Деби Макомбър
Желан годеник (9)

Девета глава

— Това е втората спалня — обясняваше госпожа Джексън, докато развеждаше Кейт из празния апартамент. Едва прекрачила прага, Кейт разбра, че мястото напълно отговаря на нуждите й. — Не знам защо ти е апартамент с две спални, но това не ми влиза в работата — продължи госпожа Джексън. Косата й беше навита на розови пластмасови ролки. Колкото и да се напрягаше, Кейт не можа да се сети дали някога е виждала госпожата без ролки. — Какво каза онова момче Ривърс, когато му съобщи, че ще се местиш в града? — Не изчака отговора, а изцъка доволно при мисълта за ситуацията. — Честно казано, не вярвах, че ще се появиш тази сутрин. Двете с приятелката ми Етел обсъдихме всичко и решихме, че Ривърс трябва да те върже и да те откара до Невада, и да се ожените там светкавично. Между другото, кой беше заложил на ноември?

— Твърдо бях решила да пристигна тук преди обяд — отвърна Кейт, без да обръща внимание на коментарите на възрастната жена.

— Ясно. Щом Люк не е успял да те спре, трябваше поне да послушаш прогнозата за времето. От два дни насам предупреждават, че ще има снежна буря.

— Наистина ли мислите, че ще вали сняг? — запита Кейт притеснено. Небето беше мрачно от сутринта и температурата се беше понижила значително. При обикновени обстоятелства Кейт не би поела риска да кара сама до града в толкова несигурни метеорологични условия, но ако не беше дошла днес, можеше да изпусне апартамента.

— На твое място бих изчакала в града — посъветва я госпожата. — Би било ужасно, ако те затрупа някъде по пътя.

— Ще се справя. — Бе излязла с пикапа на баща си и дори ако започнеше снежната буря, щеше да има с какво да се прибере. Фермата беше само на двайсетина минути път от града, а колко сняг би могъл да натрупа за толкова време? — Искате ли чек още сега? — Нямаше търпение да си тръгне.

— Да, благодаря. Има още малко да се почисти, но всичко ще е наред преди първо число на следващия месец. Всъщност можеш да започнеш да си пренасяш багажа още следващата седмица.

— Благодаря, това е чудесно.

В мига, в който излязоха навън, госпожа Джексън погледна към небето и поклати навитата си с розови ролки глава:

— Щом като ще се прибирате, по-добре тръгвайте веднага. Не ми харесват тези облаци…

— В такъв случай по-добре да подписвам чека и да тръгвам.

След не повече от пет минути Кейт вече седеше в пикапа. Небето бе оловносиво и потъмняваше още с всяка изминала минута. Тя потрепери от студа, закопча якето си догоре и нахлузи чифт кожени ръкавици, след което запали мотора и потегли. Радиото беше настроено на любимата радиостанция на баща й. Тихата кънтри музика създаваше усещане за уют и спокойствие. След като излезе извън града, колата попадна на няколко неравности по пътя и подскочи толкова високо, че Кейт едва не удари главата си в тавана. Затова намали скоростта и се съсредоточи върху асфалтовата ивица пред себе си. Бурята започна, когато се намираше на десетина километра от ранчото. Леки пухкави снежинки се носеха във въздуха. Утринното небе потъмня толкова, че чак се здрачи, и Кейт включи фаровете. По радиото засвириха нежна любовна песен — песента, която свири и оркестърът в „Червения бик“ през онази незабравима петъчна вечер. Споменът за това как Люк я изнесе на ръце я притесни и тя се наведе, за да смени станцията. Заради това не успя да види скалата, която беше паднала насред шосето. Разбра за съществуването й твърде късно. За да избегне удара с нея, сграбчи кормилото с две ръце, извъртя го и се заби в мантинелата. Пикапът изхърка, спря и изведнъж моторът загасна. Кейт седеше застинала в кабинката и едва дишаше. Сърцето й се беше качило в гърлото, а ръцете й стискаха волана толкова силно, че пръстите изтръпнаха. Когато най-сетне дойде на себе си, въздъхна дълбоко и благодари на Бога, че катастрофата не е по-сериозна. Изчака да се поуспокои и опита да запали мотора, но не успя. Завъртя ключа още два пъти, но двигателят дори не изхърка. Тя отчаяно удари с юмрук кожената седалка до себе си и затвори очи. Снегът вече се сипеше на парцали.

— Не се плаши — прошепна на себе си Кейт, отвори вратата и излезе навън. — Не се паникьосвай.

Въпреки че не разбираше абсолютно нищо от мотори, реши да погледне и да провери дали не може сама да отстрани повредата. Снегът и вятърът я шибаха безмилостно, като че ли искаха да я накажат, задето не послуша госпожа Джексън и не остана в града. След известно суетене Кейт успя да повдигне капака. Огледа всичко, пипна някои части, сякаш можеше с докосване да поправи повредата. Накрая се убеди, че е обречена да седи сгушена в кабината, докато не премине бурята, и влезе в колата. Опита за последен път да запали, но двигателят изхърка и замлъкна окончателно. Не й оставаше нищо друго, освен да седи и да чака някой да мине. Да изостави камионетката и да се опита да стигне до дома пеша щеше да бъде безумие. Както впрочем, и шофирането по време на снежна буря… Почти чуваше обвинителната реч на Люк. Дано поне баща й не научи, защото иначе щеше да й се наложи да изслуша една лекция и от него!

Измина половин час и с искрица надежда Кейт отново опита да запали мотора. Нищо. Но дори да беше запалила, пак нямаше да успее да потегли, защото валеше толкова силно, че едва ли можеше да се шофира. Опита да се стопли, като разтри ръце и ги пъхна под мишниците си. Господи, колко беше студено — не си спомняше някога да е изпитвала по-голям студ. Облегна се назад, притвори очи и се помъчи да се успокои, ала това не й помогна да се стопли. Какво друго можеше да направи, освен да седи и да чака търпеливо?

Сигурно се беше унесла, защото следващото нещо, което си спомняше, бе как някой отвори рязко вратата на колата и я сграбчи болезнено силно за ръката.

— Да не си полудяла? — Гневът в гласа на Люк я шибна като камшик.

— Люк… Люк! — Бе толкова щастлива и благодарна, задето го вижда, че забрави да пита как я е открил. Всичко беше като в сън. Едва движеше крайниците си, но успя да обгърне шията му и да го прегърне, като плачеше и се смееше едновременно.

— За бога, не разбираш ли, че едва не получих инфаркт от притеснение за теб? Зле ли се чувстваш?

Съзнанието й бе замъглено. Разбира се, че се е тревожил, но как е успял да я намери? Изглеждаше толкова ядосан, но това бе обичайното му състояние от няколко дни насам.

Тя го прегърна още по-силно, сякаш да поеме част от топлината му. Когато най-после се огледа, остана смаяна от това колко късно е станало — ако не беше виелицата, небето вече щеше да е обсипано със звезди. Бурята се бе поукротила.

— Не мога да повярвам, че си в състояние да направиш нещо толкова глупаво! — Гласът му бе дрезгав и ядосан. — Не разбираш ли, че можеше да премръзнеш до смърт? Ако не ти е мил животът, защо поне не помисли за Девин, който в момента е на сватбено пътешествие? Ако ти се беше случило нещо, той никога нямаше да си го прости.

Кейт устоя храбро на цялата тирада и не се разплака, въпреки че цялата трепереше от шока, студа и думите му. Що се отнася до премръзването до смърт, то почти се беше случило, но Люк като че ли не го забелязваше.

— Кейт, просто не знам какво щях да правя, ако беше изоставила пикапа и беше тръгнала към къщи пеша!

— Знаех, че не бива да го правя. Съжалявам.

Той я придърпа към себе си и я притисна така, че не можеше да помръдне. Беше заровил лице в косите й и нежно я галеше по челото, страните, брадичката. След това надигна глава, отмахна с груб жест кичурите, паднали върху лицето й, и се взря в нея с поглед, който безмълвно говореше за изживяния от него ужас.

— Добре ли си, Кейт? — Тя кимна и се опита да му отговори, обаче зъбите й тракаха. Люк бързо свали палтото си и я уви с него. — Разкажи ми какво се случи.

— Извих кормилото, за да избегна скалата, и се ударих… в нещо. Вече беше започнало да вали и аз… Онази песен… Опитах да сменя станцията и тогава се случи… Не знам какво стана, но двигателят отказа да запали.

— Хайде да те заведа вкъщи. — Той я изнесе от кабинката и я настани в своя пикап. Седна зад волана и се наведе напред, за да я загърне с топло одеяло, след което започна да разтрива пръстите на ръката й, за да им влее малко топлина.

— А татковата кола? — Бе смаяна от собствената си слабост.

— По-късно ще мислим за това. Ще изпратя някой да я поправи, след като бурята спре.

Топлият въздух от парното й подейства като милувката на тропически вятър и най-после Кейт се поотпусна. Продължаваше да й е ужасно студено, но не смееше да го признае пред Люк. През целия път той не продума. Шофирането при подобни условия беше тежко и тя също мълчеше, за да не го разсейва. Краката и ръцете й все още бяха изтръпнали въпреки силната топлина от парното, а очите й се затваряха от умора. Когато приближиха портата на фермата, няколко от работниците хукнаха да я отворят. Цялата тази паника притесни Кейт и тя благодари на всеки поотделно, като се извиняваше за причинената тревога.

От своя страна, Люк започна да се държи още по-заповеднически и нетърпеливо:

— В банята! — нареди той, когато влязоха в къщата. — Топла вода, не гореща!

Бил Шмидт — току-що назначеният от Люк нов управител, ги последва със загрижено лице. Кейт се чувстваше толкова слаба, че стоя облегната на умивалника през цялото време, докато Люк напълни ваната с вода с подходящата температура.

— Снеговалежът спря. Дали да не се обадя на някоя от приятелките й, например на госпожа Франклин? — запита Бил, като пристъпяше смутено от крак на крак. Люк само кимна в отговор и Бил хукна навън.

Най-после Люк спря чешмата и се изправи. Ръцете му висяха някак безпомощно отстрани, устните му бяха стиснати.

— За бога, Кейт, какво те подтикна да тръгнеш сама точно по време на най-страшната снежна буря през тази година? Представяш ли си какво ми мина чрез ума, докато те търсех?

— Как… разбра… къде съм? — Потрябваха й всички останали сили, за да изрече тези думи.

— Беше ми казала, че в събота ще ходиш да оглеждаш някакъв апартамент в града, не си ли спомняш? Когато видях, че не се прибираш, започнах да въртя телефона и накрая разбрах, че си се уговорила с госпожа Джексън. Обадих й се и тя ми каза, че лично те е предупредила преди няколко часа да не тръгваш сама в това време. Накрая добави, че обичала месец април заради цветята. Не знам, по дяволите, какво имаше предвид!

— Аз… Извинявай, че те разтревожих…

Ръцете му я сграбчиха за раменете и изпитаният през последните няколко часа ужас ясно се изписа на лицето му. Гневът и болката в очите му й разкриха чрез какъв ад е преминал. В прилив на вълнение той я притегли към себе си и я прегърна. Дълго време никой не проговори. Люк само нежно галеше косите й. Сърцето й препускаше лудо. Тя жадуваше да вдигне очи към лицето му и да срещне погледа му отново. Удиви се от силните чувства, които изразяваха очите му. В тях имаше страх, притеснение, гняв, но и нещо друго. Нещо по-дълбоко, което тя не успя да определи. Мечтаеше да му каже, че го обича, но думите някак не излизаха от устата й. Любовта бе толкова странно и необяснимо чувство, толкова трудно и понякога болезнено! Потопи очи в неговите и опита да се усмихне, но устните й не се подчиниха. Вместо това повдигна ръце и очерта с пръсти очертанията на лицето му, сякаш искаше да го успокои с докосването си. Той я хвана за китката и повдигна дланта й към устните си. Тя пое дъх да проговори, но в този момент Бил Шмидт нахлу в стаята.

— Рори Франклин ще пристигне колкото може по-скоро.

— Благодаря, Бил — отвърна Люк, без да откъсва очи от нея.

— Ами… Аз тръгвам, ако нямате нужда от мен…

— Добре. Още веднъж благодаря за помощта.

— Няма нищо. Радвам се, че си добре, Кейт. — Той докосна шапката си за поздрав и излезе.

— Някой трябва да ти помогне да се съблечеш — поусмихна се Люк. — И това не бива да съм аз.

— Мога да се съблека и сама.

Люк не беше склонен да оспорва твърдението й. Тя леко го избута през вратата на банята и я затвори. Когато започна да сваля дрехите си, разбра, че наистина ще й е трудно, но се справи без чужда помощ. Потопи се в топлата вода и отново почувства, че трепери от изтощение. Въпреки това усещането беше прекрасно. Нежната й кожа бързо привикна към лекото парене и Кейт бе залята от усещането за уют. Въздъхна дълбоко, затвори очи и се облегна назад.

— Кейт — извика Люк от другата страна на вратата, — добре ли си?

— Чудесно.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Не — успокои го тя.

Една мисъл внезапно я прониза и я накара да се изправи във ваната. „Люк можеше да загине, докато ме търси!“ Стисна очи и прошепна благодарствена молитва за това, че не се беше случило най-лошото. Сигурно беше проплакала, защото Люк изкрещя:

— Какво става? Да не би да плачеш?

— Ти… Можеше да загинеш, докато ме търсиш!

— Но не загинах.

— Знам — отвърна тя дрезгаво и прехапа долната си устна. — Радвам се. Не бих искала да умреш.

— Това звучи ободряващо — отвърна той и се засмя.

Кейт се измъкна от банята, облечена в памучната си пижама и пеньоар. Косата й бе влажна.

Люк седеше в кухнята и държеше чаша с уиски. Кейт рядко го бе виждала да пие алкохол.

— Аз съм виновен — прошепна той. — Знаех за бурята, а не те предупредих.

— Да ме предупредиш ли? Нямаше да има полза. Така или иначе, щях да сляза до града. За да получа апартамента, трябваше да стигна там преди обяд. Нямаше да успееш да ме спреш, Люк.

— Не мога да проумея защо изнасянето ти оттук е толкова важно за теб, че си готова да рискуваш живота си — отбеляза мрачно Люк.

— Госпожа Джексън каза, че ако не се появя, ще го даде на друг.

— Нямаше ли да те разбере, ако просто й се беше обадила по телефона? Трябваше ли да ходиш дотам по време на виелицата? — Настани я в един стол и й наля чаша горещо кафе, в което добави щедра доза уиски.

— Вече ти казах, че случаят не търпеше отлагане — обясни търпеливо Кейт. — Моля те, не ми се сърди.

Протегна ръка към него, защото изпита необходимост да го докосне.

Той сграбчи пръстите й.

— Кейт, ако има нещо, което да те убеди, че трябва да се омъжиш за мен, това е днешният случай. Имаш нужда от мен, Принцесо. Не го ли разбра най-после?

— О, Люк! — простена тя, готова да заплаче.

— Искам да се грижа за теб, Кейт. Станалото днес и фиаското с Ерик Уилсън са достатъчна поука.

Тя го погледна леко объркана и неразбираща.

— Но в нашия град има жени на моята възраст, които вече са родили деца! — Още докато изричаше тези думи, осъзна, че изказването й е доста нелогично.

— Деца ли искаш? — примигна смутено Люк. — Но това е чудесно! Аз също искам деца. Всъщност се надявам, че ще имаме няколко…

— Не това имах предвид — въздъхна отчаяно Кейт и опита отново да му обясни: — Тези жени живеят, без да се нуждаят от бодигард…

— Разбира се, че не. Те са омъжени — отвърна остро Люк.

— Не разбираш ли? Достатъчно съм голяма, за да се оправям сама. Нямам нужда от закрилник.

— Не сме седнали да обсъждаме възрастта ти!

— Ти не ме обичаш! — избухна Кейт. — Съжаляваш ме и това е всичко. Мислиш, че понеже Клей се ожени за Рори, а татко — за Доротея, аз оставам самичка. Не е така! Имам си Линда и много други приятелки. Харесва ми как живея. Няма нужда да се омъжвам!

Люк скочи от стола, отиде до умивалника и се подпря на ръба му с гръб към нея. Известно време мълча, а когато накрая проговори, тонът му беше студен:

— Мога да кажа само, че явно за теб всичко това е много по-важно, отколкото съм си представял. Явно е, че си готова да рискуваш живота си, за да избягаш от мен.

— Когато тръгвах към града, не знаех, че съм в опасност — възрази тя.

— Върви си тогава, Кейт! Няма повече да се мъча да те задържа, въпреки че те обичам и искам да се оженим. Но след като толкова силно се стремиш към независимост, няма да ти преча.

— Моля те, Люк… Ти не ме обичаш, поне не така, както би трябвало…

— О, така ли? И какво знаеш ти за това?

— Ти само повтаряш, че искаш да се грижиш за мен…

— Какво лошо има в това?

— Има! Една жена се нуждае от повече.

— Любовта ми и животът са всичко, което бих могъл да ти предложа, Кейт. Отговори ми само с „да“ или с „не“.

— Не е честно! Говориш така, сякаш ако не се съглася да се омъжа за теб в близките десет минути, ще се наложи да прекарам живота си сама!

Той бавно се обърна и я погледна. Очите му бяха потъмнели от гняв.

— Добре. Ти направи своя избор. Няма да стоя и да споря с теб. Всичко между нас е свършено, Кейт. Никога повече няма да говорим за брак!

Тя се помъчи да отговори, но не можеше дори да мисли свързано. Но даже да бе успяла да подреди мислите си и да ги изрази. Люк едва ли би останал да я слуша. Вместо това той излезе от къщата, без да се обърне.

В камината гореше огън и Кейт се изтегна на дивана с намерението да обмисли думите на Люк. Клепачите й обаче натежаха и тя заспа дълбоко почти веднага, след като отпусна глава върху възглавницата.

 

 

Някакво движение в кухнята я събуди и щом погледна към часовника си, тя със смайване осъзна, че е спала почти два часа. Сърцето й подскочи при мисълта, че Люк може да е тук. Преди малко изглеждаше толкова разгневен! Но притеснението, което беше изживял, докато я намери по време на снежната буря, обясняваше държанието му. Кейт се надяваше да изясни недоразумението между тях. Но човекът в кухнята не беше Люк. Вместо него в стаята надникна Рори. Изглеждаше загрижена и преизпълнена с внимание.

— Надявам се, че не ти е неприятно, задето съм тук. Люк ме пусна.

— Винаги си добре дошла, Рори, знаеш го много добре.

— Бил Шмидт ми се обади и ми разказа някаква невероятна история за това какво си преживяла по време на снежната буря. Едва повярвах! Клей веднага ме докара, но честно казано, не разбрах кой от двама ви се чувства по-зле — ти или Люк.

При споменаването на името му, Кейт наведе глава и се загледа в шарената завивка, метната върху краката й.

— Как си?

— Добре. Само малко ме боли глава.

— Като те гледам, май не е малко. Никога не съм те виждала толкова бледа.

Пръстите на Кейт замачкаха завивката.

— Той беше бесен заради това, че съм тръгнала преди бурята. Аз си намерих апартамент, Рори, а Люк каза, че всичко между нас е свършено. — Заплака и гласът й се превърна в дрезгав шепот: — Каза, че ще се радва да се махна най-после оттук и че… никога вече няма да се занимава с мен…

— Разбирам…

— Не мога да го позная. На времето можехме да си говорим, да се шегуваме, но напоследък изобщо не сме в състояние да обсъдим разумно нито един проблем. Опитах, Рори, направих всичко възможно, но Люк толкова усложнява нещата!

— Мъжете понякога постъпват точно така.

— Исках да му разкажа за вечерта, когато бях у вас на гости и… — Внезапно млъкна, защото се усети колко е нетактична.

— Кажи — насърчи я Рори.

— Ами… Страхувах се ужасно от тази вечеря, защото се боях да видя отново Клей. Извинявай, Рори, не искам да те разстройвам, но толкова дълго съм го обичала, че понесох загубата много по-тежко, отколкото си представях. Страдах много — до вечерта, когато дойдох у вас. — Кейт вече не можеше да спре потока от думи. — Видях ви двамата и си дадох сметка, че си е струвало да понеса цялата болка, защото за сметка на това съм напълно свободна. Вие сте толкова щастливи заедно! Онази вечер разбрах, че никога не съм обичала Клей по начина, по който го обичаш ти. Обожавах го в продължение на години, но това беше по-скоро юношеско заслепение. Той е част от младостта ми. Когато осъзнах, че съм се променила, изпитах такава надежда…

— О, Кейт, радвам се да го чуя! — Рори леко се изчерви и се усмихна притеснено.

— Исках да обясня всичко това на Люк, но той не ми даде възможност, а сега нещата съвсем се влошиха. Не знам дали някога изобщо ще си проговорим отново!

— Разбира се, че ще се сдобрите!

— Но той беше ужасно ядосан!

— Сигурна съм, че гневът му е дошъл като реакция след всички страхове, които му създаде днес.

— Аз не умея да разговарям с него — повтори тъжно Кейт. — Поне не сега, нито в близко време.

— Ще изясните отношенията си много по-скоро, отколкото мислиш — посъветва я Рори. — Не можете да зачеркнете толкова години приятелство. След ден-два Люк ще се завърти наоколо и ще ти се извини, задето се е държал толкова грубо. Само почакай и ще видиш.

— Според теб нещата са съвсем лесни!

— Знам, че няма нищо лесно, повярвай ми. Като се сетя за всичко, което преживяхме двамата с Клей, започвам да ти съчувствам още повече.

Кейт си спомни за тъжните дни след завръщането на Клей от Калифорния. Нито той, нито Рори й бяха казали какво се е случило тогава. Но не беше и необходимо да обясняват. Клей замина, за да доведе Рори, а се върна сам.

— Може би за известно време трябва да се отдалечим един от друг — предположи Кейт. — Ако не сме толкова близко, мъглата ще се разсее по-бързо и двамата ще разберем по-ясно какво изпитваме един към друг.

— Кога смяташ да се местиш?

— В понеделник. — Погледна към струпания в другия край на стаята багаж.

— Имаш ли нужда от помощ? Ние с Клей и Скип лесно ще се справим.

— Чудесно, благодаря ти много!

 

 

Остатъкът от почивните дни премина като в мъгла — Кейт не видя Люк нито веднъж. Думите на Рори, че скоро ще се разберат, не се сбъднаха. Явно той смяташе да изпълни заканата си.

В понеделник сутринта, преди да тръгне към училището, Кейт реши да отиде да каже на Люк, че се изнася същия ден. Не го намери в двора, но Бил Шмидт беше там.

— Как си, Кейт? — поздрави той с широка усмивка. — Радвам се, че си се оправила след инцидента.

— Благодаря. Къде е Люк?

— Мислех, че знаеш. — Бил мушна ръце в джобовете на работния си комбинезон. — Вчера следобед отлетя за Ню Мексико. Иска да огледа някаква нова машинария. Ще се върне чак в четвъртък.