Деби Макомбър
Желан годеник (5)

Пета глава

— Никога през живота си не съм изпитвала такъв срам! — развилня се Кейт, докато Люк паркираше пикапа си пред къщата. — Как можа да постъпиш така?

През целия път до дома той не бе проговорил. Дори не я беше погледнал. Седеше наежен и гледаше право пред себе си. След като бе вдигнал такава паника, че Ерик не е в състояние да я закара, сам натисна газта, сякаш дяволът ги гонеше по петите. Намали скоростта, едва когато стъпиха на дългата отсечка към къщи.

— Никога няма да ти го простя! — заяви тя, като посегна към дръжката на вратата и скочи от пикапа. Знаеше, че още утре всеки жител на Найтингейл ще обсъжда как Люк Ривърс извлякъл Кейт Логан от „Червения бик“. Сякаш за да я ядоса още повече Люк тръгна след нея.

— Изобщо не ме интересува дали ще ми простиш — пророни мрачно той.

— Жените се смееха, а мъжете се подхилваха… С какви очи ще изляза утре на улицата?

— Доколкото ми е известно, този проблем си го навлече сама.

— Не е вярно! — Откъде можеше да знае, че Ерик ще започне да се налива с алкохол, сякаш е газирана вода? Последното нещо, което й трябваше сега, бе да слуша поученията на Люк. Искаше само да я остави да ближе раните си насаме. Колко ли време щеше да мине, преди да се осмели да се покаже пред хората?

Люк започна да крачи нагоре-надолу из кухнята.

— Върви си, моля те — прошепна тя уморено.

— Не и преди да си ми отговорила на няколко въпроса.

Кейт опита да събере остатъците от достойнството си и се отпусна в един стол. Не желаеше да спори с Люк. Той винаги излизаше прав. Искаше да приключи с въпроса веднага!

— Кой, по дяволите, е Ерик Уилсън, и от къде на къде беше тръгнала да вечеряш с него? — постави първия си въпрос Люк.

— Какво стана с нас? — запита Кейт, вместо да му отговори. Очите й бяха пълни с тъга. — Помниш ли колко приятно ни бе заедно? Тази вечер никак не беше приятна, Люк. Само допреди няколко седмици можех да се смея с теб и да плача на рамото ти. Бяхме приятели. Изведнъж всичко се промени, а аз не разбирам защо. — Гласът й потрепери.

С всички сили се опита да преодолее желанието си да скрие лице в ръцете си и да заридае. Но не успя. По страните й се затъркаляха сълзи от наранена гордост и мъка. Вдигна ръце, за да прикрие поражението си. Люк коленичи в краката й и отмести дланите й.

— Всичко се промени, нали, Принцесо? — Пръстите му леко погалиха лицето й. Тя пое дъх на пресекулки и кимна. — Все още си объркана, нали? — Ръцете му обгърнаха лицето й и той се наведе, за да притисне топлите си устни към нейните.

Дори когато отвръщаше на целувката му, въпросите продължаваха да се блъскат в съзнанието й. Той й беше толкова сърдит! По-ядосан не го беше виждала никога. И все пак целувката му беше тръпнещо нежна. Люк обаче като че ли вярваше, че готовността, с която тя отвърна на ласката му, дава отговор на измъчващите я въпроси. Вместо това нейната собствена реакция я обърка още повече.

— Разбираш ли сега? — Гласът му се сниши до дрезгав шепот.

Как й се искаше да го разбере! Но поклати отрицателно глава и сведе погледа си, който излъчваше по-голяма несигурност от когато и да било. Люк погали устните й с върховете на пръстите си. Дори най-невинното му докосване изостряше сетивата й и я изпълваше с тръпнеща възбуда. Без да може да проумее собствения си импулс, тя повдигна ръката му и погали с устни мазолестите му пръсти.

— О, любов моя! — изстена той и се наведе, за да докосне устните й със своите още веднъж. — Трябва да сложим край на тази лудост, преди да съм се побъркал напълно.

— Как? — Въздъхна тя и отпусна ръце върху широките му гърди. Бе толкова приятно да докосва твърдите му мускули и топлата му плът; той излъчваше такава сила, сякаш никой и нищо не можеше да го спре, щом веднъж е взел някакво решение.

— Как? — Повтори той въпроса й и тихичко се засмя. — Ще трябва да направим така, както ти предложи.

— Какво съм предлагала?

Устните му продължиха да я предизвикват с поредица от кратки хапещи целувки, от които закипя кръвта й.

— Има само един начин да се излекуваме от това състояние…

— Един начин… — повтори тя със слаб глас.

— Ще трябва да се омъжиш за мен. Това така или иначе ще стане един ден и искрено ти казвам, колкото по-скоро, толкова по-добре.

Тя се почувства така, сякаш някой бе излял кофа ледена вода върху нея.

— Да се омъжа за теб?! — извика и го отблъсна с такава сила, че той за малко не падна. — Това ли е единственият отговор, който успя да измислиш?

— Не бъди неразумна, Кейт. Ние сме създадени един за друг. Нуждаеш се от мен повече от когато и да било, и ето, аз съм насреща.

— Моля те, Люк…

— Не! Ти току-що загуби всичко, което ти е давало чувство за сигурност — баща си, своя дом… Нямам никакво намерение да се нагърбвам с ролята на Девин, но доколкото мога да преценя, ще ти бъда добър съпруг.

— А какво ще кажеш за любовта? — извика Кейт.

— Поне десет пъти сме го обсъждали — въздъхна раздразнено Люк. — Ти вече ме обичаш…

— Като брат!

— Сестрите не целуват братята си така, както ти мен.

Той явно вярваше, че това е достатъчно силен аргумент. Кейт не знаеше как да му отговори и само поклати глава.

— Но аз обичам Клей! Ти непрекъснато забравяш за това или направо ми заявяваш, че не е вярно, но е така. Обичам го, откакто се помня. Не мога да се омъжа за теб. И не искам!

— За бога, забрави Клей!

— Не е толкова лесно!

— Можеш поне да опиташ — възрази той, загубил търпение. — Моля те, омъжи се за мен, Кейт Логан, а умна жена като теб би трябвало да разбере кога едно предложение е подходящо.

Толкова по въпроса за любовта и романтиката! Люк дори не я слушаше, а и Кейт се съмняваше, че е разбрал и една от думите й.

— Не мисля, че този разговор ще ни доведе до някъде.

— Кейт…

— Мисля, че е време да си тръгваш.

— Кейт — започна той отново, като сграбчи здраво раменете й. — Колко време ще ти е необходимо, за да осъзнаеш, че те обичам, и че ти ме обичаш?

— Да те обичам? Как можа дори да си го помислиш? Само до преди няколко седмици бях сгодена за Клей Франклин! — Гневно отблъсна ръцете му и скочи на крака.

— Да, така е. И през цялото време знаех, че ще сгрешиш.

Той очевидно мислеше, че в твърдението му няма нищо нелогично. Като че ли жените по света непрекъснато се женеха за мъже, които не обичат. Кейт отметна косите от челото си и дълбоко пое въздух.

— Точно това е истината — заяви той спокойно.

Тя се втренчи в него. Да се опитва да разговаря разумно с Люк беше чиста загуба на време. Той повтаряше безсмислените си аргументи като развалена грамофонна плоча и явно мислеше, че тези няколко думи можеха да обяснят всичко.

— Отивам да си легна — каза тя и му обърна гръб. — Ти прави каквото искаш.

Той млъкна за миг, след което се засмя предизвикателно.

— Убеден съм, че имаше предвид нещо друго.

 

 

Както предположи Кейт, на следващия ден цялата малка общност бръмчеше от слуховете за провала с Ерик Уилсън. Съседите с огромно удоволствие си разказваха как Люк Ривърс я грабнал на ръце и как всички посетители на „Червения бик“ ръкопляскали, докато той я изнасял. Беше й необходимо да събере цялата си смелост, за да мине по главната улица. Усмивката й беше застинала и фалшива като на кукла. Прилошаваше й. Около четири следобед вече я мъчеше ужасно главоболие. След като свършиха часовете в училище, тя хукна право към аптеката, за да си купи аспирин. Оттам тръгна към библиотеката. Питаше се дали Рори се е върнала на работа толкова скоро след края на медения си месец. Сияещото лице на приятелката й я посрещна още щом прекрачи през остъклените врати.

— Кейт, толкова е хубаво, че те виждам!

— Здравей, Рори. — Все още се чувстваше неловко пред младата съпруга на Клей. Но не съжаляваше, че им помогна да се съберат, въпреки болката, която този жест й бе струвал. — Сали Дейли е права — засмя се тя и целуна Рори по бузата. — Толкова си почерняла! Изглеждаш чудесно.

Рори прие комплимента с жизнерадостна усмивка.

— Честно казано, дори не бях предполагала, че е възможно да накарам Клей да мързелува по плажовете цели седем дни. О, Кейт, това беше най-прекрасното преживяване в живота ми!

— Радвам се. — И това беше истина. Рори и Клей бяха създадени един за друг. Разбра го още в началото. Любовта им получи шанс благодарение на нейната саможертва. Рори излъчваше щастие и блясъкът му стопляше измъченото й сърце.

— Тъкмо бях тръгнала да пия кафе. Имаш ли време да дойдеш с мен? — покани я Рори и хвърли бърз поглед към часовника си.

— С удоволствие. — Кейт стисна палци. При добър късмет, слуховете за петъчната вечер още нямаше да са стигнали до Рори. Точно в момента имаше нужда от приятел, на чиято обективна оценка да се опре.

— Какви са тези неща, които цял ден слушам за теб и Люк? Но и ти май обичаш да ходиш по ръба на острието, нали? При това сега Люк купува вашата ферма, а баща ти се жени за госпожа Мърфи. Нямаше ни само седем дни, а щом се върнахме, Мери ни затрупа с толкова новини, сякаш сме отсъствали цяла година.

Кейт положи усилия да не трепне, но стомахът й се сви на кълбо от нерви. В този град нямаше никакви тайни!

— Искрено казано, двамата с Люк напоследък не се разбираме много добре — призна тя, като се взираше право пред себе си, за да не срещне питащите очи на приятелката си.

— Искаш ли да поговорим за това? — Рори подканващо сръбна от кафето си.

Кейт кимна. Всеки момент щеше да се разплаче! За миг прикова вниманието си в сребърните прибори и няколко пъти смени местата на виличката и лъжичката, сякаш разположението им върху бялата покривка имаше огромно значение.

— Люк беше толкова мил и внимателен с мен, след като вие с Клей се сгодихте… Държеше се като най-добрия приятел на света. После… След сватбата бях толкова самотна! Люк ме покани да танцуваме и аз се почувствах… сигурна в прегръдката му и се боя, че му предложих нещо глупаво… И сега той непрекъснато ми го припомня.

— Люк не е такъв човек — намръщи се учудено Рори. — Нито пък е в твой стил да правиш глупави предложения.

— Пих шампанско на гладен стомах — започна да се извинява Кейт.

— А Люк?

— Не знам, но кълна ти се, станал е неразбираем и непрекъснато твърди смешни неща.

— Например? — запита внимателно Рори.

— Смята, че го обичам — сви рамене Кейт.

— А ти какво изпитваш?

— Привързана съм към него, но не така, както той мисли. Но най-много ме дразни това, че подценява чувствата ми към Клей, сякаш любовта ми към него е била изгубено време. — Беше й неудобно да обяснява тези неща на съпругата на бившия си годеник, но знаеше, че Рори ще я разбере.

— И сега, след като Клей се ожени за мен — продължи приятелката й вместо нея, — Люк смята, че съзнанието ти е освободено.

— Точно така.

— И мисли, че вече нищо не те задържа да се хвърлиш в любящите му обятия?

— Да! — Рори обясняваше всичко много по-добре от нея самата. — Той непрекъснато повтаря, че имам нужда от него и че ако помисля, ще осъзная, че го обичам. Ако проблемът беше само с Люк, щях да се справя по-лесно, но като че ли целият град иска да ни ожени. Има и нещо друго. Откровено казано, вината си е моя. Той наистина непрекъснато говори за сватба, но аз съм тази, която… първа направи предложението.

— Какво?! Кога? Това ли е глупавото предложение, за която спомена?

— Честно, Рори, всъщност не говорех сериозно. — Споменът я накара да преглътне мъчително. — Стояхме двамата на лунна светлина след сватбеното ви тържество и всичко наоколо бе спокойно и красиво. Думите се изплъзнаха от устата ми, преди да осъзная какво казвам…

— На моменти Люк прекалено самоуверено налага волята си.

Кейт кимна в знак на съгласие.

— Но това, което ме тревожи повече от неговото поведение, е настроението в града. Всички са на негова страна.

— Какво имаш предвид?

— Целият град мисли, че след като Клей се ожени за теб, на мен не ми остава нищо друго, освен да взема Люк. Че ако оставя още един свестен мъж да ми се изплъзне, ще посрещна трийсетте си години като стара мома.

— Това е смехотворно!

Рори идваше от Сан Франциско и не можеше да разбере колко различно гледат на живота хората от тукашната малка общност. Ако една жена посрещнеше трийсетте неомъжена, почти нямаше шанс да си намери някого — не и в Найтингейл.

— Не си живяла тук достатъчно дълго и не разбираш начина на мислене на местните хора.

— Кейт, ти си пълнолетна. Никой не може да те накара насила да се омъжиш за Люк. Запомни го.

— Течението ме е понесло твърде бързо. Не смея да му се възпротивя от страх да не загубя равновесие, а от друга страна, не мога и да му разреша да си играе с мен.

— Разбира се. — Рори стисна устни.

— Люк, а заедно с него и всички останали, гледат на мен като на клето безгръбначно същество, което не е в състояние да взима решения само.

— Това изобщо не е истина — заяви твърдо Рори. — И не позволявай на никого да те нарича слаба. Ако беше така, щеше да се омъжиш за Клей, вместо да положиш такива усилия да ни събереш.

— Това беше единственото нещо, което можех да направя…

— Но не всеки би проявил такова благородство на духа. Двамата с Клей дължим щастието си на теб. — Замълча и стисна ръцете й. — Бих желала да знам как да ти помогна. Но единственото, което мога да ти кажа, е да се вслушаш в гласа на сърцето си.

— О, Рори, толкова по-добре се чувствам, след като поговорих с теб! — въздъхна Кейт. Знаеше, че приятелката й е права. Люк може би мислеше, че се нуждае от него, но грешеше. През идните седмици щеше да намери случай да му го докаже.

— Преди да забравя — вметна Рори нетърпеливо.

— Двамата с Клей бихме искали да те поканим на гости през някоя от идните вечери. Както вече споменах, двамата сме ти много задължени и бихме искали да ти благодарим за всичко, което стори за нас.

— На гости… — повтори Кейт стреснато. Имаше нужда от повече време, за да се подготви отново да се изправи лице в лице с Клей. В един миг се успокояваше, а в следващия отново допускаше съмненията да я изпълнят.

— Удобно ли ще ти е да дойдеш следващия вторник?

— Но вие с Клей още не сте имали време да се установите. Защо не отложим с една-две седмици?

— Да не би да се боиш, че ще поднеса някой от морските си специалитети? — засмя се жизнерадостно Рори. Скоро след пристигането си в Найтингейл Рори беше поканила на вечеря Клей и брат му Скип. За зла участ и двамата бяха вършили тежък физически труд през деня и имаха нужда от обилна вечеря с пържоли и картофи, вместо от морски специалитети, плуващи в пикантни сосове. Клей учтиво се бе постарал да прикрие разочарованието си, но не и Скип. Кейт се усмихна при този спомен и бавно поклати глава:

— Сготви каквото искаш. За разлика от Скип, аз не съм претенциозна по отношение на храната.

Двете се засмяха и Кейт за миг забрави неприятностите си.

— Трябва да се връщам в библиотеката — въздъхна със съжаление Рори.

— И аз ще тръгвам към къщи. — Кейт остави няколко монети бакшиш на масичката и стана. Импулсивно прегърна Рори, благодарна за прекараните заедно минути и за приятелската й подкрепа. — Радвам се, че си ми приятелка!

— Аз също — усмихна се Рори и я прегърна на свой ред.

 

 

Когато подкара колата си към фермата, Кейт вече се усещаше преизпълнена с решимост. Тя пошета, колкото да пъхне месото във фурната и да се преоблече. После тръгна към двора с твърдото намерение да намери Люк и да се обясни с него. Колкото по-скоро му кажеше всичко, толкова по-добре щеше да се почувства. За зла участ не успя да го намери на нито едно от местата, където обикновено се заседяваше. Старият ратай Бил Шмидт работеше сам в обора.

— Бил, виждал ли си Люк?

Бил бавно се поизправи и килна шапката си назад.

— Не. Поне през последните няколко часа. Когато го видях за последен път, каза, че ще излезе да се помотае малко. Предполагам, че скоро ще се върне.

— Ясно. — Прехапа долната си устна, докато обмисляше как да постъпи. Внезапно, без да се запита дали решението й е разумно, посегна към юздите. — Бил, ще оседлаеш ли Нонстоп?

Нонстоп беше най-бързият им жребец. На Кейт й се яздеше — дори ако не откриеше Люк, бързата езда щеше да й се отрази добре и да разсее натрупалото се напоследък напрежение.

— Готово, госпожице Логан. — Бил заряза работата си и след няколко минути се върна с оседлания Нонстоп. — На Люк като че ли също му се яздеше днес следобед — спомена той небрежно.

Миг по-късно Нонстоп напусна двора в галоп. Кейт не беше яздила от няколко седмици. Изненада се, че е минало толкова време. Докато беше сгодена за Клей, прекарваше много летни следобеди на седлото. Толкова съботи и недели бяха препускали рамо до рамо! Този им навик секна в мига, в който сложиха край на сватбените си планове. Жегна я усещането за непоправима загуба, но тя съумя да го прогони, като си припомни разговора с Рори.

Бил й бе обяснил посоката, в която е тръгнал Люк, и Кейт препусна натам. Времето беше меко, но във въздуха се носеше ухание на есен. Отиваха си последните топли дни на циганското лято. Само след час слънцето щеше да залезе, заливайки заоблените зелени хълмове със златисти отблясъци.

— Кейт! — Полъхът на вятъра понесе името й.

Тя дръпна юздите на жребеца и се завъртя, за да види в далечината Люк, който галопираше към нея. Вдигна ръка и я размаха за поздрав. Раздразнението й се стопи, пометено от новосъбудилата се радост от живота. Вече не се боеше, че е загубила власт над съдбата си.

Люк скочи от седлото в мига, в който се изравни с нея.

— Всичко ли е наред?

— Разбира се! Надявам се, не съм те изплашила?

— Не. Върнах се във фермата петнайсетина минути, след като си говорила с Бил. Боях се, че няма да те настигна. Яздеше като дявол.

— Трябваше… Трябваше да обмисля някои неща.

— Бил каза, че си ме търсила.

— Да — съгласи се тя. — Исках да поговорим.

Едва ли щеше да случи по-подходящ момент от този. Или по-подходящо място. Бяха застанали на тревист хълм, под който се простираше пищна зелена долина. Люк повдигна ръка към кръста й, за да й помогне да слезе от седлото. Бавно я спусна на земята, като не отместваше поглед от нейния. За пореден път тя усети странния ефект от докосването му, но си наложи да не му обръща внимание. Въпреки това коленете й леко трепереха и гърдите й се повдигаха по-бързо, отколкото предполагаше умората от ездата.

— Прекрасен следобед, нали? — подхвана тя, като се отпусна на колене в тревата. Люк седна до нея и впери поглед в долината.

— Невероятен ден. Един от последните за тази година.

— Рори и Клей са се върнали от Хаваите…

Люк тъкмо беше свалил кожените си работни ръкавици, за да отметне кичур коса от челото си, но замръзна на място и рязко отдръпна ръка.

— Значи си се срещнала с Рори?

— Пихме заедно кафе — кимна Кейт.

— Не си ли разстроена?

— Ни най-малко.

— Като те видях преди малко, ми се стори, че изглеждаш много по-спокойна. — Облегна се на ръце и опъна дългите си крака. — Осъзна ли най-после, че никога не си обичала Клей, а обичаш мен?

— Не! — отвърна яростно Кейт и се удиви, че той успява да я изкара от нерви толкова бързо.

— Помислих… Надявах се, че си склонила да обсъдим датата на сватбата.

— О, Люк! — прошепна тя и притвори очи. — От цяла седмица водим същия спор и най-накрая трябва да му сложим край. — Той рязко се обърна към нея и очите им се срещнаха толкова внезапно, че Кейт се стъписа. — Люк, от години наред мисля, че си прекрасен мъж, но не те обичам. Поне не така, както заслужаваш да бъдеш обичан. — Люк сбърчи вежди и се приготви да спори, но Кейт го прекъсна, преди да е започнал. — Не желая да се омъжвам за теб, само защото ти мислиш, че това е най-доброто решение за мен… Или защото смяташ, че имам нужда от настойник.

— Кейт, любов моя…

Тя сведе очи, опитвайки да прикрие раздразнението си, и му припомни за хиляден път:

— Не ме наричай „любов моя“.

Погледът му стана по-остър и по-настоятелен.

— Обясни ми тогава — произнесе бавно — защо и двамата се чувстваме толкова добре, когато те прегръщам? Какво обяснение ще дадеш за това?

Тя отбягна неговия поглед и се втренчи в трапчинката на брадичката му.

— Не мога да го обясня — така, както не мога и да го отрека. Изпитвам удоволствие, когато ме целуваш, въпреки че не знам защо. Още повече, като имам предвид, че продължавам да съм влюбена в Клей. Двамата живеем един до друг дълги години и сме толкова добри приятели, че може би това ни се струва най-естественото нещо на света. Смятам обаче, че не бива да го правим повече… — Ноздрите му трепнаха и той я погледна раздразнено. Кейт усети, че думите й са го ядосали. — Моля те, Люк, умолявам те…

— Кейт, ще ме изслушаш ли поне веднъж?

— Не — отвърна твърдо тя. — Искам от теб само едно! Престани да настояваш да се оженим.

— Но…

— Обещай ми, Люк!

Внезапно нещо в него се пречупи. Един поглед й бе достатъчен, за да отгатне колко му е тежко да изпълни молбата й.

— Добре — произнесе той тежко. — Имаш думата ми. Няма да споменавам повече за сватба.

Кейт разтреперано пое дъх.

— Благодаря — прошепна тя. — Това е всичко, което исках.

Люк се изправи и протегна ръка към юздите на жребеца си. Метна се леко на седлото и спря за миг, за да я изгледа. Лицето му беше мрачно и угрижено.

— А какво искам аз, Кейт? Замисляла ли си се поне веднъж какво искам аз?