Александра Кампбел
Флирт за една нощ (23)

22

Сряда сутринта се оказа блестящ есенен ден. Смълчани и нервни, с Уил тръгнахме към метрото, а под краката ни шумоляха кафяви и червени листа, окапали от липите по протежение на улицата.

Високата сива клиника сега ми се струваше познато място, нещо като дом. Щом влязохме през огромните стъклени врати, сърцето ми изведнъж трепна и аз усетих някакво освобождение; знаех, че имам цел. Точно така. Това бе началото на края. Насочих се уверено по левия коридор. Уил се бавеше зад мен, за да провери надписите, да не би да объркаме посоката.

— Не се притеснявай — дръпнах го аз за ръката. — Знам кое къде е. — Това вече бе моя територия. Поздравих двете дежурни на рецепцията, а по-късно и рентгенолога. Край масичка за кафе чакаха неколцина мъже, четяха списания и се стараеха да не срещат погледа на другите. Сръгах Уил.

— Тази врата — прошепнах аз и посочих вратата до тях. — След последния път са променили мястото за… сещаш се.

Лицето му трепна весело, докато оглеждаше тримата притеснени мъже, които се опитваха да се престорят, че не се редят на опашка, за да се изпразнят в колба. Всички знаеха за какво се използва тази стая. Един от тях погледна часовника си. След няколко секунди и другите двама направиха същото, погледнаха нетърпеливо вратата и въздъхнаха.

— Май някой нещастник не може да се оправи — прошепна ми той.

Прикрих усмивката си тъкмо когато вратата се отвори и мъж в раиран костюм побърза да се измъкне, свел поглед към пода. Мъж в дънки и кожух стана.

— Ура, приятели — подвикна той и влезе, преди вратата да се затвори. Мъжът с раирания костюм се отдръпна нервно и тръгна по коридора.

На рецепцията пристигна куриер.

— Доставка от банка „Шуайцър“. — Свали си шлема и подаде на дежурната документ за подпис.

— А, да — сети се блондинката, за която знаех, че се казва Пати, — това трябва да е спермата на господин Елиът. — Обърна се към колежката си, индийката Бинду. — Той вечно превзема друга компания или нещо такова и все не му остава време да дойде.

Бинду се усмихна и отнесе пратката в лабораторията. Куриерът гледаше ужасен.

— Господи! — възкликна той. — Това ли пренасях? — Нахлупи се шлема и изскочи навън.

С Уил се хванахме за ръце и едва потиснахме смеха си.

— Да разнася сперма из Лондон, за него си е жив хомосексуализъм, бас държа — измърмори Уил.

— Сигурно ще му трябва психоаналитик — прошепнах в отговор аз и се зачудих как ли госпожа Елиът възприема отсъствията на съпруга си. Положително той изкарва неприлично много пари, а тя ги профуква, най-вероятно за инвитро — така са се споразумели двамата. Потискаща работа. Фразата „все не му остава време“ също звучеше зловещо. Госпожа Елиът, която и да беше тя, влизаше в статистиката на неуспелите.

Уил стискаше ръката ми. Дори неговата настинка ми се стори не чак толкова страшна. Може пък този път да се получи. През прашните прозорци на болницата се опитваше да влезе слънчев лъч и да се протегне към нас.

— Опасявам се, но в петък няма да успея да дойда за имплантирането — каза той. — Много съжалявам.

— О, не! — погледнах го ужасена аз. — Защо?

Стисна ръката ми.

— Сериозно, ако можех, щях да дойда. Ти всъщност нямаш нужда от мен, а аз не мога да продължа да отсъствам.

— Аз обаче трябва да отсъствам.

— Знам. — Отново стисна ръката ми, ала аз се дръпнах. — Ти можеш, докато аз не мога. Работното време на кабинета ми е фиксирано и мой дълг е да помагам на болните. Не мога да отсъствам толкова често. При тебе е друго — ще наваксаш и по-късно, ако се налага.

Очите ми се напълниха със сълзи не толкова заради трупащата се на бюрото ми работа, а защото Уил нямаше да е до мен, както обеща.

Но беше по-лесно да се оплаквам от работата.

— Да, но колкото и да се опитвам да наваксам, работата ме задушава. През всичкото време има още и още, а всеки ми иска нещо. А сега и ти няма да си с мен. — Необмисленото ми избухване завърши на малко по-висок глас, отколкото възнамерявах, и всички надигнаха глави, но побързаха да ги сведат, да не би да срещнем погледите си. Всеки по свой начин се бори с живота. Тези хора нямаха нужда и тук да гледат драми. Лъскавите страници на списанията шумоляха в тишината, като вятър в гората. Въпреки разочарованието ми, че Уил няма да ме придружи в петък, не се сдържах и вдигнах глава, за да видя дали някой чете „Хау?“. Нито един, независимо от няколкото броя „Май Лайф“ и „Хоум Лайф“.

— Все пак — опита се да ме умилостиви той, — обещавам ти, че ако някой от болните лекари се върне или ако намерим заместник, ще дойда. Не мога да направя нищо повече.

Отлично знаех, че няма начин да намерят заместник за петък сутринта, а двамата отсъстващи лекари са наистина болни. Щях, разбира се, да преживея и сама процеса на имплантиране. Единствено от егоизъм настоявах Уил да е до мен, а не исках да съм егоистка. Само малко. Желаех да ме държи за ръката и да види чудото на разделената яйцеклетка, увеличена сто пъти на екрана, преди да я имплантират.

Нали не забравяте, че прибързвам? Както вече стана дума, достатъчно добрите яйцеклетки, годни за имплантиране, бяха под въпрос. Заради настинката на Уил не се знаеше каква ще се окаже спермата му. Имаше риск яйцеклетките да не се оплодят. Или пък след като бъдат оплодени, да започнат да се разпадат. С две думи, както ме предупреждаваха специалистите при всеки възможен случай, гаранция нямаше. Отново ме обзе нервност. Господи, нямам нищо против Уил да не идва, стига да има здрави яйцеклетки. И сперма. Не можех да се моля повече. Извадих статия от чантата си, за да се разсея. Беше посветена на двойка, направили цялата си кухня от рециклирани части на велосипеди. Уил се зачете в стар брой на „Спектейтър“.

 

 

Страшно е, когато влезеш в операционна и се настаниш на масата. Това показва, че се подлагаш на операция, напълно ненужна за повечето хора. Затова ми се струва прищявка, не, по-скоро глезотия. Операция за богата жена. Нещо като пластична операция. Легнах и се намръщих, когато упойката започна да капе през системата във вената на ръката ми.

Всички операции означават, че за известно време предаваш на друг отговорността за себе си. Оставих се на грижите на екипа с въздишка на облекчение.

 

 

Когато се свестих, не успях да разбера какво казват, но поне Уил се усмихваше и стискаше ръката ми, докато аз отново се унасях.

Седнах в леглото съвсем сама, без помощ, но Уил вече го нямаше.

За момент ме обзе паника, защото изведнъж ми прилоша и ми се замая главата. Той се върна.

— Здрасти, вече си будна. Ходих до тоалетната.

— Какво стана?

— Всичко е наред. Девет яйцеклетки.

— Девет? Супер! — Отпуснах се назад. Беше още по-добре от миналия път. Вече можех да си отдъхна.

А спермата? Отново се надигнах.

— Ами ти?

— Всичко е наред. Още не са излезли резултатите, но според тях една настинка не е от значение. Само при сериозно заболяване спермата не е наред.

Така ли? Е, очаквах той да го знае. Откривах колко огромни части от науката и медицината не попадат в определена категория. От една страна, така е по-добре, защото съдбата, а не човек контролираше нещата.

Стори ми се, че е минало прекалено лесно. А толкова много проблеми можеха да ни притиснат.

— А ти как си, мили? — опитах да се пошегувам аз. — След като прочете „Спектейтър“, земята разтърси ли се?

Той се навъси.

— Всичко е наред. — Явно, нямаше да измъкна нито дума повече от него.

Господи! Разбираемо е един банкер с раиран костюм да се затруднява да си признае, че не може да се изпразни в колба, но би трябвало един лекар да приема тези неща като нещо по-естествено. И въпреки всичко не беше смешно.

 

 

Прибрахме се вкъщи рано и на Уил му остана време да се върне в кабинета. Аз се настаних в леглото, депресирана, обзета от чувство за нереалност, чудех се дали съм прекалено замаяна, за да отида в офиса.

Нямаше нужда. Обади се Камила.

— Да ти кажа за Дейв Бекет — започна тя. — Интересува се дали сме уточнили дата и място за партито.

Спомних си космите, щръкнали от ушите му, и потръпнах.

— Иска да е сигурен, че мястото е изискано. — Камила злобно подчерта последната дума. — Място от класа. И най-вече настоява да е дата, удобна за Сафрън Пери.

Бях забравила за нея. Честно.

— Ще рискуваме — заявих аз, — защото нямам намерение да се съобразявам със Сафрън.

Уточнихме се за началото на ноември и Камила се съгласи да наеме зала в „Савой“ или в „Риц“.

— Откъде да взема телефона на Сафрън? — попита Камила привидно невинно. — От модния отдел или ти ще ми го дадеш?

За момент се замислих. Бях разговаряла за „Белингъм Глас“ с Мейв и тя ми даде да разбера, че при сегашното положение имаме отчаяна нужда от парите на Дейв Бекет. Повечето ни реклами идваха от компанията на Брайън Карстеърс, ала с „Белингъм Глас“ не използвахме посредник, а това бе много ценно.

— Какво пък толкова. — Изправих се и усетих колко съм замаяна. — Ще ти кажа проклетия й номер. Не се юркай много, преди да уточниш кои са свободните дати за ноември и в „Риц“, и нейните. — Ако имах късмет, тя пак щеше да е хукнала нанякъде с германския композитор.

В едно бях сигурна. По никакъв начин Уил нямаше да бъде поканен на партито.