вечер, мис Дънкан. Дайте ми палтото си.

Вечерният му костюм беше безупречен. В бялата жилетка блестяха мънички диаманти. Прюдънс свали кърпата от главата си и за миг съжали за собствения си тоалет, избран след дълъг размисъл. За да е абсолютно сигурна, че адвокатът няма да превърне тази вечеря в светски разговор, тя реши да запази впечатлението за невзрачна стара мома, което бе показала следобед в кантората му. Без преувеличение можеше да се каже, че изглежда ужасно в кафявата рокля, извадена от стария, отдавна неотварян кедров гардероб. Нямаше представа на кого е била роклята, но със сигурност не е принадлежала на майка й. Прюдънс колебливо разкопча палтото си и го подаде на сър Гидиън. Той го връчи на мъжа, който я бе посрещнал, и му кимна да се оттегли. Вратата на салона се затвори безшумно.

Гидиън измери гостенката си с дълъг поглед и неволно вдигна вежди. Все още не можеше да разбере защо тази млада жена се облича така безвкусно. Със сигурност го правеше нарочно, но защо? И следобедният костюм, и тази ужасна рокля бяха подбрани много грижливо. Може би е далтонистка, а не само късогледа, каза си той. Щом носи тези дебели рогови очила, явно има проблем с очите. Толкова ли не знае какво е модно? Носът му потръпна. Наистина ли старомодната вечерна рокля миришеше на нафталин?

— Желаете ли чаша шери? — попита учтиво той.

— Благодаря — отговори тихо Прюдънс, леко стресната от начина, по който беше реагирал на тоалета й. Реакцията му отговаряше на впечатлението, което тя искаше да направи, но въпреки това леко я жегна. Беше свикнала мъжете да я гледат с възхищение и се почувства зле от тази смесица от съжаление и пренебрежение в очите на адвоката.

— Седнете, моля — той посочи един диван и отиде до масичката с гарафите. Наля чашка шери и й я поднесе.

— Благодаря — Прюдънс се усмихна сухо и продължи да играе ролята си. — Каква е тази къща?

— Частен клуб — отговори кратко той и седна насреща й. — Казах си, че в ресторантите ходят много хора — кимна й и отпи глътка уиски.

— Не е хубаво да ни виждат заедно — съгласи се тя й приглади полите си с нервен жест.

Гидиън беше напълно съгласен с думите й. Ако го видят с такава невзрачна дама, обществената му репутация със сигурност ще пострада. Продължи да я оглежда крадешком. Косата й беше увита в старомоден кок на тила, прихванат с дървени игли. Стегнатата прическа обаче не беше в състояние да прикрие блясъка и силата на косата й. Нещо между канела и ръждивочервено, определи той цвета й. Да, нещо не беше наред. Не можеше да го дефинира, но с уважаемата мис Прюдънс Дънкан нещо не беше наред. Спомни си онзи миг в кантората му, когато тя свали очилата и го атакува безмилостно. Образът на онази жена нямаше нищо общо със старата мома, която седеше насреща му. А след като прочете статията, той бе решил да се пази от прибързани заключения по отношение на сестрите Дънкан.

— Мис Дънкан, днес следобед казахте, че се занимавате с финансовите въпроси около вестника. Предполагам, че сте математичка.

— Не бих се изразила точно така — отвърна тя. — По-скоро съм счетоводителка.

Гидиън избухна в смях.

— О, не, мис Дънкан, вие не сте счетоводителка, както сестрите ви не са авторки на булевардни романи.

Прюдънс го погледна уплашено.

— Да не би да сте изчели всички броеве на „Мейфеър лейди“?

— Открих доста стари броеве — обясни сухо той. — И то в собствената си къща. Дъщеря ми и гувернантката й ви четат най-редовно.

— О, така ли… вашата дъщеря… да…

— Не изглеждате особено изненадана — подхвърли той.

— „Кой кой е“ — гласеше краткият отговор. — Прочетохме какво пише за вас.

Мъжът вдигна вежди.

— Тогава вие знаете повече за мен, отколкото аз за вас, мис Дънкан.

Прюдънс се изчерви. Да не би да намекваше, че са го шпионирали?

— „Кой кой е“ е справочник, достъпен за всеки — обясни тихо тя. — Ако не бяхме проверили в него, нямаше да знаем къде да ви търсим.

— Значи търсенето е било целенасочено?

— Дъщеря ви… при вас ли живее? — попита тя, без да може да скрие учудването си.

— Точно така — отговори сухо той. — Учи в северния лондонски колеж, но си има и гувернантка. Явно мис Уинсгън се интересува от правата на жените, иначе нямаше да чете вашия вестник — той стана и отиде да си налее още уиски, но първо хвърли въпросителен поглед към пълната чашка на Прюдънс.

Този мъж е пълен с изненади, каза си тя. Макар и неохотно, трябваше да признае, че интересът й се е събудил. Северният лондонски дамски колеж, основан през 1850 г. от страховитата Франсис Бъс, която майка им обожаваше, беше първото дневно училище, предлагащо строга възпитателна програма за млади дами. Мис Бъс, както и покойната лейди Дънкан, бяха пламенни застъпнички за правата на жените и образованието на момичетата.

Прюдънс отпи голяма глътка шери, за да се успокои, и попита:

— Смятате ли, че жените имат нужда от образование?

— Разбира се — той седна отново срещу нея и я погледна въпросително. — Виждам, че това ви изненадва.

— Днес следобед ми заявихте, че жените нямат способности… да, мисля, че запомних правилно… че жените нямат способности да се движат в арената на съдебните процеси и тем подобни. Посъветвахте сестрите ми и мен да се ограничим със светски клюки и да се откажем от перото и мастилото — тя се усмихна и попита невинно: — Права ли съм, сър Гидиън? — и се наведе, за да остави празната чашка на масичката до дивана.

— Да, права сте — очевидното противоречие изобщо не го притесни. — Фактът, че съм за образованието на жените, не противоречи на твърдението ми, че повечето жени са необразовани и не са в състояние да се оправят в моя свят. Още малко шери?

Тя кимна, той взе чашата й и отиде до масичката с напитките.

— Ако не беше така, нямаше да има нужда да се занимавам с този случай — наля малко шери в чашата и й я подаде.

Когато застана пред нея, я погледна със същия въпросителен и преценяващ поглед, който я караше да се чувства неловко. Младата жена изпита чувството, че погледът му пробива фасадата, изградена от нея с толкова усилия, и търси да открие истинската Прюдънс.

— Дъщеря ви… — заговори бързо тя с надеждата да отклони вниманието му.

— Дъщеря ми не може да бъде пример — отговори той. — Ще ви кажа само, че под влиянието на мис Уинстън е станала страстна защитничка на правата на жените.

— А вие? — въпросът дойде бързо и остро. Без да помисли, тя свали очилата си, както правеше често в наситени с емоции моменти, и ги изтри в ръкава си. Вдигна глава и го погледна право в очите.

Гидиън потрепери. Прекрасни очи. Те не принадлежаха на тази невзрачна стара мома. Каква игра играеше мис Дънкан? Имаше твърдото намерение да я разгадае, преди да е изтекла вечерта.

— Все още нямам окончателно мнение — отговори след малко той. — Може би, убеждавайки ме да поема случая ви, ще ме убедите и в необходимостта да се застъпя за правата на жените.

На устните му заигра усмивка и сивите очи светнаха, когато погледите им се срещнаха.

Прюдънс побърза да си сложи очилата. Погледът му я вълнуваше. А гласът му още повече. Кожата на главата й запулсира. Всички инстинкти я предупреждаваха да внимава. Но защо, за бога? Разумът й казваше, че е невъзможно да се чувства привлечен от нея, обаче очите и усмивката му говореха друго. Защо си играеше с нея на мишка и котка? Дали пък не се опитваше да я примами в капан? Тя си заповяда да се съсредоточи. Имаше задача. Трябваше да го убеди, че случаят е интересен и…

Прюдънс се вцепени. Може би тъкмо това правеше случая интересен? Може би той играеше рафинирана, жестока игра на псевдопрелъстяване? Може би тя трябваше да му окаже ответна услуга, за която все още не знаеше нищо?

Прюдънс помисли за „Мейфеър лейди“, за планината от дългове, която едва сега започваше да се топи. Помисли за баща си, от когото досега бяха крили истината, защото знаеха, че майка им също щеше да постъпи така. На карта беше заложен целият й живот, затова беше длъжна да влезе в играта на Гидиън Малвърн и даже да й се наслаждава.

Тя приглади още веднъж полите си и заговори с даскалска строгост:

— По темата за нашата защита: по наше мнение, сър Гидиън, основната ни слабост е във факта, че нямаме конкретни доказателства за финансовите измами на лорд Баркли. Обаче ние знаем как да се доберем до тях. Засега разполагаме с достатъчно доказателства за неморалните му деяния.

— Да седнем на масата — предложи той. — Не мога да говоря за тези неща на празен стомах.

Прюдънс се изправи.

— Вашето усърдие е впечатляващо, сър Гидиън. Сигурна съм, че сте имали напрегнат ден в кантората и в съда, а сега дори сте готов да работите по време на вечеря.

— Не, мис Дънкан, вие сте тази, която ще работи — отбеляза той и се запъти към масата. — Аз ще се наслаждавам на вечерята си, докато вие ще ме убеждавате в необходимостта да се заема с вашето дело.

Той я покани да седне срещу него. Прюдънс стисна устни. Ето го отново мъжът, с когото беше говорила следобед. Арогантен, самомнителен, напълно овладян. И много по-лесен за „обработка“ от мъжа, който й бе позволил да хвърли кратък поглед върху същността му. Тя седна сковано и разгъна салфетката си.

Домакинът й разклати звънчето, оставено до приборите му, и седна.

— Кухнята на клуба се слави като отлична — увери я той. — Постарах се много със съставянето на менюто. Надявам се да заслужа одобрението ви.

— Само преди минута ми заявихте, че няма да имам случай да се наслаждавам на вечерята, нали? — попита невинно Прюдънс. — При тези обстоятелства загрижеността ви ми изглежда малко лицемерна. Можехте да ми сервирате просто едно варено яйце.

Той пренебрегна забележката й и тя трябваше да признае, че има пълното право да го стори. Взе си едно хлебче от панерчето, което той й подаде, докато двама келнери дискретно наляха вино и сипаха в дълбоки бели чинии прекрасна на вид светлозелена супа.

— Лапад и бабина душица — обясни Гидиън, когато Прюдънс вдъхна дълбоко приятния аромат. — Отлична е. Надявам се да я харесате — той разчупи едно хлебче и го намаза дебело с масло. — Разкажете ми за сестрите си. Започнете с мисис Енсър.

— Констанс.

— Констанс — повтори той. — А малката ви сестра се казва…?

— Частити.

Сър Гидиън отпи глътка вино, сякаш се наслаждаваше на получената информация. В сивите му очи святкаха весели искри.

— Констанс, Прюдънс и Частити. Обзалагам се, че някой е проявил чувството си за хумор. Сигурно е била майка ви.

Прюдънс едва успя да остане сериозна.

— Повярвайте ми, сър Гидиън, ние съответстваме напълно на имената си.

— Ах, така ли? — той сипа още малко вино в чашата й и отново й хвърли неразгадаем поглед. — Значи вие сте умна както заради името си, така и по природа? — поклати глава и заключи: — Ако и сестрите ви съответстват на имената си, както вие на вашето, мис Прюдънс Дънкан, аз горя от желание да се запозная с дамите.

Прюдънс продължи да яде супата си. Не искаше да навлиза в несигурен терен. Той сам щеше да разгадае измамната й маневра, не беше нужно тя да му помага.

— Супата е наистина отлична — промълви тя с добродетелна усмивка.

Той кимна.

— Моята любима комбинация.

Тя го погледна и любопитството отново взе връх над намерението да остане в рамките на предстоящото дело.

— Доколкото разбирам, вие сте любител на хубавото ядене, сър Гидиън.

Той остави лъжицата.

— Яденето и пиенето са неотменима част от живота. Не виждам защо трябва да се задоволяваме с посредствеността.

— Прав сте — кимна Прюдънс. — Баща ми веднага ще се съгласи с вас.

— Вие също, предполагам — той посегна към чашата с вино. Не бе пропуснал да отбележи, че тя хареса много бялото бургундско.

Прюдънс осъзна, че фасадата й се е пропукала, и отговори с вдигане на раменете:

— Общо взето, тези неща са ми безразлични. Сестрите ми и аз живеем много просто.

— Наистина ли? — тонът му не изразяваше абсолютно нищо.

— Наистина — отговори натъртено тя, посегна към чашата, но бързо отдръпна ръка и я положи в скута си.

Келнерите отнесоха чиниите за супа и поднесоха рибата.

— Калкан — съобщи сър Гидиън. — Много подценяван вид риба. Опечен на скара и поръсен с масло и магданоз, е много по-вкусен от най-пресния морски език.

— Вие смятате така — подхвърли Прюдънс и си взе малко от препечената риба. Забележката й остана нечута, защото сътрапезникът й се наслаждаваше на рибата. Когато я вкуси, тя се убеди, че е бил прав.

— Няма начин да отхвърлим обвинението на Баркли, без вие и сестрите ви да разкриете идентичността си.

Смяната на темата дойде така изненадващо, че Прюдънс се обърка. Това беше по-скоро атака, отколкото продължение на разговора. Тя примигна, побърза да подреди мислите си и се хвърли в битката.

— Не можем да го направим.

— Не мога да повикам вестника като свидетел — тонът му бе загубил всяка поверителност на личния разговор. Той отмести чинията си и продължи: — Загубих два часа, за да прочета старите броеве на вестника ви, мис Дънкан, и вече знам, че вие и сестрите ви не сте толкова наивни да вярвате, че можете да се изплъзнете от даването на показания.

Прюдънс се запита дали й залага капан. Част от играта на котка и мишка.

— Не можем да се явим като свидетелки, сър Гидиън. Нашата анонимност е от съществено значение за оцеляването на вестника.

— Защо? — той посегна към чашата с вино и я погледна над ръба.

— Не вярвам, че сте толкова наивен, та да не можете сам да си отговорите на този въпрос, сър Гидиън. Сестрите ми и аз трябва да останем анонимни, защото застъпваме възгледи и теории, които читателите автоматично ще отхвърлят, щом разберат, че сме жени. Успехът на вестника почива върху тайната на издаващите го и върху тесния кръг посветени.

— Аха — промърмори той. — Бях забравил за тесния кръг посветени. Аз, естествено, разбирам, че никой няма да си позволява да бъде откровен с вас, знаейки, че ще бъде описан иронично… бих казал дори язвително, в „Мейфеър лейди“.

— Оспорвам думата „язвително“ — отговори веднага Прюдънс и бузите й пламнаха. — Да, иронични сме и не можем да понасяме глупостта, но не сме злобни.

— Има разлика между язвителност и злоба — отбеляза той.

— За мен това е остроумничене — гласеше леденият отговор.

Той сви рамене, вдигна вежди, но не направи опит да коригира забележката си.

Прюдънс стисна здраво зъби, за да се овладее. Знаеше, че тя и Констанс са склонни да дават воля на подигравките и остроумието си, но това си беше тяхно лично удоволствие, при което единствената публика беше Частити. Дори кротката им сестра притежаваше хаплива ирония и я проявяваше често по отношение на очевидната глупост и общественото високомерие — особено когато някой беше пострадал. Във вестника трите често осмиваха подобни прояви, но никога не споменаваха имена.

Докато тя събираше мислите си, сър Гидиън продължи да говори.

— Мис Дънкан, ако не успеете да отхвърлите обвинението в клевета, вашият вестник ще престане да съществува. Ако се разбере, че вие сте издателките, това също означава край на вестника. Правилно ли съм ви разбрал? — остави чашата си и заяви: — Хайде сега ми кажете каква юридическа помощ мога да ви предложа.

Ето какво било! Според него те нямаха никакъв шанс. Никога не бяха имали. Значи си е играл с нея на котка и мишка. Но защо? Защо беше тази грижливо подготвена вечеря — само за да наблюдава как тя пърха с крилца като пеперуда, набучена на карфица? Е, каквито и да бяха причините, тя нямаше да се съгласи послушно с неговата оценка на ситуацията и да тръгне по пътя, осеян с тръни.

Свали очилата и избърса стъклата със салфетката.

— Може би искаме от вас невъзможното, сър Гидиън, но доста хора се опитаха да ме убедят, че вие сте специалист по невъзможните дела. Ние не сме готови да се примирим със загубата на „Мейфеър лейди“. Вестникът и агенцията за запознанства ни осигуряват доходи. Никога не бихме могли да набираме клиенти от нашите кръгове, ако се знае кой стои зад агенцията. Предполагам, че това ви е ясно.

— Агенцията, за която споменахте… вие предлагате подходящи партньори за брак, така ли? Нямах представа, че се занимавате и с такива неща — гласът му прозвуча развеселено и недоверчиво.

Прюдънс му отговори все така хладно:

— Все едно вярвате ли ми, или не, сър Гидиън, но ние имаме успех. Ще се учудите, като разберете колко хора сме събрали — не каза нищо повече, защото двамата келнери се появиха с телешко и червено вино.

Гидиън хапна малко месо, отпи глътка вино и отбеляза с леко поклащане на главата:

— Вие и сестрите ви безспорно сте едно доста предприемчиво трио.

Прюдънс, която все още не беше сложила очилата си, устреми поглед към него и веднага осъзна, че това е грешка. Всеки път, когато сваляше очилата си, изразът на лицето му се променяше по обезпокоителен начин. Затова побърза да сложи очилата и го погледна втренчено — с дълбока бръчка между веждите и корав поглед зад стъклата. Всичко в нея излъчваше убеждение и абсолютна решителност да постигне невъзможното.

— Предприемчиви или не, ние трябва да спечелим това дело. Толкоз.

— Проста работа — промърмори Гидиън и кимна. — Значи ще се наложи да разпитам вестник вместо свидетели. Добре, да приемем, че успеем някак си да заобиколим тази трудност, веднага идва следващата. Ще бъдете ли така добра да ми обясните как ще докажете повдигнатото във вестника обвинение за измамни финансови операции?

— Вече ви казах, сър Гидиън: ние имаме доста точна представа къде ще намерим доказателствата.

Мъжът сложи пръст на устните си.

— Простете, мис Дънкан, но едно уверение не ми е достатъчно.

— Ще се наложи да го приемете. В момента не бих могла да се изразя по-ясно — Прюдънс отпи глътка вино, сложи ръце върху масата и се наведе към него. — Сър Гидиън, ние се нуждаем от защитник с вашите качества и ви предлагаме случай, който представлява истинско предизвикателство. Моите сестри не са безпомощни обвиняеми. Ние сме решени и имаме сили да сторим всичко, за да се защитим.

— А имате ли необходимите средства, за да ми платите хонорара?

Той я наблюдаваше с неприкрито веселие и вдигнати вежди. Прюдънс не беше очаквала този въпрос, но не се поколеба.

— Не.

Той кимна.

— Така си и мислех.

Тя се намръщи заплашително.

— Откъде можехте да знаете?

Той сви рамене.

— Аз съм делови човек и съм развил усет, мис Дънкан. Прав ли съм в предположението си, че зет ви мистър Енсър не е предложил да ви подкрепи?

Прюдънс се изчерви.

— Нито Констанс, нито ние с Частити бихме го помолили за такава услуга. Той не го и очаква от нас. Това си е наше начинание. Констанс не е финансово зависима от мъжа си.

Веждите му се вдигнаха още малко.

— Колко… необикновено.

— Ние не сме обикновени жени, сър Гидиън. Тъкмо затова ви предлагаме този случай — обясни Прюдънс с голямо безгрижие по отношение на фактите. — Ако спечелим — а ние ще спечелим, защото нашето дело е право, — с радост ще споделим с вас сумата на обезщетението, и то в предложеното от вас съотношение. Но не можем да се откажем от анонимността си.

— Наистина ли вярвате, че ще спечелите, защото делото ви е право? — той се изсмя презрително и тя се потърси от отвращение. — Какво ви кара да вярвате, че справедливостта на вашето дело ви гарантира справедлива присъда? Не ставайте наивна, мис Дънкан.

Прюдънс се усмихна студено.

— Точно заради това трябва да поемете случая, сър Гидиън. Обичате битките, а най-добрите битки са онези, при които победата е трудна. Ние сме притиснати до стената и ако изгубим, ще останем без доходи. Нашият баща ще изгуби илюзиите си, а ние няма да изпълним целите, поставени от майка ни.

Тя разпери ръце в подканващ жест.

— Можете ли да устоите на битка с такива залози?

Той я погледна втренчено.

— Защо ви избраха за говорителка, Прюдънс — защото умеете да убеждавате, или по друга причина?

— Ние си поделяме задълженията в зависимост от обстоятелствата — отговори остро тя и твърде късно отбеляза, че за първи път се бе обърнал към нея на малко име. — Всяка от сестрите ми с радост би се заела с вас, но в момента си имат друга работа.

— Да се заеме с мен? — той избухна в смях, този път съвсем искрен. — Трябва да кажа, Прюдънс, че много по-лесно щяхте да се справите с мен без тези… — той направи многозначителен жест — … без този театър. Без добродетелната усмивка и грозната рокля — поклати глава и заяви: — Трябва да ви кажа, скъпа моя, че не сте убедителна. Ту прекалявате с артистичните изпълнения, ту се демаскирате. Много добре знам, че сте изискана млада дама. Знам също, че сте образована и не можете да понасяте глупостта. Затова искам да ви помоля да не се отнасяте с мен като с глупак.

Прюдънс въздъхна.

— Нямах такова намерение, в никакъв случай. Исках само да съм сигурна, че ще ме приемете сериозно и няма да ме третирате като лекомислена салонна бъбривка.

— Повярвайте, мис Дънкан, това е изключено — в очите му отново се появи омагьосващото сияние, макар че този път не бе свалила очилата.

Прюдънс разбра, че е време за решаващата стъпка. Ще я направи, най-малкото за да изтрие усмивката от лицето му.

— Е? — попита тихо тя. — Ще поемете ли делото?