Джорджия Боковън
Дългият път към дома (12)

Дванадесета глава

Дженифър нервно се разхождаше по коридора пред стаята на Крейг. Санитарите току-що го бяха докарали и тя ги изчакваше да излязат. Вратата рязко се отвори и млад мъж, облечен в бяло, й се усмихна.

— Сестрата сега ще приключи и вече можете да влезете.

— Благодаря ви… — отвърна Дженифър толкова тихо, че думите й прозвучаха като шепот.

Гърлото й беше пресъхнало, а дланите й мокри от пот. Тя ги избърса ядосано и започна отново да крачи напред-назад.

— Извинете ме, госпожо…

Дженифър беше толкова потънала в мислите си, че подскочи от изненада.

— Да, на мен ли говорите?

Медицинската сестра кимна с глава.

— Казах, че вече можете да влезете при съпруга си.

— Той не ми е съпруг, а мой… брат.

— Вашият брат може да приема посетители — усмихна се сестрата. — В момента спи, но когато се събуди, ако има нужда от нещо, натиснете бутона до нощното шкафче, за да ме извикате.

Дженифър й благодари разсеяно и се приближи до вратата. Паниката й растеше още от момента, когато се бе разделила с майка си, и сега дори поемането на въздух й струваше невероятно усилие. Още дълго време остана в коридора. Да влезе при Крейг, означаваше да се предаде, да загуби битката, която беше водила със себе си през тези седем години. Не можеше повече да се крие зад маската на безразличието и да твърди, че мрази мъжа, който беше спасил живота на баща й.

Въздъхна дълбоко дъх и отвори. Мисълта, че той спеше и не можеше да я вижда, й даде сили да пристъпи в стаята. Дебелите зелено-оранжеви завеси бяха плътно спуснати и макар навън да грееше обедното майско слънце, интериорът тънеше в полумрак. Единственият източник на светлина беше малка нощна лампа, монтирана до леглото. След като очите й постепенно свикнаха със здрача, Дженифър се реши да се приближи до неподвижното тяло на Крейг. Едва не извика от уплаха, когато видя неестествено бледото му и безжизнено лице. Никога не би могла да си представи, че той ще изглежда по този начин — лишен от своята жизненост и толкова уязвим. Сърцето й бавно се връщаше към нормалния си ритъм, страховете й постепенно изчезваха.

Крейг не се помръдна и тя се приближи съвсем близо до него. Макар кожата му да беше мъртвешки бледа, а очите му с тъмни кръгове, дишането му бе равномерно и спокойно. Ръцете му бяха върху чаршафите, а на едната от тях беше прикрепена игла, която бе свързана с бутилките прозрачна течност, закачени над леглото.

Спомените нахлуваха бурно в съзнанието й и Дженифър се отдръпна назад. Спомени за отдавна отминали есенни дни, за свалени от вятъра листа. Усети как й се завива свят от сила, на която не можеше да се съпротивлява. Сякаш беше вчера, когато Крейг бе влязъл в офиса й, когато бе дошъл за първи път да вечерят заедно, а след това… бе разбил сърцето й, тръгвайки си, когато тя най-малко бе очаквала това да стане. Усети болката да изгаря душата й отново и отново. Но този път я болеше не само за него, а и за тях двамата. Разбра колко е грешила, като го е мразила. Крейг също беше изживял болезнено раздялата, но тази мисъл не й донесе никакво облекчение. Животът им беше безвъзвратно провален. Сега трябваше да се научи да живее между мъжа, когото обичаше, и мъжа, който й бе помогнал да запази здравия си разсъдък. Съмняваше се, че би преживяла раздялата с Крейг, ако няколко дни по-късно не бе срещнала Ричард. Той се беше оказал нейният пристан, нейното убежище, където да скрие наранената си душа. Ричард бе толкова добър и любещ съпруг, а също и изключително грижовен баща. Ако по някакъв начин узнаеше, че тя копнее по друг мъж, това щеше да го унищожи. Много често Ричард се бе опитвал да разбере болката й, но как би могла да му признае, че все още е влюбена в брат си Крейг…

Дженифър погледна към мъжа, когото щеше да обича до края на живота си, и очите й се изпълниха със сълзи. Бавно докосна ръката му и я погали с пръсти.

— Обичам те, Крейг… — прошепна едва доловимо. — Винаги съм те обичала. — Наведе се и целуна сухите му устни. — Дано успееш да откриеш някоя жена, която ще те обича силно и истински колкото мен… Дано най-сетне успееш да откриеш щастието.

Изправи се, закри лицето си с ръце и беззвучно заплака. „Моля те, Господи, колко искам аз да съм тази жена!“

 

 

Ричард се прибра късно следобед, разстроен и леко уплашен от срещата си с Оскар Коскарели. Коскарели беше посрещнал с неодобрение желанието му да получи отсрочка за плащането на комарджийските си дългове. За разлика от друг път, сега Оскар не се бе държал спокойно, а открито го бе заплашил, че ако не побърза, някоя вечер щял да изпрати хората си в къщата му. Облегна се на стената и започна да масажира стомаха си, търсейки облекчение от болките, които напоследък ставаха негов постоянен спътник. Още от деня, когато се запозна с Коскарели, знаеше, че не трябва да си има работа с подобни хора. „По дяволите, какъв съм глупак!“ Удари с юмрук по стената и направи гримаса от болка. Преди последното дерби беше получил поверителна информация, че конят фаворит ще бъде инжектиран с непозволени стимулатори, което означаваше дисквалификация след края на състезанието. Ричард не заложи на него, жребецът спечели първото място, а кръвната му проба не показа нищо нередовно. „Излъгаха ме тези мерзавци! Всичко е било замислено от Коскарели и само са чакали някой да клъвне.“ Вместо да спечели от тази „сигурна сделка“, сега се беше оказал в ръцете на човек, който имаше репутацията, че често оставя длъжниците си със счупени кости. Коскарели му беше дал само още три седмици. „По дяволите, как ще събера толкова много пари за три седмици! Баща ми ми даде почти всичко, което имаше, друг банков заем няма да ми дадат…“ Влезе в дневната и си наля чаша бренди. Движеше се безшумно, стремейки се да не привлече вниманието на Дженифър, която сигурно беше в спалнята. Чувстваше, че е притиснат в ъгъла и почти нищо не би могъл да направи. В краен случай можеше само да накара Дженифър да изтегли малко пари от спестовния влог, който й беше открил дядо й. Намръщи се при тази мисъл, защото трябваше да се моли и да става жалък в очите на жена си. Алкохолът започна да прояснява съзнанието му и главоболието, което го измъчваше също изчезна. Вече започваше да се досеща как може да манипулира Дженифър. Тя нямаше да му откаже пари, ако трябваше да се помогне на друг. Лицето му се озари от усмивка. Решението на проблемите му беше толкова просто, че се учудваше защо бе стигнал толкова трудно до него. „Ще й кажа, че татко е загубил много пари на комар, и за да се спаси семейната чест, трябва да му помогнем с малко пари, като разбира се, не казваме на никого.“ Все още усмихнат, Ричард си наля още една чаша бренди и тръгна към спалнята, нетърпелив да пристъпи към действие. Остана учуден, когато претърси цялата къща, но не откри никъде Дженифър. Едва след минута си спомни, че я беше оставил в болницата. „Но какво ще прави толкова дълго време там?“ На кухненската маса намери бележка от Барбара, на която пишеше, че ще вземела Никол със себе си. Пресуши на един дъх остатъка от брендито си и излезе от къщата. Половин час по-късно беше в болницата, но когато попита сестрата на регистратурата за стаята на Франк Мичел, тя му отговори, че не било разрешено на никого да го посещава.

— Знам това, госпожо — отвърна раздразнено Ричард, — търся жена си и тя няма къде да е другаде, освен при баща си.

— Как се казва жена ви, сър?

— Мисис Мартиндейл.

Медицинската сестра натисна няколко бутона на компютъра пред себе си.

— Да, тя е все още в болницата, но се намира в стая 538, където е мистър Темпълтън. Ако желаете, можете да проверите — там достъпът е свободен.

— Благодаря, госпожо.

„Какво, по дяволите, търси Дженифър при този натрапник Темпълтън, след като я оставих с майка й?!“

Ричард се качи с асансьора до петия етаж и тръгна по коридора, следейки номерата на стаите. Стигна до номер 538, хвана дръжката на бравата, но му хрумна първо да погледне вътре през малкото прозорче. Това, което видя, го накара да замръзне на мястото си. Дженифър беше седнала до леглото на Крейг и държеше ръката му така, сякаш току-що беше открила отдавна изгубен приятел. На лицето й имаше изражение, което Ричард виждаше за първи път, откакто я познаваше. То изразяваше любов и загриженост, но някак си по-различни от тези, които тя показваше към дъщеря им Никол.

Ричард стоеше като хипнотизиран и не знаеше какво да направи. Продължи да гледа разиграващата се пред очите му сантиментална сцена. Дженифър оправи чаршафите на Крейг и ръката й нежно погали челото му. После тя се изправи, провери нивото на глюкозата в бутилките и, когато седна, отново взе ръката му в своята. Ричард понечи да извърне глава от отвращение, но Дженифър започна да целува дланта на Крейг и отвращението му веднага се замени с гняв и омраза.

„Какво, по дяволите, става тук?!“ Първата му импулсивна мисъл беше да отвори рязко вратата и да й поиска обяснение. Но той рядко се поддаваше на емоциите си. Отстъпи няколко крачки назад и си пое дълбоко дъх. Макар и ръцете му леко да трепереха, осъзна, че най-разумно е да не предприема нищо. Обърна се и тръгна обратно по коридора, търсейки начин как да овладее гнева си. „Гадна кучка! Седем години съм я хранил, не съм я лишавал от нищо, а тя да тръгне след първия срещнат мъж. Господи, и то със собствения си брат! Перверзна мръсница! Макар че нямат кръвна връзка, те са все пак брат и сестра!“

Когато застана на тротоара, изведнъж го осени нова мисъл. „Нима съм я подценявал цели седем години? Може ли тя да се окаже по-хитра, да ме изиграе и да прибере милионите на Франк Мичел чрез този досадник Крейг?!

Не, това не може да е истина! Но какво друго разумно обяснение може да има? Възможно ли е…“

— Ричард?

Той се обърна рязко и видя Агнес да се приближава към него. „По дяволите, тя пък откъде се взе?!“

— О, здравей, Агнес… Какво правиш тук?

— Тъкмо се готвех да те попитам същото.

Ричард успешно имитира усмивка.

— Забравих, че не съм заключил колата и бързам да се върна на паркинга. А ти? Очаквах да си при Франк?

— Франк реши да подремне и аз използвах това, за да се поразходя. Вече втори ден прекарвам седнала, без да правя нищо. Хайде да отидем да заключим колата ти, а после ще се качим заедно при Дженифър. Предполагам, че си дошъл при нея?

Ричард не беше готов още да се срещне с Дженифър. Тя веднага щеше да заподозре, че нещо не е наред.

— Агнес, току-що се сетих, че трябваше преди един час да взема Никол от къщата на Барбара. Ще отида дотам и после ще се върна отново.

Агнес се приближи още крачка към него.

— Ричард, добре ли си? Да не се е случило нещо?

— Разбира се, че съм добре, нищо ми няма.

— Изглеждаш ми разстроен.

— Не, само бързам.

— Тогава, когато се кача при Дженифър, ще й кажа, че скоро ще дойдеш.

— Едва ли ще е много скоро — най-рано може би след час, защото Никол ще е гладна и първо ще спрем в някоя закусвалня. Напоследък нямам много време да бъда с нея.

— Ричард, колко си съобразителен!

Той се усмихна, възвръщайки самочувствието си.

— Разбира се, едва ли може да има по-добър от мен — пошегува се, като се стараеше Агнес да не долови сарказма му.

— Да, това е така. Дори понякога се питам възможно ли е да е истина.

Агнес му махна с ръка за довиждане и се отдалечи.

Ричард се запита дали тя не знаеше повече за него, отколкото показваше. Никога не беше я манипулирал по начина, по който го правеше с дъщеря й. Споменът за поведението на Дженифър накара стомаха му да се свие. „Ако тя си мисли, че ще може да ме напусне заради този нещастник, ще остане излъгана!“ Ричард вече беше стоял прекалено близко до топлината на огъня и съвсем не мислеше да излиза на студа.

Дженифър предусети, че Крейг скоро ще се събуди, преди той да даде някакви признаци за това. Методично прикри всички следи, свидетелстващи, че е седяла тук през целия ден. Върна стола на мястото му до стената, изхвърли кошчето, в което се намираше половината й обяд, и накрая си сложи грим, за да прикрие умората, изписана на лицето й. Стараеше се да не се приближава до леглото, страхувайки се, че отново ще се поддаде на импулса си да го погали или целуне.

Крейг се размърда. Очите му се отвориха, затвориха се и след поредното премигване останаха широко отворени. На лицето му се появи учудено изражение, погледът му обходи стаята и се спря на ъгъла, в който стоеше Дженифър.

— Колко…

Думите му бяха провлечени и едва доловими. Той облиза пресъхналите си устни.

— Откога си тук, Дженифър?

— Дойдох преди няколко минути… Исках да те видя как си, преди да си тръгна за вкъщи.

— Ела по-близо… за да те погледам.

Дженифър се подчини, но се приближи само няколко крачки.

— По-близо… Господи, изглеждаш ужасно…

— Благодаря ти. Станала съм в шест часа, а това беше един доста дълъг ден…

— Имаш ли проблеми с главата?

— Не те разбирам?

— Помислих си, че изглеждаш така изморена, защото имаш главоболие.

— Вече нямам пристъпи.

— Но това е чудесно, как се оправи?

— Подложих се на операцията, която лекарите настояваха да си направя.

Дженифър не му каза, че се бе съгласила да се оперира, след като по време на един пристъп бе изпуснала Никол на пода.

— Как е баща ти?

— Искаш да кажеш, как е баща ни?

— Да, организмът му прие ли бъбрека?

— Доколкото знам, да. Всъщност не съм го… говорих с доктор Витрейл преди няколко часа.

— Колко е часът сега?

— Девет без десет.

Дженифър изведнъж осъзна колко е късно. „Ричард сигурно вече се чуди къде съм. Последното нещо, което ми трябва, е да дойде отново в болницата. Трябва да му телефонирам.“

— Ти си била с мен през целия ден?

— Сменяхме се с мама. Когато тя идваше при теб, аз отивах при татко.

Това не беше лъжа, защото на няколко Агнес беше идвала да я види дали има нужда от нещо.

— Разбирам.

— Как се чувстваш?

Крейг се усмихна мрачно.

— Чувствал съм се и по-добре.

— Време е да си вземеш обезболяващите. Ще отида да кажа на сестрата, че си се събудил.

— Не, искам да останеш.

— Но стаята на сестрите е само в края на коридора.

— Добре ми е без лекарства.

— Мислех вече да си тръгвам. Никол ще се чуди къде съм, а и Ричард…

— Ще дойдеш ли отново утре?

Крейг откри, че операцията или лекарствата го бяха направили много по-решителен. Преди му се струваше безнадеждно да разчита някога отново да са заедно, но сега я желаеше повече от всякога. Без Дженифър животът му се превръщаше в пустиня, а тя беше спасителният дъжд. Когато бяха заедно, забравяше дори думата, която си бе дал, че не бива да отнема Никол от истинския й баща. Желанието му да бъде с Дженифър се оказваше дори по-силно от волята му.

— Крейг… не… не мога — прошепна Дженифър едва доловимо, макар че се опитваше думите й да звучат колкото се може по естествено.

Очите й горяха и се изпълваха със сълзи. Съзнанието й подсказваше, че това, което прави, е най-добро за нея, но сърцето й се съпротивляваше и отказваше да приеме решението й.

— Тогава може би вечерта?

„Моля те, Крейг, защо ме измъчваш?“

— Не мога, очакваме наши приятели да дойдат за вечеря.

— А на следващия ден?

— Не знам, ако успея да се освободя…

Дженифър разбираше, че е направила фатална грешка. „Защо не си отидох, преди той да се събуди?! Сега отново трябва да изживеем поредната раздяла.“

— Мисля, че сега е по-добре да си тръгваш.

Крейг също осъзнаваше, че ако Дженифър останеше още малко, щеше да й каже неща, които очевидно не искаше да чуе.

Тя се наведе и вдигна чантата си.

— Ще мина през стаята на татко… Искаш ли после да ти кажа как се чувства той?

— Не, помоли Агнес да се отбие, когато си тръгва.

Дженифър с мъка разбра, че Крейг не желае да я види отново, макар и за няколко минути, а вратата на стаята й се струваше като врата на затворническа килия. Тя знаеше, че това е правилно, но сърцето й отчаяно протестираше.

— Добре, ще направя, както искаш…

Обърна се и излезе от стаята, страхувайки се дори да се сбогува с него.

 

 

Крейг остана още една седмица в болницата. Следвайки указанията на доктор Витрейл, той започна да прави всеки ден упражнения, които бяха част от възстановителната процедура. Тъй като никога не беше боледувал и не бе лежал в болница, той скоро се превърна в изнервен и нетърпелив пациент. Но най-много го дразнеше слабостта на тялото му. Когато за първи път почувства, че му се вие свят, не обърна на това никакво внимание, смятайки го за незначителен страничен ефект от операцията. На следващия ден, когато отново получи световъртеж, за свое най-голямо учудване изпадна в безсъзнание, разцепи челото си и се наложи да му направят три шева. Това произшествие го накара да се замисли над думите на главния лекар и до края на седмицата спазваше стриктно болничния режим, който му бяха наложили. Дългите часове на бездействие тласкаха мислите му неотклонно към Дженифър и го караха с все по-голямо нетърпение да чака деня, когато ще бъде изписан и ще може да си тръгне за Оклахома. Получи две картички „Оздравявай по-бързо“ и букет цветя, но Дженифър не дойде да го посети повече. За сметка на това най-малкият му брат Кайл идваше всеки ден. В началото посещенията му траеха само няколко минути, но постепенно двамата се опознаха и визитите се удължиха до няколко часа. Агнес разпределяше времето си между Франк и сина си и в края на седмицата получи разрешение да закара с инвалидна количка Крейг да посети баща си.

Няколко дена по-късно доктор Витрейл дойде при Крейг, прегледа всички документи и с усмивка му оповести, че вече може да напусне болницата. Крейг взе телефона и набра номера на летището. След като провери всички авиокомпании, разбра, че ще се наложи да прекара още една нощ в къщата на родителите си. Същевременно осъзна, че тази нощ ще е и символичното му сбогуване с Кентъки.

Когато Агнес пристигна на обичайната си визита в дванадесет часа, тя с изненада откри, че Крейг я очаква в приемната на стаята си.

— Хей, ти какво търсиш тук?

— Убедих доктор Витрейл да ме изпише един ден по-рано.

— Но защо не ме е информирал?!

Крейг се засмя.

— Винаги ли си толкова подозрителна или това е изключение?

— Почти винаги. Още когато бях тригодишна, хванах баща ми да слага коледните подаръци под елхата и оттогава рядко вярвам на нещо.

Агнес започна да отваря поред всички шкафчета и дори погледна под леглото, за да види няма ли нещо забравено.

— Така, ти стой тук. Ще отида за десетина минути при баща ти и после ще те закарам вкъщи.

— Няма нужда, мога да взема и такси.

— Само през трупа ми!

Крейг срещна решителния й поглед и разбра, че Агнес не се шегува.

— Добре, ще те чакам.

Много му се искаше да посети баща си, но се страхуваше, че той може да долови чувствата му. Агнес се появи точно след десет минути, бутайки пред себе си инвалидна количка.

— Хайде, Крейг, скачай вътре, прибираме се вкъщи.

Пътуването от болницата до фермата подейства благотворно на наранената му душа. Времето беше прекрасно и Крейг отвори прозореца на колата, за да напълни дробовете си с кристалночистия въздух, да ги изчисти от антисептичните миризми на болницата. По хълмовете, покрити с дебел зелен килим, припкаха весело малки кончета. Дърветата покрай пътя изглеждаха натежали от свежи листа и цветове. Той извади ръката си навън и пролетното слънце бързо затопли кожата му.

Агнес се обърна към него.

— Сигурно ти е особено приятно да си навън след толкова време в болницата?

— Думите не могат да изразят това, което чувствам.

— Доктор Витрейл ми каза, че известно време не трябва да правиш почти нищо. Не си толкова добре, колкото ти се струва.

— Докога ще ме преследва този доктор?!

Агнес се засмя.

— Това е добър съвет, независимо откъде идва.

— Не трябва толкова да се тревожиш. — Крейг докосна цицината на челото си. — Аз може да съм инат, но това тук ще ми служи за урок.

— Радвам се да го чуя. Предполагам, че ще се държиш добре, защото днес следобед, докато съм при баща ти, ще останеш сам в къщата.

Колата се отклони от главния път и навлезе по уличката, която водеше към Мичел Фарм. Крейг с тъга гледаше километричната ограда, конюшните, конете, които бяха на пасището, защото знаеше, че това му е за последен път. След няколко години Мичел Фарм щеше да остане само в спомените му.

Когато пристигнаха, в къщата нямаше никой.

— Кайл ще се върне късно вечерта — каза Агнес, докато изваждаше чантата му от багажника. — Целият следобед е на твое разположение. Можеш да спиш, да разгледаш къщата, на лавицата в дневната ще намериш семейните албуми и няколко исторически книги, посветени на фермата. Така ще успееш по-лесно да научиш всичко за нашата фамилия. Ако си гладен, в кухнята има достатъчно храна. Но недей преяжда. Ще остана в болницата само няколко часа и ще се върна да ти приготвя вечерята. Ако случайно ти стане зле, в телефонния указател на първата страница са номерата на Дженифър и Ендрю. Те живеят само на десет минути път оттук. — Агнес се спря на прага и се замисли. — Не знам дали постъпвам правилно… Може би не трябва да оставаш сам, а някой от тях да дойде още сега.

— Не мисля, че съм толкова зле, че да имам нужда от бавачка.

— Сигурен ли си, че ще си добре?

Крейг сложи ръка на рамото й.

— Напълно, дори тишината ще ми се отрази добре — ще ми помогне да си презаредя батериите. През целия си живот досега съм живял сам и ми трябва малко време да свикна с мисълта, че имам семейство.

Агнес го целуна бързо по бузата.

— Обади ми се, ако имаш нужда от мен.

Крейг кимна и се качи в стаята си. Легна на леглото, но след като половин час не успя да заспи, реши да изследва къщата. Искаше всичко в нея да се запечата завинаги в паметта му. Така през следващите години ще можеше да си представя по-лесно своите родители, дома им и тяхното ежедневие. Започна от помещението, в което се намираше библиотеката на семейството. Двете крила на масивната врата безшумно се отвориха и пред очите му се разкри просторна стая, чиито три стени бяха отрупани с книги. На четвъртата имаше огромни прозорци, а до тях — камина. Над камината беше закачена картина, която привлече веднага вниманието му и той се приближи да я разгледа. Отначало си помисли, че баща му е позирал като млад, но после забеляза, че дрехите на мъжа са много старомодни. Приликата с Франк беше поразителна. Баща му и мъжът от картината имаха същата форма на лицето, идентични кафяви очи, косата им бе гъста и черна, фигурите — издължени и атлетични. Крейг се наведе, за да прочете надписа върху позлатената табелка: „Лорънс Мичел — 1935“. Спомни си от писмото на частния детектив Джак Чапмън, че това е неговият дядо. Гледайки портрета, откриваше все повече прилики със себе си. Поклати усмихнат глава. „Гените на семейство Мичел изглежда се прекалено силни, щом всички толкова много си приличаме. Затова Франк и Агнес дори и за минута не се усъмниха, че съм техен син, а аз толкова се страхувах да се срещна с тях.“ Отдръпна се от картината и започна да разглежда най-долните рафтове с книги, търсейки семейните албуми, за които Агнес му беше казала. Отмести встрани тези, които съдържаха снимки на роднини, които не познаваше, и взе албумите от детските години на Дженифър, Ендрю и Кайл.

Час и половина по-късно шум от тракане на врата го извади от дрямката му. Албумите се изплъзнаха от ръцете му и паднаха на пода. Крейг се наведе рязко, за да ги вдигне, и остра болка в кръста го накара да простене. След около минута, когато се почувства по-добре, се приближи до прозореца. Колата на Агнес беше паркирана пред къщата.

Изведнъж се чуха стъпки и в стаята влезе Кайл.

— Здрасти, Крейг.

— Здрасти, Кайл, не те очаквах по това време…

— Свършихме по-рано и минах през болницата, за да видя татко. Мама ми каза, че са те изписали, и сигурно скучаеш. Затова реших да се прибера.

Крейг раздвижи врата си, който се беше схванал от неудобната поза, в която бе заспал.

— Радвам се, че се върна. Ще ми спестиш ровенето из всичките тези книги, а искам да науча малко повече за историята на фамилията.

— И ти си като мен, не обичам да чета книги.

— Всъщност аз обичам, но по ми е интересно някой да ми разказва.

Кайл се завъртя на пети и имитира падане върху най-близкия стол.

— Откъде искаш да започна?

Крейг кимна към портрета на Лорънс Мичел.

— Може да започнем с него.

— Ти не си ли се срещал с тях?! О, много ще ти харесат.

— Искаш да кажеш, че дядо ти и баба ти са още живи?

— Разбира се, че живи. Те са или във Флорида или в Калифорния и всичко, което правят, е да играят голф. Такъв живот трудно се напуска.

Крейг се засмя на тази забележка.

— А как беше фермата, когато Лорънс я е управлявал?

— Предполагам, че както сега. Фермата винаги е попадала в добри ръце. Когато си израсъл тук и знаеш, че всичко един ден ще стане твое, се стараеш да научиш повече и да се отнасяш сериозно към това, което ти се възлага. — Кайл замълча за момент и продължи замислено: — Все пак трябва да не се престараваш.

— Защо, какво имаш предвид?

— Понякога Ендрю се мисли за прекалено велик, а всъщност е само временно управител на фермата — само докато дойде следващото поколение, което ще го смени.

Кайл погледна втренчено Крейг, сякаш се колебаеше дали да продължи.

— Виждаш ли, фермата не е като останалите бизнес дейности. Този, който я управлява, трябва да мисли и за другите, които ще го наследят. Длъжен е повече да се грижи в какво състояние ще им завещае стопанството, а не колко пари ще спечели в настоящия момент.

Кайл дълго време се взира в килима, а когато вдигна глава, лицето му беше зачервено от притеснение.

— Кайл, не се тревожи за това, което си ми казал. Аз нямам намерение да го споделям с друг, а и право да ти кажа, никога не съм обичал безчувствените хора.

— Благодаря ти, Крейг… ще ме разбереш за какво говоря, ако останеш още малко при нас.

Крейг знаеше, че Дженифър ще разбере защо си е заминал, но Франк, Агнес и Кайл никога нямаше го разберат. Разчиташе поне да му простят.

— Разбирам те много добре, Кайл. Хората, при които израснах — Макс и Уинона — имаха същото отношение към ранчото си, както Франк и Агнес към фермата.

— Но това обяснява всичко! Те са те отвлекли, за да има кой да наследи ранчото им.

— Макс и Уинона нямат нищо общо с моето отвличане, но това е причината да ме задържат, макар че са разбрали кой съм всъщност.

— Но защо си напуснал ранчото? Какво те накара да се преместиш в Оклахома сити?

— Нищо вече не беше същото, когато разбрах, че не съм техен син.

Кайл го погледна учудено.

— Мислех, че си открил това само преди седмица?

Крейг си напомни, че трябва да бъде по-внимателен. Кайл беше съобразително момче и не биваше да се отпуска пред него, не биваше да каже нещо, което би го издало, че това не е първото му идване в Кентъки.

— Не, Кайл, разбрах го доста отдавна — веднага след като хората, които ме бяха отгледали, загинаха при автомобилна катастрофа. Тогава реших, че е изминало прекалено много време, за да се връщам при истинските си родители. Боях се да не объркам не само собствения си живот, но и живота на много други хора. Миналата седмица случайно разбрах, че Франк е в тежко състояние, и това ме накара да дойда.

— Ако аз бях разбрал, че съм бил отвлечен, веднага щях да избягам при истинските си родители. Не ти ли стана интересно кои са те? Или дали имаш братя и сестри?

Крейг сведе глава, търсейки отговор на неудобния въпрос.

— Тогава имах по-важни неща, за които да мисля.

— Какви неща?

Крейг разбра, че брат му няма да се откаже толкова лесно. Той беше тийнейджър, любопитството беше присъщо за тази възраст и очевидно Кайл се готвеше да използва максимално своето предимство.

— Защо не оставим това за друг път. Хайде да отидем в кухнята, направо умирам от глад.

— Крейг, кажи ми само едно нещо, моля те!

— Добре, какво е то.

— Откога знаеш, че Франк и Агнес са твои родители? Повярвай ми, няма да кажа на никого, честна дума.

— От седем години.

Крейг очакваше нова вълна от въпроси, но брат му само сведе глава и се замисли. Тишината изведнъж беше нарушена от шум на приближаваща се кола. Кайл надникна през прозореца.

— Идват Дженифър и Никол.