Александра Кампбел
Флирт за една нощ (30)

29

Преди много години с Уил се скрихме от дъжда в галерия, където имаше изложба на южноамерикански религиозни творби. Надникнахме през прозореца към картина на Дева Мария — грубо произведение от кобалт и позлата с усмихната Мадона, скръстила покорно ръце на гърдите си. Пронизваха я седем меча, забити през одеждите й на седем места, а контрастът между спокойствието в позата й и агонията, предизвикана от ножовете, ме порази. Търпеше болката, но бе запазила спокойствие и си оставаше истинска жена.

— Аха — обади се компетентно Уил. — Девата на седемте мъки. Не е от най-типичните примери. — Загубил интерес, й обърна гръб. — Дъждът спря, да вървим. — Аз обаче се застоях за момент и се опитах да изброя седемте мъки. Христос на кръста е едната, а другите не бяха ли мъките по света, които тя е приела за свои? Отказах се. Не знаех много за тези неща.

На следващия ден още със събуждането ми се замислих за Девата на седемте мъки, защото ме пробождаше болка. От мен зависеше да запазя спокойствие, да бъда човек, способен да прояви самообладание също като жената на картината със скръстените ръце и седемте рани. Но понеже цяла нощ не си бях намерила място, разбрах, че няма да успея да се съсредоточа над нищо, ако не се обадя на Уил. Неговото напускане на дома ми подейства, все едно някой ми откъсна дясната ръка без упойка и остави зееща болезнена рана. От време на време поглеждах крайниците си — бяха все още на място: два крака и две ръце. Нещата вървяха зле от толкова дълго и затова се учудих, че се чувствам по този начин.

Надникнах през прозореца. Навън бе тъмно и ръмеше. Наоколо се виждаше само мъж с цигара и куче, което душеше около кофите за боклук.

„Хау?“ не отваряше преди десет, а Уил обикновено отиваше в кабинета към осем и половина. Очертаваше се възможност да го хвана в сравнително спокоен момент, а после да се заема с враждата между майки и бездетни, избухнала заради празниците.

В осем и двайсет и пет Сали ме свърза с него.

— Уил?

— Да? — Стори ме се притеснен. — Как си?

Изведнъж изгубих способност да говоря.

— Добре ли си? Звънях ти. Да не би да има повреда по линията?

Бях решила разговорът ни да е съвсем формален и преглътнах буцата, надигнала се в гърлото ми.

— Няма повреда. Исках да поспя, без да ме безпокоят. — Какво ли щеше да каже той? Стремях се да му докажа, че не се нуждая от него и ми е все едно.

— Обаждам се единствено — подчертах думата, — за да имам твой телефон и да ми дадеш адрес, на който да препращам пощата. И се налага да обсъдим… — преглътнах отново — някои подробности.

— Така ли? — Стори ми се предпазлив, защото ме остави да говоря толкова много — или толкова малко — колкото исках. — Да, разбира се.

Изчаквах го да спомене бебето, а кокалчетата ми бяха побелели от напрежение, докато стисках слушалката. Само една дума от негова страна по въпроса и щях да му затворя телефона. Да не би да си въобразява, че ще оправи нещата, като се извинява.

— Извинявай — прозвуча от другия край на линията. — Търсех номера. Още не съм го запомнил.

Може и да не беше със Сафрън. Колкото и да е глупаво, сърцето ми трепна.

— А, ето го. — Префиксът ми беше непознат, не бе в Нотинг Хил Гейт. Адресът бе някакъв „Гардънс“ 11В.

— Какво?

Той ми го продиктува по букви и добави:

— W3.

— W3 ли? — Много се учудих. — Това пък къде е? — Да не би Сафрън да се е преместила заради бебето?

— Актън.

Какво, по дяволите, търсеше в Актън?

— Отседнал съм в апартамента на Джеймс.

Не се сдържах и се усмихнах.

— Джеймс не спомена ли, че е в Ковънт Гардън или Челси, или някъде там?

— Не го каза, но да си призная, и аз останах с такова впечатление.

Изпадала във възторг, че не е в Нотинг Хил Гейт, се разприказвах.

— Докато не се озова при него. И как си живее живота той?

— Ами… — Уил сниши глас заговорнически. — Само ми обещай да не казваш на абсолютно никого, най-вече на Дженифър…

— Обещавам.

— Джеймс си ляга в десет и половина всяка вечер. Сам.

Избухнах в смях, той също.

— Горкият Джеймс. Сигурно Дженифър се забавлява с разни яки фермери, които са решили да не я оставят самотна в провинцията.

— Това е абсолютно сигурно.

И двамата станахме отново сериозни. Сякаш до този момент бяхме заедно и се шегувахме, а в следващия телефонът ни раздели като ширнала се пустиня. Той бе толкова далеч. Сякаш се намираше от тъмната страна на луната.

— Лиъни? Как си? Много съжалявам за бебето. — Зачудих се дали ще добави още нещо за чувствата си, но аз познавам Уил. Хич го няма, случи ли се някое нещастие. Това бе първият товар, който щеше да ни се наложи да понесем сами.

Опитах да разбера какво долавя по гласа ми, ала не успях.

— Добре съм — отвърнах най-сетне аз. — Много добре. — Какво друго да кажа? Бях бременна, сега вече не съм. Именно празнотата ме съсипва. Няма спомени. Няма период на скръб. Просто всичко е приключило.

— Трябва да вървя. — Изведнъж той заговори делово и аз се запитах дали някой не е влязъл в кабинета му. — Може ли да дойда през уикенда да си взема разни неща?

— Разбира се. — Гласът ми прозвуча грубо и рязко. Той не предложи нито да се видим, нито да поговорим, просто искаше да си прибере нещата. — Все още имаш ключ. Мен може и да ме няма. — Не бих понесла да съм вкъщи. Не посмях да го попитам дали ще отиде у Сафрън, защото се страхувах да не ми каже, че апартаментът е много малък, но скоро ще си потърсят нещо по-голямо.

Поколеба се, преди да затвори.

— Лиъни?

— Да? — Сърцето ми отново трепна — лудешко нелогично трепване, което можеше да бъде наречено с една-единствена дума: надежда.

— Съжалявам. Много, ама много съжалявам. С цялото си сърце.

Очевидно нямаше да се впусне в излияния. Тонът му показваше, че всичко вече е казано и няма място за надежда.

Крайно време бе да разшия и последните бодове, които крепяха брака ни. Да съобщя на всички.

На първо място, разбира се, бе семейството.

— Миличка, толкова много съжалявам — въздъхна мама. — Цяло щастие е, че нямате деца. Загубата на бебето е истинска благословия, макар и да не изглеждаше така на пръв поглед. Иначе нещата доста щяха да се усложнят. Поне си имаш работата, а това много ще ти помогне. — После тя намекна по своя заобиколен начин, че сигурно натоварената ми делова програма е причина за аборта, което пък е разклатило брака ми. Следваше Лора.

— Ужасно — виеше тя на телефона. — Много обичам Уил. Няма да го понеса. Ужасно, направо ужасно. Какво се случи?

Изредих няколко клишета, че сме се били отчуждили.

— Е, може да се случи на всеки. Напоследък хората са потънали в работа — подчерта тя и по този начин ми подсказа, че аз сама съм си виновна за сполетялото ме нещастие. — Все повтарям на Пол да си стои повече у дома. Никога не се прибира навреме и вечно влачи работа за през уикенда… — Тя отново започна да опява за неща, които бях чувала хиляди пъти, и да изброява недостатъците на Пол като съпруг. — В крайна сметка не си единствената. — Това беше начинът на Лора да прояви съчувствие.

Тя бързо се върна на въпроса за вината.

— Какво направи Уил?

Не можех да й кажа.

— Вината не е само негова. Просто той е много зает, това е. Не говори по въпроса — признах аз.

— Копеле гадно! Как смее да се държи с теб по този начин? — Лора явно бързо забрави колко много харесваше Уил.

— Не, честно — опитах се да кажа аз, — и двамата сме виновни.

Тя изсумтя.

— Гледай да пипнеш възможно повече пари от този развод, друго не мога да ти кажа.

Намръщих се. Не исках да разорявам Уил. Когато казах на Линдси, че Уил се е изнесъл, тя замълча за момент.

— Като те слушам, разбирам, че има още. — От нея човек не може да скрие нищо. За момент ми домъчня за Ела — докато расте, се опитва да запази част от тайните си, а през цялото време някой успява да прозре намеренията й.

— Наистина има. — Описах й положението със Сафрън.

— Олеле. При нея ли е отишъл?

— Не — признах аз. — Това обаче не означава…

— Знам, че не означава нищо. Според мен запази една вратичка отворена.

— Не са ми останали никакви вратички.

— Май не се изразих правилно. Ако се появи удобен момент, използвай го.

Усетих прилив на надежда, но веднага я потиснах. Да не би една от седемте мъки на Девата да е надеждата? Тя можеше да бъде не по-малко болезнена от мъката.

— Няма да стане.

— Съжалявам. — Линдси звучеше мрачно. — Ако ти се прииска да си далеч от къщи, заповядай у нас, когато пожелаеш. Винаги си добре дошла.

— Благодаря. — Беше много мило от нейна страна, но с Уил знаехме какво значи да прекараш повече време със семейство Лукас-Уайт. Щом Линдси или Санди излезеше от стаята, другият започваше да съска от раздразнение заради поведението на другия. Затвореше ли се вратата след Линдси, Санди възкликваше:

— Казах й колко е безсмислено, тя обаче никога не слуша. Никога!

Ако Санди слезеше в мазето за още кларе, Линдси вдигаше поглед от купчината документи, с които не се разделяше, и мърмореше:

— Става все по-непоносим. Или си въобразявам? Какво ще кажеш? — С Уил гледахме да се измъкнем, като ги умиротворяваме. А останем ли вече двамата насаме, се споглеждахме и избухвахме в приглушен кикот. Сама нямаше да се справя.

 

 

Офисът започваше да се пълни. Подчинените ми ме стрелкаха с поглед, всеки решен пръв да ми изложи случая си. Недоволството им започваше да кипи.

Дирдри ме спипа първа. Свекърва й била умирала от рак и уредила цялото семейство да отседнат в бунгала някъде в Корнуол.

— Иначе тя живее в Сидни и това е последният ни шанс да се съберем всички задно. А и още не е виждала бебето. — Какво можех да й кажа. Дирдри си получи отпуска.

Кейт начупено подръпваше маншетите си.

— Брат ми се премести в Нортъмбърлънд и прави голямо парти. Преди няколко месеца се разделих с приятеля си… — За нея беше от голямо значение да се събира с млади хора, а това събиране щеше да й е от помощ. Започваше да ме боли глава. Предложих й да използва един дълъг уикенд и тя намусено се съгласи.

— Тази година изобщо не съм почивала, защото замествах заради отпуска по майчинство — добави недоволно тя.

Камила не ми помогна с обичайните си остри забележки, насочени против майките.

— Тя си въобразява, че като има бебе, това я извинява да не остава да работи до късно — изкоментира тя по адрес на една от жените. Точно таза жена наистина бързаше да си тръгне първа, готова с палтото и чантата. Сигурно при нея винаги е било така, а не че майчинството я е променило.

— Защо винаги трябва да са свободни по време на ваканцията? — не мирясваше тя. — Човек би си помислил, че ще се радват поне за малко да се откъснат от дребните изчадия.

Тогава Дирдри, самоназначилата се кралица на противниковия отбор, изрази съмнения, че без ангажименти като Камила едва ли ще проявят разбиране.

— На нея й стига да изкарва колкото да се издържа и да се забавлява.

Понеже собствените ми планове за Коледа бяха съсипани, оповестих, че аз ще бъда тук между Коледа и Нова година заедно с една от новопостъпилите.

— Нали не съм семейна и съм еврейка, друго не се очаква от мен — веднага започна да мърмори тя.

Не се сдържах и се усмихнах.

— Браво.

После Поли ми съобщи, че ще си промени плановете и също ще дойде:

— Нали не съм тук през цялата седмица, мога да направя малко допълнително усилие.

Благодарих й и казах на Камила, а тя изсумтя:

— Сигурно с удоволствие ще зареже онзи хаос у тях. Ще остави децата да ги гледа мъжът й.

С нея човек не можеше да се разбере.

Хвърлих докладна записка от Питър Рени в кошчето. В нея изтъкваше колко е важно офисът да работи между празниците, за да не изостанем от сроковете в печатницата. Гледах я, обзета от болка. Чувствах се като оцелелите след земетресение или лавина, които ги показват по телевизията — все хора, неспособни да проумеят каква страхотия ги е поразила.