Джорджия Боковън
Дългият път към дома (11)

Единадесета глава

Дженифър заспа почти веднага, щом легна, а Ричард дълго време се въртя, докато накрая се предаде. Стана, облече халата си и излезе от спалнята. Безсънието го мъчеше още от мига, когато разбра, че отдавна изчезналият Ерик Мичел ще се завърне в Кентъки. Изведнъж мечтите му за бляскаво бъдеще бяха рухнали. Сега вече нямаше никакъв шанс да получи част от милионите на Франк Мичел, защото Дженифър ставаше едва трета в списъка — преди нея бяха вече двама братя, вместо един. На всичко отгоре баща й дори можеше да се възстанови, ако операцията успееше. Останеше ли Франк жив, неговите мечти да купи съседната до бащината му ферма никога нямаше да се сбъднат.

„По дяволите! Това вече е ужасно нечестно!“ Седем години вече се опитваше да направи Дженифър щастлива единствено заради тези пари, а сега губеше всичко. Без наследството, което се надяваше да получи, щеше да си остане в ямата, в която сега се намираше. Мартиндейл Фарм завинаги щеше да си остане някакво незначително стопанство за развъждане на породисти коне. Като камък на шията му тегнеха и комарджийските дълговете към Коскарели, които беше натрупал напоследък. От дете мразеше хората от фамилията Мичел, които бяха техни главни конкуренти. Мечтаеше си да има техните прекрасни коне, а не евтините кобили, които баща му купуваше. Омразата му се засилваше, докато не стана основна цел в живота му. На рождения си ден, когато навърши осемнадесет, тайно си обеща, че един ден ще има всичко, което семейство Мичел притежава. Още от училище се опитваше да спечели Дженифър, но тя излизаше само с Дейвид Лангли. Когато научи за смъртта му в Швейцария, прие това като подарък на съдбата. Около година Дженифър отново отказваше да излиза с него, но той търпеливо изчакваше. Докато една вечер тя не само че излезе да вечеря с него, но и след две седмици учудващо лесно прие предложението му за женитба. Дълго време не разбираше странното й поведение, но сега нещата започнаха да се проясняват. Между нея и Крейг съществуваше нещо, което изглежда само той можеше да разбере. Въпреки усилията му, досега Дженифър му се бе отдавала с тялото си, но не и с душата си. Тя криеше нещо.

„По дяволите! Време е да спра да се правя на слепец и добър джентълмен! Аз съм й съпруг и трябва да получа своето. Няма да се оставя някакъв нещастник да ме изиграе!“

Дженифър се взираше в тъмнината, заслушана в тихите стъпки на Ричард, който се движеше из къщата. Знаеше, че той я мисли за заспала. Беше се научила да имитира дишането на спящ човек първо, за да избягва по възможност физическия контакт с него. Извъртя се и прегърна възглавницата си. Чувстваше се ужасно виновна пред Ричард. Той се беше оженил за нея, вярвайки, че и тя го обича. Беше толкова добър съпруг и грижовен баща. А самата тя никога не беше отвърнала на чувствата му. Когато му бе казала, че не желае повече да правят любов, Ричард се бе съгласил и това изобщо не го бе променило. Напротив, той бе станал още по-внимателен и изпълняваше всичките й капризи. „Господи, не бива да мисля за Крейг! Ние имаме семейство с Ричард. Аз не мога да го напусна, без нищо да ми е направил, а и толкова съм му задължена, че ми помогна отново да заживея…“

С Ричард бяха намерили някаква форма на взаимно разбирателство и поносимост. В живота им нямаше радост и щастие, но пък липсваха тъгата и разочарованието. Домът им беше чист и подреден, както и еднообразното им ежедневие… Всичко това бе осъществила, преди Крейг да се върне.

Сега в тялото й се разгаряха тлеещите през годините желания. Жадуваше за докосването на пръстите му, за неговата усмивка… за един танц с него под лунната светлина. Някаква сила, по-мощна от волята й, я караше да направи всичко възможно, за да изпълни обещанието, което си бяха дали с Крейг — че ще живеят заедно и всеки ден ще е по-хубав от предишния. Дженифър зарови лице във възглавницата и тихо заплака. „Господи, какъв грях сме извършили, че така ни наказваш?! Защо ни осъждаш да прекараме живота си като брат и сестра, без никога да можем да бъдем щастливи?!“

 

 

Крейг и Франк отидоха заедно в болницата на следващия ден. В бъбреците на Крейг бяха инжектирани специални оцветители, които след рентгеновите снимки показаха, че всичко в организма му е нормално. Той се връщаше от лабораторията, където изследваха кръвта му, когато срещна Арнолд Витрейл — лекарят, който щеше да ръководи трансплантацията.

— Мистър Темпълтън, знам, че имаме среща за следобед, но сега съм свободен и ако искате, можем да обсъдим предстоящата ви операция.

— Мисля, че не е необходимо. Личният ми лекар в Оклахома вече ме е запознал с всичко.

— Не ме разбирайте погрешно, мистър Темпълтън. И аз нямам никакво намерение да си губя времето, освен ако това не е наложително. Длъжен съм да ви информирам за всичко, което ви предстои или което може да се случи след това.

Крейг разбра, че няма смисъл да упорства повече, и последва лекаря към кабинета му. Офисът на Витрейл изглеждаше точно така, както очакваше. В него всичко беше подредено и антисептично, а на бюрото му дори нямаше семейна снимка — нещо, което беше характерно само за изключителните професионалисти. Арнолд Витрейл му посочи стол, а сам седна зад бюрото си. Извади една папка и няколко минути задълбочено я изучава.

— Така… — Лекарят поглади добре поддържаните си мустаци. — Мистър Темпълтън, вече знаете, че вие сте най-голямата надежда на баща си, за да може той да продължи с няколко години живота си. Сестрите му определено са най-добрите бъбречни донори, но те вече са прекалено възрастни, за да даряват части от тялото си. Оставате вие като втора и последна възможност. Лично аз като специалист предпочитам да вземам органи от трупове, но много млади хора очакват с предимство подходящ донор и се боя, че ако изчакаме още, това може да се окаже фатално. Бъбречната му недостатъчност вече започва да се отразява на функциите на целия му организъм.

— Мислех, че е на хемодиализа?

— Да, но не знам защо всички очакват едва ли не чудо от хемодиализата. Аз я смятам единствено като възможност да се задържи заболяването на определен етап, докато се намери подходящ донор. Чрез хемодиализата имаме само частично пречистване на кръвта, но тази „чудна машина“ не може да се справи с анемията, високото кръвно налягане и сърдечната аритмия.

— При баща ми има ли вече някои от тези симптоми?

— Да, за съжаление, Франк има високо кръвно налягане, но това е нещо нормално за неговата възраст. В общи линии здравето му е стабилно, в противен случай аз нямаше да се съглася да направя тази операция.

— Това означава ли, че очаквате тя да е успешна?

— Но, разбира се. От изследванията се вижда, че вие сте изключително подходящ донор.

Лекарят се изправи и отиде до стената, където имаше анатомична рисунка на човек в цял ръст.

— Елате, мистър Темпълтън, нека поговорим по-подробно за самата операция.

Крейг се приближи до него.

— На вас ще направим разрез ето тук. — Витрейл посочи част от хълбока съвсем близо до ребрата. — А на баща ви — ето тук. — Загради с молива си областта над дясното бедро.

— Защо се получава тази разлика?

— Баща ви няма антитела срещу собствените си бъбреци и затова няма нужда те да се отстраняват. Ще поставим вашия бъбрек в тазовата му област и ще чакаме да видим как ще го приеме организмът му.

— Колко време ще необходимо, за да се установи това?

— Още след първите двадесет и четири часа ще видим дали тялото ще започне да изхвърля натрупалите се досега отпадъци. Това се разбира веднага след операцията от цвета и съставките на кръвта му. След около шест месеца вашият и този на баща ви бъбрек ще промени размера си, за да изпълнява функциите на предишните два.

Крейг беше разговарял с Майк Стивънсън, чел бе медицинска литература, но за първи път навлизаше в подробностите на операцията.

— Докторе, от думите ви разбирам, че ще бъдем оперирани по едно и също време?

— Да, дори операционните са свързани, за да не се губи време при транспортирането на вашия бъбрек. Самият орган се пренася в студен, изотоничен разтвор. Ще бъдат взети и по-сериозни мерки, за да се създаде напълно стерилна среда. Ще е голяма грешка, ако баща ви получи странична инфекция. И без това организмът му е достатъчно изтощен.

— Кога мислите, че ще е възможно да напусна болницата?

— Смятам да останете тук най-много седмица.

— А баща ми?

— Той ще бъде на легло около две седмици, а после докато се възстанови напълно, ще му е необходим още поне месец.

— В такъв случай, аз ще си направя резервация за следващата сряда.

Арнолд Витрейл свали очилата си и го погледна подозрително.

— Докъде ще пътувате?

— Прибирам се в Оклахома сити, защо?

— Няма да го разреша в никакъв случай! Ще останете поне още няколко седмици под наблюдение, преди да ви дам разрешение да си тръгнете.

— Но доктор Стивънсън ще…

— Моля ви, не ме интересува мнението на лекаря ви, дори той да е Кристиан Барнард. Сега аз съм отговорен за вашето здраве и ще зачитате мнението ми!

Крейг кимна с глава, за да не предизвиква излишен спор. Щом веднъж излезеше от болницата, този педант нямаше как да го спре да вземе първия самолет за Оклахома. Лекарят му даде всички документи, които трябваше да подпише, и с това разговорът им приключи.

Крейг излезе от офиса и веднага тръгна към стаята на Франк. Почука на вратата и завари баща си да чете специализираното списание за породисти коне.

— Влизай, Крейг. Майка ти си тръгна преди малко, но довечера ще дойде отново.

— Не, аз исках да видя теб.

Крейг взе един стол и седна до леглото му.

— Е, как се чувстваш?

— Малко притеснен, изплашен… но и развълнуван. А ти?

— Не знам от какво да се страхувам. За първи път влизам в болница като пациент.

Франк затвори списанието и разсеяно започна да прокарва пръстите си по ъгълчетата на страниците.

— Крейг, радвам се, че най-после имаме възможност да останем сами и да си поговорим. От мига, в който ми каза, че ще ми дариш бъбрека си, мисля, но не мога да намеря никакъв разумен начин, по който да ти се отблагодаря.

— Франк, аз не го правя, за да искам нещо в замяна.

Възрастният мъж внимателно го изучаваше и сякаш търсеше отговора в очите му.

— Тогава кажи ми честно, защо го правиш?

— Ако се замисля, сигурно ще намеря поне стотина основателни причини… повечето от тях прекалено егоистични.

— Ако нямаш нищо против, бих желал да чуя някои от тях.

Крейг се облегна назад и прокара ръка през косата си. Рядко беше споделял чувствата си с някого, но може би вече трябваше да го направи.

— Аз вече навлизам в зрелостта си, а още не съм направил нищо значимо и запомнящо се в живота си. Не искам тази възможност да ми се изплъзне.

— Разбирам те, но въпреки нетърпението ти да постигнеш нещо, съветвам те да помислиш за последиците от това, което си решил да направиш.

— Вече съм обмислил всичко, татко. Дори не мога да си представя как щях да продължа да живея, ако бях останал в Оклахома, а ти умираше бавно в тази болница.

В стаята настъпи тишина, нарушавана само от шума, който предизвикваха пръстите на Франк, движейки се по списанието.

— Имаме твърде много години, които трябва да наваксаме.

Крейг не искаше да го разочарова, като му признае, че не смята да остане дори и ден след операцията, а бърза да се прибере в Оклахома. Вместо това той предпочете да смени темата.

— Как мислиш, ще разрешиш ли на Нощно крило да участва в следващото дерби?

— Изненадваш ме с този въпрос, Крейг. Случайно ли го задаваш или вече започваш да се интересуваш от породисти коне и конни състезания?

— Може би. Това все пак е заложено в кръвта ми, а и в Кентъки се говори само за коне.

— Тогава ще ти отговоря, че не знам. Предал съм вече управлението на фермата в ръцете на Ендрю. Нека той решава какво да прави.

— Предполагам, че то ще е възможно най-доброто за името на фермата?

— Разбира се, той е израсъл тук и знае всичко, което знам и аз самият. Умението да правиш добър бизнес се предава по кръвта. Това е някакъв странен талант, който остава и се развива във всяко ново поколение.

Тези думи сякаш бяха изречени от Макс Темпълтън. Чувал ги беше толкова пъти през детството си, че вече ги знаеше наизуст. Странно, че човекът, който го беше отгледал, толкова си приличаше по характер с родния му баща. Крейг разгледа внимателно лицето на Франк: Макар то да беше изтощено и пребледняло от болестта, блясъкът и остротата в погледа му се бяха запазили.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Франк?

— Много добре ме разбираш, Крейг. Искам да знаеш, че за теб винаги има място в Мичел Фарм. Знам, имаш друг живот, но рано или късно ще се върнеш там, където е родният ти дом.

— Благодаря ти за предложението, Франк, но не знам как Ендрю ще приеме моето неочаквано пристигане.

Всъщност Крейг знаеше много добре какво мисли за него Ендрю, но искаше да чуе и мнението на баща си.

— Е, в началото ще му е малко трудно, но постепенно ще свикне.

— А Ричард?

Франк учудено повдигна вежди.

— Защо мислиш, че Ричард ще има нещо против теб? Нали той си има собствена ферма?

— Сигурно Дженифър очаква да получи по-голям дял от твоето наследство, а сега, когато се появявам аз…

— Дженифър и Кайл знаят семейната традиция още от деца. Фермата трябва да остане цяла и да не се дели или продава на части. Затова тя по закон се унаследява от най-възрастния син.

— Но сега вече сме двама, какво мислиш да правиш?

— Не искам да си правиш грешни изводи, Крейг, но не смятам да отстраня Ендрю, само защото ти си се върнал. Никога няма да постъпя така. Еднакво ви обичам и двамата, за да ви оставя да се карате кой да ръководи фермата.

Крейг се усмихна.

— Точно това ми беше необходимо да чуя.

Франк се засмя гръмогласно. Една сестра надникна през вратата и като се убеди, че всичко е наред, затвори, мърморейки нещо под носа си.

— Сега вече схванах, Крейг! Ти само ме изпробваш докъде ще стигна, за да те накарам да се върнеш в Кентъки. Какво щеше да стане, ако бях казал, че трябва да поемеш фермата?

— Мисля, че сам знаеш отговора. Вече дори съм забравил как се оседлава кон, камо ли да ръководя цяла ферма.

— Господи, защо се върна толкова късно? Сигурен съм, че дори да беше с рижа перука или изкуствен нос, пак щях да позная, че си моят син Ерик.

— Какво става тук?!

Двамата стреснато се обърнаха и видяха, че Агнес бе застанала на прага. Беше облечена в светлокафяви свободни панталони и червена копринена блуза. Лицето й грееше от щастие и това я правеше да изглежда много по-млада.

Тя прекоси стаята, наведе се и целуна Франк по бузата.

— Сестрата ми каза, че сте вдигали много шум, и виждам, че е била права. Какво е толкова смешно?

— Опитваме се да разделим фермата така, че да има за всички, след като нас вече ни няма — усмихна се Франк и намигна на Крейг.

— Тогава си губите времето. Всички в нашия род са дълголетници и аз също възнамерявам да живея поне сто години.

Крейг развеселен слушаше разговора между жената и мъжа, които все повече и повече възприемаше като свои родители и най-близки хора. „Господи, добре, че се реших да дойда в Кентъки! Какво щеше да е животът ми в пълна самота? Каква щеше да е съдбата ми?“ Макар че сигурно никога нямаше да бъде с жената, която обичаше, най-после имаше собствено семейство.

 

 

Операцията беше насрочена за седем и тридесет сутринта и Дженифър стана в шест часа, за да има време да приготви закуска и да изпрати Никол на училище.

В седем и десет двамата с Ричард бяха вече в болницата. Спряха за малко при Франк Мичел, а после тръгнаха към фоайето, където щяха да изчакат резултата от операцията.

— Защо да не се отбием и при Крейг? — предложи Ричард, когато стигнаха до асансьора.

— Не мисля, че това е необходимо.

— Но защо, посетихме баща ти, редно е същото да направим и с него — поне от учтивост.

— Крейг, не ни очаква, а и сигурно вече е под наркоза и предпочита да спи, вместо да разговаря с нас.

— Забравих, че си завършила медицина и си експерт по тези неща.

— Ричард, престани да се заяждаш! Днес съм ужасно изнервена.

— Напълно разбираемо е. На баща ти му предстои тежка операция. — Той бързо я целуна по бузата. — Но това не ми пречи да те обичам още повече. Когато си в лошо настроение, си по-красива от някои жени, които са в добро разположение на духа.

Изчакаха вратата на асансьора да се отвори. Когато влязоха вътре, Ричард натисна бутона за партерния етаж, а после сложи ръце на раменете й.

— Дженифър, липсваш ми. Не знам какво не е наред помежду ни, но те желая още повече. Чувствам, че полудявам, а ти дори не ми обръщаш внимание. Кажи ми, какво съм направил, за да заслужа подобно отношение, кажи ми?!

Дженифър опря дланите си на гърдите му.

— Ричард, колко пъти ще говорим за това? Не си ти причината, а аз самата.

— Но това е невъзможно. Ти си най-красивата, най-перфектната жена, която познавам. Между нас нещо не е наред и съм сигурен, че аз съм причината. Може би трябва да съм по-грижовен към теб и Никол… или по-нежен в леглото?

Ричард не вярваше и на двете неща, но търсеше начин как да я накара да се чувства виновна, а после да използва чувството й за вина за собствените си цели.

— Моля те, не говори така. Ти си прекрасен любовник и неведнъж съм ти го казвала.

Дженифър също лъжеше, но не можеше да му признае, че в леглото правеше всичко механично и следваше всяко наставление от книгата „Как да доведем една жена до оргазъм“, която бе открила в нощното му шкафче.

— Колко съпрузи биха издържали толкова време като теб, само за да доставят удоволствие на жените си? Не виждам и по какъв начин можеш да бъдеш по-грижовен, след като си прекрасен баща. Моля те, само имай търпение към мен, необходимо ми е малко време.

— Защо не ми кажеш какво те тревожи, скъпа? Сигурен съм, че ще мога да ти помогна. Чувствам се толкова встрани от твоя живот.

Ако Дженифър не му беше толкова ценна, ако тя не беше ключът към богатството на Франк Мичел, много лесно би я накарал да му разкаже всичките си тайни. „Търпение, Ричард, и това време ще дойде! Тогава ще й покажеш какво наистина означава да си съпруга!“

Дженифър облегна главата си на рамото му и го прегърна през кръста. Чувството й за вина, че само използва Ричард, отново започна да я измъчва.

— Моля те, дай ми още малко време!

— Дженифър, аз бих ти дал и живота си, само между нас всичко да е наред.

Той вдигна брадичката й и я погледна в очите. Усмихна се вътрешно, когато видя, че те са изпълнени със сълзи. Нямаше защо повече да се тревожи. Дженифър беше като пластилин в ръцете му.

Дженифър се беше облегнала на стената в приемната, а ръцете й бяха скръстени на гърдите, за да не се забелязва треперенето им. Тя отново обърна глава и сигурно за стотен път погледна към коридора. Вече четири часа очакваше доктор Витрейл, за да научи как е минала операцията на баща й и… брат й. Майка й се надигна от стола си и й направи знак да се приближи.

— Скъпа, ще отидеш ли да ми вземеш чаша кафе? На третия етаж има автомат.

Дженифър кимна утвърдително.

— Момчета, вие искате ли нещо?

Ендрю отказа, Ричард пожела чаша чай, а Кайл кока-кола.

— Мамо, може ли да отида с нея? — изправи се Кайл.

— Разбира се, но не се бавете. Операцията трябва вече да е свършила.

Дженифър хвана ръката на по-малкия си брат и тръгнаха към асансьора.

— Още няколко сантиметра и ще си сигурно най-високият в училището — пошегува се тя, опитвайки се да се нагоди към широките му крачки.

Кайл беше изживял много тежко това, че в ранните си тийнейджърски години имаше нисък ръст. Сега вече бе висок метър и осемдесет и четири и се раздвояваше между баскетбола и прескачането на препятствия.

— Но не и в семейството, Джени. Когато Крейг застане до мен, се чувствам като дребосък.

Спряха се и изчакаха няколко минути асансьора, докато накрая решиха да се качат по стълбите.

— Е, какво мислиш за него?

— За кого? За Крейг ли?

— Да, вече минаха няколко дни, откакто е пристигнал.

— Много е готин.

Кайл прескочи три стъпала наведнъж и се обърна да види реакцията й.

— Защо?

— Той единствен се отнася с мен като с възрастен.

— Какво имаш предвид?

— Ами, ако си забелязала, с хората, които са около тридесетте, се случват странни неща. Те толкова се привързват към така наречения „реален свят“, че изобщо не забелязват тези, които не гласуват и не плащат данъци. Крейг не е такъв, той е различен.

Кайл отвори вратата, която водеше към третия етаж, и й направи път да мине.

— А ти защо ме питаш?

— Просто съм любопитна.

— О, стига, Джени! Сега ще ми кажеш да не ходя и в гората, защото има мечки. Хайде, Дженифър, кажи защо се интересуваш от Крейг?

— Знаеш защо. Мама и татко го приеха много бързо и това ме тревожи. Ние не знаем почти нищо за него.

Кайл се спря до автомата за напитки и извади няколко монети от джоба си.

— Мама и татко никога не са били щастливи. Снощи, когато идвах да го посетя, чух, че си говорят. Смятат да помолят Крейг да остане тук и да е поеме управлението на част от фермата.

— Но те не могат да постъпят така, не е честно!

— Напротив, Крейг е най-възрастен и по традиция той трябва да наследи Мичел Фарм.

— А Ендрю?

Кайл направи кисела гримаса.

— Крейг се появи във възможно най-подходящото време. Ако Ендрю поеме фермата, ще я доведе до фалит и разруха.

Дженифър го погледна удивена. Думите му не я изненадаха толкова, колкото злобният му и ядосан тон.

— Кайл, как можеш да кажеш такова нещо?!

— Джени, сляпа ли си? Ендрю се интересува само от пари и от нищо друго. Не купува хубави коне, а продава нашите най-добри жребци. Той ще намушка в гърба и най-добрия си приятел, ако знае, че това ще му донесе някой долар в повече.

— Но това са доста тежки думи! Не мислиш ли, че преувеличаваш? Откакто татко е в болницата, Ендрю почти напълно сам управлява фермата и се грижи за…

— И това много му харесва, защото може да си прави, каквото си иска. Говори с работниците, сякаш са му роби, а той е бог. Дори и Джон не може да го понася.

— Джон Уилкинс?

— Случайно му се оплаках за нещо от Ендрю и той ми изпя всичко. Само аз знам, че може да напусне фермата.

— Заради Ендрю?!

— А защо иначе?

Джон Уилкинс беше един от най-опитните работници във фермата и работеше в нея от седемнадесет годишен. Със своя опит той няколко пъти беше помагал на Франк Мичел при вземането на важни и отговорни решения. Другите работници се шегуваха с него, че ще напуснел фермата само като покойник.

— И татко нищо не знае?

— Няма как да му съобщим. Лекарите казват, че не бива да се тревожи.

Дженифър се облегна на стената и скръсти ръце на гърдите си.

— Господи, Кайл, какво ще правим сега?!

Кайл отвори кутийката си с кола и отпи няколко глътки.

— Няма да правим нищо — усмихна се той и избърса уста с опакото на ръката си. — Татко и Крейг скоро ще излязат от болницата и ще се оправят с Ендрю и без нашата помощ.

Дженифър затвори очи. „Къде съм била през всичкото това време? Как не съм обърнала внимание на това, което става около мен? Джон и Кайл са имали нужда от помощ, но не са се обърнали към мен. Господи, в какъв човек се превърнах през тези години?!“

— Съжалявам, Джени, може би не трябваше да казвам всичко това. Ти си имаш достатъчно проблеми…

— За какво намекваш?

— За Ричард.

— Какво Ричард?

— Ти сама знаеш.

— Не, нищо не знам. Кажи ми това, което знаеш?

Кайл сви рамене.

— Какво да знам? Мислех си само, че нещата между вас могат да бъдат и по-добре.

— Какво те кара да мислиш така? Пак ли си чул нещо от мама?

— Откакто татко влезе в болницата, никой не се занимава с мен и аз имам достатъчно време да наблюдавам всичко, което се случва в къщата.

— Изглежда, че ти си умно и съобразително хлапе.

— Забрави да кажеш, че съм и ужасно симпатичен.

Дженифър го погледна сериозно.

— Кайл… моля те не казвай на никого за…

— Досега не съм го направил, така че няма да стане и за в бъдеще.

— Ако можех да избирам от всички момчета на света, отново теб щях да си избера за брат.

— Най-накрая някой от семейството да оцени напълно качествата ми.

— Хайде, самохвалко, да се връщаме, преди да съм променила мнението си.

Дженифър пусна няколко монети в автомата и взе чаша кафе и чай за Агнес и Ричард. С Кайл пристигнаха във фоайето точно когато доктор Витрейл, все още облечен в зелен хирургически костюм, се зададе в края на коридора. Той се приближи до Агнес Мичел и на лицето му се появи една от редките му усмивки.

— Мисис Мичел, операцията е успешна. Всичко мина нормално. Както казах и преди, засега ще разреша само на вас да посетите съпруга си, но затова пък това ограничение не важи за мистър Темпълтън. Двамата вече се видяха и веднага започнаха да се шегуват, така че не трябва да се тревожите за състоянието им.

— Франк буден ли е в момента?

— Да, неговата упойка не беше пълна, но вашият син сигурно ще спи до утре сутринта. — Лекарят погледна към останалите присъстващи. — Имате ли други въпроси? Добре, ако възникнат такива, позвънете в офиса ми.

Той получи благодарност и стисна ръката на всеки от семейството, а после се отдалечи по коридора.

— Е, щом няма да можем да видим татко, аз и Сибил си тръгваме.

— Също и ние с Дженифър.

Агнес се обърна към Ричард.

— Искам Дженифър днес да остане с мен, ако нямаш нищо против.

Думите й не бяха молба, а по-скоро заповед. След това тя се обърна и към Ендрю.

— Искам да закараш Кайл до училището на път за вкъщи.

— Мамо, но това не е честно! Нали ми каза, че ще отсъствам цял ден?

— Напротив, Кайл, съвсем честно е, защото и ти ми обеща да си оправиш тройката по физика, а още не си го направил.

Няколко минути по-късно във фоайето на болницата останаха само Агнес и Дженифър.

— Надявам се, че нямаш нищо против да останеш с мен, скъпа. Нали днес не е почивният ден на Барбара?

Барбара беше жената, която поддържаше домакинството на Дженифър и се грижеше за Никол още от нейното раждане.

— Всъщност беше, но я помолих да дойде към обяд, когато Никол се прибира от училище.

— Нали нямаш нищо против, ако Ричард се грижи за нея през нощта?

— Мамо, защо е всичко това? — подозрително я погледна Дженифър, усещайки вече, че има нещо нередно.

— Скъпа, аз не мога да бъда на две места едновременно, а след като никой от семейството не пожела да отиде при Крейг, смятам, че ти трябва да го направиш.

— Мамо, не мога!

Дженифър беше решила, че за да не се обърка напълно животът й, трябва да стои колкото се може по-далеч от Крейг, докато той е в Лексингтън. След като си тръгнеше за Оклахома, всичко щеше да е както преди.

— Но защо реагираш така?

— Мамо, моля те, не ме карай да правя това!

— Но, скъпа, какво ще си помисли Крейг, когато утре се събуди и никой от семейството не е при него?

— Но защо караш точно мен, защо не Сибил?

— Защото мисля, че ти си най-подходяща, и знам, че вътрешно се тревожиш за него, макар да се опитваш да го прикриваш.

Търсейки начин как да спечели време, Дженифър се пресегна и взе чашата й от кафето. Ако имаше малко здрав разум, трябваше да се махне по-бързо от болницата и да не ходи в къщата на майка си, докато Крейг си тръгне. Не можеше да остане цяла нощ с него — да го гледа и да си самовнушава, че го мрази. Но не беше толкова силна, че да откаже на майка си и той да остане с убеждението, че никой не се интересува от него.