Джорджия Боковън
Дългият път към дома (4)

Четвърта глава

Крейг не успя да заспи и слушаше как дъждът плющи по покрива на хотела. Първите капки бяха паднали, когато си тръгваше от дома на Дженифър и сега бурята беше в стихията си. Извъртя се на една страна и погледна към светещите стрелки на електронния часовник, монтиран на нощното шкафче. Беше четири и двадесет — твърде рано за ставане, но и твърде късно, за да се опита да заспи. Сложи ръце под главата си и се взря в тавана, озарен от неоновите реклами на улицата. Мразеше нощи като тази. Нямаше къде да отиде, какво да прави, с кого да говори. Компания му бяха само страховете, с които трябваше да се пребори.

„Защо Уинона е запазила тези стари вестници? Нали ме караха да се чувствам горд, че съм наследник на рода Темпълтън. Възможно ли е тя да не е осъзнавала последствията, след като разбера, че не са истинските ми родители? Нима е мислила, че двадесет и шестте години, прекарани в Оклахома, са ме превърнали в Темпълтън, накарали са ме да заобичам земята, да забравя корените си? Дали Макс е знаел, че жена му е запазила изрезките?“

Спомни си „баща“ си Макс Темпълтън — нисък, набит мъж, който често беше груб, но ставаше учудващо различен, когато говореше за земята, на която се беше родил. За него ранчото беше всичко и винаги, при всеки удобен случай, казваше, че Крейг му е наследник, а негов дълг е да има син, на когото след това да остави имението. Пет поколения ранчото се беше предавало по наследство от баща на син.

Гърлото на Крейг се сви от болка. Хората, които го бяха отгледали, не бяха преценили, че той няма да е щастлив в Оклахома, защото не принадлежеше на това място. Земята беше разделена на малки парцели, които се засяваха с пшеница или царевица, според нуждите. Никой не отглеждаше коне, а и цената им в щата беше много по-висока от други места. И все пак, животът в Оклахома беше много по-прост. Всеки получаваше късче земя и на нея изживяваше детството, младостта и старините си.

След като Макс и Уинона Темпълтън загинаха преди четири месеца при автомобилна катастрофа, Крейг прекара повече време при адвоката си в града, отколкото на ранчото. Никога преди не беше разглеждал финансовите страници на вестниците, но скоро разбра, че трябва да го прави почти всеки ден. Хората, които го бяха отгледали, му бяха завещали няколко милиона долара, които нямаше и представа къде да инвестира. Вече започваше да свиква с мисълта, че разполага с достатъчно средства, когато отвори сейфа на Уинона и откри старите вестници. Няколко месеца не знаеше какво да прави. Самотата започна да го притиска и той реши да напусне Кентъки. Сега с нетърпение очакваше да се срещне с истинските си родители. Вчера се бе запознал с брат си и още преживяваше с неописуемо вълнение това събитие. „Как ли изглежда жената, която ме е родила? А баща ми Франк Мичел? Дали обича фермата си, както Макс беше влюбен в земята на Оклахома?“ Крейг някак беше сигурен, че ще е така. Дженифър му беше казала, че имението се предава на най-възрастния син, а това беше самият той, но не разбираше нищо от отглеждане на породисти коне. „Ендрю разбира от работата си, но какво ще каже баща ми? Ще ме приеме ли след толкова време?“

В съзнанието му възникваха един след друг стотици въпроси. Чакаше с нетърпение вечерта, за да може да научи отговорите на някои от тях чрез Дженифър. Тя познаваше много добре своите работодатели и щеше да му помогне да реши дали да се срещне с тях или да се завърне в Оклахома. Чувството за вина, че използва младата жена, която бе преживяла трагедия, го накара да се позамисли, но след това желанието да види по-скоро родителите си стана още по-силно и разбра, че няма друг избор. Надяваше се Дженифър по-късно да го разбере.

Крейг се отказа от опитите си да заспи, стана от леглото и тръгна към банята. Искаше да отиде в някой денонощен ресторант, където да посрещне новия ден. Някъде, където има хора, шум и движение — някъде, където да се откъсне от натрапчивите си мисли.

Ресторантът, който намери отворен по това време, беше на магистралата. Единствените клиенти бяха двама сънливи шофьори и възрастна двойка туристи, които бяха тръгнали на пътешествие през цялата страна. Единственият шум беше от потракване на чинии и чаши и от тихия разговор, който водеха закръглената сервитьорка и старият готвач.

Крейг седна на една маса до прозореца и разгърна менюто. Минута по-късно сервитьорката се приближи, държейки димяща кана с кафе в ръката си.

— Добро утро, готов ли сте да поръчате? — попита тя и му наля чаша кафе.

— Да, ще взема закуска номер пет с добре сварени яйца.

Жената извади бележника си за поръчки.

— Бял, пълнозърнест или ръжен хляб?

— Пълнозърнест.

— Сок от грейпфрут, портокал или — тя надигна глава и се усмихна — от сини сливи?

Крейг отвърна на усмивката й.

— Портокалов сок, благодаря.

— Нещо друго, сър?

— Не, но бих искал да ви попитам, ако искам да науча нещо повече за този град, къде трябва да отида?

Сервитьорката остави каната на масата и мушна молива зад ухото си.

— Какво по-точно искате да научите?

— Нещо за историята на града, кои са по-известните ферми, как са станали проспериращи, кой ги управлява… неща от този род.

Тя се замисли за момент.

— Повечето ферми вече са затворени за туристи, но може да се обадите в някои от най-големите, за да сте сигурен. А ако се интересувате от историята на този край, може би трябва да отидете или в „Хорс Парк“, или в „Айрън Уоркс Пайк“. Аз не съм ходила, но туристи, които съм обслужвала, са ми казвали, че си заслужавало да се отиде там.

— Добре, а как да стигна до „Айрън Уоркс Пайк“?

— Ще тръгнете по магистрала №75 на север и ще видите фермата вдясно.

— Благодаря, бяхте много любезна.

— Няма нищо.

Сервитьорката взе каната и се отдалечи на няколко метра, но изведнъж се обърна назад с учудено изражение на лицето.

— Странно, вие сте първият човек, който ме пита за историята на този край.

Крейг беше взел в ръце затоплената чаша и не побърза да отговори. Нямаше смисъл да й обяснява, че иска да научи повече за родния си град, за да направи щастливи родителите си.

— Това ми е нещо като хоби. Когато пътувам, винаги искам да узная подробности за местата, през които минавам.

 

 

Дженифър отдръпна рязко ръката си и лапна опарените си пръсти. Ужасно бързаше, а когато действаше припряно, винаги правеше по някоя глупост, като например да докосне тавата, която от половин час беше във фурната. Нямаше време дори да натопи пръстите си в студена вода, защото Крейг щеше да дойде само след половин час, а още не беше се преобличала.

„Господи, как майка ми успява да приготви и сервира храна за дванадесет души и да изглежда така, все едно че не й е коствало никакви усилия?“

Започна да трупа в мивката използваните тигани, тенджери, прибори и се спря за момент, за да реши дали да изчисти кухнята или да остави всичко за по-късно и да се погрижи за себе си. Плановете й бяха внезапно осуетени от звънеца на входната врата. Погледна бързо часовника на фурната. „Шест и половина… твърде рано е, това не може да е Крейг.“ Свали престилката си, захвърли я на стола и тръгна да отвори, молейки се мислено дано да не е майка й, която имаше навика да идва ненадейно, за да я убеждава да излязат заедно. Едва ли щеше да успее да я накара да повярва, че е приготвила няколко от своите специалитети само за себе си. Минавайки покрай огледалото, набързо оправи косата си с пръсти и със свито сърце отвори вратата.

— Крейг?! Какво правиш тук?

Усмивката изчезна от лицето му.

— Но аз мислех…

— Господи, исках да кажа защо идваш толкова рано, нали се разбрахме за седем.

Крейг сви безпомощно рамене.

— Свърших работата си преди малко и реших, че няма да имаш нищо против, ако дойда по-рано.

Истината беше, че той през целия следобед бе гледал нетърпеливо стрелките на часовника. Опитваше да си самовнуши, че единствената причина за това е желанието му да се върне колкото се може по-бързо във фермата, за да получи отговор на въпросите, които толкова отдавна чакаше. Но сега, когато застана на прага, разбра, че и Дженифър беше причина за нетърпението му. Тя го привличаше. Снощи беше споделила част от проблемите си, но у Крейг се бе прокраднало предчувствието, че не гледа на него само като на човек, на когото може спокойно да се изповяда.

Може би и той й беше дал повод да мисли така, след като внимателно я бе изслушал. Усети как по гърба му пробягаха студени тръпки, осъзнавайки тази вероятност.

„Хей, какво правиш тук? Само семейство Мичел ли те интересува или и Дженифър? Може би трябва да си тръгнеш, докато не е станало късно?“

— Не, нямам нищо против, но виж как съм облечена — сякаш че ще играем футбол.

— Винаги, мога да си тръгна и да не се връщам. Ще се опитаме да забравим всичко.

Дженифър се пресегна, хвана го за ръката и го притегли вътре.

— Щях да ти кажа още снощи, ако не исках да идваш. — Беше завладяна от радостта и щастието, че го вижда. Толкова отдавна никой не й беше идвал на гости.

— Хайде, дай да ти закача палтото.

— Е, поне ще имаме време да изстудим шампанското.

— Но аз не съм…

Крейг размаха чантата, която държеше.

— Затова пък аз съм купил.

Дженифър пое бутилката и я разгледа от всички страни, като че ли се страхуваше, че не е истинска.

— Изненадваш ме, Крейг, какво ще празнуваме?

— Аз ще празнувам това, че те срещнах. Ти можеш да празнуваш, каквото си искаш?

Тя отстъпи бързо назад.

— Крейг това, че съм те поканила… не искам да си мислиш…

— Моля те, спри. Исках да ти кажа, че донесох шампанското, за да отпразнуваме началото на едно ново приятелство и нищо повече.

Дженифър вече се проклинаше, че бе реагирала като пълна идиотка. Успя само да се усмихне нервно, преди да сведе глава.

— Мисля, че и аз мога да пия за това. Ще отида да сложа бутилката да изстине, а ти седни, където ти е удобно.

— По-добре е да дойда с теб в кухнята. Сигурно ще можеш да ми намериш някаква работа.

Крейг не искаше да я оставя сама, за да не изпадне отново в особените си настроения. Тази вечер тя трябваше да му има пълно доверие.

— Не, не е необходимо.

— Това да означава ли, че се отказваш от помощта ми?

— Да, вече почти съм готова.

Този път усмивката й беше истинска, защото се чувстваше победителка от малката им словесна схватка. Влезе в кухнята, сложи бутилката във фризера, а после отвори кухненския шкаф и започна да търси кофичката за шампанско — един от сватбените й подаръци, който никога не беше използвала. Бавно разместваше чиниите и кутиите с хранителни продукти и продължаваше да мисли за Крейг. Имаше чувство, че го познава от години и, странно защо, изпитваше радостна тръпка, че един мъж я очаква в другата стая — нещо, което не беше й се случвало от толкова време. Сърцето й започна да бие по-бързо, когато осъзна ситуацията. Беше привлечена от Крейг, както някога от Дейвид. Съвсем забрави какво търси и седна на пода, опряла гърба си на шкафа. „Защо толкова късно го разбирам?!“ Огледа се наоколо. Навсякъде имаше доказателства за това — грижливо приготвена храна, която трябваше да му достави удоволствие; нервността й, че не е успяла да се преоблече с по-хубави дрехи; неспособността й да се концентрира върху работата си през целия ден в офиса.

Сви крака към гърдите си и отпусна глава на коленете си. „А сега какво? Нима съм влюбена в мъж, който живее на хиляди мили оттук? Който знае за породистите коне, колкото тригодишната ми братовчедка Амелия…“ Ако някога се бе надявала да се влюби отново, искаше мъжът й да е от Кентъки, да споделя нейната любов към конете и да остане при нея в Лексингтън.

Вратата изскърца и Крейг влезе в кухнята.

— Какво става тук? Пак ли имаш главоболие? — попита я загрижено.

— Не, за съжаление. Може да ти стори много странно, че ме намираш седнала на пода. Трябва да ти дам някакво логическо обяснение, но уви, не мога.

— Не се тревожи, аз също имах тежък ден, а нощес дори не можах да заспя — отвърна той и се отпусна до нея.

— Мисля, че едва ли това е причината… — Дженифър почти физически почувства близостта му. Искаше й се да е тъмно, да е сама, да се скрие и на спокойствие да овладее емоциите си.

— Ако искаш, разкажи ми как мина денят ти, а после и аз ще ти кажа, за да направим сравнение.

— Добре, но ти започни пръв…

Тя отчаяно се нуждаеше от повече време, за да събере мислите си и да намери логично обяснение на странното си поведение.

— Време е и ти да изплюеш камъчето, снощи аз го направих.

Крейг се намести по-удобно, опря гърба си на шкафа и вече ги разделяха само няколко сантиметра.

— Събудих се около четири часа, закусих в един ресторант на магистралата и цяла сутрин разглеждах различни ферми в този район. Няколко часа прекарах в „Хорс Парк“, сигурно си била там?

— Но защо? — попита Дженифър изненадана, но същевременно и заинтригувана.

„Нима наистина смята да отглежда породисти коне и това не е само моментно хрумване?“

— Предполагам, че от обикновено човешко любопитство.

Пътувайки сутринта по тесните черни пътища, Крейг беше търсил чувството си на принадлежност към този край. Мислеше си и за Дженифър, за трагедията, която е трябвало да преживее едва двадесет и тригодишна. Отново се измъчваше, знаейки, че вечерта ще се върне при нея, за да я използва. Съвестта му го тревожеше, но не беше го накарала да се откаже от плановете си.

— Само това ли ти се случи?

— Защо, малко ли е?

— Останах с убеждението, че си имал лош ден.

— Не, може би не беше лош, а прекалено много неща, за които мисля. Скоро трябва да взема твърде важно решение.

Изведнъж Крейг изпита желание да й каже защо е дошъл в Лексингтън. Още не беше съобщавал на никого, че е открил преди четири месеца старите вестници, и вече нямаше търпение да го сподели. Но не можеше да разчита, че Дженифър ще запази тайната му, а и винаги можеше да реши да се завърне в Оклахома, без да се среща с родителите си. „Как ли ще реагира Дженифър, ако утре си тръгна?“ Леко докосна ръката й. Дланта й се оказа учудващо нежна и топла и той внимателно я погали с върха на пръстите си.

— Хайде, сега е твой ред.

Дженифър не смееше да отдръпне ръката си и тя остана под тази на Крейг. Мислите й бяха толкова концентрирани върху първия им физически контакт, че се затрудняваше да проговори.

— Аз… аз твърде отдавна не съм преживявала нещо подобно… Искам да кажа, че няма да вечерям сама. Тръгнах си с един час по-рано, но въпреки това не успях да се справя. Във фурната има месо с ориз, което вече е готово, но забравих да сваря зеленчуците. Опитах се да направя торта с лимонов крем, но нищо не излезе, все още съм с дрехите, които носих през целия ден… да продължавам ли?

— Имаш брашно на носа.

— Не, нямам, шегуваш се, нали?

Все пак, Дженифър докосна върха на носа си и после погледна пръстите си.

— Е, може и да имам малко…

— Сигурно е малко, не вярвам да си правила тортата с носа си.

Крейг се пресегна и изтри последните брашнени следи.

Дженифър потръпна от докосването му. „Господи, аз не знам абсолютно нищо за него! Как ще прекарам цяла вечер с него?“ Нужно й беше време да помисли, да овладее реакциите си, да прецени по-точно какво чувства към този мъж. Той се бе появил в момента, когато беше най-уязвима.

Крейг усещаше, че и тя крие нещо от него, но не искаше да я притиска повече. Изправи се и й подаде ръка.

— Хайде, ясно е, че никой от нас няма намерение да сподели тайните си. Нека си спомним за какво съм дошъл — пропуснах да обядвам и сега съм гладен като вълк.

— Отивам да се преоблека, ще се върна след минута.

— Изглеждаш прекрасно и така, както си сега.

— Мисля, че това е повече мнение на стомаха ти.

— Добре, завърти се, за да те огледам от всички страни.

Дженифър изпълни желанието му с грацията на професионална състезателка по обездка. Крейг я гледаше с напрегнат, любопитен, изучаващ поглед, който започна да се движи от руменината, избила по лицето й, спусна се надолу към едрите й гърди, които бяха изпънали блузата й и леко се раздвижиха, когато тя се извъртя. Проследи извивката на тънкия й кръст и бедрата й, които много изкусително бяха изпълнили джинсите й.

— Нали ти казах, изглеждаш много добре.

„По дяволите, няма ли да кажеш нещо по-глупаво!“ — мислено се само наруга Крейг. Последното нещо, от което сега имаше нужда, беше да се увлече по Дженифър. Ако направеше дори и само още една стъпка към нея животът и на двамата щеше да се обърка безвъзвратно.

Дженифър малко по малко възвръщаше своята самоувереност, но не можеше да контролира бесния ритъм на сърцето си.

— Знаеш ли какво означава това? — отвърна му с усмивка. — Никога няма да можеш да видиш моравия ми костюм, но тъй като това едва ли ще се отрази на апетита ти, предлагам да се насочим към главната цел.

„Каква ли е била Дженифър преди това? Колко ли я е променила катастрофата? Била е навярно жизнена, енергична млада жена и двамата с Дейвид искрено са се обичали. Сега всичко, което й е останало, са само спомените. Не само за Дейвид, но и за това, което е била преди това.

Лицето й е било променено, но хирурзите не са успели да излекуват раните в душата й.“

Сърцето на Крейг се сви, когато отново си спомни колко много е преживяла, а той беше дошъл тази вечер само за да я използва. Тази мисъл го накара да се отврати от себе си. Дженифър му вярваше, а той заслужаваше нейното доверие колкото лисица, оставена да пази пилчарник.

— Ако си купила нещо ново, нямам нищо против да почакам, докато го облечеш.

Дженифър тихо се засмя.

— Не съм си купувала нова дреха от няколко години. За всеки празник майка ми ме затрупва с нови тоалети. Исках само да облека нещо, което отдавна не бях носила.

Двамата влязоха в кухнята и Крейг откри, че оставаше само да се подредят приборите на масата, и този път за него нямаше работа. Яденето вече беше готово и тъй като шампанското беше все още топло, решиха да го оставят за по-късно. По настояване на Крейг останаха да вечерят в кухнята на малката масичка до прозореца. Обикновено това беше мястото, където се хранеше и Дженифър, откакто бе останала сама. Оттук се виждаха далечните светлини на другите къщи и това създаваше особен уют и атмосфера.

Крейг досега бе гледал на Дженифър само като на източник за информация и тази вечер за първи път виждаше жената в нея. Забеляза по какъв елегантен начин сервира храната, сякаш имаше вродени аристократични маниери, забеляза също малък белег на шията й, който пулсираше заедно с една тънка синя веничка. Дженифър по съвършен начин прехвърли разговора към него, карайки го да се чувства център на вниманието й. Той започна да се замисля за произхода на тази млада жена. Подозираше, че може да има роднински връзки със семейство Мичел, защото иначе те трудно биха я взели да ръководи счетоводството на голямата ферма.

Когато привършиха с вечерята и започнаха да разчистват масата, не се стърпя и я попита:

— Дженифър, винаги ли си живяла в Лексингтън?

— Да, тук съм родена, а и сигурно целият ми живот ще премине тук.

Крейг отвори машината за миене на съдове и започна да нарежда чиниите.

— Не съжаляваш ли, че си постоянно тук? Не искаш ли да видиш нещо друго, освен тези хълмове?

— Не, свикнала съм с Кентъки, а и тук във фермата сме като едно голямо семейство, което не бих могла да напусна. Това едва ли е така в Оклахома?

— Да, каубоите са хора на прерията, на големите, открити пространства. Те са свободни и рядко някой се задържа на работа за повече от един сезон.

— Е, честно да ти кажа, радвам се, че нещата не стоят тук по този начин.

Крейг повдигна леко брадичката й, за да срещне погледа й.

— Защо, не става ли така животът по-интересен?

„Не! Става не интересно, а объркано и безсмислено“ — мислеше си тъжно Дженифър. Изведнъж ужасно й се прииска Крейг да си тръгне. Ако си заминеше сега и не го видеше никога повече, би могла да се върне към нормалния си живот. След няколко седмици дори можеше да забрави, че е срещнала високия, симпатичен каубой от Оклахома, който преди ден мистериозно се беше появил в офиса й. Чувстваше, че оставането му може да й донесе само нещастие. Но странно защо, нямаше сили да изкаже мислите си на глас, да го помоли да си тръгне.

— Искаш ли да направя кафе?

— Само кафе ли? Мисля, че спомена нещо и за торта с лимонов крем?

— О, не… мисля, че… Е, нищо, ела вземи този нож, само не съм сигурна чинии ли да дам или купички.

Взеха десерта и каната с кафе и се преместиха в дневната. След няколко колебливи първи хапки Дженифър установи, че това е най-сполучливата торта, която беше правила някога. Кремът не беше кисел, а захарта в тестото бе напълно достатъчна. Крейг не закъсня да й направи комплимент, карайки бузите й да се изчервят.

Наляха си по още една чаша кафе, Крейг сложи няколко цепеници в камината, за да не загасва огънят, и продължиха разговора си, който бяха започнали в кухнята.

— Крейг, разкажи ми нещо за детството си. Не мога да си представя какво е да си израсъл в ранчо.

Първата мисъл на Крейг беше, че трябва да отклони разговора към някаква друга тема. Страхуваше се, че може да се издаде, но желанието му да разкрие част от душата си пред Дженифър се оказа по-силно и той игнорира вътрешния си предупредителен глас.

— Животът е много по-различен, ако не си свикнал с него още от раждането си. Изолацията рано или късно ще започне да те потиска. За първи път разбрах, че има и други деца, когато тръгнах на училище.

— Не си имал братя и сестри?

— Не, родителите ми бяха на четиридесет, когато са ме… съм се родил. Те нямаха живи роднини и затова нямах и братовчеди.

— С кого си играеше тогава? Имаше ли приятели?

— Когато бях в трети клас, се запознах с едно момче, казваше се Хенри Кайли. Живееше на около миля от нашата къща. Станахме приятели, имахме велосипеди и често ходехме дотам, докъдето ни стигнат силите да въртим педалите. Хенри завърши училище, а после семейството му се премести в Тексас.

— Виждал ли си го оттогава?

— Не, но допреди няколко години си разменяхме коледни картички. Той започна да играе професионален футбол, отпуснаха му стипендия в университета в Лос Анжелис, след това се контузи тежко и разбра, че със спорт няма да успее да устрои живота си, и започна да учи по-сериозно. Доколкото знам, сега работи за една компютърната фирма в Сан Франциско.

Дженифър мислено сравни разказа му със собственото си детство. Стотиците приятели, които имаше в училище, забавите всеки уикенд, големите семейни празници. Сърцето й се сви, когато си представи какво е преживял Крейг.

— Мисля, че нямаше да съм същата, ако бях израснала в условията, които ми описа.

— Защо, какво имаш предвид?

— Мисля, че щях да бъда по-особена, саможива и… — Дженифър замълча, търсейки точните думи. — Искам да кажа, че ако след такава изолация попадна в щат като Кентъки, всичките тези хора и коли ще ме дразнят и ще се стремя да ги отбягвам.

— Не, не бих казал, че това ме дразни, но наистина ми трябваше малко време за адаптация.

— Защо не напуснеш Оклахома?

Крейг се замисли какво да й отговори, стараейки се да не я лъже.

— Защото съм привързан към родното си място, а и ако открия фирма от Кентъки, с която да поддържам бизнес отношения, посещенията един път в месеца ще са ми напълно достатъчни.

— Все пак, ще ми разкажеш ли по-подробно какъв е животът в ранчото?

Дженифър събу неудобните си обувки и ги срита под фотьойла.

— Няма нищо интригуващо. По цял ден местиш телетата от едно пасище на друго, а ако ти остане време, плевиш градината, грижиш се за пилетата, конете и кучетата. Имаш хиляди досадни, еднообразни неща, които трябва да вършиш всеки ден. — Собствените му думи върнаха в съзнанието му живи спомени. — Вечер сядаш на масата с домашен хляб, за десерт ябълкова торта и заспиваш още щом главата ти се отпусне на възглавницата. Баща ми… — Наложи се да се престори, че се закашля, за да прикрие емоциите си. — Баща ми настояваше да ме научи на всичко и един ден аз да управлявам ранчото. Обучаваше ме много упорито, докато не повторех съвсем точно неговите движения, но понякога, за да направя това, се прибирахме късно вечерта. — Крейг се усмихна. — Понякога дори се преструваше, че спи, но също като котките ме наблюдаваше с едно око.

— Сигурно е много интересен човек?

— Беше… двамата с майка ми загинаха преди няколко месеца — отвърна тихо Крейг, опитвайки се да не показва, че не тъгува за „родителите“ си.

— О, Крейг… не знаех, съжалявам…

Крейг замислено се взираше в чашата си, страхувайки се да вдигне глава, страхувайки се, че ще открие съчувствието, което бе доловил в гласа й, също и в погледа й. „Трябва да се махна оттук колкото се може по-скоро!“ Знаеше, че ако останеше, нещо между тях щеше да се случи, а после и двамата щяха да съжаляват, че са се срещнали.

— Дженифър, време е да си тръгвам. Стана късно, а утре си на работа…

Първата й реакция беше да протестира — не искаше той да си тръгне — но след секунди реши, че щом това е желанието му, по-добре е да си отиде и никога повече да не се срещат.

— Добре, ще отида да взема палтото ти.

Тръгна към вратата, опитвайки се напразно да измисли някакъв повод да бъдат заедно, но едновременно с това изпитваше облекчение, че се отдалечава от опасния — и се връща в реалния си свят.

— Кога си тръгваш за Оклахома?

— В понеделник вечерта.

„Четири дни. Защо не мога да му кажа, че искам да си тръгне още утре, а не след четири дни? Защо той не ме излъга?“

— Е, ако не се видим, пожелавам ти приятно пътуване. „Нима това съм аз наистина? Няма ли какво друго да му кажа?“

Крейг се обърна и дълго време не свали погледа си от нея.

— Може ли да ти се обадя утре?

Съзнанието й крещеше да отвърне „не“, но тя само кимна с глава.

— Дженифър?

— Да?

— Искам да те целуна и ти няма да ме отблъснеш, нали?

Крейг вдигна дланите си, обхвана лицето й и с невероятна нежност докосна устните й. После се отдръпна бързо и излезе навън, страхувайки се, че ще продължи да я целува, без да може да се спре.

Дженифър стоеше като вцепенена на мястото си и дори не погледна през стъклото, както правеше обикновено. С върха на пръстите си докосна мястото, където я беше целунал. Никой друг мъж, освен Дейвид, не беше докосвал устните й, но не можеше да отрече, че сега бе изпитала отдавна забравено удоволствие. Една сълза бавно се търколи по бузата й. „Моля те, Крейг, не се обаждай утре! Моля те, недей, не съм готова отново да бъда наранена!“