Джорджия Боковън
Дългият път към дома (8)

Осма глава

От онази паметна кошмарна нощ изминаха седем дълги години…

Частният самолет на корпорацията „Темпълтън“ прелетя над Лас Вегас и Крейг се взря през илюминатора. След едномесечно бизнес пътуване до Япония се прибираше вкъщи и лицето му се озари от усмивка, когато пресякоха границата между щатите Невада и Оклахома. „Щом това кара сърцето ми да бие по-бързо, какво ли ще почувствам, когато кацнем в Оклахома сити?“

— Готов ли сте, мистър Темпълтън? — прекъсна мислите му неговата секретарка Джанис Райнхолд.

Крейг се опита да съсредоточи вниманието си върху документите, които държеше в ръка. Трябваше да избере хората от фирмата, които да заминат за Япония и да довършат преговорите за износните квоти. Със спокоен, монотонен глас продиктува списъка на секретарката си и се зае със следващия проблем, който чакаше разрешение. Бяха по средата на преговорите със собственик на малка винарна в Напа Вели, Калифорния, но той неочаквано бе поискал почти двойно по-голяма цена под предлог, че земята му струвала много повече от обявеното. Преди да замине за Япония, Крейг беше изпратил Хенри Кайли да проучи този случай и сега докладът му беше пред него. Самият Кайли седеше в другия салон на самолета и разглеждаше записките, които Крейг беше водил по време на пътуването си.

— Слушай, Джанис, защо не си починеш малко? Искам да поговоря с Хенри.

Секретарката му се изправи и изключи миниатюрния си касетофон.

— Както желаете, мистър Темпълтън. Ако имате нужда от нещо, извикайте ме. Отивам да напечатам писмата, които вече ми издиктувахте.

Крейг кимна с глава и се усмихна, когато Джанис се отдалечи. Макар че всички негови служители бяха съвестни хора и работеха много извънредни часове, за да заслужат високите си заплати, никой не приемаше работата си толкова сериозно, колкото Джанис Райнхолд. Вече тридесет и пет години работеше като секретарка, гордееше се с уменията си и Крейг често си мислеше, че ако би могла да започне живота си отначало, пак би избрала същата професия.

Преди седем години, когато Крейг се върна от Кентъки, разбра, че повече не може да остане в ранчото. Там имаше прекалено много болезнени спомени, които не му даваха нито миг покой. Реши да посети своя приятел от детинството Хенри Кайли и така се озова в слънчева Калифорния. По време на престоя си научи, че компютърната компания, за която работеше Хенри, изпитва остри финансови проблеми. Подкрепян от ентусиазма на приятеля си, Крейг направи необходимото проучване и реши да купи част от фирмата. Делът му от двеста хиляди долара от „Уелс Електроните“ сега струваше над тридесет милиона.

Това беше и първата му финансова инвестиция, която му донесе не само пари, защото времето, което отделяше, за да научи тънкостите на бизнеса, го откъсваше от мислите му за Дженифър. Така бе намерил решение на проблемите си. Щом беше затрупан с работа и нямаше почти никакво време, дори и за почивка, всички други мисли оставаха на заден план.

Когато „Уелс Електроникс“ се изправи на крака и му оставаше повече свободно време, бе започнал да търси други възможности за инвестиции. Компютърната фирма се бе оказала като една снежинка, която, обединявайки се с други като нея, бе образувала снежна лавина. Възможностите за бизнес в Калифорния бяха по-малки и Крейг се бе върнал в Оклахома заедно със своя приятел Хенри Кайли. След това в компанията бяха започнали работа и други хора, които като него се бяха посветили всеотдайно на бизнеса. Но след няколко години Крейг откри, че идеята да стане много богат вече не го интересуваше. Парите бяха станали само инструмент за постигане на успехите му. Истинско удоволствие изпитваше единствено от това, че е победил, че е доказал себе си. Борбата и конкуренцията ставаха все по-жестоки и по-брутални, а това правеше победата още по-сладка.

Крейг стана от креслото и тръгна към другия салон на самолета. Хенри остави материалите, които четеше, щом го видя да се приближава. Беше висок, широкоплещест мъж с фигура на професионален футболист, руса коса и зелени, интелигентни очи, в които често проблясваха игриви пламъчета. Той беше и единственият човек, когото Крейг можеше да счита за истински приятел.

— Е, как мина пътуването ти, хареса ли ти Япония?

— Не особено, ужасен трафик и постоянно забравях да се покланям.

— Морита помага ли ти?

— Без него бях загубен, бих искал да го задържим при нас, независимо каква заплата ще поиска. Ще разчитам той да превежда и на следваща група, която отиде там.

Хенри се засмя.

— Ама ти изглежда здравата си се изпотил?

— И още как, няма да ти казвам колко пъти Морита ми е спасявал задните части.

— Предполагам, не си ме извикал от Лос Анжелис само за да ми кажеш, че задните ти части са невредими? Има ли нещо друго?

Крейг и Хенри се познаваха доста отдавна и когато бяха сами, винаги си говореха свободно и не поддържаха обичайната субординация, която е приета между началник и подчинен. Крейг беше абсолютно сигурен, че ако направи грешна стъпка, неговият приятел ще е единственият, който ще се осмели да го критикува. Или ще го прати да върви по дяволите, ако започне да се превръща в диктатор.

— Знаеш ли, усещам, че нещо не е наред в сделката с книжата на „Куист Канстръкшън“. Исках да говорим за това, за да не се окаже прекалено късно.

— Това означава, че си прегледал информацията, която ти изпратих?

— Да, дори успях да хвърля едно око на оригиналната кореспонденция.

— Тогава ще ми е интересно да разбера какво си открил?

— Там е работата, че нищо, и това е най-странното. Имам само неприятно предчувствие за тази сделка.

Хенри се облегна назад и сключи ръце зад тила си.

— Няма да ти кажа колко съм доволен, че ми съобщаваш това. От няколко дни имам подобно предчувствие, но колкото и да се опитвах, не можах да установя на какво се дължи. Четох отново и отново информацията, но пак не открих нищо.

— Тогава да се откажем, докато все още можем.

— Недей да избързваш, ако се окаже, че грешим, можем да загубим няколко милиона.

— По-добре да ги загубим сега, отколкото в бъдеще.

— Защо не оставиш всичко на мен?

— Добре, както искаш. Но поговори и с адвокатската кантора, не желая да се забъркаме в някое дело.

— Какво мислиш да правим с винарната?

— Не съм приключил с четенето на твоя доклад, но смятам да не давам повече пари. Това е нашата цена, ако искат да я приемат. Без свежи капитали ще издържат най-много една година и тогава ще ги купя за половината от сегашната сума.

— Крейг, но така ще загубим доверието на останалите винари в тази област.

— Колко струва според теб тяхното доверие?

— Но сегашните собственици са експерти във винопроизводството. Три поколения са произвеждали едно и също вино и са си изградили добра репутация. Не можем да оставим на улицата хора, които си разбират от работата.

— Щом са толкова добри, защо са пред фалит?

— О, по дяволите, Крейг! Нима трябва да очакваш, че един селскостопански производител ще бъде и добър бизнесмен.

— Добре, Хенри, престани да се ядосваш. Оставям ти да се разбереш с тях, но те съветвам да им определиш някакъв краен срок и едва тогава да дадеш повече пари.

Хенри се усмихна доволно, защото този път беше удържал победа.

— Нещо друго?

— Да, можеш ли да ми дадеш цялата информация, с която разполагаме, относно сливането на „Ламбърт“ и „Ингерсол“. С теб ще се видим в събота, за да решим какво да правим.

Седмицата премина с обичайното забързано темпо. В събота Крейг се събуди в пет часа, изкъпа се и започна отново да прелиства материалите по сливането на двете фирми. В осем и тридесет се качи в офиса си, който беше два етажа по-нагоре. Хенри Кайли вече го очакваше. Двамата прекараха сутринта, опитвайки се да решат дали е разумно да участват в сливането на „Ламбърт Фармацептикал“ и „Ингерсол Чемикъл“ — компания, която наполовина притежаваха. Между тях се разгоря спор, който доведе и до размяна на остри реплики. Вече минаваше един часът, а още не бяха постигнали съгласие. Хенри кипна и обяви, че излиза навън да успокои нервите си. Техните разговори често водеха до противоречия и Крейг не се учудваше от поведението на приятеля си. Само му кимна мълчаливо с глава и се зае отново да преглежда материалите по сделката.

След около час Хенри още не беше се върнал и Крейг свали очилата си, потри уморените си очи и се изправи. От двадесет и петия етаж на „Темпълтън Тауър“ Оклахома сити се виждаше като на длан. Дърветата и парковете бяха толкова много, че целият град изглеждаше като боядисан в зелено. Още когато сградата бе във фаза на проектиране, Крейг си беше избрал тази страна за офис, за да се любува на гледката. Макар да не беше от най-високите в града, „Темпълтън Тауър“ имаше забележителен архитектурен дизайн. Още преди завършването й имаше списък с желаещи да наемат широките, функционални офиси и апартаменти. Крейг притежаваше още няколко по-малки сгради, няколко кинотеатъра и верига от супермаркети — всичко плод на денонощния му седемгодишен труд и на неизчерпаемата му енергия.

Зад него се чу шум от отваряща се врата и той се обърна. Хенри с усмивка вдигна две хартиени торби.

— Ти можеш да не ядеш цял ден, но аз не.

Той се отпусна на коженото кресло и отвори едната.

— Тъй като си ми симпатичен, взех нещо и за теб.

Крейг беше нетърпелив да свършат с работата, която бяха започнали, но разбираше, и че няма право да кара Хенри да работи толкова часове в извънработното време. Приятелят му нямаше устрема и работохолизма, които той притежаваше, но уменията и знанията му бяха безценни за развитието на компанията. Седна на дивана срещу него.

— Предполагам, че отново си взел любимите си сандвичи с телешко?

Хенри му подхвърли другата торба.

— Убеден съм, че ти дори да умираш от глад, първо ще погледнеш това, което ти предлагат за ядене. Този път те съжалих и ти взех сандвич с шунка и сирене, и то на ръжен хляб.

— Да благодаря на Бога.

Крейг отвори торбата и приятната миризма му напомни, че отново е забравил да закуси.

— Тази вечер ще изчезна към шест — обяви с пълна уста Хенри и изпъна крака под масата.

— Решил си да се отдадеш на забавления?

— Да, а и сестра ми и съпругът й са тук за уикенда.

— Но защо не каза по-рано? Можеше да оставим работата за утре.

— Това няма да стане никога, Крейг. Отдавна съм ти казал, че в събота съм изцяло на твое разположение, но в неделя, дори да умираш, не ме търси.

— Съвсем забравих, че утре е неделя.

— За да ти е по-лесно да следиш дните, ще ти кажа, че борсата е затворена два дни в седмицата. Вторият от тях е неделя. — Хенри извади още един сандвич от торбата. — Знаеш ли, днес нямам настроение за кафе, не ти ли се намира бира?

— Виж в хладилника, мисля, че има.

Хенри се надигна и отвори един от шкафовете, в който имаше вграден хладилник.

— Ти искаш ли?

— Да, защо не?

Хенри извади две бутилки, а после отвори друг шкаф и включи портативния телевизор.

— Днес е голямото дерби в Кентъки и една кобилка ще ме направи богат — обясни той, когато се върна на мястото си.

Крейг се почувства така, сякаш го бяха ритнали в корема. Вече седем години упорито отбягваше всичко, което дори и частично беше свързано с породистите коне.

— Не знаех, че си станал комарджия — отвърна равнодушно, опитвайки се да прикрие огъня, който се разгаряше в него.

— Сенди ме натопи в това.

Сенди беше „сериозната“ приятелка на Хенри от две години. Вече започваше и третата, но той все не успяваше да я убеди да се оженят.

— Е, с колко ще си вътре, когато кобилката загуби?

— Ето, още един заблуден като Сенди.

— Не чух колко?

— Три долара.

Крейг искрено се разсмя.

— Това е сериозно доказателство колко вярваш в твоя кон.

— О, млъкни, Темпълтън, или си отвори портфейла — Хенри отхапа от втория си сандвич. — Какво ще кажеш, да се обзаложим на по пет долара?

— Но аз не знам какви са другите коне?

— Аз също, Сенди ми каза, че са жребци.

— Е, какво пък. Щом си решил да си хвърлиш петарката, аз ще се наведа да я взема.

— Ще видим кой какво ще вземе, когато свърши надбягването.

След няколко рекламни клипа по телевизията започна директното предаване на състезанието от Кентъки и на Крейг му стана все по-трудно да преглъща сухия хляб на сандвича си. Най-накрая се отказа и когато Хенри не го гледаше, пусна остатъка в кошчето до масата. На екрана се появи познатото лице на спортния коментатор Хауърд Снайдер.

„Добър ден, уважаеми дами и господа, добре дошли на едно от забележителните конни състезания на планетата — Дербито на Кентъки. Залаганията за успех днес в Чърчил Даунс са разделени предимно между три коня. Една черна едногодишна кобила и два шоколадовокафяви жребеца. За тези великолепни животни ще ви разкажа само след минута, а сега нека ви представя…“

Крейг се почувства така, сякаш вчера се беше върнал от Кентъки, а не преди седем години. Образи, чувства и спомени връхлетяха съзнанието му. Спомни си чудната красота на природата, покритите със зеленина хълмове, кристалночистия въздух, топлите очи на Дженифър. Опита се да напълни гърдите си с този въображаем въздух, но нещо го задушаваше.

— Крейг, да не ти е зле? — стресна го гласът на Хенри.

— Какво? Не, нищо, мисля, че преглътнах накриво.

След кратка рекламна пауза, предаването на състезанието продължи с картина, показваща черен кон, волно препускащ в поле, което беше толкова познато на Крейг.

„Дами и господа, виждате кобилата Нощно крило, която има амбициите да спечели Дербито на Кентъки. Ако това наистина стане, тя ще е едва втората кобила, която ще стъпи на килима с розите, а както знаете, това състезание се провежда от 1875 година.“

Крейг се почувства в капан. Нямаше как да накара Хенри да изключи телевизора, а и не можеше да напусне офиса без обяснения. Картината се смени и сега показваха различни места от Мичел Фарм, които до болка му бяха познати. Накрая, сякаш за да го довършат, показаха и Ендрю, който говореше с жокея на Нощно крило.

Ендрю се беше променил от последния път, когато го беше видял. Той вече не изглеждаше като току-що възмъжал юноша, бе напълнял най-малко с десет килограма и погледът му беше още по-самоуверен и от преди. Седем години бяха наистина много време и Крейг също се беше променил. Слепоочията му бяха посребрени, а очите му бяха загубили предишната си невинност. На тридесет и четири той не беше напълнял, но това се дължеше повече на нередовното му хранене, отколкото на суетност. Мускулите му все още бяха стегнати, защото бе открил, че ако тренира три пъти в седмицата плуване или бягане, след това по-лесно се справя с дългите, напрегнати часове в офиса си.

Телевизионното предаване продължи с представянето на другите двама фаворити, после бяха изброени имената на жокеите на останалите седемнадесет коня и бяха посочени шансовете им за евентуален успех.

Крейг се изправи и тръгна към хладилника, за да си вземе още една бира.

— Искаш ли и ти? — обърна се към Хенри.

Той му хвърли учуден поглед и Крейг само сви рамене. След като рядко изпиваше дори и една бира, Хенри нямаше как да не се учуди, че сега посяга към втора бутилка.

— Защо не?

Картината на телевизора се смени и сега камерите показваха изпълнените до последното място трибуни. В официалната ложа седяха известни личности, киноартисти и бизнесмени, а после операторът насочи камерата към лицата на няколко красиви млади жени — всяка с традиционната за състезанието зелена шапка на главата.

Крейг се ужасяваше от мисълта, че може всеки момент да зърне Дженифър, но после установи, че очаква с нетърпение този момент. Сърцето му се свиваше от болка, но и от желание да я види отново.

„Днес е много специален ден за собствениците на породисти коне — продължи коментара си Хауърд Снайдер. — Ако през последните три години са се родили най-малко тридесет и пет хиляди кончета, то само двадесет от тях, разбира се, най-добрите, са се класирали за днешното дерби. Забележително е, че сред тях има и една кобила — Нощно крило. Някои могат да я считат за скрит фаворит, но аз и моят уважаем колега, бившият жокей Джефри Джонсън, с когото днес ще коментираме състезанието, не се споделяме това мнение. Така ли е, Джефри?“

„Да, напълно си прав, Хауърд. В дербито винаги е имало и победители, и победени, а участниците от Мичел Фарм напоследък могат да се похвалят единствено с незавидното шесто място, спечелено преди три години на тази писта. Сега те имаха шанса да изтеглят стартов номер едно и решението на собствениците да го дадат на кобила може само да буди учудване. Лично моето мнение е, че кобилите са доста по-слаби физически, и това в едно такова състезание може да доведе дори до опасни ситуации. Представете си какво ще стане ако Нощно крило, която е първа, се спъне — ще последва верижно сблъскване, в което може да пострадат фатално и някои от другите съперници. Прогнозирам, че кобилата ще издържи най-много до първата обиколка преди…“

Крейг се оказа в любопитна ситуация. Искаше тази кобила да спечели, а вече беше заложил срещу нея. Той все така не сваляше очи от телевизора, очаквайки да види Дженифър, но камерите от пистата изведнъж показаха брат му Ендрю.

„Мистър Мичел, както разбрах, баща ви не може да дойде на дербито. Какво ще ни кажете за неговото състояние?“

„Да, лекарите настояха да избягва силните вълнения, но макар и в болница, аз съм сигурен, че духът му е тук на хиподрума. Ако днес Нощно крило спечели, победата ще бъде посветена на него.“

„Какво, нима баща ми е толкова зле, че не може да присъства на състезанието?!“ Крейг усети, че кръвта застива във вените му.

Реклама на нов модел спортна кола прекъсна интервюто и той не успя да сдържи нервите си.

— По дяволите!

Хенри го погледна, учуден от странната му реакция.

— Защо, какво стана?

— Не виждаш ли, започват нещо и не го довършват, само заради тези реклами.

— Предполагам, че не си чел спортните страници напоследък и затова не знаеш.

— Какво не знам?

— Франк Мичел е вече повече от седмица в болницата.

— От какво е болен?

— Доколкото знам, проблеми с бъбреците. Семейството му засега безуспешно търси донор. Кръвната му група е много рядко срещана и още не са успели да му направят необходимата трансплантация. Вестниците твърдят, че може би това е последният шанс на Мичел да види някой от конете си като победител.

— Но той има три деца, защо някой от…

— Крейг, откъде знаеш това?

— Кое? Колко деца има ли?

— Да.

— Прочел съм го някъде.

Хенри не остана много убеден от отговора му, но реши да не задава повече въпроси.

Предаването продължи с кадри, заснети няколко дни преди дербито. Последваха интервюта с няколко по-известни личности от града и техните прогнози за фаворитите. Най-накрая собствениците изведоха един по един конете си и направиха почетна обиколка на пистата. Оркестърът засвири „Моят стар дом в Кентъки“, а публиката се изправи на крака и запя. Крейг напрегнато търсеше сред хилядите лица лицето на Дженифър, но отново не успя да го открие.

Жокеите подредиха конете на стартовата линия, хората насядаха по местата си и затаиха дъх. Мъж с елегантен черен костюм и пистолет в ръка застана малко встрани, после погледна часовника си, изчака няколко секунди и дръпна спусъка. Конете излетяха по правата като стрели. Нощно крило тръгна първа и до средата на обиколката водеше колоната. Там един от жребците, които бяха сочени за фаворити, я задмина с лекота. Само за секунди кобилата отпадна и от първа стана шеста.

Крейг седеше на ръба на дивана и стискаше до побеляване юмруците си. Това беше първото състезание, в което се интересуваше кой ще победи. Конете навлязоха в третата, последна обиколка, а Нощно крило толкова изостана, че вече не попадаше и в кадър. След малко пак се появи на екрана и започна да скъсява дистанцията, която я делеше от първия кон. Публиката се изправи на крака и закрещя възбудено, защото Нощно крило стана трета, после втора и на самата финална линия се изравни с шоколадовокафявия жребец. Над хиподрума се възцари необичайна тишина, докато се изчакваха официалните резултати. След това на светлинното табло премигна огромен надпис: „Победител — Нощно крило!“ и камерите веднага се обърнаха, за да покажат усмихнатото лице на Ендрю Мичел.

— Е, надявам се, че Сенди е гледала това. Защо не заложих няколко хилядарки, а само три долара?

Хенри се изправи и започна да събира остатъците от обяда си. Когато изхвърли всичко в кошчето, той протегна ръка, за да изключи телевизора.

— Остави го, Хенри.

— Но нали искаше по-бързо да решим какво ще правим с „Ингерсол Чемикъл“?

Крейг не му обърна внимание. Камерите показваха обиколката на славата, която правеше Нощно крило, а след това как пристъпва към почетната стълбичка по килим от червени рози. Млада жена с широка черна шапка, закриваща лицето й, се приближи и погали кобилата по главата. Жокеят слезе и тя го прегърна, преди да му сложи лавровия венец. Спортният коментатор представи жената като мисис Дженифър Мартиндейл, дъщеря на Франк и Агнес Мичел.

Сърцето на Крейг спря да бие. „Дженифър се е омъжила!“ Вълна на разочарование го връхлетя, но той се помъчи да я игнорира. „Господи, аз ревнувам! Какво право имам да се сърдя на сестра си, че е започнал нов, по-добър живот?!“

Въпреки усилията си, не можеше да откъсне очи от екрана.

— Ако искаш, можеш да си тръгваш, Хенри. Ще говорим отново в понеделник.

Хенри проследи погледа му и се върна няколко крачки назад.

— Ти я познаваш, нали?

— Да… но това беше много, много отдавна.

— Искаш ли да ми разкажеш за това?

— Не, не сега… може би някой друг път.

Хенри взе сакото си, което беше захвърлил небрежно на дивана.

— Е, добре, аз тръгвам, но ако промениш мнението си, обади ми се, можеш да излезеш с нас.

Крейг кимна разсеяно и изчака с нетърпение затварянето на вратата, за да отпусне рамене и да закрие лицето си с ръце. Напразно си беше мислил, че времето ще изтрие болката на разочарованието. Любовта му към Дженифър беше така силна, както и преди седем години, и сигурно никога нямаше да може да освободи съзнанието си от нея.

Рекламната пауза свърши и сега на екрана показваха церемонията по награждаването. Сред хилядите щастливи лица Крейг разпозна само две — на Дженифър и Ендрю. До брат му стоеше около петдесетгодишна жена с посребрени коси и блестящи очи. Крейг се досети, че това е Агнес Мичел — неговата родна майка. Тя първа пое кристалната купа и се обърна към камерата.

„Франк, ние победихме! Това е за теб!“

Не успявайки повече да сдържа емоциите, които го връхлитаха, Крейг се изправи, изключи телевизора и се приближи до прозореца. Чувстваше се психически изцеден и за първи път от много години насам не знаеше какво да предприеме. Остана дълго време загледан в хоризонта и унесен в спомените си. Слънцето вече се беше скрило, когато се отдръпна от прозореца и слезе по стълбите два етажа по-надолу до апартамента си. Отчаяно търсейки връзка със семейството си, той отвори сейфа си и извади голям кафяв плик. Беше получил доклада на Джак Чапмън един месец, след като се беше върнал в Оклахома, но така и не беше го прочел. Бе го запазил като сантиментална, далечна и може би последна връзка с истинското му семейство. Разкъса плика и тръгна към дневната, за да си налее нещо за пиене. Едва когато напълни чашата си до половината с уиски, си спомни кога за последен път бе пил алкохол, опитвайки се да избяга от проблемите си. В съзнанието му пробяга мисълта да се върне отново в ранчото, да седне на верандата и да се любува на необятната прерия. На лицето му се появи иронична усмивка. Представи си каква щеше да е реакцията на Хенри, ако изведнъж се откажеше от всичко и се върнеше там, откъдето беше тръгнал.

Седна на дивана, изпъна краката си под масата и бавно отпи от чашата си. Пресегна се и изсипа съдържанието на кафявия плик. Оказа се, че в него имаше повече от двадесет страници. В първите десет от тях се описваше по-подробно животът на Франк Мичел. Крейг се зачете и след няколко минути го почувства още повече като свой роден баща. С него си приличаха не само физически, но и по характер.

Захвърли листовете и нервно прокара пръсти през косата си. „Какво да направя? Как ще реагира Дженифър, ако се върна в Кентъки? Трябва да помогна на баща си да оздравее, а тя ще трябва да ми прости.“ Започна да прибира листовете обратно в плика, като разсеяно прочиташе някой пасаж, който привличаше вниманието му. Изведнъж погледът му се закова на последната страница от разследването на частния детектив:

„Скъпи, мистър Темпълтън, смятам, че ще ви заинтересува фактът, че от местната болница успях да получа медицинския картон на Агнес Мичел от времето, когато е раждала първото си дете Ерик. Поради сложното раждане и настъпилите след това усложнения в заключението на специалистите е отбелязано; че тя не може да има друго дете! Това силно ме заинтересува и след като събрах още информация, се установи, че и трите деца на семейство Мичел всъщност са осиновени! Единствено първородният им син Ерик е…“.

Крейг изруга на глас. Отново сведе глава и препрочете този пасаж, страхувайки се, че не е разбрал нещо. Осиновени! Тази дума ехтеше в съзнанието му. „Господи, Дженифър не ми е истинска сестра! Тя също е била осиновена!“

Скочи от дивана и захвърли страниците, които все още държеше. Те се разлетяха из цялата стая и после паднаха на пода като отбрулени от вятъра есенни листа.

„Господи! Седем години да живея в истински ад, а решението да е на няколко крачки от мен!“

Отново седна и закри лицето си с ръце.