Джейн Ан Кренц
Истинският мъж (10)

Девета глава

Рейф изчака, докато фигурата на Маргарет се отдалечи между щандовете на голямата книжарница, и сякаш случайно отиде на секцията за любовни романи. Застана там и дълго гледа, изгубен в океана от ярко илюстрирани корици. Тогава забеляза познатото име, изписано с преливащи се двуцветни релефни букви от фолио. Маргарет Ларк. Заглавието на книгата беше „Безмилостният“.

След още един бърз поглед, за да се увери, че Маргарет продължава да прелиства някакви книги на щанда за детективски романи, Рейф разгледа корицата на най-новата й книга. На нея бяха изобразени мъж и жена, вкопчени в страстна прегръдка. Мъжът беше свалил сакото на оловносивия си костюм, а вратовръзката му артистично висеше около врата му. Официалната му бяла риза бе разтворена до кръста, а ръката му, зад гърба на жената, ловко плъзгаше надолу ципа на елегантната й модна рокля.

Двойката явно се намираше в хола на луксозна мансарда. През прозорците се виждаха силуетите на огромни сгради, извисени в тъмното небе, на фона на което искряха светлините на големия град.

Рейф отгърна на първата страница и зачете:

„Това не е тайна, Ан. Този човек е акула. Просто попитай някой, работил в която и да е от компаниите, които Роурк Коуди е успял да измъкне от фалит през последните пет години. Той може да е спасил фирмите, но го е постигнал чрез уволнението на повечето от мениджърските и консултантски кадри. Всички сме обречени да останем на улицата до една седмица, помни ми думата.

Ан Джейсън взе купчината папки от бюрото си и погледна притеснения си помощник.

— Успокой се, Брад. Коуди е назначен, за да оправи фирмата, а не за да тормози персонала. Вероятно е добър, щом е постигнал репутацията, която има. А сега, моля те да ме извиниш, но е време да тръгвам. Трябва да бъда в кабинета му след пет минути.

— Ан, ти не ме чуваш. Този човек е безмилостен. Не разбираш ли? — Брад я последва до вратата. — Вероятно те вика в кабинета си, за да ти съобщи, че те уволнява. И след като свърши с теб, следващият ще бъда аз. Ще видиш.

Ан се правеше, че тревожните предположения на нейния асистент не й влияят и вървеше самоуверено по коридора, но истината бе, че не се чувстваше така сигурна, както изглеждаше. Тя също като Брад знаеше добре каква репутация има Коуди. И не само знаеше, а всъщност беше направила някои проверки.

«Безмилостен» наистина беше най-точната дума, за да се характеризира този специалист по саниране на фирми, който се бе настанил тук, в дирекцията на корпорацията «Сийко Индъстри». Където и да отидеше да работи, Роурк Коуди оставяше след себе си множество уволнения. Всъщност той не беше нищо друго, освен един ликвидатор по професия, чието оръжие биваше наето от всяка компания, която можеше да си го позволи.

Три минути по-късно Ан беше въведена в кабинета на ликвидатора. Тя затаи дъх, когато висок, слаб, тъмнокос мъж, застанал до прозореца, бавно се обърна с лице към нея. Само един поглед — и сърцето й се сви. Тя се готвеше да му се противопостави смело, да говори на професионална основа, но всъщност знаеше цялата истина за този човек от момента, когато го видя за първи път. Нямаше никаква милост в светлокафявите му, златисти очи — никакво съчувствие в това мъжествено, мрачно лице.

— Добро утро, господин Коуди — поздрави тя с такава любезност и добронамереност, с каквато човек би поздравил група войници, които ще изпълнят смъртната му присъда. — Както разбирам, вие вече сте започнали преследването на дивеча и сте поканили на вечеря по-голямата част от ръководния персонал.

— Не е по-голямата част от управляващия персонал — дълбокият глас на Роурк изговаряше думите едва забележимо провлачване като на западняк. — Поканил съм само вас, госпожице Джеймисън. В седем часа тази вечер — той се усмихна някак невесело. — Мисля да обсъдим непосредственото ви бъдеще.

Ан просто остана с отворена уста от шока.

— Господин Коуди, аз не бих могла да…

— Може би трябва да поясня, че няма да обсъждаме само вашето бъдеще — каза той меко, — а и на всички хора, които ръководите.

В този миг Ан изведнъж разбра с пълна сила какво изпитва животното, избрано за плячка.“

— Какво правиш, за Бога? — прошепна остро Маргарет в ухото на Рейф.

— Чета една от книгите ти — Рейф затвори „Безмилостният“ и й се усмихна угоднически. — Струва ми се нещо твърде познат този приятел Роурк.

За негова изненада Маргарет пламна до яркочервено.

— Ти си въобразяваш. Остави книгата и да отидем да поръчаме кафето, което ми обеща.

— Чакай малко, искам да я купя — Рейф извади портфейла си, приближавайки се към щанда.

Маргарет забърза след него.

— Имаш намерение да купиш „Безмилостният“? Но, Рейф, моят роман не е от тези, които ти обичаш да четеш.

— Не съм много сигурен.

Тя глухо изръмжа от недоволство и се предаде. Отиде да го чака до вратата, докато той плати. Един момент по-късно, с опакованата книга в ръка, Рейф излезе с леката си походка в охладената от климатична инсталация пазарна алея.

— Добре, хайде да отидем за кафе.

Маргарет тръгна решително към малкото кафене близо до един фонтан и седна.

— Наистина ли смяташ да я четеш?

— А-ха. Защо не отидеш да напазаруваш, след като си изпиеш кафето? А аз ще остана тук, за да почета.

— Какъв е този внезапен интерес към моите книги?

— Маги, любима, искам да науча за теб всичко, което може да се научи от романа ти. Освен това съм любопитен да разбера дали спасявам „Сийко Индъстри“.

— Дали ти спасяваш компанията! — задъха се тя от гняв. — Рейф, недей прибързано да решаваш, че съм те използвала за прототип на моя герой.

Рейф не обърна внимание на думите й. Извади „Безмилостният“ от сака си и го сложи на масата пред себе си.

— Е, хайде, Маги, любима. Светлокафяви очи, тъмнокестенява коса и провлачено произношение на западняк, нали? С кого се будалкаш, кажи ми!

— Мога да ти съобщя, Рейф, че около нас има милиони мъже, които напълно отговарят на това описание.

— Да, но аз съм единственият, когото познаваш — каза той добродушно. След това поръча две кафета на сервитьорката, която се въртеше наоколо.

Маргарет го погледна с раздразнение.

— Искаш ли да чуеш нещо? Повечето от героите ми изглеждат като Роурк Коуди. А аз бях написала най-малко три романа, преди да се запозная с теб.

— Нима? Тогава няма нищо чудно, че падна направо в прегръдките ми в деня, когато се запознахме. Защото съм твоят любим герой, който е оживял. Мъжът на твоите мечти.

— Защо ти, нагъл каубой такъв, изобщо…

— Я ми подскажи някои неща — прекъсна я той съвсем непринудено. — Героинята спи ли с този Роурк с надеждата да го убеди да не я уволнява, нея и хората, които ръководи?

— Естествено, че не — Маргарет очевидно беше скандализирана от неговото предположение. — Това би било изключително неетично. Никоя от моите героини не би направила такова нещо.

— Хмм. Но той се опитва да постигне това нещо, нали?

Маргарет вдигна лицето си.

— Роурк Коуди е доста безмилостен в началото. Той опитва всякакви подмолни, непозволени средства, за да подмами героинята.

— И?

— И какво?

— Успява ли с тези подмолни, непозволени средства да подмами героинята, както аз си послужих с подмолни, непозволени средства, за да те накарам да дойдеш тук, в Тусон?

Маргарет скръсти ръце и се облегна на масата. Наведе се напред и го погледна войнствено.

— Нямам намерение да ти разказвам сюжета.

— Иди да напазаруваш, Маги, любима. Аз ще те чакам тук — Рейф вдигна единия си крак на стола, който беше на удобно разстояние от него, облегна се назад и разгърна „Безмилостният“.

 

 

Маргарет прекара повече от час в живописните магазини в югозападен стил. Пазарният комплекс, охладен от климатичните инсталации, беше препълнен с хора, които искаха да се спасят от обедната жега.

Дрехите, аранжирани на витрините, бяха по-ярки и по-ежедневни по стил от тези, които беше свикнала да вижда в Сиатъл. Това ги правеше по-интересни и на Маргарет й беше приятно умишлено да се забави повече по магазините с надеждата Рейф да се отегчи и да се изпълни с нетърпение.

Но когато се върна в закътаното до тротоара кафене, натоварена с няколко пакета, за свое разочарование видя, че той все още задълбочено чете „Безмилостният“.

Каза си, че би трябвало да тълкува интереса му към нейната книга като ласкателен или поне като забавен. Но всъщност я притесняваше. Рейф веднага бе отгатнал истината. Той беше героят на „Безмилостният“, както и на всички други книги, написани от нея. Маргарет тъкмо пишеше историята за отношенията между Роурк и Ан, когато се запозна с Рейф. А я завърши малко след като Рейф й се разсърди и я обвини, че го е предала. Не беше лесно да съчини щастлив край, когато собствената й любов беше опустошена.

Но дълбоко в себе си тя намери достатъчно оптимизъм, за да измисли такъв финал, какъвто съдбата й бе отказала в реалния живот. Въпреки че нейните собствени отношения се провалиха напълно, тя все пак в мечтите си пазеше представата какви трябва да бъдат едни хубави отношения. Истинската жена трябва да вярва в бъдещето си.

— Не си ли свършил? — Маргарет стоеше пред Рейф.

Той бавно се откъсна от книгата и я погледна.

— Почти. Готова ли си да тръгваме?

Тя кимна.

— Бих поплувала.

— Хубава идея — Рейф се изправи и пусна „Безмилостният“ в хартиената торбичка. — Знаеш ли, този приятел Роурк започва много добре в началото. Идеята му за спасяване на фирмата „Сийко“ е много добра. Когато положението стигне дотам, човек трябва да не се стъписва и да изсече много гнили дървета. Но имам чувството, че му скрояват номер, за да го провалят.

— Скрояват му номер, за да върши всичко добре — измърмори Маргарет.

Рейф поклати глава. Изглеждаше изненадващо сериозен.

— Проблемът е, че той позволява на хормоните си да участват във вземането на решения. Започва да става отстъпчив — Рейф се разсмя. — Но не и в леглото. Повярвай ми, там той се държи просто великолепно. Но когато се стигне до бизнес, загубва равновесие. Сигурно ще трябва да се гръмне, ако не се върне към първоначалната си идея.

— Той се влюбва в героинята и тази любов го кара да се промени — възрази му Маргарет.

— Кара го да се държи глупаво.

— Рейф, за Бога, това е само една измислена история. Не я вземай толкова на сериозно.

— Бизнесът в реалния живот не се прави така.

— Но това е само една история, Рейф, любовен роман.

— Знаеш ли — каза Рейф замислено, докато излизаха от пазарния комплекс. На паркинга ги лъхна обедният пек. — Баща ти беше прав. Добре си направила, че си престанала да работиш в света на бизнеса, Маги. Не си достатъчно груба за него.

— Баща ми ли е казал това? Ще го разпъна на кръст.

— Каза го при един от първите ни разговори и аз съм напълно съгласен с него.

— Вие и двамата сте надути пуяци.

— Може би жените изобщо не са достатъчно груби, за да се справят в света на бизнеса — продължи да философства Рейф. — Човек трябва да бъде безмилостен, наистина безмилостен, защото иначе ще бъде изяден от по-големите акули. Жените, и то особено жените като теб, просто нямат тази нагласа на акули, ако разбираш какво имам предвид.

Маргарет се спря насред нажежения паркинг и застана точно пред изненадания си приятел. Бе по-разгорещена от асфалта, на който стоеше. Гневът й изведнъж се превърна в огнена буря.

— Ти не си нищо друго, освен един женомразец, дебелоглав селянин и каубой. Винаги дълбоко в себе си съм чувствала, че не приемаш жените, които работят в света на бизнеса, и ето че най-после тази твоя предубеденост излиза на бял свят. Значи ти мислиш, че жените не могат да се справят с работата си, така ли? Ти не мислиш, че жените могат да преуспеят в големия бизнес. И че не сме достатъчно безмилостни, нали?

— Слушай, скъпа, аз само изразих едно свое наблюдение.

— И това твое наблюдение е изкривено от предразсъдъците ти, то е предубедено наблюдение на мъж, според който жените са некадърни. Но ако искаш да знаеш, Рейф Касиди, съвсем скоро жените не само ще жънат големи успехи в света на бизнеса, но ще го променят изцяло.

Рейф запремига и вдигна ръка, за да придърпа периферията на своята шапка Стетсън по-ниско над очите си.

— Нима?

— Точно така. Вие мъжете го управлявате достатъчно време и на жените вече им е дошло до гуша да играят по вашата свирка. На нас ни идва до гуша тази атмосфера на високо напрежение и злостна конкуренция — уморени сме от тази игра, чиито правила удовлетворяват егоизма на мъжете.

Рейф сви рамене.

— Ами че този свят си е такъв, Маги, любима. Той е една истинска джунгла.

— Само защото мъжете са го превърнали в джунгла. Моето предположение е, че след като сте се цивилизовали и сте престанали да изпитвате удоволствие от истинския лов, вие е трябвало да си създадете нови преживявания, за да изпитвате същата тръпка. Така че сте вкарали цялата агресивност на мъжките си инстинкти в законите на бизнеса. Но това ще се промени, когато жените вземат надмощие.

— Ох, Маги, любима, тук май е доста горещо. Какво ще кажеш, ако се върнем в ранчото и продължим тази очарователна дискусия в басейна?

— Твоята сестра е един чудесен пример на бизнес дама от новото поколение. А Сийн Уинтърс показва, че е здравомислещ, като й поверява управлението на своите магазини. Можеш да се поучиш от него.

Рейф се усмихна едва-едва. Очите му светеха изпод ниско спуснатата периферия на шапката.

— Да не би да искаш да ти поверя управлението на „Касиди и Компания“?

— Разбира се, че не. Не искам да имам нищо общо с твоята компания. Имам си своя собствена кариера и писането на книги ми харесва. Но, заклевам се в Бога, Рейф, ако имаме дъщеря и тя покаже интерес към семейния бизнес, ти най-добре ще направиш, ако я допуснеш до него.

Рейф бавно се усмихна.

— Дадено, приемам сделката. Хайде да се прибираме вкъщи и да се заемаме с работа по нея.

Маргарет го гледаше намръщено, доста объркана. Той я хвана за ръката и я поведе към мерцедеса.

— За какво говориш?

— За нашата дъщеря. Нека да си ходим в къщи и да се заемем с нея. Нямам търпение да видя този нов променен свят на бизнеса, където жените ще вземат надмощие. И колкото по-скоро започнем да създаваме бъдещата жена-управител, толкова по-скоро ще видим какъв ще бъде този променен свят.

Маргарет се чувстваше така, сякаш някой не й позволяваше да си поеме въздух. Тя просто се задъхваше.

— Дъщеря ли? Рейф, ти да не би да ми говориш за бебе?

— Ами да. Имаш ли някакви възражения?

Тя се изкашля леко, за да прочисти гърлото си, все още замаяна от внезапната смяна на темата на разговора. Бебе — от Рейф. Едно малко момиченце, което ще наследи империята му. Маргарет се отърси от първоначалното си стъписване и започна да се смее възхитена.

— Нямам, Рейф. Изобщо нямам възражения.

 

 

Рейф се чувстваше изключително добре два дни по-късно, когато вървеше по коридора към кабинета си. Далеч беше от каквото и да е лошо предчувствие за някакви неприятности. Но всъщност той се чувстваше така всеки ден, откакто пристигна Маргарет. Сега, когато бяха останали сами в къщата, той си позволяваше лукса да се събужда сутрин до нея. Обичаше това време на денонощието, когато в ранни зори лежаха заедно в усуканите бели чаршафи и наблюдаваха как слънцето облива с лъчите си планината.

Само след няколко дни всъщност трябваше да започне да ходи в офиса си редовно, каза си той. Но в общи линии, ако трябва да признае истината, той бе леко изненадан колко добре вървяха нещата във фирмата, докато си беше дал почивка.

Засмя се вътрешно на мисълта си, че може и да не е толкова необходим в управлението на „Касиди и Компания“, колкото винаги му се е струвало. Маги не би се колебала да му изтъкне този факт, ако й даде възможност.

Когато завиваше край ъгъла, погледна часовника си. Хачър беше отишъл до колата си, за да донесе още една папка. Бяха работили през последните два часа, след това прекъснаха за малко, за да си починат. Сега щяха да продължат, докато свършат работата. Рейф нямаше търпение да отиде при Маргарет край басейна.

Той влезе в кабинета си. Намръщи се, като откри, че вероятно го е забравил отворен. А може би Хачър се беше върнал от колата.

Но не Дъг Хачър стоеше до бюрото и гледаше съсредоточено отворената папка и разпечатките от компютъра до нея. А Маргарет… Само като погледна лицето й, Рейф вече знаеше, че е видяла твърде много.

Той въздъхна. По-добре би било, ако тя не беше открила какво става, но пък с това не идваше чак краят на света. Тя го обичаше и беше логично твърдо да застане в неговия лагер.

— Какво правиш тук, Маги? Мислех, че си отишла да плуваш.

Тя го гледаше с широко отворени очи. В техните сини дълбини се зараждаше буря.

— Дъг ми каза, че си в кабинета си. Исках да поговорим. Но вместо това ето какво открих — тя със сърдит жест посочи отворената папка. — Какво, по дяволите, става, Рейф? Какво си намислил да правиш с Елингтън? Какви са всичките тези бележки за Муркрофт?

— Това е просто работата ми, Маги, любима. Ще свършим след около половин час. Нали ми каза, че ще имаш разумно отношение към това колко време отделям за работата си. Защо не продължиш за басейна?

— Значи върху това си работил онази вечер, когато те намерих тук след годежното празненство, нали? Затова Хачър идва да те вижда всеки ден. Аз държа да разбера какво става.

— Защо?

— Защо ли? Защото е ясно, че всичко това има връзка с Муркрофт, а аз зная, че той не ти харесва — тя присви очите си. — А също така добре зная, че си способен да замислиш отмъщение. Кажи ми истината, Рейф. Конкурирате ли се с Джак за сделката по Елингтън?

Той сви рамене и седна на бюрото.

— Би могло и така да се каже.

— Какво значи това? Конкурирате ли се или не?

Рейф затвори злополучната папка и погледна загрижено приятелката си. Беше ядосана, но още не беше избухнала в пламъци.

— Както казах, Маги, това е просто работата ми. Тя не те засяга.

— Сигурен ли си? Ако това наистина е работата ти, както обикновено, то тогава имаш право. Тя не ме засяга. Но ако си замислил някакво отмъщение срещу Джак, няма да ти позволя.

Рейф отпусна лактите си на стола и опря един в друг пръстите си. Беше преодолял първоначалното си притеснение и сега започваше да се дразни от нейната реакция.

— Да не би да мислиш, че трябва да защитиш Муркрофт? Както направи миналата година?

Тя трепна от думите му.

— Не, разбира се, че не. Аз вече не работя за него и нищо не му дължа, обаче…

— Ти си права. Нищо не му дължиш, най-малко му дължиш да бъдеш лоялна към него. Този път това трябва да ти стане кристално ясно. Така че остави го да си поеме рисковете в джунглата на бизнеса, Маги. Той е свикнал с това, както и аз.

— Рейф, всичко това не ми харесва. Ако си намислил нещо, смятам, че трябва да ми кажеш.

— Сега ти си писателка на любовни романи, а не ръководен кадър в бизнеса. Не ти е нужно да знаеш нищо за това.

— Дявол да го вземе, Рейф, да не си посмял да се отнасяш към мен със снизхождение. Не ти вярвам, че третираш Муркрофт както всеки друг конкурент в бизнеса. Не и след случилото се миналата година. Искам да знам — тя рязко прекъсна думите си, гледайки към отворената врата.

Рейф проследи погледа й и видя Хачър, застанал на прага. Той изглежда се колебаеше как да постъпи.

— Ще дойда по-късно, Рейф.

— Не — отговори му Рейф. — Маги тъкмо си тръгва. Хайде, влизай, Хачър. Искам днес да приключим по сделката Елингтън.

Маргарет се подвоуми, а след това явно реши, че ще е по-добре да не прави сцена пред Хачър.

— Ще го обсъдим по-късно, Рейф — тя се обърна и тръгна към вратата. Елегантната линия на гърба й беше решително изправена от гняв.

Хачър я гледаше, по-притеснен от всякога.

— Тя знае ли за сделката с Елингтън?

— Влязла е тук и е видяла проклетата папка на бюрото.

Хачър побледня.

— Съжалявам. Знам, че не искаш тя да разбере за тази сделка.

Рейф изруга.

— Не си виновен ти. Няма значение, ще се оправя с Маги по-късно. Мога да й представя фактите в малко по-розова светлина и да я успокоя. Хайде да се заемаме с работа.

Хачър си пое въздух дълбоко.

— Рейф, мисля, че има нещо, което трябва да знаеш.

— Какво? — Рейф натисна един клавиш на компютъра и, присвил очи, се вгледа в познатата таблица, която се появи на екрана.

— Пак имаме случай на изтичане на информация.

Думите му привлякоха вниманието на Рейф. Той погледна помощника си.

— Много ли е лошо?

— Поредица данни от последните предложения. Тези, които извлякохме през седмицата. Според моята вътрешна информация Муркрофт ги притежава.

— Този път ние бяхме много, много предпазливи, Хачър — отбеляза Рейф загрижено. — Единствено ти и аз знаехме тези цифри, а ги има написани само в тази папка. Изтрихме ги от компютъра, когато направихме изчисленията.

Хачър дълго гледа компютъра, а след това вдигна погледа си. В очите му се четеше отчаяние.

— Ти сигурно ще поискаш да ми отрежеш главата, ако кажа това, което смятам, че трябва да ти кажа, Рейф.

Рейф го погледна. На този човек се доверяваше напълно вече цели три години.

— Просто го кажи и да свършваме.

— Има друг човек в къщата ти и този човек има достъп до цифрите в продължение на повече от седмица. Много ми е неприятно, че аз трябва да бъда този, който ще ти го изтъкне, но фактите са, че истински лошото изтичане на информация започна, след като тя дойде тук.

Рейф така се стъписа, че известно време дори не беше способен да мисли. Обвинението срещу Маргарет бе последното, което очакваше да чуе. Беше подготвен за нещо съвсем различно.

Един дълъг момент той само гледаше Хачър. След това стана от стола, хвана изненадания си помощник за яката на безупречната му риза и го блъсна в посока към бюрото.

— Какво, по дяволите, се опитваш да ми кажеш?

В очите на Хачър блесна страх.

— Рейф, съжалявам. Не трябваше нищо да ти казвам. Но беше необходимо някой да ти изтъкне този факт. А след като сме стигнали дотам, има още нещо, което трябва да знаеш.

— Още нещо ли? — Рейф затегна повече хватката.

Хачър погледна възлестите мускулести ръце на Рейф и пак вдигна очи.

— Моите източници ме информираха, че тя се е видяла с него, малко преди да напусне Сиатъл и да отпътува за насам.

— Хачър, кълна се, че ще ти счупя врата, ако ме лъжеш.

— Истина е — задъха се Хачър. — Знам за срещата им от няколко дни, но се страхувах да ти кажа. Сега, след като излезе, че ме обвиняваш като проводник на изтичащата информация, редно е да се погрижа за собствения си престиж. Попитай я. Иди, попитай я дали не е говорила с Муркрофт, преди да се качи на самолета за Тусон.

— Няма начин да е говорила с този негодник!

— Нима? Попитай я дали Джак Муркрофт не й е предложил някоя тлъста пачка в замяна на информацията, до която може да се добере тук, относно нашите намерения. Искаш да откриеш предателя, нали? Тогава не ме гледай мен. Аз съм твой човек от деня, в който започнах да работя за теб. Доказвал съм ти своята лоялност повече от стотина пъти. Опитай се да го търсиш по-близо до себе си.

— Дявол да те вземе, Хачър, ти не знаеш какво говориш!

— Не, много добре знам. И то от няколко дни. Просто се страхувах да ти го кажа, защото знаех, че няма да искаш да го чуеш. Но ти ми плащаш не за да се съгласявам с теб за всичко, Рейф. Винаги си ми казвал, че очакваш от мен да говоря това, което мисля, и да ти казвам фактите такива, каквито ги виждам. Е добре, точно това правя сега. Тя веднъж те предаде и сега пак те предава.

Рейф усещаше как загубва самообладание. Никога не се беше чувствал толкова близо до точката на избухване от деня, в който завари Маргарет с Муркрофт.

Насили се да пусне Хачър. Дъг си пое въздух дълбоко и бързо отстъпи назад, като приглаждаше дрехите си.

— Махай се оттук, Хачър!

Хачър нервно погледна към папката.

— А какво ще стане със сделката с Елингтън? Нужни са ни още изчисления, и то трябва да ги направим веднага. Трябва да направим последния ход през следващите четиридесет и осем часа.

— Казах, махай се оттук!

Хачър кимна припряно, взе си куфарчето и излезе. На вратата се спря. На лицето му се четеше силна болка.

— Рейф, съжалявам, че стана така.

— По-бързо си тръгвай, чуваш ли?

Хачър пак кимна и си тръгна, без да се обърне назад.

Рейф дълго гледа в стената. След това отвори най-долното чекмедже на бюрото и извади оттам чаша и бутилка уиски.

Много внимателно наля от алкохола в чашата, а след това сложи краката си на бюрото и се облегна на стола. Глътна голяма глътка от силния скоч и се опита да не мисли за нищо.

Когато почувства, че го обзема ледено спокойствие, разбра, че възвръща самообладанието си.

— Рейф?

— Влез, Маги — отговори й той, без да се обръща.

— Чух, че Дъг си тръгва — тя влезе в кабинета и седна от другата страна на бюрото. Красивите й чисти очи срещнаха неговите. — Искам сега да продължим нашия спор, Рейф. Искам да знам какво става и какви са плановете ти за Муркрофт. Защото ако си решил да му отмъщаваш за случилото се миналата година…

— Маги!

Веждите й рязко се събраха, когато той я прекъсна.

— Какво?

— Маги, трябва да ти задам няколко прости въпроса, но не искам дълги заплетени лекции или обяснения. Отговаряй ми само с да или не.

— Рейф, добре ли си? Да не би нещо да не е наред?

— Да, нещо не е наред, но до това ще стигнем по-късно. Сега само отговаряй на въпросите ми.

— Много добре. Какви са въпросите?

— Срещала ли си се с Джак Муркрофт в Сиатъл, преди да вземеш самолета за Тусон? Той помоли ли те да ме шпионираш?

Шокът, който се изписа в очите й, му беше достатъчен като отговор. Рейф изруга тихо и отпи още една голяма глътка от уискито.

— Откъде научи? — прошепна Маргарет, невярваща на ушите си.

— Има ли значение?

— Да, дяволски голямо значение има — изкрещя тя, като удари с юмрук по бюрото. — Бих искала да знам какво става тук и кой ме шпионира. Бих искала да знам също така точно в какво съм обвинена.

— Някой предава информация на Муркрофт за сделката с Елингтън. Ти, аз и Дъг Хачър сме единствените, които сме имали достъп до папката през последните няколко дни. Толкова ли много ме намрази след случилото се миналата година, Маги, любима? Достатъчно много ли, за да се върнеш при мен, с цел да си отмъстиш?

— Как смееш? — Маргарет скочи на крака. — Как смееш?

— Седни, Маги.

— Няма да седна, невернико измамен, ти си един… — тя се задъха. — Няма да мога да преживея същото още един път. Чуваш ли ме? Няма да ти позволя пак да ме разкъсваш парченце по парченце, както направи миналата година. Не се налага да ме изхвърляш, Рейф. Този път не се налага. Защото вече си тръгвам.

Тя се завъртя и избяга от стаята.

Рейф довърши последната глътка уиски и захвърли чашата срещу стената. Тя се разби на стотици блещукащи парченца, които се разпиляха по пода.