Джорджия Боковън
Дългият път към дома (3)

Трета глава

Крейг оживено разговаряше с Джон Уилкинс, един от най-възрастните работници във фермата, и Дженифър се отдръпна, за да не им пречи. Тя се приближи до оградата и свали веригата, която придържаше вратата затворена. Един от нейните любимци, жребецът Уинсъм, веднага се приближи, пъхна муцуната си в ръката й, а после вдигна нагоре глава и изцвили за поздрав. Дженифър усмихната го погали по гърба и конят запръхтя от удоволствие.

— Имахме едно куче — каза Крейг, който незабелязано се беше приближил зад нея, — което като остаря и вече не можеше да си стигне гърба, правеше всякакви дяволии и номера, само за да го почешеш.

Дженифър шляпна жребеца по шията и се обърна.

— Е, успя ли да научиш всичко, което те интересуваше?

— Да, но ми предстои дяволски много работа, докато стана готов да наема няколко от вашите коне. — Все по-трудно му ставаше да лъже младата жена, че бизнесът е истинската причина, за да бъде тук.

— Ако си готов наистина, можем да тръгваме към офиса.

Крейг погледна часовника си.

— Да, мисля, че си права. Вече отнех по-голяма част от следобеда ти, а обиколката трябваше да трае само час и половина.

Имаше още стотици въпроси, свързани със семейство Мичел, които искаше да й зададе, но не смееше, защото тя отново би могла да стане подозрителна. Разчиташе единствено, че Дженифър сама ще му разкаже нещо по обратния път към офиса. Впрочем, бе доволен и на това, защото хората от града упорито отказваха да говорят за собствениците на фермата.

— Не съжалявам, тази разходка ми подейства много добре, а времето днес е прекрасно.

Зад тях се чу шум от приближаваща се кола. Спирачките й изскърцаха и от прозореца се показа мъж, който беше приблизително на годините на Крейг.

— Здравей, Дженифър, искаш ли да ви закарам?

— С удоволствие, кога се върна?

— Преди половин час.

— Как изглежда кобилата?

— Прекрасна е, сигурен съм, че ще роди нови шампиони.

Дженифър се обърна усмихната към Крейг.

— Този младеж, който изглежда така, сякаш е спечелил джакпота на лотарията, е наследникът на Мичел Фарм, за когото вече ти споменах. Запознайте се — Крейг Темпълтън, Ендрю Мичел.

Няколко секунди бяха необходими на Крейг, за да овладее емоциите си и да поеме протегната ръка на брат си. Ендрю имаше същата фигура и същата коса като неговата, но с това се изчерпваха приликите им. Всъщност, във вестника от преди двадесет и пет години не пишеше, че има брат близнак.

— Приятно ми е да се запозная с теб, Ендрю — отвърна Крейг, стараейки се да не показва какво става в душата му.

— На мен също, Крейг. Разглеждаш фермата или вече отглеждаш коне?

Дженифър се засмя.

— Крейг, забравих да ти кажа, че това е най-прагматичният член на семейство Мичел. Ако всички негови идеи се осъществяваха, това място щеше да е най-голямата ферма за елитни коне в цяла Америка.

— Днес само посетих фермата, но ако работата ми потръгне, може би често ще се срещаме за в бъдеще.

Ендрю внимателно изучаваше лицето на мъжа срещу себе си, опитвайки да разбере какъв е скритият смисъл на думите му.

— Знаеш ли, ти ми изглеждаш познат отнякъде. Не сме ли се срещали на някое конно състезание?

— Съмнявам се, за първи път съм в Кентъки.

Ендрю кимна, но продължи да го изучава още няколко секунди.

— Е, с каквото и да се захванал, мога да ти пожелая само успех, хайде, качвайте се.

— Благодаря.

По времето на пътуването Крейг седеше на задната седалка и не можеше да свали поглед от брат си, търсейки общи черти, маниери или начин на изразяване, които да свърже със себе си. За негово разочарование, такива нямаше, но и да имаше, щеше да е чиста случайност, след като бяха отгледани в различни краища на страната, и то от различни хора.

Когато слязоха пред офиса на Дженифър, Крейг дълго време остана неподвижен, загледан в отдалечаващия се пикап. Съзнанието му се раздвояваше — част от него искаше да каже истината на брат си, а друга твърдеше, че е по-добре изобщо да не го беше срещал. Душевната борба се отразяваше на лицето му. Дженифър се приближи и го погледна загрижено.

— Крейг, какво става, зле ли ти е?

Той поклати глава.

— Ендрю те е засегнал с нещо, нали?

Крейг разбра, че е свалил предпазната си маска, и побърза да я успокои.

— Не, може би съм уморен, а и фермата е изключителна и толкова голяма…

Отговорът му не звучеше убедително, но просто друго в момента не му хрумна, тъй като бе изненадан от въпроса й.

Дженифър не каза нищо, макар да знаеше, че фермите, от които беше й казал, че е купил кобилите си, са много големи — особено тази в Калифорния. „Има нещо друго, което вътрешно го измъчва, но едва ли ще ми се довери“ — помисли си.

— Не знам, аз съм израснала в този град и фермата винаги ми се е струвала като някаква даденост.

Тя пристъпи към вратата на офиса си и извади ключа.

— Не бих могла да си представя как изглежда тя за някого, който я вижда за първи път. — Отключи, обърна се и му подаде ръка. — Надявам се, бизнесът ти да потръгне, за да можем отново да се срещаме. Прекарах много приятен следобед.

Когато изричаше това, сърцето й се сви, защото беше истина, а приятните й преживявания за последните години се брояха на пръсти. Бе прекарала само няколко часа с Крейг, но те й бяха достатъчни, за да го хареса, макар да виждаше, че крие нещо в душата си. Молеше се той да избере точно тяхната ферма, за да наеме породисти жребци за своите кобили, ако те съществуваха, разбира се.

Думите й накараха Крейг много бързо да се върне в реалността. Дженифър се сбогуваше с него, тя беше единствената му връзка с фермата, а имаше толкова много въпроси, на които нямаше кой да му отговори.

— Знаеш ли, мисля, че изгладнях, но имам лошия късмет да избирам най-неподходящите места. Би ли ми препоръчала някой добър ресторант. Предпочитам някой, който предлага свинско печено, не си падам по италианска храна.

Дженифър се спря нерешително. Не си спомняше кога за последен път бе слизала до града, дори не знаеше имената на ресторантите.

— Страхувам се, че скоро не съм вечеряла в ресторант, но секретарката ми Лин често го прави. Ако искаш, ще й се обадя вкъщи, за да я попитам. Убедена съм, че вече се е прибрала.

— Не ме притеснява толкова къде ще отида, а че ще бъда сам. Какво ще кажеш, да ми правиш компания?

Дженифър отстъпи няколко крачки назад, докато гърбът й опря о стената. Предложението му беше съвсем неочаквано. По време на разходката им не бе показал признаци, че смята да я ухажва.

— Не… аз не мога. Не ходя на срещи.

— Сигурен съм, че излизаш с приятели. Това, че се познаваме само от няколко часа, не ни пречи да бъдем приятели, нали?

При нормални обстоятелства Крейг никога не би се държал по този начин. Ако поискаше да излезе с Дженифър, щеше да я помоли за среща на следващия ден. Ако не се съгласеше, щеше да опита отново след няколко дни, но никога нямаше да упорства за среща само няколко часа след запознанството им. Но сега всичко беше различно. Дженифър работеше за семейство Мичел, познаваше ги всички, беше млада, неопитна и имаше открит характер — нещо, което можеше много да му помогне.

— Не, не излизам… дори и с приятели.

Изведнъж Крейг забрави защо искаше да излезе с нея и я погледна с учудване. Тя реагираше панически на едно толкова невинно предложение да вечерят заедно. „Що за жена е тя? Не може да не излиза с никого. Лъже ме, но защо?“

Опита се да прочете отговора в очите й и остана вцепенен от това, което откри в тях. Дженифър беше млада, красива, но такъв поглед вече беше виждал веднъж през живота си. Когато беше осемгодишен, баща му го заведе на лов и с още няколко ловци цял ден вървяха по дирите на голям елен. Когато най-накрая го настигнаха, животното се спря безпомощно, когато се видя обградено от всички страни. Крейг запомни ужаса, който видя в очите му, за цял живот и можеше да се закълне, че Дженифър гледа сега по същия начин — все едно че я грозеше смъртна опасност.

Той се отдръпна няколко крачки назад, за да не я притеснява, и се опита да смекчи тона си:

— Какво ще кажеш да направиш едно изключение? За мен ще е удоволствие, ако се съгласиш да вечеряме заедно. Ще ти бъда много задължен…

Дженифър нервно прокара пръсти през косата си и отстрани досадния кичур, който падаше по бузата й. След последната козметична операция хората престанаха да се заглеждат в лицето й и тя беше започнала отново да излиза с приятели. Майка й твърдеше, че така по-лесно ще преживеела трагедията и ще водела отново нормален живот. Но след всяка среща „нормалният живот“ на другите я караше да се чувства още по-нещастна. Започна не само да не ходи в града, но и да се крие от приятелите си и да не отговоря на телефонните им обаждания. След няколко месеца всички разбраха, че ще й е необходимо време да възстанови душата си, макар лицето й вече да изглеждаше добре.

— Съжалявам, но… — отвърна почти шепнешком. — Не мога да изляза с теб.

— Моля те! — настоя Крейг, осъзнавайки, че не излезеше ли с нея, връзката му с фермата се прекъсва. — Само тази вечер! Не познавам никого в Лексингтън и ще ми бъде ужасно самотно.

Думите му я накараха да се замисли. Имаше някакъв скрит подтекст в тях. Крейг очевидно не търсеше контакт с нея само защото го привличаше физически и може би наистина щеше да бъде самотен.

— Добре… — най-накрая промълви Дженифър, като се чувстваше така, сякаш е излязла от къщата си, когато вън бушува буря.

— Чудесно, ще те взема в седем.

Крейг побърза да тръгне към колата си, страхувайки се, че тя може и да си промени решението.

— Не искаш ли да знаеш откъде?

Той се спря и когато се обърна, на лицето му грееше широка усмивка.

— По-добре ми кажи, защото трябва да почукам на тридесет и осем врати, преди да те открия.

Докато му даваше напътствия къде се намира къщата й, Дженифър мислено се осъждаше, че може би прави ужасна грешка. Крейг не си записа нищо, само кимна с глава и побърза да се качи в колата си. Гледайки го как се отдалечава, тя се опитваше да се самоубеди, че тежестта в стомаха й се дължи на трите аспирина, които беше взела по обед.

Дженифър бе допряла чело до стъклото на входната врата и гледаше напрегнато в тъмнината. Стрелките на часовника показваха седем без десет и нервността й се засилваше, карайки ръцете й леко да треперят. Част от съзнанието й се противопоставяше на решението да вечеря с напълно непознат мъж, но от друга страна не можеше вечно да живее като монахиня. Чудейки се с какво да отклони вниманието си, тя се приближи до камината, започна да разравя загасващите въглени, а после сложи още една цепеница и изчака, докато пламъците я обхванат.

„Може би наистина е време отново да заживея нормален живот, а Крейг би могъл да се окаже най-подходящият мъж, с когото да изляза, защото не е от Лексингтън и няма да ми задава излишни въпроси или да ме съжалява. След ден или два той ще си замине и аз ще мога да опитам да изляза с някого от старите си приятели“.

От друга страна, Дженифър се притесняваше, че някой познат от града можеше да я види с Крейг и тогава любопитните погледи и въпроси щяха да бъдат безкрайни. Това беше и причината сама да приготви вечерята и да се надява, че нейният гост няма да държи непременно да отидат на ресторант.

Унесена в мислите си, не чу шума от колата на Крейг и се стресна от почукването по вратата. Изправи се бързо, погледна отражението си в старинното огледало на стената и със затаен дъх отиде да отвори.

— Точно на минутата — опита се да му се усмихне, като същевременно надзърна, за да види дали е паркирал колата си достатъчно навътре в двора, така че да не се вижда от пътя.

Крейг вече не изглеждаше като градски каубой, а беше облечен в елегантен спортен костюм. Дженифър имаше чувството, че дори и да беше дошъл по шорти и маратонки, щеше да бъде още по-привлекателен.

— Знаеш ли, направих три обиколки на къщата ти, за да съм толкова точен — усмихна се също Крейг и й подаде букета рози, който криеше зад гърба си.

Уроците на „майка“ му Уинона се бяха запечатали в съзнанието му и много често му помагаха. Когато беше на шестнадесет и отиваше на първата си среща с момиче, тя го спря на вратата и му каза: „Никога не ходи при жена с празни ръце“.

— Не трябваше… — Дженифър не довърши изречението си, ядосана от баналните думи, които произнасяше. — Исках да кажа, че не беше необходимо да ми купиш цветя, но не съжалявам, че си го направил. Прекрасни са!

Крейг вътрешно триумфираше, защото така правеше още една стъпка напред. Дженифър щеше да се чувства по-свободно с него и можеше отново да се върне към въпросите, чиито отговори го интересуваха.

— Готова ли си? Направих резервация за седем и половина в ресторант, който момичето от хотела ми препоръча като един от най-добрите в Лексингтън.

— Крейг… ще имаш ли нещо против, ако вечеряме тук?

— Не разбирам?

— Ти спомена, че предпочиташ свинско печено. Видях, че имам пържоли във фризера, и реших, че е по-добре аз да ги приготвя, отколкото да рискуваме с някой от ресторантите в града.

— Не знам какво да кажа…

— Може би, че е време да поднеса ордьоврите?

Крейг досега беше канен на вечеря само от своите приятели Бил и Клорис Мейсън. След катастрофата, при която бяха загинали „родителите“ му, сам приготвяше храната си и обикновено предпочиташе полуготовите продукти. Предложението на Дженифър да останат в нейната къща, беше повече от това, което си бе мечтал, и трудно би могъл да й откаже.

— Добре, оставаме тук. С какво да ти помогна?

— Чудесно, мисля, че първо трябва да се обадиш, за да отмениш резервацията си, а след това можеш да отвориш виното.

Тя му посочи бутилката „Каберне Совиньон“ в единия край на масата.

— Връщам се след минута, само да сложа цветята във вазата.

Крейг я изчака да излезе, преди да отиде до телефона. Чувстваше се объркан от промяната на плановете му за вечерта. След като толкова трудно я бе убедил да излязат заедно, сега изведнъж Дженифър го посрещаше с предложение да останат в дома й и да вечерят до разпалената камина — нещо, което не знаеше как да тълкува.

Позвъни в ресторанта, отмени резервацията и се зае с бутилката. С точни движения нави тирбушона и с рязко дръпване извади тапата. Наля на дъното на едната чаша от тъмночервената течност и я поднесе към устните си.

Не беше експерт, но му се стори, че виното не е далеч от момента, когато щеше да се превърне в оцет. Все пак напълни и другата чаша и тръгна към кухнята.

Дженифър подскочи от изненада, когато го видя да се появява на вратата, и изтърва една роза на пода.

— Ох, изплаши ме!

Ръцете й трепереха силно и тя ги скръсти пред гърдите си, опитвайки се напразно да наложи волята си. Крейг й подаде едната чаша.

— Искаш ли да ти помогна с нещо?

— Не… остави виното на масата, ръцете ми са мокри.

Той се наведе, вдигна падналото цвете и го постави във вазата.

— Защо си толкова нервна, аз ли съм причината?

„Господи, видял е ръцете ми!“ Дженифър трудно намери подходящи думи, за да му отговори.

— Не, няма такова нещо, сама съм си виновна. Напоследък не се храня редовно и това ми се отразява.

— Тогава нека ти помогна и да започваме по-бързо. Кажи ми какво има да се прави?

Крейг свали сакото си, закачи го на един от кухненските столове и запретна ръкавите на ризата си.

— Понасяш ли миризмата на чесън?

— Да, не ми пречи.

— Тогава вземи тази дървена купа и смачкай вътре няколко скилидки.

Крейг бързо се справи с тази задача и пожела да свърши нещо друго. Дженифър го накара да сложи подправки на салата и да я разпредели в чинии, а тя включи фурната и пъхна вътре пържолите.

Крейг отвори летящата врата на кухнята и пренесе готовата салата, а после и чашите с вино на малката маса до камината. Дженифър настояваше, че трябва да наблюдава печенето на месото, но той я принуди да дойде в дневната и да започне да се храни. Двамата седнаха един срещу друг и Крейг вдигна чашата си.

— За жената, която е приготвила тази прекрасна вечеря и романтична обстановка.

Дженифър го погледна стреснато и едва не изтърва вилицата си.

— Но аз не съм искала…

„Господи, какво си мисли той? Искам само да му е приятно, но не и романтично…“

Погледна белоснежната покривка, ръчно изработените чаши от кристал, огъня в камината и разбра, че ако трябва да обвинява някого, то „виновникът“ е самата тя. „Обстановката наистина е романтична, а той сигурно ме взема за някоя отчаяна нещастница, която се хвърля на врата на първия срещнат мъж!“

— Искаш да ми кажеш, че съм изтълкувал всичко това погрешно?

— Крейг, моля те, чувствам се ужасно!

— Но защо? — усмихна се той. — Аз би трябвало да се чувствам така.

— Крейг, искам да знаеш, че в този момент нямам намерение да се обвързвам с никого. Това е причината да ти кажа, че не съм целяла да създам романтична, а само приятна атмосфера.

Дженифър си спомни за месото във фурната, а това беше и добър повод да излезе от дневната.

— Извини ме, отивам в кухнята, ще се върна след минута.

Крейг замислено разтърка челото си, опитвайки се да разбере какво става с нея. Не беше й дал и най-малък повод да смята, че е дошъл да я прелъсти, а тя трепереше от нервност. „Как да започна разговор за семейство Мичел, след като не оставаме дори и минута заедно?“ След като разбра, че „минутата“ на Дженифър ще трае доста по-дълго, Крейг се изправи и започна да оглежда стаята. Погледа му привлече голяма снимка в сребърна рамка, поставена на лавицата с книги. Приближи се, за да я разгледа по-отблизо. На нея имаше не особено привлекателна млада жена, облечена в булчинска рокля, и симпатичен, усмихнат мъж, който я беше прегърнал през кръста. Както на всички сватбени фотографии, можеше да види как щастието струи от лицата на брачната двойка.

Дженифър влезе в дневната и забеляза интереса му към снимката.

— Твои приятели или роднини? — попита Крейг.

— Не — отвърна тя, опитвайки се да преодолее тежестта, която се образува в гърдите й. — Това съм аз.

— Ти си омъжена?!

— Не, вече съм вдовица… Дейвид е мъртъв.

— Съжалявам — рече механично Крейг, като се мъчеше да асимилира всичко, което се беше случило между тях, през призмата на това, което беше научил току-що.

Дженифър наблюдаваше реакцията му. „Съжалявам“ не бе искрено, а изречено повече с облекчение.

— Това се случи отдавна.

— Да, предполагам, много си се променила — каза той, обръщайки погледа си отново към снимката.

Дженифър методично разпредели готовите пържоли и гарнитурата от варени картофи в чиниите.

— Аз съм живо доказателство за напредъка на съвременната медицина…

Тя замълча за момент, но Крейг не попита нищо, страхувайки се, че така само ще попречи на нейната изповед.

— Бяхме се оженили с Дейвид само преди седмица и заминахме на меден месец в Швейцария. Цял ден бяхме карали ски и когато слизахме по пътя към хотела, една кола се завъртя и ни удари. Дейвид почина още там, а аз оживях, но през последните две години претърпях няколко пластични операции. Хирурзите се постараха, но все пак доста се различавам от това, което бях преди.

Дженифър говореше с монотонен и лишен от емоции глас. Крейг искаше да се изправи и да я прегърне, но знаеше, че тази негова постъпка ще разруши крехкото равновесие, което се беше създало между тях.

— Дженифър, ако искаш, мога да си тръгна?

Тя вдигна очи и срещна загрижения му поглед. Крейг й предлагаше само своето приятелство — нещо, от което сега имаше особена нужда.

— Не, остани… — опита се да се усмихне окуражително. — Какво ще правя сама, а и още не си опитал печеното.

Той въздъхна с облекчение, защото нямаше никакво желание точно сега да си тръгне. Пресегна се през масата, хвана ръката й и леко я стисна.

— Искаш ли да ми разкажеш за него?

Дженифър импулсивно поклати глава, макар че в действителност й се искаше да му разкаже за Дейвид. Отдавна не беше споменавала името му нито пред родителите, нито пред приятелите си. Знаеше, че те я обичат и искат да намалят страданието й, но прекалено им внимание я караше да се затваря в себе си. Никой не разбираше, че Дейвид беше станал част от живота й още през училищните години.

Крейг пусна ръката й и допълни двете чаши с вино.

— Имаш ли нещо против, ако аз ти задавам въпроси? — колебливо я попита.

Самият той често изпитваше огромна нужда да поговори с някого за съдбата си.

— Стига да приемеш факта, че няма да отговарям на всичките ти въпроси.

— Добре, но нека вечеряме. Не искам да ти преча да се храниш.

Крейг не беше сигурен дали нервността й се държи на неговото присъствие или наистина на нередовното хранене, но реши да отстъпи за момент на неутрална територия, чувствайки, че навлиза прекалено много в личния й живот.

— Ако искаш, можеш да ми разкажеш за кобилите, които си купил?

Крейг, който дъвчеше парче месо, едва не се задави.

— Знаеш ли, не обичам да смесвам удоволствието от прекрасната храна с бизнес проблемите. Нека оставим това за друг път.

— Тогава за какво искаш да говорим?

— Можеш да ми разкажеш за детството си?

Дженифър се усмихна.

— Няма нищо забележително, което да ти кажа. Преди да се запозная с Дейвид, тренирах спортна обездка и дори си мечтаех да участвам в олимпийските игри.

— Участвала си в състезания?!

— Да, но това беше отдавна. Повече от три години не съм яздила.

Тя вкуси от пържолата и с изненада откри, че храната има прекрасен вкус — нещо, което отдавна не беше й се случвало.

— Аз пък никога не съм яздил кон за удоволствие.

— Така ли?!

— Да, работата в ранчото невинаги е удоволствие.

— Ти притежаваш ранчо?! Къде?

— Оклахома.

— Ти си първият човек от този щат, с когото се запознавам. Как изглежда Оклахома?

— Много по-различно от тук. Тук има хълмове и всичко е зелено, а там е равно и докъдето ти стига погледът, се вижда само разорана земя.

— Какво отглеждаш в ранчото си?

— Телета. Има и няколко газови находища, които сега започнах да разработвам.

— Затова си решил да започнеш отглеждането на породисти коне, нали?

— Да, никой в района не го прави и мисля, че ще имам успех. — Крейг отново допълни чашите. — На колко години си, Дженифър?

— На двадесет и три, защо?

— Мислех си, че си се омъжила много рано.

Тя се изправи и започна да събира празните чинии.

— Тогава ми се струваше като нещо нормално.

Крейг също се надигна, за да й помогне. Отидоха в кухнята и той започна да приготвя кафе, а Дженифър подреди чиниите в машината за миене на съдове. Върнаха се в дневната и седнаха в двата фотьойла до камината, потъвайки в мълчание.

— Срещнах Дейвид в колежа… — започна Дженифър с леко треперещ глас. — Вече две години бяхме заедно, когато той получи предложение да се дипломира в „Джорджтаун Юнивърсити“ — нещо, което щеше да ни раздели. Семействата ни бяха против, но ние предпочетохме да се оженим, вместо да разчитаме, че връзката ни, въпреки разстоянието, ще си остане същата.

— Какво учеше Дейвид?

— Международни отношения. Искаше да работи извън страната и дори можеше да стане посланик, защото родителите му имаха сериозни познанства във Вашингтон.

— Сигурно са понесли много тежко загубата му?

— Да, той беше единственото им дете.

За първи път Дженифър погледна мъката си от друг ъгъл. Никога не беше си задавала въпроса как ли са го преживели родителите на Дейвид. Страданието и болката й постепенно щяха да се разсеят, но те бяха възрастни хора и завинаги щяха да останат сами, мислейки всеки ден за загубата на единствения си син.

През следващите часове Дженифър сподели с Крейг това, което дълго време таеше в душата си и не беше го споделяла дори с майка си. Оказа се, че тя не е обсебена от миналото си, а просто е много потисната от мислите за трагедията, която беше преживяла. Дженифър копнееше да заживее нормално, но не знаеше как да направи първата крачка. От мига, в който най-после разкри проблемите си, тя изведнъж се преобрази. Ръцете й спряха да треперят. Сините й очи вече не гледаха постоянно към пода. На моменти те се навлажняваха от непреглътнати сълзи, но после проблясваха от изблици на радост и щастие.

Когато дървата в камината за трети път започнаха да загасват, Крейг се изправи. Наближаваше полунощ, а времето и за двамата беше отлетяло неусетно. Дженифър го изпрати до вратата и закачливо докосна ухото му, докато той се обличаше.

— Проверявам дали не съм го изкривила от безкрайния си монолог. Ти излезе много търпелив слушател.

— Е, има ли разлика?

— Мисля, че това е леко прегънато.

— Нима ще ме оставиш с различни уши! Трябва да коригираме другото утре вечерта, какво ще кажеш?

Крейг таеше надеждата, че най-после ще може да я попита нещо повече за семейство Мичел.

— Искаш ли отново да ти опека месо?

— Не, може и да излезем някъде.

— Мога да приготвя и нещо различно?

Зад привидното равнодушие на Дженифър се криеше искрено желание да се срещнат отново.

— Седем часа?

— Добре, ще те чакам.

Крейг й пожела лека нощ и тръгна към колата си.

Дженифър отново долепи челото си до прозореца на входната врата и гледа в тъмнината, докато червените светлинки на стоповете напълно изчезнаха. Нещо в душата й се беше стоплило, животът й се беше променил само от това, че беше споделила миналото си с мъж, когото познаваше от няколко часа.