Деби Макомбър
Желан годеник (7)

Седма глава

Беше време, когато Кейт прекарваше във фермата на Франклинови почти толкова, колкото вкъщи. Но когато във вторник вечерта пристигна там за уговорената вечеря, обстановката вече не й изглеждаше позната и близка. Стори й се, че от последното й посещение са минали години. И без това не беше посрещнала поканата с ентусиазъм, но в момента, в който прекрачи прага, се почувства още по-неуютно.

— Добре дошла, Кейт! — Рори отвори широко вратата в мига, в който колата на Кейт се появи на входната алея, и едва изчака да я грабне в прегръдките си.

Веднага след нея излезе и Клей Франклин. Той я притисна в обятията си за миг и на лицето му се изписа усмивката, която Кейт помнеше от тринайсетгодишна възраст. По онова време тя вече го обожаваше тайно и отдалеч. През следващите години обожанието й продължи да се разгаря. Кейт спря за миг — очакваше да я облее вълна от болка и съжаление, но за нейна огромна изненада не изпита нищо подобно.

— Толкова се радваме, че успя да дойдеш! — възкликна Рори, като я въведе в къщата.

Блу, старото куче на Клей, веднага я позна и размаха опашка в очакване на обичайната милувка. Кейт с удоволствие се наведе и весело го почеса зад ушите. Мери, икономката на Франклинови, шеташе из кухнята, нахлузила престилка, която приличаше по-скоро на лигавник. Кейт я беше виждала едва няколко пъти без тази униформа. В стаята се процеждаше уханието на току-що изваден от фурната сладкиш и се смесваше с апетитната миризма на печено и задушени зеленчуци.

— Надявам се, че подушвам някой от изключителните ти специалитети, Мери — подвикна закачливо Кейт.

— О, я стига си се подигравала! — отвърна уж сърдито икономката, но радостното пламъче в очите й показваше колко е поласкана от похвалата.

— Кога ще ми дадеш рецептата? — запита Кейт, въпреки че след сватбата на баща й вече нямаше за кого да се старае.

— И аз бих искала да готвя като Мери — обади се Рори и обгърна с ръка съпруга си през кръста. Двамата се спогледаха щастливо. От начина, по който Клей се усмихна на жена си, пролича, че пет пари не дава дали Рори може да пече сладкиши, или не. Кейт отново потърси в сърцето си болката от тяхната близост, но вместо море от мъка, почувства само леко пробождане. Въздъхна с облекчение и се запита какво става с нея.

— Къде е Скип? — сети се тя внезапно. По-малкият брат на Клей й липсваше. Двамата другаруваха от години.

— Отиде да играе футбол — обясни Клей. — Тази година са го взели в отбора и сега тренира като луд. Ще се прибере по-късно.

Тримата влязоха в уютната всекидневна. Пианото си стоеше все така на мястото до стената и Кейт забеляза, че на капака му има оставени ноти. До неотдавна само тя свиреше на него, но сега това беше привилегия на Рори. До неотдавна Кейт и Клей обичаха да пеят заедно и да сливат гласовете си в хармония. Но сега вече Клей пееше с Рори. Кейт отново изчака, за да усети как осъзнаването на тази истина ще разкъса душата й, и действително трепна при спомена, но нищо повече!

— Доколкото си спомням, ти също беше защитник в отбора през последната година в гимназията — напомни Кейт, докато се настаняваше в едно кресло. — Тогава Найтингейл за първи път мина квалификациите и стигна до първенството на Щатите.

— Никога не си ми го казвал! — възкликна Рори и хвърли смаян поглед на съпруга си.

— Няма много за разказване — разсмя се Клей. — Елиминираха ни още в първия кръг. — Той седна до Рори и обгърна раменете й с ръка, сякаш изпитваше нужда да я докосва всяка секунда, за да се увери, че наистина е до него.

Мери се появи, като носеше поднос с чаши и неотворена бутилка шампанско.

— Дочух, че Девин и Доротея са пристигнали в Калифорния живи и здрави — запита тя, докато отваряше бутилката.

— Да, татко се обади от дома на дъщерята на Доротея.

— На сватбеното им тържество успяхме да разменим само няколко думи с теб — извини се Рори. — Ти беше толкова заета да наливаш кафе, че не ни остана време да си поприказваме.

— Знам. Беше много мило от ваша страна да дойдете.

— Исках да ти кажа, че баща ти и Доротея са чудесна двойка. И между другото, вие с Люк също — добави Рори.

— Благодаря — отвърна кратко Кейт. Чудеше се дали двамата са дочули за целувката в двора. Кейт все още умираше от срам, щом се сетеше как всички приятели на баща й я видяха да се целува с Люк. — Толкова неща се промениха през последния месец — вметна бързо тя, за да смени темата. — Кой би повярвал, че накрая Люк ще купи нашата ферма?

— Знам, че това може би те изненадва — каза спокойно Клей. — Но аз от години го убеждавам да си купи собствена земя.

— Какви са плановете ти сега, след продажбата на фермата? — поинтересува се Рори.

— Ще си потърся жилище в града — обясни Кейт и отпи от шампанското.

— Доколкото разбрах от Люк, той няма нищо против да продължиш да живееш в къщата — каза Клей внимателно, сякаш знаеше нещо, което не й беше известно.

— Знам. Това е много мило от негова страна, но бих предпочела да се преместя в собствен апартамент.

— Късмет в търсенето! — пожела бившият й годеник.

И двамата знаеха, че е почти невъзможно да си намери свястно жилище. Найтингейл беше застроен с фамилни къщи, а не с ергенски квартири. Продължиха да бъбрят, докато чакаха Мери да ги повика за вечеря. От време на време Кейт забелязваше погледите, които Клей хвърляше на Рори. Очите му излъчваха топлина, нежност и бяха изпълнени с дълбокото щастие, което се поражда от взаимната любов.

Когато Рори Кембъл се появи за първи път, Клей остана омагьосан от нея. Това беше напълно разбираемо, защото Рори беше красива жена. В началото Кейт положи всички усилия, за да се пребори с ревността си. „Рори ще си отиде след няколко дни“, повтаряше си Кейт. Тогава всичко щеше да тръгне постарому. Рори наистина се прибра в Сан Франциско, но се оказа, че Клей не може да я забрави. Кейт опита всичко — дори започна да го уговаря да определят дата за сватбата, като го притискаше да се ожени по-скоро за нея по един не особено тактичен начин. От години говореха за това и тя искаше да го направят, преди Рори да е осъзнала какво губи, отказвайки се от Клей. Струваше й се, че бързата сватба е идеалното решение. Ако все пак Рори се върнеше в Найтингейл, вече щеше да е твърде късно. Кейт бе използвала отчаяна стратегия на отчаяна жена. Както обикновено се случва при подобни планове, те се провалиха.

Тя мислеше, че никога няма да забрави деня, в който Клей пожела да развалят годежа си. Думите му оставиха в душата й белег като от удар на камшик върху нежна кожа. Беше дошъл у тях и в мига, в който й каза, че има да говори с нея, тя разбра. Опита се да спечели време, като заприказва за роклите на шаферките и цветята, но той спря потока й от думи. Седеше срещу нея със скръстени ръце и очите му излъчваха тъга.

— За нищо на света не бих желал да те нараня — бе започнал той, а в гласа му звучеше искрено съжаление.

— Клей, ти никога не би могъл да ме нараниш — беше възразила тя, но това беше лъжа, защото вече усещаше болката.

Тогава той й заяви простичко и откровено, че ще направят грешка, ако се оженят. Не спомена името на Рори нито веднъж. Не беше и необходимо. Кейт от седмици знаеше, че е влюбен в другата жена. Но вместо да си го признае, бе предпочела да играе мъчителната игра на преструвките. Вместо да приеме истината, когато Клей й съобщи своето решение, тя започна да настоява, че той греши и че двамата са родени един за друг. Споменът за това я потискаше. Опита се да го убеди да изчака. Може би следващата седмица или следващия месец той щеше да осъзнае грешката си и да поиска отново да се оженят. Тя можеше да си позволи да прояви търпение, защото го обичаше. Нежно и колкото се може по-внимателно Клей обясни, че времето няма да промени нищо. След това стана и си тръгна, въпреки молбите й да остане…

През следващата седмица Кейт се чувстваше така, сякаш върви напосоки сред гъста мъгла. Смееше се, усмихваше се, спеше, хранеше се. Машинално. По инерция. Учебната година още не беше започнала и нямаше занимание, което да отвлича вниманието й. Дните се точеха мъчително и бе невъзможно да ги отличи. Скоро след като развали годежа, Клей замина за Сан Франциско, уж заради някакъв търг на коне. Кейт очакваше, че той ще се върне с Рори. Колкото и да й беше тежко, трябваше да приеме, че той обича Рори и нищо не може да промени този факт.

За всеобща изненада обаче Клей се върна сам и дори не спомена за Рори. Кейт не знаеше какво се е случило между тях. Надеждата се надигна в сърцето й и тя за кратко си позволи да помечтае за възобновяване на годежа, сватбени камбани и съвместен живот. Вместо да види мечтите си осъществени обаче, трябваше да стои и безпомощно да наблюдава как Клей се хвърля отчаяно в работата си, как изтезава себе си с нечовешки изисквания. В началото се надяваше, че нещата ще се променят. Започна да се отбива във фермата и да се държи като приятел. Но Клей не искаше нея. Не искаше никого. Само Рори.

Чак тогава Кейт осъзна, че само тя е в състояние да помогне на мъжа, когото обича. Обсъди плана си с Люк, дори преди да е говорила за това с баща си. Люк разбра и оцени саможертвата й. Когато усещаше, че не може повече да сдържа сълзите си, тя се криеше в обятията му. И пак той се гордееше с нейната духовна щедрост. По време на разговора тя осъзна, че именно Люк й е помогнал да оцелее в най-тежкия момент от живота й. Люк!

Загубата на Клей можеше да я унищожи физически и психически. Но Люк не позволи това да се случи. Чак сега тя си даде сметка, че точно тогава той за първи път започна да й се налага. Заради неразумните му изисквания и изпълнени с нежност забележки тя го наричаше тиранин. Опитите му да вземе под свой контрол живота й толкова я ядосваха, че не забелязваше очевидното. Едва сега успя да разбере и оцени стратегията му. Така или иначе, тя се беше съвзела, и то — изцяло благодарение на Люк.

А вместо да му благодари се караше с него, макар да се бе държал като истински приятел. В дните преди сватбата на Клей и Рори тя непрекъснато разчиташе на неговата опора, въпреки че не оценяваше грижите и обичта му…

Чашите бяха отново напълнени и Кейт предложи да пият за щастието на двамата младоженци. Заболя я при мисълта, че двамата за малко не се разминаха по нейна вина… Найтингейл се нуждаеше от библиотекар и с помощта на баща си Кейт убеди градската управа да предложи мястото на Рори Кембъл. Когато Рори отказа, Кейт лично й се обади и двете си поплакаха — първо по телефона, а после свити една до друга. И така Рори се върна в Найтингейл и двамата с Клей се ожениха. През октомври. Същия месец, който Кейт бе избрала за собствената си сватба. Внезапно Клей прекъсна спомените й:

— Рори има да ти съобщи добри новини — и погледна жена си гордо.

— За какво става дума?

— Клей не биваше да ти казва. Засега нищо не е сигурно — изчерви се Рори.

— Рори — Кейт се втренчи изучаващо в приятелката си, — да не би вече да си бременна? Но това е чудесно!

— Не, не! — Рори побърза да поправи грешката. — За бога, та ние сме женени от няма един месец!

— Става дума за книгата на Рори — обясни той.

Кейт смътно си припомни, че Рори пишеше детски книги.

— Да ни би някоя от приказките да е приета за публикуване?

— Не точно…

— Обади се една издателка от Ню Йорк и поиска от Рори да промени няколко неща в книгата, но звучеше ентусиазирано и спомена, че ще предложи договор веднага щом Рори направи поправките — заразказва Клей. През цялото време държеше Рори за ръка и изглеждаше толкова възторжен, като че ли той беше авторът.

— Рори, това е чудесно! — Почувства се зарадвана и горда заради приятелката си. — Кога ще разбереш дали книгата се продава добре? В Найтингейл май никога досега не е имало писатели. Татко би могъл да убеди градската управа да сложи обяви, за да научат съгражданите. Може дори да се превърнеш в туристическа атракция. Какво ли ще изскочи от тази работа?

Тримата се разсмяха, но Рори веднага възрази:

— Сигурно ще минат месеци, преди да получа някакво известие, затова не карай баща си да слага каквито и да било обяви.

— Трябваше да я видиш как се държа след телефонното обаждане — обади се съпругът й, а очите му искряха от щастие. — Просто не знаех какво да мисля. Рори изскочи от къщата и започна да пищи и да подскача.

— Вярно, бях малко възбудена…

— Малко ли?!

— И аз бих се държала по същия начин — защити Кейт приятелката си. — А пък и ти изглеждаш доста заинтригуван от случая, Клей Франклин.

Той си призна и разговорът се отклони към наградите, които бе получил на няколкото национални изложби на породисти коне през миналата година. Минути по-късно влезе Мери и обяви, че храната е сервирана. Тримата се преместиха в трапезарията. Вечерята мина много приятно, а разговорът им вървеше леко. Кейт беше приятно изненадана от това колко добре се забавлява. Преди да дойде мислеше, че картината на чуждото щастие ще задълбочи болката й, но нищо подобно не се случи. Опасяваше се, че ще прекара гостуването в опити да прикрие раните си зад фасадата на привидна бодрост. Вместо това се усещаше почти замаяна от облекчение.

Осъзна, че е обичала Клей с младежка невинност. Но вече не изпитваше към него същите чувства. Той и Рори си принадлежаха изцяло. А отношенията между него и Кейт бяха останали в миналото. В сърцето й винаги щеше да има място за него, но старите чувства оставаха зад гърба й.

Кейт Логан беше станала жена. Не знаеше със сигурност кога точно е настъпила промяната. Беше се борила с метаморфозата, защото и тази, както всяка друга голяма промяна, се оказа тежка и болезнена. Сега за първи път осъзнаваше, че от цялата болка и несигурност в последно време, е имало полза.

 

 

— Кейт! — извика Люк. — Тук ли си?

— Ето ме — насочи го тя от дъното на къщата. Беше се захванала да опакова книгите на баща си. Всяка вечер оставаше до късно, за да подготвя малко по малко дома за нанасянето на Люк и за собственото си излизане оттам. Изправи се и прибра под червения ластик няколко непокорни кичура. Носеше джинси и стар сив пуловер — без съмнение изглеждаше ужасно. Въпреки това искаше да види Люк и нямаше търпение да поговори с него. Тъкмо изтриваше напрашените си длани в панталоните, когато той влезе.

— Какво правиш? — Закова се на прага и дълбока бръчка отново проряза челото му.

— А ти какво мислиш? Събирам вещите.

Той се поколеба, но продължи:

— Казах ти вече, че искам да останеш тук, поне до края на учебната година. Мислех, че си го разбрала.

— Разбрах, Люк. Само че това място скоро ще е твое… Нямам основание да оставам. — За миг отново я връхлетя отчаяние при мисълта колко много бе загубила за кратко време. Трудно й бе да мине през родния си дом, без да почувства как сърцето й се свива болезнено при спомените, свързани с това място. Но продажбата на фермата беше част от новата действителност, с която трябваше тепърва да се съобразява.

— Разбира се, че има причини да останеш — продължи да настоява той. — Това е твоят дом и аз искам да си тук. Не е ли достатъчно?

Кейт се насили да се засмее.

— Това не е достатъчно основание. Нямаш нужда от икономка, готвачка, домашна помощничка. Доколкото си спомням, справяш се чудесно и сам, а аз бих искала да си спестя всички клюки, които ще тръгнат за нас, ако продължим да живеем заедно. — Замълча за момент и добави внимателно: — Аз мога да се справя сама и ти го знаеш. Вече съм голямо момиче, Люк, и нямам нужда от настойник…

Кейт долови, че иска да й възрази, но когато заговори отново, думите му нямаха нищо общо с въпроса за нейното преместване:

— Трябва да ти кажа нещо по въпроса за гастронома. — Гласът му бе овладян, въпреки че тя долови в него стоманени нотки. Инцидентът го бе възмутил не по-малко от нея. В мига, в който успя да потуши собствения си гняв, тя осъзна колко ядосан е бил той.

— Не… Всъщност, да, любопитно ми е как си се справил с проблема. Искаш ли кафе?

— Да, моля.

Кейт тръгна към кухнята и напълни две чашки. Подаде едната на Люк и после го заведе във всекидневната, където се разположи на дивана. Отпусна се, събу обувките си и подви крака. Беше й приятно да седи така с Люк — почти както преди…

— Снощи вечерях с Клей и Рори — подхвана тя. Искаше да сподели откритието си с Люк.

— Да, разбрах. Слушай, искам да знаеш, че случаят с Фред Гарнър е приключен. Не се безпокой повече за това.

— Благодаря. — Кейт сведе поглед. Имаше да му разказва толкова други неща! — Прекарах чудесно у тях. Честна дума, не очаквах, че ще е толкова приятно.

— Лично мога да ти гарантирам, че историята с Гарнър няма да се повтори — не обърна внимание на думите й той. — Тя остава в миналото.

Кейт не искаше да говорят за залаганията. Темата събуждаше неприятни спомени. Но както каза и самият Люк, с това беше приключено. Сега двамата трябваше да обсъдят нещо далеч по-важно.

След вечерята с Клей и Рори, Кейт дълго мисли. Седмици наред се беше държала рязко и нетърпеливо с Люк и едва през последните двайсет и четири часа осъзна, че трябва да му е признателна. Той й бе помогнал да се справи с най-тежкия период в живота й, а тя едва сега си даваше сметка за това.

— Цял ден мислих за тази вечеря — подхвана тя отново. — Чудех се как бих могла да седя на една маса с Клей и да знам, че е женен за Рори. Но го направих. О, Люк, не мога да ти опиша колко са щастливи двамата! Дълбоко в себе си съзнавах, че ще е така, и се подготвях за вечерята. Мислех, че ще изпитам непоносима болка. Но се случи нещо невероятно! По време на вечерята получих безценен урок…

— Радвам се — отвърна разсеяно Люк.

Кейт се поколеба. От мига, в който той прекрачи прага, тя усети, че нещо не е наред, но не можеше да разбере какво.

— Какво има, Люк?

— Нищо. Само бих предпочел да не обсъждаме Клей и Рори.

— Разбира се… — Почувства се наранена. Известно време мълчаха напрегнато, след което тя се помъчи да възобнови разговора. Щом като Люк не искаше да говорят за Клей и Рори, тя щеше да намери друга тема, с която да прикове вниманието му. — Никога няма да се сетиш от кого получих днес писмо. От Ерик Уилсън. Помниш ли го?

Лека усмивка разтегна устните му.

— Едва ли някога ще го забравя. Какво пише?

— Върнал се е в Портланд и се е свързал с бившата си съпруга. Изглежда след развода тя е била също толкова нещастна, колкото и той. Може би отново ще се съберат…

— Това е добра новина.

— Моли ме да те поздравя и да ти предам благодарностите му. Но не пише защо ти благодари. — Надяваше се Люк да й обясни.

— Поговорихме си…

— О, така ли?

— Казах му, че си губи времето, защото ти си влюбена в мен.

— Не може да бъде! — извика вбесена тя. — Кажи, моля те, че се шегуваш!

Той отново се засмя, но веднага след това си върна онова отчуждено изражение, с което я бе стреснал преди малко. Кейт не можеше повече да се преструва, че не го забелязва.

— Люк, кажи, моля те, какво те притеснява?

— Защо мислиш, че има нещо нередно?

— Тази вечер не си на себе си. — Нещо в тона му будеше недоумение. Някаква непозната въздържаност. Сякаш се отдалечаваше от нея, а това я смущаваше. В крайна сметка, след сватбата на Клей именно Люк настояваше да се оженят, а сега се отнасяше към нея като към случайна позната. Не знаеше какво означава това.

Тя отпи глътка кафе и опита да събере мислите си. Той седеше възможно най-далече от нея, чак в другия край на стаята. Позата му бе напрегната, а очите изглеждаха помръкнали. Нямаше я веселата му закачливост, която тя обожаваше.

— Следващата седмица ще отсъствам за няколко дни — обяви той. — Искам да купя някои неща от един търг в Ню Мексико.

— Кога приключи сделката около продажбата на фермата?

Люк замълча за миг, вперил очи в нейните.

— Двамата с баща ти подписахме необходимите документи ден преди сватбата му с Доротея Мърфи.

Кейт за малко не падна от стола — толкова голямо беше стъписването й.

— Защо не ми каза? — Сърцето й биеше до пръсване. — Сега не би трябвало да съм тук. Това е твой дом. Твой! Купен, платен и…

— Кейт! — Той остави чашата си настрана и уморено разтри врата си. — Можеш да останеш тук, докогато искаш. Ако държиш да напуснеш, добре. Но няма нужда да бързаш.

Тя вдигна длани към пламтящите си страни.

— Ще се изнеса веднага, щом намеря подходяща квартира.

— Кейт, за бога, защо продължаваш да упорстваш?

Тя поклати глава — сама не можеше да намери отговора. Единственото, за което си даваше сметка в момента, беше, че домът, в който бе родена, вече не принадлежеше на семейството й. Въпреки всички увещания на Люк, не можеше да остане тук, а нямаше къде другаде да иде…