Джорджия Боковън
Дългият път към дома (14)

Четиринадесета глава

Крейг лежеше с ръце под главата си и от леглото наблюдаваше оранжевото зарево на залеза. Слънцето обагряше стените на стаята, променяйки цветовете им всяка минута.

Както винаги, Агнес се беше оказала права. Когато се върна и го видя как изглежда, веднага го изпрати в кревата. Не беше сигурен колко време е спал, но вероятно бяха изминали няколко часа, защото до обонянието му достигаше невероятно апетитна миризма, идваща от кухнята.

Спазвайки указанията на доктор Витрейл, Крейг бавно се надигна, изчака няколко секунди и едва тогава се изправи. Изпитваше силно желание да прекара малко време насаме с Агнес. С намерение да слезе в кухнята стъпи на най-горното стъпало на стълбището, но веднага се закова на мястото си. Отдолу се чуваше силен и ядосан мъжки глас, който отекваше из цялата къща.

— Аз имам право да знам какво става тук!

Последва отговор от женски глас, но думите бяха изречени толкова тихо, че Крейг не успя да ги чуе.

— Писна ми от всичко това! Искам да знам, смятате ли да позволите на този нещастник да остане тук и да си пъха носа в бизнеса на фермата?!

Женският глас се повиши с няколко децибела и вече се разбираха отделни думи.

— … не можеш… у дома… права…

— Но той през живота си не е виждал породист кон, а ти му позволяваш да остане тук. Този мой брат ще излезе най-хитър от всички нас. Само с един дарен бъбрек той удари джакпота!

— Говори… тихо… чуе…

— Изобщо не ме е грижа дали ще ме чуе. Нима твърдиш, че Крейг се е върнал след толкова години единствено за да помогне на татко? Какво знаеш за него? Никой от нас не знае нищо за него? Ти проверяваш биографията и искаш препоръки дори от хората, които през лятото боядисват оградата.

— … което трябва да знам.

Крейг дочу стъпки, обърна се и видя, че Кайл е застанал зад него.

— Шумни са, нали? — отбеляза той, очевидно раздразнен от поведението на Ендрю.

— Тъкмо си мислех дали да не сляза в кухнята, за да си побъбря с тях.

— На твое място не бих го правил. Единственият човек, който може да се разбере с Ендрю, е мама.

— Разбирам, че той не е особено очарован от моето завръщане.

— Отдавна исках да ти го кажа. Трябва да знаеш едно нещо — Ендрю вече си мисли, че Мичел Фарм му принадлежи.

— А не забравя ли Франк?

— Откакто татко се разболя преди няколко години, той пое управлението на фермата. Сега ще му е много трудно да свикне с мисълта, че татко ще оздравее.

— Не виждам да има голям избор.

Кайл сведе глава.

— Ендрю не се тревожи толкова от татко, колкото от теб…

— Защо би могъл да смята, че аз съм заплаха за него?

Момчето го погледна учудено.

— Как защо? Сега ти си най-големият син.

— Но той не може да се бои, че Франк и Агнес ще го изритат, само защото аз…

— Ендрю дълбоко вярва в традицията. Веднъж чух как Ричард го попита защо още нямат деца, а той му отговори, че не искал някакво хлапе да му се мотае из краката, докато още не е получил фермата по закон.

Крейг се замисли върху думите на Кайл, но отдолу отново се чу гневният глас на Ендрю:

— В никакъв случай няма да му позволя да получи част от фермата! Прекалено много години съм бил в тази ферма, работил съм денонощно и нямам намерение да я деля с някакъв проклет каубой, само защото той е късметлия, че има същата кръвна група като татко!

— Каква мелодрама — отбеляза иронично Кайл.

— Според мен той изглежда решен на всичко.

— Да, но няма никакви основания за претенции. Ти си най-големият син и ако мама и татко поискат още утре да ти завещаят фермата, те могат да го направят.

Крейг погледна брат си, учуден от надеждата в гласа му, че това би могло да се случи.

— Не знам какво да кажа Кайл. Ако Ендрю наистина е решен на всичко, нещата могат да стигнат и до съд.

— Но няма да постигне нищо, това е фамилна традиция.

— Но той е прав, защото целият му живот е преминал тук.

— Ако Ендрю получи фермата като наследство, смятай, че това ще е краят! — процеди ядно Кайл. — Това е една от причините мама и татко толкова да се зарадват, когато се върна. Перспективата Ендрю да поеме фермата ги плашеше.

— Те ли ти го казаха?

— Не, но… аз знам.

— Как можеш да бъдеш сигурен?

— Аз слушам всичко, което се говори, и после само обобщавам фактите. Преди татко да се разболее, често спореха с Ендрю как да бъдат вършени различните неща. Проблемът на Ендрю е, че той мисли как да спечели най-много пари сега, а бъдещето изобщо не го интересува.

От долния етаж се чу трясък от затворена врата, а после настъпи тишина. Кайл тръгна надолу, но Крейг го хвана за ръката.

— Може ли да те помоля да ни оставиш насаме с Агнес? Искам да поговоря с нея.

Кайл се обърна и мушна ръце в джобовете на дънките си.

— Добре, но не се увличайте, защото умирам от глад. Впрочем, кога ще започнеш да я наричаш „мамо“?

Крейг учудено го погледна. Той беше само на шестнадесет години и виждаше света в черно и бяло — нюансите на сивото щяха да дойдат много по-късно.

— За някои неща има нужда от време — отвърна му, макар че желаеше да има и някакъв друг отговор.

Кайл разочаровано сви рамене и се отправи към спалнята си.

Крейг завари Агнес да почиства салата на мивката. Тя му хвърли само един поглед и продължи да върши работата си.

— Ти чу всичко, нали?

— Да.

— Съжалявам, че трябваше по този начин да научиш какво мисли Ендрю за твоето завръщане, но това рано или късно щеше да ти стане ясно.

— Не бих казал, че щях да реагирам по друг начин, ако се намирах на неговото място.

Агнес се усмихна вяло.

— Е, слава богу, ти си последното изчезнало дете на семейство Мичел и няма да имаме възможност да разберем как ще реагираш.

Тя извади от шкафа кухненски нож и започна бързо да реже доматите на равни кръгчета.

— Мислиш ли, че ще му помогна, ако му кажа, че нямам намерение да оставам и да управлявам Мичел Фарм?

— Как можеш да твърдиш, че нямаш никакво отношение към фермата, когато дори не си я разгледал?

Крейг остана толкова изненадан от този въпрос, че не можа веднага да й отговори. От всички членове на фамилията очакваше Агнес най-много да се бори за правата на Ендрю.

„Може ли да съм я подценил? Възможно ли е да не е лоялна към всички свои деца? Или Кайл е прав — тя се страхува, че Ендрю ще разруши фермата, и предпочита да я остави в ръцете на човек, когото познава едва от една седмица?“

— Аз имам свой живот в Оклахома. Мисля, че скоро ще трябва да се завърна там.

— Но ти имаш наследство в Кентъки.

— Също и Ендрю.

Агнес стоеше с гръб към него и това не му позволяваше да види лицето й. Но нервността и по-бавните й движения го караха да мисли, че нещо не е наред. Крейг пристъпи към нея. Чувстваше, че тя има нужда някой да я прегърне, но не можеше все още да си позволи тази близост.

— Не виждам причина, поради която вие двамата…

— Напротив, има една много сериозна причина. Ендрю никога няма да ме приеме като свой брат.

— Ако му бъде казано, че няма друг избор, той трябва да свикне с тази мисъл.

— Не мога да разбера защо всеки се опитва да ме накара да хвана Ендрю за гърлото и да му отнема наследството, когато аз нямам никакво намерение да го правя.

— Не мога да разбера как, след като си прекарал само една седмица тук, решаваш, че твоето бъдеще не е свързано с фермата. Това е прекалено важно решение, което изисква много повече време!

— Агнес, ти избягваш въпроса ми.

Тя обърна глава към него и Крейг видя, че в очите й има сълзи. Това, което бе изписано на лицето й, не можеше да се изрази с думи. Противопоставянето на нейните двама сина я разкъсваше вътрешно.

— Фермата трябва да оцелее — прошепна едва доловимо.

Колко често беше чувал тези думи от Макс и Уинона. Според тях фамилната земя трябваше да бъде запазена за следващите поколения на всяка цена. Липсата му на загриженост и безразличието му към бъдещето обезсмисляше живота им.

Крейг се наведе и я целуна леко по бузата. Сега не беше моментът да й обяснява колко е свързан с Оклахома и че не е дошъл тук да търси наследството си.

— Защо не оставим този разговор за друг път. Кайл ми спомена, че бил много гладен.

Агнес се усмихна през сълзи и погали косата му.

— Господи, колко много приличаш на баща си!

На Крейг не му даде сърце да й каже, че същото беше чувал хиляди пъти и от хората, който познаваха Макс Темпълтън. Той отвърна на усмивката й и преодоля смущението си, вземайки я в прегръдката си.

 

 

Дженифър влезе в сградата на банката и извади ключа за сейфа от чантата си. Няколко минути по-късно тя остана сама в малка стаичка, а пред нея на масата имаше обемиста метална кутия. Отвори я колебливо и започна да изважда различните документи, сребърните долари от баба й, докато най-накрая стигна до старинна кожена торбичка. Внимателно изсипа съдържанието й и веднага забеляза пръстена със синьо-белия диамант. Пъхна го в чантата си и започна да прибира обратно останалите бижута. Огърлицата от изумруди се намираше в специална оригинална кутия. Дженифър не я беше виждала отдавна и бе очарована от разкрилата се пред очите й красота. Бижуто се състоеше от златно синджирче, в средата му имаше голям скъпоценен камък, а от двете му страни — два по-малки диаманта. То сякаш беше направено специално за Никол. Един ден щеше страхотно да подхожда на нейната мургава кожа и на тъмните й очи. Изведнъж Дженифър започна да се колебае дали да продаде тези украшения. Тя дори не познаваше жените, които ги бяха носили. Бижутата й бяха завещани, но не й принадлежаха. Не можеше да продаде нещо с толкова лека ръка, без дори да попита майка си. Все някога трябваше да намери начин да каже на Никол как и защо я е лишила от част от наследството й. Извади пръстена от чантата си, върна го в металната кутия и заключи сейфа.

От фоайето на банката позвъни на майка си и я помоли да се срещнат за обяд. Половин час по-късно седна на една маса в задната част на любимия си ресторант, за да не бъде забелязана от приятелите на баща си. След пет минути Агнес пристигна, Дженифър я забеляза и й махна с ръка.

— Какво е това важно нещо, за което не можа да ми кажеш по телефона? — попита тя веднага щом седна срещу дъщеря си.

— Защо първо не обядваме, а после да говорим?

— Имам време само за едно кафе. Трябва да посетя баща ти в болницата, а после да пазарувам за вечерята.

— Каква вечеря?!

Агнес въздъхна отегчено.

— Изглежда, че не си говорила с Ричард тази сутрин. И тримата сте поканени на вечеря.

Лицето на Дженифър промени цвета си.

— Но, мамо, аз не мога…

— Дженифър, това не е молба. Настоявам да дойдеш!

Не бе характерно за Агнес да дава заповеди. Тя винаги намираше деликатен начин да изразява желанията си. Явно пристигането на Крейг я беше променило напълно.

— Мамо, защо се държиш така?

— Защото искам най-после всички да се съберем, Крейг да ви опознае по-добре, а и вие да опознаете него.

— Но…

— Това вече е решено. Кажи ми сега защо ме извика?

Дженифър се готвеше отново да спори върху поканата за вечеря, защото нямаше никакво намерение отново да се среща с Крейг, но решимостта в очите на майка й я накара да размисли. Тя прокара ръка през косата си и се опита да се откъсне от един, за да се концентрира върху друг проблем.

— Искам твоето позволение да продам диамантения пръстен и изумрудената огърлица, които получих от прабаба.

Агнес примигна от изненада.

— Това пък защо ти е притрябвало?

— Трябва да събера голяма сума пари колкото се може по-скоро.

— Дженифър, в какво си се забъркала този път!?

Дженифър не знаеше как да й отговори, защото бе дала обещание на Ричард да запази тайна.

— Съжалявам, мамо, но не мога да ти кажа…

Агнес опря лакти на масата и се приведе към нея.

— По дяволите, Дженифър! Ще ми кажеш веднага! Ти няма да се решиш да продадеш семейните бижута, освен ако нещо сериозно не се е случило. Вече ме замеси в това и си длъжна да ми кажеш цялата истина!

За първи път Дженифър чуваше майка си да й говори толкова грубо и това напълно я обърка.

— Но аз обещах на Ричард…

— Ричард да върви по дяволите!

— Господи, какво ти става, защо говориш така?!

— Защото достатъчно време съм била толерантна към този мъж, а той изобщо не го заслужава! Искам да ми кажеш веднага защо са ти необходими тези пари!

Дженифър гледаше майка си, раздвоена между лоялността към съпруга си и собствената си гузна съвест.

— Бащата на Ричард ще загуби фермата си, ако до няколко дни не плати дълга си от двеста и петдесет хиляди долара.

— Какви са тези глупости! Как може Том Мартиндейл да дължи такава голяма сума?

— Заложил е тези пари на конните състезания. Ричард каза, че го е направил заради мен…

— Това пък какво трябва да означава?

— Изглежда, че Том през целия си живот е завиждал на татко.

Агнес тъжно поклати глава.

— Дженифър, през последните десет години ти се интересуваше единствено от себе си — от това как да забравиш болката си и сега гледаш на живота като щраус, който е заровил главата си в пясъка. Отдавна е време да се изправиш и да се огледаш наоколо. Не мога да повярвам, че Том Мартиндейл е способен на такава постъпка. Как би могъл да рискува толкова пари на хазарт, когато знам, че е напълно доволен от работата си и от конете, които отглежда?!

— Но Ричард каза, че той е имал намерение да използва парите за купуването на нови елитни кобили.

— Това е чиста лъжа! С тези пари не може да купи и половин кобила. Ти говориш така, сякаш не си израсла във фермата!

Дженифър осъзна, че в думите на майка й има прекалено много истина. Винаги беше вярвала безусловно на Ричард, без дори да му зададе един въпрос. „Може ли през тези седем години той само да ме е използвал?“

— Но защо тогава го е направил?

— Мисля, че трябва да зададеш този въпрос на Ричард.

— Какво искаш да кажеш?

— Че той не е мъжът, за когото го мислиш.

Думите на майка й напълно съвпадаха с тези, които Крейг й бе казал вчера. „Как е могъл да го направи? Говорили са за мен и Ричард зад гърба ми!“

— Какво друго ти е казал Крейг?

Лицето на Агнес изразяваше искрено учудване и Дженифър разбра, че си е направила погрешен извод.

— Какво общо има Крейг?

— Нищо, направих грешка…

Агнес се взря в очите на дъщеря си.

— Има нещо между двама ви, което ти криеш от мен.

— Какво искаш да кажеш?!

— Още първия ден забелязах, че се гледате много особено.

— Бях само учудена, че той толкова прилича на татко.

— Не съм много убедена в това, което казваш.

— Тогава попитай Крейг…

Агнес отегчено разтри слепоочията си.

— Чувствам, че около мен духа ураганен вятър, който толкова променя всичко, че не знам как да реагирам.

Дженифър искаше да й каже нещо окуражително, но така и не успя да намери подходящите думи.

 

 

Докато Крейг се приготвяше за неочакваната вечеря, на която Агнес го беше поканила, за първи път погледна в огледалото голямата червена ивица на хълбока си. Освен този белег и нуждата му да спи повече, засега не чувстваше други странични ефекти от операцията. Избръсна се, сложи си афтършейв и прокара няколко пъти гребена през все още мократа си коса. После уви една хавлиена кърпа около бедрата си и излезе от банята. В коридора се натъкна на Кайл, който веднага любопитно започна да изучава тялото му.

— Ей на това се казва белег!

Крейг се засмя на нескритото възхищение в гласа му.

— Белегът си го бива, но най-чудното е, че толкова бързо се възстанових след операцията.

— Това е така, защото тялото ти беше в много добра форма. Какво правиш, за да го поддържаш, тежести ли вдигаш?

Крейг рядко обръщаше внимание на тялото си и намираше физиката си и добре очертаните си мускули за природна даденост. За да не разочарова брат си, не му каза, че прекарва петнадесет часа зад бюрото си, и кимна с глава.

— В сградата, в която работя, имаме гимнастически салон и, когато намеря време, отивам да се поотпусна.

Не знаеше вече как да се държи пред по-малкия си брат. Ендрю го мразеше, а Кайл — напротив — го мислеше за герой и го издигаше на неподходящ за него пиедестал. Той отвори вратата на спалнята си и се обърна назад.

— Кажи на Агнес, че ще сляза да й помогна веднага щом се облека.

Кайл вдигна рамене и тръгна надолу по стълбите, удряйки по въображаеми барабани и тананикайки си някаква мелодия.

Крейг влезе в стаята си и първото нещо, което забеляза, беше, че костюмът, който бе избрал да облече тази вечер и преди това беше захвърлил на леглото, сега бе изгладен и закачен на вратата на гардероба. „Агнес! Няма кой друг да го направи.“ Тя беше майка, която отчаяно се бореше да запази семейството си. Не можеше да й помогне, но искрено й съчувстваше. Агнес се намираше в губеща позиция, защото въпреки усилията й, нейните двама сина никога нямаше да бъдат приятели, а съперници и врагове.

Крейг бе дошъл в Кентъки да дари най-ценния подарък на баща си, да му подари живот, но това не се оказа толкова просто, колкото си го беше представял. Вместо с появяването си да обедини семейството, да го направи по-силно и сплотено, сега той започваше да се чувства като виновник за неговото разпадане.

Отказа се от костюма, който беше изработен при един от най-престижните дизайнери в Оклахома, страхувайки се да не събуди с него подозрението на роднините си. Предпочете спортен кафяв панталон и бледожълта риза с къс ръкав. Гледайки отражението си в огледалото, мислено отговаряше на въпросите, които очакваше да му бъдат зададени по време на вечерята. Чувстваше се така, сякаш не отиваше на вечеря със семейството си, а на подсъдимата скамейка, където трябва да даде показания.

По настояване на Агнес Крейг пое функциите на домакин и посрещаше гостите още от вратата. Първи пристигнаха Сибил и Ендрю. Това беше и първият път, когато тримата се срещаха след деня на операцията. Докато вече бе свикнал с омразата в очите на Ендрю, не знаеше как да реагира на страстните погледи, които скришом му хвърляше Сибил.

Поздрави ги любезно. Ендрю кимна мрачно и измърмори нещо като „добър вечер“ под носа си. Сибил се спря и оправи възела на вратовръзката му.

— О, Крейг, толкова се радвам отново да те видя. Но защо си застанал на вратата, не трябва ли да си в леглото?

Тя наблегна на думата „легло“, заслепи го с широката си усмивка, а след това последва съпруга си, оставяйки зад себе си облак от аромат на скъп парфюм.

Пред къщата спря последен модел мерцедес и иззад волана слезе Ричард. Той заобиколи от другата страна и докато отваряше вратата на Дженифър и Никол, погледът му остана прикован в Крейг. Тръгвайки към входа, Ричард нарочно сложи ръката си на кръста на Дженифър, за да провери реакцията му. „Кучи син, само слепец няма да види, че той я желае!“

Чувството му на триумф, че изцяло контролира ситуацията, го караше да не обръща внимание на острата болка, която разрязваше стомаха му. Но в съзнанието му проблесна една мисъл, който го накара да почервенее от яд. „Щом Крейг си позволява да я гледа така, отношенията между него и тази мръсница Дженифър сигурно са се задълбочили. Тя може да ми се изплъзне от ръцете, преди да съм осъществил плановете си!“ Още по-силна болка го накара да се разкашля. „Няма да й позволя да го направи! Не и преди да ми донесе парите, които ми трябват!“

Никол го откъсна от мислите му, хващайки го за ръката.

— Виж, татко, виж! Нали бях права? Вуйчо Крейг изглежда точно като дядо!

Ричард стисна малко по-силно ръчичката й.

— Недей да крещиш, Никол, не е необходимо хората от съседния щат да те чуят!

Крейг ги поздрави, отвори им вратата, но само Никол му отговори. Дженифър и Ричард преминаха покрай него, все едно че не съществуваше. Момиченцето неочаквано спря и дръпна майка си за лакътя.

— Мамо, аз винаги целувам вуйчо Кайл и вуйчо Ендрю, трябва да го направя и с вуйчо Крейг.

Дженифър поклати глава и се усмихна.

— Никол за своите години има прекалено силно развито чувство за морал. Дори куклите си обича по един и същ начин и няма любима.

Крейг вдигна очи и с изненада забеляза, че в погледа на Ричард вече нямаше гняв и омраза, а само любопитство. Той докосна жена си по рамото.

— Възпитала си я много добре, скъпа.

— Благодаря.

Дженифър последва Никол и двамата мъже останаха сами.

— Е, Крейг, колко време смяташ още да останеш в Лексингтън?

— Все още не съм решил.

— Късметлия си, че имаш такава работа, която да позволява дълги отсъствия.

— Да, така е.

— Извини ме, но не мога да си спомня какво работеше точно.

— Това вероятно е, защото никога не съм казвал.

Ричард едва не се задави от яд.

— Да, това е много основателна причина.

— Не е ли време да се присъединим към останалите?

Ричард направи жест с ръка.

— След теб.

Вървейки зад Крейг, той имаше възможност да го изследва, внимателно оглеждайки дрехите и обувките му. Собственият му гардероб струваше няколко хиляди долара, а облеклото бе негова слабост и го считаше като начин да изпъква над простолюдието. Остана изненадан, че костюмът на Крейг не беше от магазин за конфекция, а сигурно бе специална поръчка. Прибави тази частица информация към това, което знаеше досега, готвейки се за предстоящата битка с Дженифър. Когато влязоха в дневната, забеляза с удоволствие омразата, която имаше в погледа на Ендрю. Това поне за момент накара болката в стомаха му да поутихне. „На този каубой му предстои труден път, докато намери мястото си в това семейство.“

Агнес, както обикновено, прекъсна приятните му мисли.

— Ричард, защо не се погрижиш тази вечер за бара? — Тя му посочи масата с бутилки до стената. — И те моля, не наливай ром в кока-колата на Кайл, колкото и да настоява той.

Момчето скочи от мястото си.

— Мамо, нали ти казах, че обърках алкохола с малиновия сироп!

Агнес го погледна, но не каза нищо повече.

Крейг прекоси стаята и седна на дивана до Ендрю.

— Агнес ми каза, че ти и Ричард утре заминавате за Мериленд.

Той се опитваше да завърже с брат си някакъв разговор и избра тази тема, тъй като на следващия ден в Балтимор щеше да се проведе дербито на Мериленд — едно от състезанията за най-престижното отличие „Тройната корона“.

— Нещо обичайно е някой от собствениците да присъства, когато конят му участва в такова важно състезание — отвърна Ендрю с неприкрит сарказъм.

Крейг игнорира подмятането му.

— Печелила ли е някога кобила „Тройната корона“?

Ендрю гръмогласно се разсмя.

— Ти сигурно си първият мъж от пет поколения Мичел, който не разбира нищо от коне.

Никол се приближи, седна до Крейг и сложи ръка на коляното му.

— Не се тревожи, вуйчо, аз ще те науча.

Той взе ръката й в своята и трябваше да се бори с невероятните, но прекрасни емоции, които го връхлетяха.

— Благодаря ти, Никол. Едва ли ще намеря по-подходящ учител от теб.

От отсрещния ъгъл на стаята Ричард зорко следеше тази размяна на реплики между двамата. Гледаше ги втренчено и веднага забеляза, че нещо ги свързва — нещо, което не можеше точно да определи… Нещо като пролетта и пухчетата, политнали от цъфналите тополи. Очите им, косата и дори цветът на кожата им изглеждаха еднакви. Въздухът около него се сгъсти и стана труден за дишане. „Между двама души не можеше да има толкова много случайни прилики!“

Макар че никога не беше казвал на Дженифър, Ричард доста отдавна знаеше, че Никол не е негова плът и кръв. В първите години на техния брак той упорито се бе вглеждал в лицето на всеки мъж, когото срещнеше, но накрая се бе отказал. Сега всичко си идваше на мястото. Точно когато се бе примирил с мисълта, че никога няма да научи името на бащата на Никол, мистерията беше разгадана.