Джейн Ан Кренц
Истинският мъж (3)

Втора глава

Годината на раздяла му се беше видяла най-дългата в живота му, мислеше си Рейф с огорчение, а Маги изглеждаше така, сякаш през цялото време е спала на листчета от рози и си е пийвала чай. Не можеше да понесе, че тя е така ведра и спокойна и тези дванайсет месеца изобщо не бяха й се отразили.

Опита се да се утеши с мисълта, че и тя като него се бе обрекла на безбрачие. И това всъщност беше единственото нещо, което му даваше надежда. Някъде дълбоко в себе си тя го е чакала, каза си той. Някъде дълбоко в себе тя все още беше негова и съзнаваше това.

На улицата пред блока й той успя да хване такси, за да се върне в хотела си. Мисълта, че отиваше в самотната хотелска стая, когато можеше да прекара нощта в леглото на Маги, не спомагаше за повишаване на настроението му. Но затова пък сега участниците в играта най-после са застанали по местата си и първите ходове са направени. Всички бяха готови да предприемат действия.

А тя беше просто удивителна, както винаги, призна той пред себе си, като се настани удобно в таксито. Нещо повече. Сега беше много по-самоуверена в сравнение с миналата година. И дяволски по-малко склонна да се съобразява с неговите планове, помисли си той с горчива самоирония.

Само като я видя тази вечер, едва не загуби цялото си самообладание, така грижливо изграждано. Беше си обещал да се опита да владее положението, но когато я видя на вратата, инстинктивно му се прииска да я свали на килима в изискания й хол и да се люби нея до полудяване. Отчаяно се нуждаеше да се увери, че тя ще реагира по същия начин на неговите ласки както последния път през онази незабравима нощ, преди всичко да се разпадне и разпилее на вятъра. Господи, той просто жадуваше за нея.

През живота си не беше изпитвал толкова силен глад, а в същото време трябваше да бъде търпелив. Без настроение гледаше ярките весели светлини на пазара, докато шофьорът завиваше на изток по улица Пайк. Бе изминала година, откакто не беше виждал Сиатъл нощем.

Таксито спря пред фоайето на скъпия хотел и Рейф слезе. Посегна към портфейла си.

— Хубави ботуши — отбеляза шофьора, докато слагаше в джоба си щедрия бакшиш.

— Благодаря — отвърна Рейф и тръгна към фоайето. Хей, ако няма к’во да правиш тая вечер — извика шофьорът след него, — мога да ти предложа няколко идеи. Знам къде става интересно в този град. Няма да се чувстваш самотен.

— Че какво му е лошото? Напоследък прекарвам всичките си нощи сам.

Рейф влезе във фоайето, облицовано с дърво и мрамор. Не можеше да спре да си представя Маги такава, каквато я бе видял тази вечер, застанала като на картина в рамката на вратата на апартамента си. Блестящата й черна коса беше прибрана назад и по този начин подчертаваше деликатните черти на лицето й. Синьо-зелените й очи с цвят на аквамарин бяха сякаш още по-големи и привлекателни, отколкото ги бе виждал в мечтите си.

Изисканата й копринена рокля, с която беше облечена, се плъзгаше по меките изкусителни извивки на тялото й. Струваше му се, че беше наддала с няколко килограма, но тези килограми бяха точно на мястото, което им се полагаше. И сега се движеше с грацията ма кралица.

Маги очевидно беше намерила опора в кариерата си на писателка. Всъщност тя изглеждаше потискащо самоуверена. Рейф се чувстваше така, сякаш дъвчеше пирони. Струваше му се, че би било справедливо, ако и тя страдаше като него. Но тя явно не страдаше.

Спомни си още веднъж сведенията на дискретната детективска агенция, към която се беше обърнал. Маги се срещаше с мъже много рядко и никога на сериозно. До неотдавна прекарваше свободното си време с две други жени, който й бяха приятелки през последните няколко години.

Рейф никога не беше виждал Сара Флийтуд и Катрин Инскип, но техните имена се появяваха толкова често в сведенията на агенцията, че беше започнал да смята непознатите жени за гувернантки на дамата на сърцето му. Някак несъзнателно бе започнал да разчита на тях, като си мислеше, че те пазят Маги от неприятности.

А от негова гледна точка неприятностите означаваха Маги да има друг мъж. Но за щастие Сара и Катрин бяха тези, които си бяха намерили другите мъже. И всичко, което предприемаше сега, не беше никак прибързано, каза си Рейф. Защото не беше разумно жена като Маги да се оставя свободна за дълго.

Рейф отиде в бара на хотела и си намери едно сепаре. Поръча уиски и седна замислен, като анализираше случилото се в хола на Маги. Търсеше слабите страни на проведените деликатни преговори и се питаше дали е приложил толкова натиск, колкото е необходимо.

Беше обмислял плана си месеци наред и беше използвал всички средства за постигане на целта си. Би влязъл в спор със самия дявол, за да си върне Маги. Но тази вечер бе изиграл последните карти, които държеше. Сега оставаше само да се моли на Бога Маги да вземе самолета за Тусон в понеделник сутринта. Цялото му бъдеще беше заложено на нейното решение и Рейф много добре го съзнаваше. Но тази мисъл го караше да трепери като от студ.

 

 

Сбирката за даване на автографи в събота сутринта вървеше добре. На Маргарет й доставяше огромно удоволствие да разговаря с читателите и с другите писатели от нейния бранш, които бяха дошли било с кола, било с автобус или монорелсова железница до центъра на Сиатъл, за да се срещнат с авторката на „Безмилостният“. Тя изпитваше особено чувство на благодарност към въодушевената тълпа тази сутрин, защото това й отклоняваше вниманието от непосилно трудното решение, което трябваше да вземе до понеделник сутринта. Поне за известно време не се налагаше да мисли за Рейф Касиди.

— Просто обожавам „Безмилостният“ — една щастлива в своята бременност жена с прощъпулче, хванало се за полите й, подаде за автограф екземпляр от книгата на Маргарет. — Винаги, когато чета книгите ви, се чувствам разведрена. Много харесвам героите ви. Те са великолепни. О, казвам се Кристин, между другото.

— Благодаря, Кристин. Радвам се, че книгата ви харесва. Високо оценявам факта, че сте си направил труда да дойдете до центъра днес — Маргарет написа името Кристин на заглавната страница, след това кратко пожелание, а след това постави своя артистичен подпис.

— Няма проблеми. За нищо на света не бих пропуснала тази възможност. Аз бях главен икономист в една брокерска къща тук, в Сиатъл, преди да изляза в отпуск, за да си гледам децата. Така че намирам художественото пресъздаване на деловите отношения много правдиво. Кога ще излезе следващата ви книга?

— След около шест месеца.

— Нямам търпение. Надявам се, че ще изобразите никой друг герой като Роурк, нали?

Маргарет се усмихна.

— Разбира се — Роурк се казваше героят в „Безмилостният“, но истината бе, че всичките й герои си приличаха. Всички те поразяващо напомняха за Рейф Клейди. Така беше още в първата й книга, която написа много преди да се запознае с Рейф. Вероятно това беше една от причините да се влюби в него така безвъзвратно, когато внезапно се появи в живота й миналата година.

Още от пръв поглед разбра, че Рейф бе мъжът на мечтите й.

Разбира се, като се изключат ботушите му. Маргарет знаеше, че нещо трябваше да й подскаже за опасните последствия, още когато мъжът на мечтите й се появи с шапка Стетсън, с претенциозните си ботуши и сребърна тока на колана. В книгите й мъжете носеха европейски костюми и италиански кожени обувки.

Мъжествени, компетентни и преуспяващи бизнесмени в повечето случаи, те винаги бяха пресъздавани с някакво излъчване на безпощадност, което ги правеше истинско предизвикателство за героините й. Но накрая, за разлика от Рейф, те всички отстъпваха пред любовта.

Една жена, стилно облечена със стегнат костюм, която стоеше точно зад Кристин, подаде своя екземпляр на книгата.

— Кристин е права. Пресъздайте още един герой като Роурк. Той е великолепен. Харесвам този тип мъже, които са мъжествени и безпощадни, но могат да бъдат научени да обичат. Аз ги наричам каубои с официални костюми.

Маргарет я погледна.

— Каубои ли? Боже Господи, кое ви кара да ги наричате така? Аз харесвам типа изискани граждани, винаги пиша за тях.

Жената поклати глава. В очите й се четеше разбиране.

— Но вашите герои до един са преоблечени каубои не го ли знаехте?

Маргарет я гледаше замислено. Отдавна се бе научила да оценява прозренията на своите читатели, но този път беше изненадана.

— Наистина ли мислите така?

— Повярвайте ми. Познавам каубоя, щом го видя дори и ако е облечен с копринена риза за сто долара.

— Знаете ли, тя е права — намеси се друга жена опашката и й се усмихна. — Когато чета книгите ви винаги си представям каубои.

— Но за Бога, кое ви кара да си ги представяте точно така? — попита Маргарет в пълно недоумение.

Жената направи пауза, обмисляйки отговора си.

— Мисля, че е заради тяхната философска позиция в живота — заради начина, по който мислят и по който се държат. Отношението им към жените е старомодно, имат болезнено развито чувство за достойнство. Или всичко онова от начина на мислене, което свързваме със стария запад.

— Така е — съгласи се още една жена. — Престрелките стават в някоя от залите на корпорацията, вместо пред бара, но по същността си не се различават — тя подаде и своя екземпляр на „Безмилостният“ — Името ми е Рейчъл.

— Рейчъл — Маргарет бързо се подписа на книгата и я върна. — Благодаря ви.

— Аз ви благодаря — Рейчъл намигна дяволито. — Като става дума за каубои — каза тя, като се усмихна съучастнически на другите две жени, — може би в недалечно бъдеще ще ни направите удоволствието да опишете истински каубои, с конете им и всичките им такъми.

— Ще очакваме с нетърпение този роман — обяви първата жена, като прибираше книгата си.

Маргарет се разсмя и поклати глава. Чувстваше се леко замаяна.

— Ами ще видим — колебливо им отговори тя. Не искаше да обиди читателките си, като им каже, че някога в живота си е попадала на стрелец от корпорация, каубой по своята същност, и в резултат на това нещата са се развили до не съвсем щастлив край.

Тя се обърна усмихната, за да поздрави следващия читател от опашката, и едва не си изпусна писалката, когато видя позната фигура пред себе си. Бедите никога не идват сами, помисли си тя със самоирония.

— Здравей, Джак. Какво правиш тук? Не знаех, че четеш любовни романи.

Джак Муркрофт й се усмихна. Светлите му очи с цвят на лешник я гледаха с неподправено любопитство.

— Значи наистина жънеш успехи в писането, а?

— Успехи ли? В писането? Да, имах късмет.

— Не мислех, че можеш да го превърнеш в процъфтяваща кариера.

— Всички така смятаха.

— Може ли да те поканя на кафе или на някакво питие, когато свършиш? Бих искал да поговоря с теб.

— Нека да се опитам да отгатна за какво ще ми говориш. Не съм те виждала от деня, когато ти връчих оставката си. Ти си преместил управлението на заводите Муркрофт в Сан Диего преди почти една година, поне според вестниците. А сега, като гръм от ясно небе, се появяваш отново в Сиатъл само два дни, след като магически изникна Рейф Касиди. Мога ли да приема, че има някаква връзка между тези факти, или е едно от невероятните съвпадения, които правя живота толкова интересен?

— Винаги си била съобразителна. Това беше първата причина, поради която те назначих на работа.

— Остави ласкателствата, Джак. Имунизирана съм срещу тях.

— Имам чувството, че не ти се нравят старите връзки и не ти е приятна срещата с един от предишните ти делови партньори?

— Твърде си възприемчив за бизнесмен.

Джак кимна в отговор на хапливата й забележка.

— Мисля, че те разбирам. Тогава ти остана доста огорчена, нали? Касиди е груб играч. Но аз наистина трябва да говоря с теб. Важно е, Маргарет. Кафе ли искаш? В името на доброто старо време, ще приемеш ли?

Тя въздъхна. Искаше й се да може да измисли учтив претекст да отклони поканата му. Но наистина Джак беше разумен и добър шеф. А и изобщо не беше отварял дума за нейната оставка. Изцяло нейна идея беше да напусне фирмата.

— Добре, кафе. Ще приключа може би след около петнайсет минути.

— Ще те чакам.

Двайсет минути по-късно Маргарет си взе довиждане с мениджъра на книжарницата и с последните читатели, които бяха наминали, за да я поздравят. Тя преметна стилната си кожена чанта през рамо и тръгна към Джак Муркрофт, който търпеливо я чакаше на входа на книжарницата до стендовете.

Той й се усмихна, като я видя, и върна на мястото една книга, която прелистваше. Тя го огледа, докато й даваше път, за да прецени обективно как изглежда Муркрофт беше с пет години по-възрастен от Рейф, което значеше, че е на четиридесет и три. На пръв поглед той повече отговаряше на представата й за герой от нейните книги, отколкото Рейф. Най-малкото защото във вкуса на Муркрофт към дрехите и в начина, по който говореше, и в произношението му нямаше и следа от стила на каубой. Той притежаваше чистата изтънченост на човек от деловите среди.

Муркрофт също беше истински хубав мъж. Поддържаше здравето и тонуса си, като всеки ден ходеше на скъпи фитнес центрове. Обличаше се с неоспорима елегантност. Светлокестенявата му коса беше прошарена със сребърни нишки и започваше леко да оредява, но това само му придаваше по-изискан вид. Костюмът му беше копринен, с европейска кройка.

Муркрофт напълно заслужаваше да бъде наречен живо, дишащо копие на някои от нейните герои, но Маргарет никога не бе го възприемала по този начин.

Като допълнение към костюмите с красиви кройки Джак Муркрофт носеше и халка. Беше женен и този факт го изключи от кръга на нейните интереси още и деня, когато се запознаха. Но дори и да не беше женен, Маргарет дълбоко в себе си осъзнаваше, че никога не би могла да се влюби в него така, както в Рейф. Онова, което си оставате необяснимо за нея, беше защо Муркрофт не можеше да бъде мъжът на мечтите й.

— Е, Джак, хайде веднага да си открием картите — Маргарет седна срещу бившия си шеф на малка масичка в един бар еспресо. — И двамата знаем, че си дошъл в Сиатъл, за да разнищиш миналото.

Джак си играеше с пластмасовата бъркалка от капучиното. Той дълго време гледаше Маргарет замислено.

— Променила си се — заключи накрая той.

Тя вдигна вежди иронично.

— Всички се променят.

— Естествено. Сигурно писането ти харесва?

— При това много. Но едва ли си дошъл, за да говорим на тази тема, нали?

— Така е, не за това искам да говорим — Муркрофт отпи от кафето си и остави чашата на малката маса. — По информацията, която получих, Касиди е идвал при теб тази седмица.

Маргарет сви рамене.

— Информацията ти е точна. Беше тук във вторник вечерта. Това засяга ли те?

— Той иска да ми отмъсти, Маргарет. Ти също го познаваш, ако не и по-добре от мен. Знаеш, че той не се оставя, докато не е квит.

— Колкото до мен, той вече ми е отмъстил. Ти присъства онази сутрин. Чу го, като ми каза да се махна от очите му.

— Но ето че сега се връща, нали? — Джак стисна устните си. — Защото още не си е отмъстил на мен. Теб те изрита от леглото си, но на мен нямаше какво да стори.

Маргарет почувства как бузите й започнаха да пламтят от нетактичното споменавай на отношенията и с Рейф.

— Защо трябва да ти отмъщава? Аз бях тази, която го е предала, поне според него.

Муркрофт присви очите си.

— Да, но ти го предаде заради мен, не помниш ли?

— По дяволите, никого не съм предавала. Намерих се в небрано лозе и трябваше да направя това, което съвестта ми подсказа.

— Начинът, по който той тълкува нещата, когато играта се разкри, е, че ти си останала лоялна към мен. И донякъде е прав, не си ли съгласна? Но това никак не му се понрави, Маргарет. Дори мисля, че според него аз съм другият мъж в живота ти.

— Ти беше мой работодател и нищо повече. Рейф го знаеше много добре. Признай си, Джак. Наистина ли си го излъгал, че има нещо между нас?

Муркрофт виновно сви рамене.

— Онази сутрин Касиди просто не можеше да се владее. Мислеше това, което искаше да мисли, а именно, че ако ти си показала лоялност към мен, то е било не само защото си работела за мен, а защото между пас е имало нещо.

Маргарет беше отвратена. Поклати глава.

— Значи наистина си го излъгал.

— Какво значение има, ако съм го оставил да мисли това, което вече е мислел? Все едно, последствията щяха да бъдат същите. Теб вече те беше изхвърлил и освен това знаеше, че е загубил Спенсър заради мен.

— Така че ти реши да се възползваш от ситуацията и да злорадстваш от победата си над него.

Муркрофт се усмихна загадъчно.

— Признавам си, че не можех да устоя на възможността да забия ножа малко по-дълбоко. Преди две години Касиди ми струваше цяло състояние. Провали ми сделка за присъединяването на една фирма, след като бях подготвил всичко много добре. Така че ми беше длъжник.

— И в този момент просто така стана, че аз ти попаднах на мушката.

— Сигурно не ми вярваш, но наистина съжалявам за случилото се, Маргарет.

— Разбира се. Виж какво, хайде да забравим всичко това, съгласен ли си? Имам по-интересни занимания от обсъждане на миналото.

— За съжаление аз не мога да го забравя — Муркрофт се наведе напред, като я гледаше съсредоточено. — Не мога да го забравя, защото Касиди не го е забравил. Той ме дебне, преследва ме.

— Какво говориш?

— Това, което е между този проклет каубой и мен, вече не е просто съперничество в бизнеса. Той го е превърнал в своя лична вендета заради теб. Ако се беше случило преди стотина години, той би ме предизвикал да изляза в единоборство с него посред бял ден или някоя подобна глупост. Но векът, в който живеем, е цивилизован, нали? Касиди възнамерява да предприеме някакво по-рафинирано отмъщение.

Маргарет го гледаше напрегнато.

— Боже Господи, за какво говориш, Джак?

Муркрофт седеше приведен над своето капучино. Лешниковите му очи бяха съсредоточени.

— Той е намислил нещо, Маргарет. Моите източници ме информираха, че вече е предприел сделка, такава сделка, която може пряко да се отрази на заводите Муркрофт. Трябва да разбера какво е намислил, преди да е станало твърде късно. Трябва ми информация от вътрешен човек.

— На мене ми се струва, че вече си се добрал до тази информация.

— До известна степен. Но не зная доколко мога да разчитам на нея.

— Това си е твой проблем, Джак.

— Виж какво, Касиди винаги грижливо крие картите си, но след това, което се случи с теб миналата година, той е по-предпазлив от всякога. Независимо какво е замислил, то се пази в много строга тайна. Трябва да разбера какви са намеренията му, Маргарет, преди да е станало твърде късно.

— Защо се обръщаш към мен за всичко това? Вече не работя за теб, забрави ли? Сега не работя за никого, а за самата себе си. И това ми харесва, Джак. Много ми харесва.

Муркрофт се усмихна.

— Да, това е очевидно. Изглеждаш добре, Маргарет. Дори много добре. Зная, че си слязла от сцената и че не искаш да се връщаш там, но аз съм отчаян и ми е необходима твоята помощ. А тази история между мен и Касиди миналата година знаеш ли?

— Какво да зная?

— Имаше отношение само към бизнеса, докато не се намеси ти. Бизнес като бизнес. Касиди и аз и преди сме се впримчвали в конкурентни битки. Писано ни било. Ние сме съперници по силата на съдбата. Но след като ти се вписа в картинката, нещата се промениха. Сега Касиди е настървен до кръв. Напоследък живея с чувството, че някой ме дебне, преследва ме, и това ми е много неприятно. Моля те да ми помогнеш.

— Ти не си с всичкия си. Не мога да ти помогна. Не бих ти помогнала, дори ако имах възможност. Както ти каза, искам да стоя далеч от всичко това.

Муркрофт завъртя главата си.

— Ти не си виновна, Маргарет, но истината е такава — независимо дали си го направила несъзнателно или съзнателно, ти започна всичко. А сега Касиди пак се интересува от теб.

Маргарет седеше съвсем неподвижно.

— Какво те кара да мислиш така?

— Той те е поканил да отидеш на онова негово ранчо в Аризона, нали?

— Откъде знаеш?

Муркрофт въздъхна.

— Казах ти, нямам информация от негови вътрешни хора, на които мога да разчитам напълно, но все пак имам някаква информация. Научих също така, че баща ти се вижда с Бевърли Касиди.

Маргарет направи кисела гримаса.

— Ти си информиран по-добре от мен, Джак. Самата аз не знаех това до четвъртък вечерта. За собствения си баща! Дори в началото не можех да повярвам. Как е могъл татко! — тя прехапа устната си. — Няма значение.

В четвъртък срещу петък цялата нощ тя се опитваше да се убеди, че Рейф я е излъгал. Но позвъня няколко пъти на другия ден и никой не вдигаше телефона в дома на баща й в Калифорния. Икономката каза, че е заминал за Аризона.

Когато Маргарет се ядоса и набра телефона в ранчото на Касиди, друга икономка й каза, че баща й няма възможност да говори с нея по телефона, но иначе чака с нетърпение да я види в понеделник.

За съжаление тя знаеше, че в действителност Рейф Касиди никога не блъфираше — всъщност толкова рядко, че когато го направеше, обикновено постигаше целта си. Конър Ларк вероятно се беше забъркал в любовна интрига с госпожа Касиди и ако това излезеше истина, то и другата част от информацията — за продажбата на „Ларк Енджиниъринг“ на Рейф — вероятно също беше истина.

От това просто умозаключение на Маргарет й прилоша. Какво беше намислил Рейф, питаше се тя.

— Този път сме еднакво засегнати, Маргарет — Джак й говореше меко и ласкаво. — Ние сме съюзници по волята на съдбата. Миналия път ти попадна между чука и наковалнята. Беше влюбена в Касиди, а остана лоялна към мен. Истинска бъркотия. Но този път не е така, нали? Не дължиш нищо на Касиди. Дошло е време за разчистване на сметките.

— За какво говориш? Аз не искам да си отмъщавам, а само да стоя настрани от всичко това.

— Не можеш да стоиш настрани. Баща ти е набъркан. Ако той се ожени за Бевърли Касиди, ти ще изживееш остатъка от живота си, обвързана в близки роднински отношения със семейството на Рейф Касиди.

— А тази идея ми е напълно достатъчна, за да убие и малкия остатък от желанието ми да живея — съгласи се мрачно Маргарет. Мисълта да бъде свързана с Рейф чрез този брак я плашеше като призрак.

Муркрофт взе кафето си и отпи една глътка.

— Ще отидеш в Аризона, нали?

— Вероятно — почти изстена отговора си тя. Опитваше се да се примири с действителността от момента, когато Рейф си отиде. Трябваше да разбере точно какво става.

— Всичко, за което искам да те помоля, е да си държиш очите и ушите отворени, когато отидеш там. Може да научиш нещо интересно, нещо, което може ма се окаже от полза и за двама ни. А то може да бъде такова, че да ми спаси кожата. Ще видиш, че ще ти се отплатя, Маргарет.

Тя го изгледа остро.

— Откажи се от тази идея, Джак. Ако отида там, то няма да бъде като твой шпионин. Отивам, защото имам свои собствени съображения.

Той бавно въздъхна.

— Разбирам. Но исках да опитам. Аз съм просто отчаян, Маргарет. Някой действа с незаконни средства и ми мъти водата, затова аз ще направя всичко възможно, за да оцелея.

— Толкова много ли се страхуваш от Рейф? — попита го тя, истински изненадана.

— Както ти казах, преди ние бяхме само конкуренти в бизнеса. Едно губиш, друго печелиш. В реда на нещата е. Такава е играта. Но този път всичко е по-различно. Този път имам чувството, че борбата ще бъде на живот или смърт.

— Желая ти късмет.

Муркрофт внимателно въртеше кафената чаша в ръцете си. Дълго време изучава лицето на Маргарет.

— Няма да ми помогнеш, така ли?

— Не.

— Защото го обичаш ли?

— Моите чувства към Рейф нямат нищо общо с теб. Просто не искам да се забърквам в тази каша, каквато и да е тя.

— Мисля, че те разбирам.

— Страхотен си — промърмори тя. — Така се радвам.

— Маргарет, има нещо, което отдавна искам да те попитам.

— Да? — и тя зачака нетърпеливо въпроса му.

— Ако Касиди не бе се държал така и не те беше изкарал от равновесие, мислиш ли, че някога би могла да се заинтересуваш от мен и от това, което аз бих могъл да ти предложа?

— Ти нямаше какво да ми предложиш, Джак. Ти си женен, забравил ли си този факт?

— Но ако не бях женен?

— Предполагам, че и тогава не бих се заинтересувала.

— Имаш ли нещо против да ми обясниш защо?

— Първо, когато работех в света на бизнеса, имах такъв принцип — никога да не се захващам с работодателите си, дори ако случайно не са женени. От това, което наблюдавах, съм стигнала до заключението, че винаги се отразява много зле на кариерата на една жена, ако тя спи с шефа си. Рано или късно става така, че е принудена да си търси друга работа.

— И второ?

— Нека кажем, че ти не си мъжът на мечтите ми — отсече тя сухо.

 

 

Рейф чакаше на изхода на летището. Отначало Маргарет не го видя. Тя се преборваше с ръчния си багаж и оглеждаше тълпата, за да намери баща си. Подразни се, когато не го забеляза. Най-малкото, което Конър Ларк можеше да направи след целия смут, който вся в живота й, бе да дойде да я посрещне на летището казваше си тя. Когато някой се приближи до нея изотзад и взе пътната й чанта от ръката й, тя се обърна, уплашено.

— Дай ми чантата си, Маги, любима. Колата е пред летището.

Тя гледаше Рейф, който й се усмихваше, а в погледа му блестеше истинско удовлетворение. Беше с джинси, ботуши и с бяла риза, чиито ръкави бяха навити до над лактите. Шапката му беше нахлупена ниско над очите. Ботушите му бяха наистина живописни — от кафява кожа с красиви тюркоазни и черни шарки.

— Мислех, че баща ми ще прояви любезността да ме посрещне — измърмори тя.

— Недей да обвиняваш Конър. Аз му казах, че ще се погрижа за теб — Рейф я прегърна през врата, наведе главата си за малко и поривисто я целуна — така бързо и решително, че не й позволи да му се противопостави.

А и Маргарет почти не разбра намерението му, докато той не го направи. Намръщена, по-яростно от когато и да било, тя бързо отстъпи. Изпитваше желание да го удари така, че да смаже ликуващото му лице. Но в последния миг си напомни, че би било опасно да покаже и най-малкия признак на загуба на самообладание.

— Бих оценила, ако това не се повтаря повече — отсече го тя строго.

— Добре ли пътува? — Рейф й се усмихваше със своята оскъдна, бледа усмивка и тръгна по коридора.

Маргарет си спомни със закъснение, че Рейф много добре умееше да не обръща внимание на нещата, с които нямаше желание да се занимава в момента. Вече и беше изпреварил с няколко метра, движейки се бързо с дълги крачки, които сякаш помитаха земята. Тя изруга тихо и забърза, за да го настигне. Но да го следва се оказа нелека задача, защото тя беше с високи токчета и с тюркоазен копринен костюм, полата на който бе изключително тясна.

— Боже Господи, тук пече като в пещ — Маргарет се задъха от жегата, когато излезе от терминала на летището на Тусон. Юлският ден беше в разгара с горещ и влажен. Тя измъкна слънчеви очила от дамската си чанта и се огледа.

Отгоре се извисяваше безмилостната синева на огромното небе на пустинята. Не се виждаха никакви облаци, които да смекчат парещото слънце. Горещината се издигаше от паважа така, както се изливаше отгоре. Наоколо необхватната пустиня се простираше чак до хоризонта, където се сливаше със синьо-виолетовите планини.

— В пустинята е лято — отбеляза Рейф. — А ти какво очакваше? Скоро ще свикнеш.

— Няма да свикна дори за един милион години.

— Знам, че това не е Сиатъл — той я водеше към един сребърносив мерцедес, оставен на паркинга за кратки престои. — Малко топличко става тук през лятото. Но както казах, човек свиква.

— Ти може и да си способен да се приспособил към жегите, но аз никога не бих могла — това си беше истинско предизвикателство и тя го знаеше.

— Опитай се, Маги — посъветва я той лаконично. — Направи известно усилие, защото тук ще прекараш доста време. А може и така да свикнеш, че дори да ти хареса.

— Вече започваш със заплахите ли, Рейф?

— Съвсем не, мадам. Просто ти давам добър съвет.

Той отключи вратата на мерцедеса и галантно я отвори. Тя го гледаше сърдито, докато той се плъзна на седалката. Но ядът й се превърна в болка от нажежената от слънцето кожа, която я опари през тънкия копринен костюм.

— След малко ще пусна климатика — обеща Рейф. Той сложи чантите й в багажника. После влезе при нея в мерцедеса и включи двигателя. Колата замърка като жива и той сложи ръце на волана, поглеждайки Маргарет. В очите му се четеше мрачна жажда, но това изражение беше надмогнато от премерено самообладание.

Маргарет беше благодарна, че очилата криеха очите й.

— Колко е до ранчото?

— На няколко километра от града е — отговори той нехайно, като явно мислите му бяха другаде. — Знаеш ли? Трудно ми е да повярвам, че наистина си тук. А беше крайно време, лейди.

Тонът му не й се понрави.

— Но ти не ми даде никакъв друг избор, нали?

— Точно така.

— Трябваше да се досетя, че от теб не мога да очаквам извинение.

— За какво?

— Заради твоята властна, арогантна и своенравна стратегия — изстреля думите си тя, вбесена.

— А, това ли било. Не, не трябва да очакваш извинение. Аз направих това, което бях длъжен да направя — той включи на скорост и мерцедесът меко излезе от паркинга. — Трябваше да те накарам да дойдеш тук, Маги. А нямаше друг начин да го постигна.

— Губиш си времето, Рейф. И моля те да престанеш да ме наричаш Маги. Даде ми дума и трябва да не забравяш да ме наричаш Маргарет.

— Казах, че ще се опитам.

— Опитай се, Рейф — измърмори тя, като имитираше неговите предишни думи по повод на жегата. — Направи известно усилие.

Когато Рейф я погледна, очите му се смееха. Той спря колата, за да плати на охраната на паркинга.

— Тъй като съм решил да свърша някои много важни неща тези дни, дреболиите ми се изплъзват от ум.

Тя сключи ръце в скута си.

— Нали винаги това съм представлявала за теб, Рейф — дреболия. Нещо незначително.

— Да, така е, ти си малка — гласът му беше изпълнен с нежна закачливост. Той подкара колата и излезе от изхода на паркинга. — Но сега по никакъв начин няма да ми се изплъзнеш. Този път няма да ти позволя.

— Ти не искаш да се върна при теб, Рейф.

— Не искам ли? Защо тогава бих си правил труда да кроя коварни планове, за да те накарам да дойде ако не те исках?

Тя се намръщи.

— Много мислих за това. Единственият извод, до който можах да стигна, е, че според теб аз съм тази, която се е отдръпнала. Всъщност ти ме изгони от живота си, но когато си тръгнах, без да се обърна назад и без да те потърся толкова време, твоето самолюбие започна да те мъчи, нали?

— Добре, съгласен съм, ти скрои не един номер на самолюбието ми — прие той сухо. — И оттогава аз съм се променил.

— За това ли става дума? За отмъщение? — тя потрепери, като си спомни какво беше казал Джак Муркрофт. Сега Касиди е настървен до кръв.

— При известни обстоятелства наистина не бих се спрял пред нищо, за да си отмъстя — каза Рейф, — но да се оженя за теб не може да бъде начин за отмъщение. Аз не съм мазохист. Не трябва да тълкуваш така нещата, Маги. Доведох те тук, за да имам известие време да компенсирам обидата, която ти нанесох миналата година.

— Обидата е такава, че не може да се компенсира и…

— Не, не е така. Ще оставим в миналото онази бъркотия и ще продължим да си живеем живота, но заедно.

— Аз много добре си живея живота — изтъкна тя. — Много приятно. Благодаря. Мога да кажа, че бях щастлива през изминалата година.

— Завиждам ти. А аз минах през ада.

Тя бързо си пое дъх.

— Рейф, моля те, не говори така. И двамата с теб знаем, че не си от този тип, дето би тъгувал по някоя жена, особено пък ако мислиш, че тя те е предала. Много по-вероятно е да потърсиш начин да й отмъстиш. И подозирам, че точно това си намислил с плановете си за фирмата на баща ми.

— Нямам планове за нея. Баща ти поиска да ми я продаде. Това ще бъде изгодна финансова операция, която добре ще се съчетае с всичко останало, с което се занимава „Касиди и Компания“, така че аз сериозно обмислям предложението му. Това е всичко по този въпрос.

— Не ти вярвам.

— Знам. Поради тази причина сега си тук, нали? За да спасиш Конър от ноктите ми. Може и да си способна да го направиш, Маги, но много се съмнявам, че ще можеш да го извадиш от ръцете на майка ми. Изчакай, докато ги видиш заедно. Те са създадени един за друг.

— Всичко това е част от заговора, който си скроил, Рейф. Защо не ми кажеш каква е истинската ти цел?

— Започваш да се държиш като параноичка, скъпа.

— Аз не съм параноичка, само съм предпазлива.

Думите й го накараха да се усмихне.

— Не, Маги, не си предпазлива. Ако беше предпазлива, нямаше да дойдеш тук.

Маргарет замълча, за да не усложнява нещата. Скръсти ръце пред гърдите си и се загледа през стъклото. Отчаяно се опитваше да обмисли всичко, докато гледаше сухия безводен пейзаж. Откакто се беше примирила с мисълта, че това пътуване е неизбежно, тя започна да премисля плановете си за борба. Но ето вече бе дошла, а все още не можеше да реши как точно трябва да прави. Отчасти проблемът се състоеше в това, че не знаеше със сигурност какво бе замислил Рейф.

Нито за миг не допускаше, че той иска да се ожени за нея. Но пък беше напълно възможно да иска да я съблазни, така че да изпита злорадо удовлетворение, че я е наказал за нейното така наречено предателство.

Но пък тогава трябваше да помисли и за Муркрофт. Не че я интересуваше какво се е случило на Джак и фирмата му, но се питаше дали Рейф нямаше намерение да я използва в някакъв свой план, за да си разчисти сметките със съперника си.

И накрая идваше и тази история между Бевър Касиди и баща й, както и намерението му да продаде „Ларк Енджиниъринг“ на Рейф.

Без никакво съмнение ситуацията беше много сложна и потенциално опасна.

Типична операция на Рейф Касиди, помисли Маргарет.