Пени Джордан
Наказание целувка (9)

Осма глава

Отказа се от първоначалното си желание да отиде при Маркъс и направо да го попита защо не й е казал за завещанието. В главата й се въртяха объркани чувства и мисли. Маркъс би се присмял на лековерието й, че още има права върху къщата. Това щеше да я нарани още повече. От друга страна вече бе обещала на момичетата да остане. Преди малко, когато Изабел я унижи, тя почти бе забравила за своето обещание.

Не, не можеше повече да остане в къщата. Сега вече знаеше, че няма никакви юридически права. Но не бе лесно да отиде при Маркъс и да му каже това право в очите. Не можеше да понесе ново унижение. От друга страна, благоразумно реши да не предприема нищо прибързано. Нищо, което би попречило да изпълни обещанието си към Сузи и Сара. Освен това, продължаваше да разсъждава тя, в края на краищата, Маркъс можеше сам да й каже, че Девърил не е вече неин дом. Още нищо не бе споменал и това я караше да се надява, че нямаше нищо против завръщането й. Може би нейното присъствие му помагаше да се противопостави на Изабел и да не изпраща момичетата в пансион. Ако той наистина искаше да ги изпрати, би могъл да го направи значително по-рано.

Реши, че вместо да вечерят в обширната и студена столова откъм северната страна на къщата, могат да правят това в по-малката стая, където обикновено закусваха. Тя гледаше към градината, беше уютна и слънчева. Не можа да намери никъде хубавите ленени покривки, които помнеше от майката на Маркъс, и не сложи нищо върху полираната дъбова маса.

Следобеда се бе разходила из градината покрай цветните лехи, които Маркъс и майка му толкова много обичаха. Бе набрала букета, който сега украсяваше масата, поставен в една синя кана и правеше стаята още по-приятна.

Точно в осем Меги излезе от кухнята, спря пред вратата на кабинета и почука леко.

— След половин час ще вечеряме — каза тя на Маркъс, и преди той да реагира, изтича по стълбите към стаите на момичетата.

— След половин час ще вечеряме. Написахте ли си домашните?

— Почти — отговори Сузи. — Какво ще ядем? Страшно съм гладна!

— Задушени агнешки котлети — каза Меги. — Нещо, което знам от майка ви.

За момент настъпи тишина. След това Сара помоли внимателно:

— Разкажи ни още нещо за мама…

Меги видя нескритото любопитство в очите на момичетата. Имаше намерение да се преоблече преди вечерята, но се отказа. Придърпа един от дървените столове и каза замислено:

— Какво да ви разкажа… Тя правеше така, че всички да се чувстват добре. Трудно ми е да го обясня. Когато дойдох тук, малко след смъртта на моите родители, почти не я познавах. Чичо ми и тя не бяха женени, въпреки че отдавна живееха заедно. Не исках да идвам да живея тук. Майка ви изглежда разбра и изобщо не отвори дума за това — Меги спря и въздъхна. — Тя направи толкова много за мен, научи ме на толкова много неща…

— Затова ли ще останеш при нас? — попита Сузи, като сложи глава на дланите си, без да сваля поглед от Мери.

— Отчасти… — съгласи се Меги, след като размисли и реши, че няма нищо лошо в това да разберат, че се чувства задължена на майка им. — Отчасти и заради това, че дълбоко в себе си винаги съм искала да се върна… — допълни тя, като не желаеше да оставя у тях впечатлението, че се прави на светица. — Тъй като не съм омъжена и нямам деца, вие ще запълните една празнина в моя живот. Дано и аз успея да ви дам нещо от себе си.

Искаше да им обясни, че се надява на взаимност в отношенията. Не трябваше да мислят, че са й в тежест.

— Защо не си го направила? — попита Сузи. — Имам предвид — защо не си се омъжила?

— Не знам точно. — Меги потисна болката, която този въпрос предизвика у нея. — Изглежда никога не съм го искала…

— О, затова ли? — искрено се учуди Сара. — Сузи мислеше, че сигурно си била лудо влюбена в някого.

— Хайде, стига, умирам от глад! — каза Сузи, като прекъсна обясненията на Сара, изправи се и рязко избута стола назад. Той се преобърна и падна шумно на пода.

Меги почувства, че не й достига въздух. Внимателно постави ръка върху рамото на Сузи и тихо попита:

— В кого мислиш, че съм била влюбена, Сузи?

— Нямах предвид никого — отговори тя, без да се замисля. — Освен това беше доста отдавна, когато стана въпрос за теб. Помислих, че си заминала за Лондон, защото си била влюбена в някого, а Маркъс и дядо не са ти позволили да се омъжиш.

— Сузи! — упорстваше Сара. — Ти каза, че…

— Стига, де! — прекъсна Сузи по-малката си сестра. — Трябва да си измия ръцете. Изцапах ги с индиго. И твоите са изцапани. Хайде да слизаме! — Тя погледна към Меги, хвана сестра си за ръката и я задърпа навън.

Меги тръгна надолу по стълбите. Не беше нормално да подозира, че дори момичетата знаят за отношенията й с Маркъс. Спря се на първия етаж и влезе в стаята си. На леглото бе просната сиво-розовата копринена рокля, която бе решила да си сложи. Докосна материята и погледна памучната си блуза и полата, с която бе облечена.

Защо изпитваше глупавото желание да преживее отново разочарованието си отпреди години? Какво значение имаше за Маркъс дали е облечена в коприна или в парцали? Той не бе толкова глупав да се влюби в една жена единствено заради външния й вид. Ако е така, защо се бе влюбил в жена като Изабел? Толкова повърхностна и безсърдечна! Да изпрати двете момичета в пансион, само да не поема отговорност за тях.

Меги взе четката за коса и започна да се реши с такова настървение, че косите й запращяха, изпускайки искри статично електричество. Накрая тя преодоля суетата си и просто смени блузата с бледосин памучен пуловер, който отиваше на полата й. Една елегантна шарка минаваше по ръкава, но иначе пуловерът изглеждаше съвсем обикновен. Меги дори не подозираше каква мекота придава той на цялата й фигура. Тръгна по стълбите надолу.

Маркъс бе в кухнята и гледаше с недоумение голата маса. Беше леко раздразнен.

Меги се смути. Това бе мъжът, в когото бе влюбена! Искаше й се да отиде до него, да го докосне и той да види вълнението, което се отразяваше в очите й, по лицето й… Копнееше с един магически жест да отстрани всичко, наслоило се помежду им през годините. Искаше просто да му каже колко много съжалява за болката, която му е причинила. Най-силно желаеше да я погледне, да се усмихне, както някога и да я приеме като приятел. Не, това бе невъзможно. Дълбоко в себе си тя съзнаваше, че може би така е по-добре… От момента, в който той щеше да се ожени за Изабел…

— Доколкото разбрах, ти каза, че ще вечеряме в осем и половина — прекъсна той потока на мислите й.

— Да, всичко е готово. Реших, че е по-добре да вечеряме в другата стая. — Усети как лицето й започна да пламти, щом той я погледна. — Ако искаш, иди да седнеш, аз ще донеса вечерята.

Притесняваше се… Той тръгна към другата стая. Като го наблюдаваше колко трудно се придвижва, Меги помисли, че сигурно я обвинява, че го е накарала да дойде напразно до кухнята. Тя съзнаваше, че отдава прекалено голямо значение на дреболии, но от друга страна, мислеше за него и се грижеше да се чувства добре… Трябваше да настоява да си почива, да не работи толкова. Да направи така, че бръчките по челото му да изчезнат, да върне усмивката му… Помисли, че и тя самата има вина за мрачното му настроение, което не го напускаше.

Беше купила няколко пъпеша. Бяха сладки и сочни. Наряза ги и ги смеси с малко малини. Щеше да бъде изненада, подходяща точно за тази гореща юнска вечер.

Видя как веждите на Маркъс с учудване се повдигнаха, когато внесе плодовата салата. Мисис Несбит и временните й помощнички изглежда не си бяха правили труда да измислят изненади. Момичетата също бяха доволни.

— Пъпеш… Любимият ми плод! — възкликна Сара и загледа купата пред себе си с подкупващо детско нетърпение.

— Много са полезни за кожата — каза Сузи. — При този буламач, дето го ядем в училище…

— Някои момичета си носят храна от къщи — вметна Сара и добави: — Е, може би не тази седмица, но след някой и друг ден, когато нещата потръгнат, ще помислим и за това.

За нейна изненада, Маркъс се намеси:

— Меги ще си има достатъчно друга работа, за да трябва и да ви слугува. Ако искате да си носите храна от къщи, ще си я приготвяте сами.

Меги забеляза, че Сара искрено се обиди от неговата забележка. Спомни си в какво състояние бе излязла Изабел от кабинета на Маркъс и го оправда. Ако отношенията им бяха други, щеше да го дръпне настрана и направо да му каже да не си изкарва яда на момичетата. Не му бяха виновни, че се е изнервил заради гипса. Вместо това, тя каза, като се опитваше да успокои обстановката:

— Имам предложение. Ще ви помагам през първия месец да си приготвяте обяда. След това ще се справяте сами. Така ще научите някои полезни неща.

— Които ще ни послужат, когато се омъжим, нали? — намеси се Сузи иронично, правейки гримаса.

— Не си права. Всеки трябва да знае как да приготви нещо, без значение дали е мъж, или жена — отвърна Меги спокойно. — Както и да изглади риза или блуза — добави тя поучително, гледайки смачкалата яка на Сузи.

Като изядоха пъпеша, Меги стана да събере чиниите и да донесе другото блюдо. Маркъс погледна момичетата и каза:

— Сузи, Сара, помогнете на Меги.

За нейна изненада Сузи стана веднага, целуна бързо Маркъс по бузата и каза шеговито:

— Разбира се, господарю. Твоето желание е закон за нас.

Тон не се подразни. Усмихна се неловко и също така шеговито ги заплаши:

— Щяхте да видите вие, ако не ми беше гипсът!

— Какво да видим? Как ще занесеш чиниите в кухнята? — продължи да го дразни Сузи, разсмя се, взе и неговата чиния и ги понесе към кухнята, като подскачаше на един крак.

Атмосферата стана по-спокойна, но Меги все още бе твърде напраната, за да може да се отпусне.

Зарадва се, че момичетата харесаха агнешките котлети. В един момент Сара спря и, както беше с пълна уста, каза с цялата си детска наивност:

— Меги ни каза, че мама е готвила това ядене специално за теб и че много си го харесвал.

Меги бе забила глава над чинията и не смееше да погледне към Маркъс. Дали не си бе помислил, че е приготвила агнешкото специално за него? Чу го да казва, че наистина много обича задушени агнешки котлети, но пак не посмя да го погледне.

Не го погледна и когато чиниите бяха вече празни и отиде да донесе сладоледа, който бе приготвила следобед. Беше сложила малко мед и малини в него. Сузи и Сара казаха, че това е най-хубавото нещо, което някога са опитвали.

След това настъпи неловка пауза, през която и двете момичета гледаха към Маркъс. Меги стана и притеснено избута стола си назад. Не очакваше от него да я хвали или да й благодари. Той се обърна към момичетата и каза:

— Сузи, Сара, помогнете на Меги да измие чиниите.

Когато ставаше, лицето му се сгърчи от болка. За малко да се приближи и да му помогне! Личеше, че много го боли и тя прехапа долната си устна, за да потисне спонтанния си изблик на съчувствие.

Имаше машина за миене на съдове, но въпреки това момичетата й помогнаха да почисти масата и да разтреби. Докато те зареждаха машината, тя смля малко кафе.

— Мм… Колко хубаво мирише!

— Докато стане кафето, ще се кача горе да погледна северните стаи на втория етаж.

— Аха, искаш да видиш дали са подходящи да рисуваш в тях? — досети се веднага Сузи. — Ами да, всъщност те са съвсем празни. Има само някои стари мебели.

Не си позволяваше кой знае какво. Която и да е от четирите обширни стаи можеше да свърши работа, но, преди да я превърне в студио, трябваше да пита Маркъс. Не биваше да забравя, че къщата вече беше негова, а не нейна. Удивително бе как всичко се променяше при новите обстоятелства. Дали, ако знаеше истината по-рано, щеше да бъде толкова категорична в решението си да остане? Все пак и тя имаше право… Поне част от къщата й принадлежеше. Изобщо не мислеше така от алчност. Никога нямаше да й мине и през ум, че би могла да изкупи дяловете на братовчедките си или да ги продадат и да делят по равно. Не, това, което бе изгубила, не бе материално. Тази къща бе за нея като убежище, в което винаги би могла при случай да се завърне. Място, където имаше неизменното право да бъде, когато поиска. Бе изгубила своя дом. Чувстваше се като случаен гост, като натрапник.

Когато се върна в кухнята, помисли дали да не помоли Сузи или Сара да занесат кафето на Маркъс. Веднага след вечеря той бе отишъл отново в кабинета. Каза, че има работа.

— Значи няма да излизат с Изабел тази вечер — заключи Сузи, след като той тръгна. — Напоследък не са много често заедно. Дали не са се скарали?

— Това си е тяхна работа — прекъсна я Меги. — Ще му занеса кафето, а вие си довършете уроците.

Вероятно Маркъс бе казал, че има работа, за да намери повод да не се застоява край нея. Когато Меги влезе в кабинета, той стоеше прав до прозореца с гръб към вратата. Беше облечен небрежно, с едни и същи дрехи от нейното идване до сега: памучна риза с къси ръкави и изтъркани джинси. Единият крачол бе навит нагоре, заради гипса.

Той се обърна и я изгледа с досада, като я видя как се суети до вратата.

— Маркъс, ако имаш малко свободно време, бих искала да обсъдя нещо с теб.

По лицето му се появи горчива усмивка. Сърцето й се сви, като видя пренебрежителния му поглед.

— Да обсъдиш?! Това ще ти е за пръв път.

Тя виновно поруменя в отговор на справедливата му забележка. Винаги вършеше всичко на своя глава и никога не се вслушваше в съветите му.

— Става въпрос за моята работа — каза тихо тя и постави таблата с кафето върху бюрото. — Имаш ли нещо против да използвам една от северните стаи на втория етаж? Трябва да довърша две поръчки и…

— Защо ме питаш. Защо просто не се нанесеш и толкова.

Меги почервеня. Искаше да скрие истината, но знаеше, че лъжата ще излезе скоро наяве.

— Реших да те попитам — промълви тя. — Не знаех, че… Всъщност едва днес научих… Изабел ми таза, че дядо е завещал къщата на теб.

Той не реагира. Тя бе готова на всичко от негова страна — презрение, насмешка… Дори направо да я изгони, както някога… За нейна изненада той само попита:

— Изабел ли ти каза това?

— Да — отвърна Меги. Гласът й звучеше неуверено.

— Значи искаш да разбереш защо дядо е завещал всичко на мен, така ли?

— Не! — възрази Меги. — Разбира се, че не!

Той я гледаше с изненада. В погледа му имаше нещо странно: болка, гъта, ирония… Сърцето й се сви. Направи несъзнателно една-две крачки към него, без да разбира защо и спря.

— Знам, че имаш достатъчно причини да не ми вярваш — каза тя. Гърлото й бе пресъхнало. — Щом дядо е оставил къщата на теб, значи е имал достатъчно разумно основание. Аз не дойдох да говорим за това… Дойдох, за да…

— За какво? — попита той с неочаквано мек глас.

Тя го погледна и забеляза, че очите му се бяха променили. Изведнъж бяха станали по-тъмни и по-топли. Чертите на лицето му смениха обичайния си строг израз и извивката на устните му придоби по-меко очертание. Тя затаи дъх. Гледаше лицето на Маркъс, чувствените му устни… Изведнъж усети, че страстно желае да ги целуне, да ги докосне нежно с език, да го прегърне, докато…

— Меги…

Чу ясно името си, но сякаш през някаква пелена. Погледна натам, откъдето идваше гласът…

— За какво мислиш? Ти не си тук. Къде си? За твоя любовник ли мислиш?

Той бе толкова близо до истината, че тя вече не можеше да се контролира и почти изкрещя:

— Не! Аз нямам любовник! Аз…

Рязко спря. Той направи крачка напред, препъна се… Тя инстинктивно се спусна да му помогне и за миг той опря тялото си в нейното, след което се хвана здраво за ръба на бюрото. Бе се доближила толкова до него, че главата й докосваше рамото му, едната й ръка бе обхванала тялото му, а другата бе отпред на гърдите. В момента, когато той се хвана за бюрото, тя изведнъж почувства толкова силно близостта му, че щеше да припадне от вълнение.

Усети тръпчивия мирис на тялото му, който й подейства мигновено. Колко странно! Когато бе на седемнадесет години, във фантазиите й никога не се бяха появявали точно тези еротични усещания. Сега те направо я подлудяваха.

Той отдръпна ръката си от бюрото и, преди тя да осъзнае какво става, я прегърна. Притисна я силно към себе си и тя почувства напрежението на мускулите му. Фината материя на пуловера се плъзна по тялото й и плътният допир с нея й причини лека болка. Гърдите й бяха започнали издайнически да набъбват.

Наведе нервно поглед, неспособна да се контролира. Лицето й пламна. Пуловерът беше от съвсем тънка памучна материя и под него носеше само дантелен сутиен. Вместо да се почувства още по-освободена и възбудена, че тялото й реагира с такава готовност на импулсивното желание на Маркъс, изведнъж я обзе паника и тя направи опит да се отдръпне. Вдигна ръце пред гърдите си, но вече бе твърде късно да прикрие възбудата си. Погледът му се спря върху тях и той разбра всичко.

Меги забеляза игривите пламъчета в очите му и чисто мъжката му настоятелност. И тогава, за нейна изненада, той каза с неочаквано нежен глас:

— Много ми харесва пуловерът ти, Меги. Този нюанс на синьото страшно ти отива.

Трябваше да отговори, или да направи нещо, за да запази достойнство… Каза първото, което й хрумна:

— Благодаря ти. Само че с него ми е малко студено. И сега ми е студено…

Направи някакъв неестествен жест, за да подкрепи лъжата си, но Маркъс отговори с насмешка:

— Така ли? На мен пък, ми се струва, че тук е прекалено топло — ироничният му поглед сякаш нарочно се задържа върху поруменялото й лице. — Нямаш любовник значи… — добави той почти със задоволство.

Когато се отдръпна от него и тръгна към вратата, го чу още веднъж съвсем, тихо да казва:

— Чудесно…

Успя да се добере до вратата, но когато я отвори, той извика:

— Не сме свършили разговора, забрави ли? — Това я принуди да се обърне и да срещне погледа му. — Беше започнала да говориш, че ако си знаела, че къщата е моя…

Меги отчаяно се опита да се съсредоточи и да събере мислите си:

— Да… Точно така… Ако знаех по-рано… Никога нямаше да кажа, че имам право да остана тук. — Гърлото й бе пресъхнало. Тя с мъка преглътна и добави: — Беше много тактично от твоя страна да не ми го кажеш.

— Права си. И аз така мисля — добави той, като не си спести иронията.

— Ако не бях обещала на момичетата, щях веднага да си тръгна — продължи тя. Не й достигаше въздух. Като забеляза насмешката в присвитите му очи, повиши отчаяно тон: — Не, няма смисъл. Ти никога няма да ми повярваш, каквото и да кажа, нали? Не можеш да забравиш. Между нас винаги ще стои лъжата, която изрекох тогава…

След това, прекалено разстроена, за да може да издържа присъствието му, тя бързо излезе от стаята, без да обръща внимание, че се опитва да я спре.