Джейн Фийдър
Идеалната годеница (20)

20.

— Прю, сигурна ли си, че искаш да приемеш Гидиън сама? — попита на следващата сутрин Частити, докато се изправяше на пръсти пред високо окаченото огледало в преддверието, за да нагласи шапката си.

— Какво може да ми се случи? — попита хладно сестра й и събра нападалите листенца от хризантемите във вазата до входа. — Трябва възможно най-скоро да издадем следващия брой на вестника. Пощата отлежава вече две седмици при мисис Бийдъл, Кон трябва да напише статия за процеса, значи моята задача е да проведа заключителния разговор със сър Гидиън… както винаги.

— Щом смяташ — Частити все още се съмняваше, но беше наясно, че сестра й е взела своето решение. Освен това знаеше, че това е най-разумното разпределение на труда, пък и само една от тях беше необходима, за да уреди въпроса с адвоката. — Е, добре, тръгвам. Вероятно няма да се забавя повече от два часа. Кой знае, може би мисис Бийдъл няма да е настроена за приказки.

Прюдънс и махна за довиждане и вдигна вазата, за да я отнесе в кухнята и да изхвърли цветята. Когато се върна с празната ваза, на вратата се позвъни.

— Аз ли да отворя, мис Прю? — Дженкинс се появи сякаш от нищото.

— Сигурно е сър Гидиън — отговори тя и приглади полата си. — Въведете го в салона.

Дженкинс се запъти към вратата, а Прюдънс влезе в салона и посвети вниманието си на купа късно цъфтящи рози, които се нуждаеха от ново подреждане.

— Добро утро.

Като чу тихия поздрав, тя се обърна.

— Добро утро — поздрави също така тихо и посочи дивана. — Заповядай, седни.

— Благодаря.

Той се настани в едно кресло и изчака Прюдънс също да заеме мястото си. Тя приседна на облегалката на дивана.

— Предполагам, че си дошъл, за да сложим край на нашата делова връзка? — попита спокойно тя.

— Такова беше намерението ми.

Прюдънс скръсти ръце под гърдите си.

— Не мислиш ли, че е малко рано? — попита с внезапно раздразнение тя. — Още не сме получили хилядата лири — стана и заяви твърдо: — Не разбирам защо да не уредим този въпрос писмено. Вероятно парите и без това ще дойдат при теб. Защо просто не вземеш осемстотин и не ни изпратиш нашите двеста?

— Не мисля, че бих могъл да го направя.

— Много съжалявам, но в момента нямаме толкова пари. Не мога да ти дам осемдесет процента от нула, нали?

Зелените очи, в чиито зеници святкаха тъмни смарагдови искри, го гледаха гневно. Мис Дънкан явно беше вън от себе си — но той остана с чувството, че настроението й не се дължеше на причината, която бе изтъкнала за посещението му.

— За съжаление и аз се намирам в затруднено положение — оправда се той.

Прюдънс зяпна смаяно.

— Как, за бога… Как е възможно да имаш финансови затруднения? Това е абсурдно. Не очаквай да ти повярвам, седемстотин лири са нищожна сума.

— Права си, те нямат никакво значение за мен — отговори невъзмутимо той.

— За какво говориш? — тя ставаше все по-несдържана, а неговото спокойствие само усложняваше ситуацията.

— Ако не седнеш… — проговори едва ли не заплашително той и се изправи.

— Нямам никакво желание да сядам. Обясних ти положението и толкоз. Ще си получиш парите, щом ние получим нашата част — заяви Прюдънс и отново скръсти ръце.

— Знаещ ли, не мисля, че с това споразумението ни е изпълнено — продължи със същия тон той.

Бдителността й се събуди.

— Какво искаш да кажеш?

— То съдържа още една точка — отвърна той, отиде до прозореца и се загледа в сивата есенна градина. — Доколкото си спомням, обещахте да ми намерите жена. Ти… или по-точно агенцията за запознанства се задължи да ме запознае с подходяща млада дама. Срещу това аз се съгласих да ви представлявам пред съда.

Прюдънс застана нащрек. Ясно усещаше надвисналата опасност. Не биваше да забравя, че той е адвокат и владее всички юридически трикове. Нали го бе видяла как действа в съда. Веднъж или два пъти го беше изпитала и на собствения си гръб. Сега не биваше да прави необмислени крачки. Затова изрече бавно, сякаш не бе разбрала:

— Ти възприе тази идея само като игра, Гидиън. Не ме заблуждавай.

— О, не — възкликна той и се обърна към нея. — Не съм си играл с вас, нито с нашето споразумение. Казах само, че може би ще предпочета сам да си намеря съпруга, но си оставам отворен за предложения. Колкото повече, толкова по-добре.

— Виж ти — промърмори Прюдънс и се намръщи заплашително. — Значи нямаш нищо против да се срещнеш с Лавендър Рийли? Сигурна съм, че ще се харесате.

Гидиън прекоси помещението с три крачки.

— Не се прави на бавно развиваща се, Прюдънс. Много добре знаеш, че няма да се срещна с Лавендър Рийли. При никакви обстоятелства.

— Тогава може би с Хедър Питърсън… — започна тя, но не можа да каже нищо повече, защото той я прегърна стремително и завладя устата й.

— Ясно ли се изразих? — попита той, когато най-после се отдели от нея, но не я изпусна от прегръдката си.

— Не съм съвсем сигурна — прошепна тя. — Още не си казал нищо.

Той сложи ръце на тила й и задържа погледа й. В очите му пламтеше страст. Палецът му потърси мястото, където пулсът й биеше с такава сила, че ушите й бучаха.

— Агенцията за запознанства изпълни задачата си: събра ме с единствената жена, която има значение за мен. Прюдънс Дънкан, ще се омъжиш ли за мен?

— А Хариет? — попита задъхано тя.

— Треньорът се появи отново и си я отведе — той я пусна и зарови пръсти в безупречно сресаната си коса — жест, който съдържаше притесненост, страх и онзи полъх на ранимост, който го правеше неустоимо привлекателен. — Сара… — започна нерешително той. — Имам нужда от помощта ти, Прюдънс. Заблуждавал съм се… проклятие, признавам, че често се лъжа. Имам нужда от теб.

— Ти не си единственият, който се заблуждава — отвърна тихо тя, докосна лицето му и приглади косата му. — Признавам го съвсем открито.

Той обхвана китките й, поднесе ръцете й към лицето си и целуна дланите.

— Ще се омъжиш ли за мен, любов моя?

Тя се усмихна щастливо.

— Редно е да ми дадеш пръстен и да паднеш на колене.

— Нося пръстена, но да ме вземат дяволите, ако падна на колене! Не бих го направил дори за теб, съкровище.

— Не съм го и очаквала — засмя се тя.

— Няма ли най-после да ми отговориш?

— Ами… — тя кимна важно. — Така ще си спестим осемстотин фунта… Не, не, Гидиън! — побягна със смях и той я последва с потъмнял поглед. — Ще повикам Дженкинс!

— Хайде, повикай го — той я хвана за рамото и я дръпна към себе си. — Ти си най-дразнещата, най-невъзможната жена, пресичала някога пътя ми.

— Да. И не мога да те понасям.

— Значи ще имаме истински уравновесена връзка.

 

 

След около час Констанс и Частити се срещнаха на стълбището пред къщата.

— Браво на нас! — засмя се Констанс. — Беше ли при мисис Бийдъл?

— О, да, имаше много писма. А ти написа ли статията?

— Почакай само да я прочетеш — усмихна се самодоволно Констанс.

— Нали не си засегнала ролята на татко? — попита загрижено Частити.

— Но, Час, за каква ме смяташ?

— Извинявай, не исках да кажа нищо лошо. Просто ме беше страх.

— Ами Прю? Защо я остави да говори сама с Гидиън?

— Дано вече да си е отишъл — въздъхна Частити. — Нали знаеш, тя се старае да скрие чувствата си… когато е обидена, искам да кажа. Аз бях почти убедена, че…

Констанс сложи ръка на рамото й.

— И аз. Но те не си подхождат, Час, и Прю го знае.

Частити кимна и пъхна ключа в ключалката. Двете влязоха й завариха преддверието пусто. Това беше повече от учудващо. За първи път се случваше Дженкинс да не реагира на превъртането на ключа на входната врата. Сигурно беше излязъл.

— А може би е в салона — предположи Частити и се запъти към стълбата. Ала не стигна далеч, защото от сянката безшумно изникна фигурата на Дженкинс. Той сложи пръст на устните си и им махна с другата ръка. Сестрите го последваха в кухнята, умирайки от любопитство.

— Мис Прю е в салона със сър Гидиън — довери им той.

— Все още? — извика Частити. — Той трябва да е дошъл преди два часа!

— Да, мис Час, и мис Прю не позвъни нито веднъж. Дори не поиска нещо за пиене.

— Сигурен ли сте, че сър Гидиън не си е отишъл, без да го забележите? Не, разбира се — поправи се бързо Констанс, като видя изумената му физиономия. — Как би могъл да напусне къщата, без вие да го чуете…

Дженкинс кимна величествено.

— Реших, че е по-добре да не ги смущавам, и дори не почуках на вратата.

— Прав сте — кимна Частити. — И аз щях да постъпя така — обърна се към сестра си и попита с усмивка: — Как мислиш, Кон, да влезем ли?

— И да рискуваме да ги заварим в неудобно положение?

— О, но това е абсурдно! В салона…

— По-добре е първо да им дадем знак, че сме се върнали — предложи Констанс. — Ще вдигнем шум. Трябват ни барабани. Или тимпани.

— За съжаление нямаме — Частити с мъка сдържаше смеха си. — Хайде да опитаме с тенджерите на мисис Хъдсън.

— О, не си ги давам, мис Час! — извика икономката, засмяна до ушите.

— Най-добре е просто да почукате, мис Кон — предложи Дженкинс с обичайната си важност. — И да почакате повечко, преди да отворите.

— Браво, Дженкинс, това е най-доброто разрешение на дилемата — Констанс му намигна и той се извърна, неспособен да скрие усмивката си.

Сестрите се върнаха в преддверието. Обиколиха го няколко пъти с тежки стъпки, отвориха и затръшнаха входната врата и едва тогава се отправиха към салона. Точно когато щяха да почукат, вратата се отвори.

— Чух ви от няколко мили — произнесе укорно Прюдънс. — Влезте бързо. Имаме нужда от съвета ви.

— Виж ти… — промърмори изненадано Констанс и влезе. — Добро утро, Гидиън. Още ли не сте приключили с деловите въпроси?

— Мисля, че едва сега започваме — отговори той и им протегна ръка. — Добро утро, Констанс… Частити.

Стиснаха си ръцете и всички заедно се обърнаха към Прюдънс.

— Прю?

— По всичко личи, че Гидиън е решил да се съгласи с нашето алтернативно предложение — обясни сестра им.

— Браво на него! — засмя се Частити. — А има ли годеница?

— Май да — отговори важно Прюдънс и вдигна ръка към светлината, за да им покаже тънката халка с красив смарагд, която блестеше на пръста й.

— Камъкът е много подходящ… отива на очите на сестра ви — добави Гидиън и направи несигурен жест. Не беше очаквал, че изборът на пръстен ще зависи от одобрението на сестрите, но веднага разбра, че няма за какво да се тревожи. Пръстенът изобщо не ги впечатли. Те се втурнаха към сестра си и я прегърнаха така възторжено, така завладяващо, че той изпита пристъп на ревност.

След като свършиха с Прюдънс, Констанс и Частити прегърнаха бъдещия си зет със същата сърдечност и ревността му веднага отлетя. Докато отговаряше на поздравленията им, той си повтаряше, че не би било зле да разпита съпруга на Констанс какво може да се очаква от брака с една от сестрите Дънкан. Тази идея извика усмивка на устата му.

— Каза, че се нуждаеш от нашия съвет — напомни Констанс след всички прегръдки.

— О, да… Искам да избягаме — заяви въодушевено Прюдънс.

— Ковачът в Гретна Грийн изобщо не отговаря на представите ми за сватба — възрази веднага Гидиън.

— Само си помисли: ще вземем нощния влак за Единбург. Ще бъде страшно романтично. А после… — Констанс го погледна и поклати глава. — Виждам, че не ти харесва.

— Не виждам защо трябва да си играем на криеница. Не ти ли омръзна вече?

Прюдънс разбра, че той е напълно сериозен. Беше й задал този важен въпрос в присъствието на сестрите й и тя можеше само да се възхити на смелостта му.

— Да, така е — отговори тя. — Но не е редно да вдигаме голяма сватба. Венчавката на Констанс беше великолепна, но не бихме могли да организираме отново нещо толкова блестящо. Положението все още е несигурно — тя погледна сестрите си, търсейки подкрепа.

— Това е твоята сватба, миличка — окуражи я Констанс. — Каквото и да решиш, ние с Час ще сме до теб и ще ти помагаме. Така, а сега ще ви оставим да постигнете съгласие.

Тя кимна на Частити, която отговори на кимването й и се отправи към вратата. Преди да напусне салона, малката сестра заяви решително:

— Според мен Гретна Грийн е ужасна идея, Прю.

Двете излязоха бързо.

— Ако можехме да почакаме една година… — подхвана Прюдънс. — Не, и аз не искам. Колко скромно…

— Колкото искаш. Твоето семейство, Сара, ти и аз.

— Нямаш ли семейство?

— Родителите ми починаха отдавна. Нямам братя и сестри. Ако обаче искаш голям празник, ще събера куп приятели. Макар че нямам нужда от никого. Само от Сара.

— Е, ще поканим и Мери Уинстън, нали?

— Да, разбира се, без Мери не може — засмя се той.

— Значи се разбрахме.

Той я прегърна с любов.

— Понякога се разбираме учудващо бързо, скъпа, но в повечето случаи не е така.

— Прав си — пошепна тя до устните му. — Няма да ми е трудно да си припомням, че не мога да те понасям.

Той плъзна устни по бузата й и вдигна глава.

— Ще набавя специално разрешение. Ще се оженим най-късно след седмица.

— Точно така. Да свършваме с тази работа, защото може да си променя мнението — отвърна тя с дяволита усмивка.

— Отровно змийче! — обвини я той и я щипна по нослето. — Отивам да говоря с баща ти.

Прюдънс изкриви лице.

— Ще го намериш в библиотеката. Моля те, не забравяй, че през последните два дни преживя много сътресения. Може би няма да… — тя вдигна рамене.

— Аз ще говоря с баща ти, а ти ще говориш със Сара — допълни той.

Прюдънс кимна напълно сериозно.

— Обещавам, че ще направя най-доброто.

— Знаеш ли, тя е доста объркана… след историята с Хариет.

— Разбирам.

Той кимна, приглади косата си, целуна я още веднъж и излезе.