Пени Джордан
Наказание целувка (7)

Шеста глава

Меги се събуди рано. Учуди се — чувстваше се необичайно щастлива. Опипа колебливо устните си и се изчерви, когато си спомни какво е сънувала. За първи път от толкова години, Маркъс бе чул виковете й, бе я прегърнал, за да спре сълзите й… А тя се притаи в обятията му. Насън или наяве?

Стресна се от съвпадението — този сън и неговата целувка — в една и съща вечер! Това не беше целувката, за която бе мечтала като момиче.

Целуна я от гняв, насила и за наказание. Бе усетила, че цялото му тяло е обзето от страст… Така, както и нейните чувства бяха смес от страх и сексуална възбуда.

Опита се да прогони мислите си, да забрави, че го бе допуснала до себе си. Беше поразена от снощното преживяване. В нея се сблъскаха едновременно разумът и страстта. Изпита непреодолим копнеж да се обвие около нея като лиана и да погълне всичките й жизнени сокове. И сега трепереше. Кожата й бе настръхнала. Отдавна не беше я обземало истинско и силно сексуално желание. Когато като момиче, се бе влюбила безумно в Маркъс, изпитваше огромно любопитство към секса. Онзи трепет, който тогава предизвикваше момичешките й фантазии, сега като жена, тя съзнателно отбягваше да си спомня.

Тогава бе прекарвала часове наред в мечти как се люби с Маркъс. Постепенно мечтите й я завладяха и достигнаха опасна граница. Тя си лягаше и с лекота достигаше до почти реалното усещане за допира на устните му, за тежестта на тялото му…

Пълното й с копнеж същество не познаваше прегради, а към това тя прибавяше и всичко прочетено за изкуството на любовта.

Представяше си как Маркъс идва в студената тъмнина на нощта, отваря вратата и влиза. Тя лежи в леглото, облечена не в детската си нощница, а в прекрасен копринен воал, под който изваяните й форми прозират и съблазняват Маркъс. Той само я гледа и не смее да посегне към нея. Понякога се виждаше облечена в копринен сатен, който се плъзга чувствено по кожата й, а тя се надига в леглото и го пита какво прави в стаята й.

В тези нейни фантазии Маркъс винаги бе в ролята на съблазнител, докато тя тръпнеше в очакване и го зовеше като нежна сирена. Понякога ставаше и се приближаваше към него. Маркъс, който обикновено носеше един прозаичен стар халат, в нейните измислени нощи беше облечен далеч по-романтично. И така, неспособен да откъсне поглед от местата, където зърната на гърдите й напираха под сатена, той пристъпваше и я прегръщаше.

Тялото й откликваше на нейните фантазии и бе достатъчно само да си помисли как Маркъс гледа гърдите й, за да усети напрежение в тях. Зърната им на секундата образуваха малки настръхнали връхчета под плата на нощницата.

Настъпваше мигът, в който той молеше да я целуне с робско обожание. Спокойният и циничен Маркъс едва ли би действал така. А тя улавяше с радост желанието, което предизвикваше у него и за наказание се отскубваше. Наказваше го, защото той не приемаше, че тя е достатъчно голяма, за да я направи жена и отказваше да я посвети в любовното изкуство. В нейните мечти тя владееше положението… Тя водеше играта.

Разбира се, след като си поиграеше с него му позволяваше да я целуне и с това се задоволяваше. Но като стана някъде на шестнадесет-седемнадесет години и познанията й се обогатиха, тя вече изпитваше истинско желание. Имаше случаи, когато до болка копнееше да остане сама в стаята си и да се люби с Маркъс.

Трудно би се задоволила с една целомъдрена целувка. Усещаше как топлият му дъх изгаря кожата й, докато ръцете му обхождат извивките на тялото й. А ако истински се концентрираше, можеше почти като наяве да усети как милва жадните й за ласки гърди, как целува върховете им… И в този случай го караше да й се моли „само да ги докосне“. Нали той беше този, който отчаяно желаеше да се люби с нея. По някакви незнайни причини, във въображението й Маркъс никога не се появяваше гол, въпреки че често го бе виждала разсъблечен до кръста. Въображението й не можеше да изрисува тялото му.

Преживяванията й отразяваха преди всичко проявите на нейната чувственост и задоволяването на собствените й желания.

Без да усети, тя затъваше неудържимо. Отиде твърде далеч в своя сумрачен свят на мечти и изживяваше миражите си като в треска. Образът на любимия й ставаше толкова осезателно реален, че тя усещаше как неговият дъх доближава гърдите й, плъзга се по корема, по бедрата… Цялото й тяло трепереше от желание и победоносни чувства я заливаха, когато той я молеше да сподели любовта му.

Понякога, след такова преживяване, тя се събуждаше в ранните часове на деня и усещаше странна болка и напрежение. Някъде дълбоко в нея зееше празнота. Искаше час по-скоро Маркъс да разбере, че отдавна е пораснала.

Пораснала!… Меги тръсна мрачно глава и въздъхна. Всичко, което си мислеше сега, беше безумство! По лицето й затрептя чувственост. Тя вече знаеше, че любовта предполага взаимност, че да любиш означава не само да получаваш, но и да създаваш удоволствие. Ако сега дадеше воля на въображението си, това нямаше да бъде познатата й сцена, в която само Маркъс я моли. Сега тя щеше да умолява, нейните ръце щяха да го търсят… Тя щеше…

Спря се поразена! Цялата гореше! Какво си позволяваше!

В селото камбаната на църквата отбеляза поредния кръгъл час. Предстоеше й тежък ден, нямаше смисъл да си губи времето в опасни мисли.

Като слизаше по стълбите, тя се спря на междинната площадка, за да се види в огледалото. Устните й вече не бяха толкова наранени, но изглеждаха по-сочни и по-плътни от обикновено. Беше доста съмнително. Усети приятна тръпка, но обърна гръб на отражението си в огледалото и категорично си забрани да мисли повече за снощния сблъсък с Маркъс. Стълбището беше от дъб, а балюстрадата бе украсена с дърворезба. Всякакви причудливи същества надничаха от своя дървен затвор. Сръчните ръце на много майстори, бяха издълбали фантастични плетеници от животни, амурчета, цветя и плодове. Спомни си, че като дете това стълбище направо я омагьосваше. Украшенията провокираха въображението й и нощем фигурите оживяваха. Тя почти вярваше, че съществуват. Това беше по времето, когато посещаваше къщата с родителите си през ваканциите.

Пръстите й се плъзнаха нежно по дървените фигурки и тя почувства слабост и носталгия по отдавна изгубеното време, когато всички бяха толкова щастливи. Прахът се бе наслоил по извивките и леко загрозяваше тези фантастични плетеници. Запита се дали госпожа Гермитейдж все още прави пчелен восък. Леля й излъскваше дървото с него и тогава то блестеше с мека светлина. Бе невероятно красиво!

В кухнята нямаше никой. Меги се сети колко оскъдни бяха запасите от храна и си помисли, че ще трябва да напазарува доста неща. Първо ще остави момичетата в училище и после ще отиде с колата до Хексхъм.

Направи си кафе и докато го чакаше да изстине, започна да нахвърля списък от необходимите продукти. Маркъс беше голям чревоугодник, но се стараеше да спазва диета и да спортува. Спомни си, че снощи бе усетила колко силно и мускулесто тяло има. Тази мисъл повлече след себе си и други…

— Ммм!… Страхотно мирише! — извика Сузи, като влетя в кухнята.

Беше си облякла ученическата униформа — носеха почти същите униформи като по нейно време.

Меги бе получила образованието си в женския манастир, където учеха сега и момичетата. Там приемаха ученички от всякакво вероизповедание. Беше добре известно, че по принцип момичетата натрупват повече познания и дават по-добри резултати, когато не учат в смесени училища. Присъствието на момчета в тази възраст създаваше някакъв емоционален дисбаланс. Момичетата започваха чувствително да изостават и не проявяваха своята интелигентност докрай. Манастирът се гордееше с факта, че голям брой от завършилите възпитанички кандидатстваха в университета и издържаха изпитите.

Маркъс и Сара влязоха в кухнята едновременно. За Меги това бе добре дошло, защото сдържаното й: „Добро утро!“ мина между другото. Сара му бърбореше нещо.

По време на закуската той не си позволи и намек за предишната нощ. Меги си помисли с цинично задоволство, че Маркъс не можеше да изтъкне съществени аргументи, за да я отпрати, а като се прибавеше и видимото оживление на момичетата в нейно присъствие, той съвсем губеше позиции.

Добре се разбираше с тях като настойник, но доколкото бе схванала, бе наложил строга дисциплина.

За момичетата бе повече от ясно, че Маркъс държи на възпитанието и благоприличието, така че, ако искаха да си извоюват нещо, то трябваше да действат по заобиколен начин.

Отидоха да си вземат учебниците и якетата. След това го целунаха за довиждане с явна привързаност.

— Меги, да не се поддадеш на приказките му и да си тръгнеш, докато ни няма! — предупреди я Сузи. — Това падане адски го промени! Станал е направо отвратителен!

— Няма страшно — увери я Меги и се обърна към Маркъс: — Аз съм категорична по този въпрос!

Забеляза как той едва доловимо присви устни. Много добре знаеше какво има предвид. Само че, знаеше ли той през колко колебания трябваше да мине тя, за да вземе това решение?! Явно — не! Най-вероятно го възприемаше като детинска реакция и повод да го дразни. И изобщо не подозираше, че в действителност…

В действителност, като изключим гнева й, останал от предишната нощ, вътрешно тя все още изпитваше чувство на вина. Дълбоко в себе си копнееше да заличи онова недоразумение от миналото и да възстанови трепетната близост, която съществуваше някога помежду им. Чувстваше се толкова изолирана, така наранена…

Усмихна се на момичетата и ги подкани да побързат. Каза им, че държи да се види с директорката им и че после ще ходи на пазар.

— Трябва да ти дам пари, щом ще ходиш да пазаруваш — прекъсна я Маркъс и се опита да бръкне в джоба на якето си.

В този момент патерицата падна на пода. Меги се втурна да му помогне. Той се хвана за нея със здравата си ръка. Мигом през тялото й премина тръпка, сякаш я разтърси ток. Сърцето й лудо заби от вълнение.

— Добре! Ще продължим разговора, като се върна — каза му тя с прегракнал глас и припряно се отдалечи. — Да считам ли, че имам твоето разрешение да кажа в училището, че аз ще поема грижата за момичетата?

Сузи и Сара вече бяха излезли навън. Гласовете им се чуваха от двора.

Маркъс устоя на погледа й и дълго не отмести очи от нея. Дъхът й спря. Предусети нов конфликт.

— Ами, ако не разреша, какво ще се промени?

— Нищо. Поне що се отнася до моето решение да остана. Става въпрос какво ще кажа на хората. — Тя пребледня, но не се опита да скрие това от него. — Маркъс, знам какво правя. Това не е поредната ми глупост!

Пое дълбоко въздух и през замъгления си поглед успя да види, че го бе поставила на тясно. Един мускул на лицето му играеше. Тя долови възбудата му.

— Меги… — каза накрая той. — За снощи…

Сега бе неин ред, да потрепери, но тя решително го спря:

— Няма значение, Маркъс! Няма да успееш да ме сплашиш! Не можеш да ме накараш да си тръгна!

— Да те сплаша ли? — По лицето му премина странно изражение. В погледа му забеляза копнеж и страдание. Сърцето й за миг спря да бие и краката й сами се приближиха към него…

„Ти си луда!“ — изкрещя вътрешният й глас. Тя се обърна и побягна от стаята, преди да е извършила нещо още по-глупаво.

Манастирът не беше далече. Училището се помещаваше в една голяма викторианска сграда на около четиридесет километра от дома им.

Меги беше добър шофьор. Маркъс я бе научил да кара, а пък и тя познаваше тези междуселски пътища. Стигнаха навреме. Меги паркира колата и щом момичетата хукнаха към приятелките си, тя се отправи към главния вход с бърза крачка.

Отвътре я посрещна миризмата на дезинфекционен разтвор и на тебешир. По коридорите тихо се придвижваха монахини с кротки лица, целите облечени в черно. Тя самата не бе много религиозна, но се възхищаваше на спокойствието, което излъчваха.

В канцеларията беше пълно с папки и учебници. Секретарката беше нова. Меги не си я спомняше от своите ученически години. Тя се усмихна топло и я попита с какво може да й бъде полезна.

Меги обясни, че иска да говори с Преподобната Майка — игуменката на манастира.

— Мисля, че ще може да ви приеме. Ако обичате, почакайте да проверя!

Стаята също се бе променила от времето, когато Меги учеше тук.

Преподобната Майка беше около четиридесетгодишна, висока и твърде привлекателна жена, която излъчваше хладно спокойствие и авторитет.

Меги прие поканата за едно кафе и още докато сядаше, започна да обяснява защо е дошла.

— Да, да, спомням си. Двете сестри Девърил. Да, с брат им се бе случило нещо неприятно, някакъв инцидент. Та, казвате, че сте тук, за да поемете грижата за тях? Извинявайте, но не мога да си спомня добре, каква беше роднинската ви връзка с момичетата?

— Аз съм тяхна братовчедка — започна Меги. — Моят баща и техният са братя. Баща ми беше по-малкия брат.

— Да, ясно. Значи вашият братовчед ви е писал и ви е помолил да поемете грижата за тях, така ли да разбирам?

— Моят братовчед? Вижте, Маркъс не ми се пада точно братовчед… Майка му вече е била веднъж омъжена, преди да се оженят с чичо ми.

— Аха, ясно — Преподобната Майка я погледна доста особено. — Както и да е, две момичета на тази възраст са доста голямо изпитание за сам мъж.

Преди Меги да си тръгне, тя й даде списък на семействата, чиито дъщери учеха тук и които живееха наблизо, за да може да се свърже с тях, ако иска да си направят график за пътуването на децата. Тя поблагодари на Преподобната Майка, че й отдели време и че я изпрати чак до колата.

След час и половина беше в Хексхъм. Паркира до един супермаркет, който също беше построен след нейното заминаване оттук.

Имаше и пазар съвсем наблизо, но го разбра едва след като беше свършила с повечето покупки. Позавъртя се из него и не се стърпя да купи няколко вида сирена. Имаше и пресни зеленчуци, които поне на вид бяха по-свежи от тези в супермаркета. Леля й ги отглеждаше сама и както разбра от Маркъс, беше научила и градинаря на това.

Отказа се да гледа сергиите с месо и се отправи към колата. Беше горещ ден и стените на абатството излъчваха насъбраната през деня топлина. Самата мисъл колко много поколения бяха живели в това малко градче, я изпълваше едновременно с тъга и с гордост. Каза си, че трябва да се поразходи из местността и да си припомни тукашните красоти. Не беше изминала и петнадесетина километра, когато педалът за газта отказа да работи. Не й се прибираше у дома.

Когато отново потегли, забеляза, че една червена кола я задмина. Колата спря в двора и Меги паркира до нея. От колата уверено слезе една хубава млада жена. Имаше тъмна, леко накъдрена, коса и всичко у нея издаваше вкус и добри маниери.

Когато Меги слезе от колата, жената бе спряла и я гледаше с интерес.

— Приятно ми е — Меги Девърил.

— Да, разбира се… Така си и помислих. Виждала съм снимката ви на бюро го на Маркъс… Аз съм неговата секретарка — Ана Барне.

Въпреки лукавите подмятания на Изабел, тя въобще нямаше вид на жена, влюбена в своя шеф, помисли си жлъчно Меги.

Когато се ръкуваше с нея, забеляза венчалния й пръстен.

— Откакто Маркъс преживя онази злополука, аз всеки ден му нося пощата, да я преглежда. Бях наредила на шофьора да го кара до офиса и обратно, обаче пътуването му причинява доста силни болки. Пък и тези пирони…

— Какви пирони? — попита Меги с притеснение. Думата звучеше доста зловещо. Тя нямаше много задълбочени познания по медицина, но доколкото бе чувала, при обикновено счупване не се слагаха пирони.

— Ами, да. Счупването е доста лошо. Кракът му е счупен на няколко места, а като се прибави и тежестта на коня… Знаете ли, мисля си, че Маркъс се е разтревожил много повече за коня, отколкото за себе си. Бесен е на Изабел, защото й бил казал, че е по-добре да не взима кучето, след като не е обучено добре. То дори скъсало верижката.

Меги почувства, че трябва да седне. Прилоша й като разбра, че положението му е толкова тежко. Дори животът му е бил в опасност. Добре, че е имал късмет! А тя нямаше и да научи. Налегна я тягостно чувство.

— Господи, бледа сте като платно! Мислех, че знаете.

— Не знаех подробности… Мислех, че само е паднал от коня.

— Вижте, май е по-добре да влезем вътре. Трябва да седнете! — каза й любезно Ана, като я подхвана здраво под мишницата.

Меги взе да ръкомаха, като й сочеше колата. Ана решително я прекъсна:

— Не, не сега… Нищо няма да им стане на продуктите, ще ги вземем по-късно.

И Меги се озова в прохладната кухня, а Ана настойчиво я накара да седне в едно от дървените кресла.

— Разкажете ми какво се е случило — помоли тя с пресипнал глас. — Аз нищо не знам.

Ана не се изненада нито от припряността й, нито от уплахата.

— Ще направя кафе. Искате кафе, нали? Доколкото познавам Маркъс, и той би пил една чашка по това време. — Лицето й се озари от добро чувство. — Много се радвам, че сте тук! Не знам, нямам представа каква точно трябва да бъде една икономка, но някои жени са склонни да се възползват от това, че работят при сам мъж. Маркъс не си даваше сметка за това. Но откакто тя ги напусна… Знам, че не е лесно да се грижиш за такъв дом, но пък Маркъс й плащаше добре, а дори беше готов да й дава и извънредни. В днешни дни човек плаща за добър иконом, защото не се намират така лесно. Освен това тя трябваше да се грижи и за момичетата. Аз съм наела една жена, която гледа сина ми, така че знам какво е необходимо.

— Разкажете ми по-подробно за злополуката — прекъсна я Меги с дрезгав глас. Гърлото й пресъхна, като подхвана болната тема. Очите й заблестяха от напиращите сълзи. Ана й хвърли бърз проницателен поглед.

— Маркъс отишъл да язди. Не бил с Изабел, но тя изглежда го е видяла и го проследила. Баща й страшно я е разглезил. Миналата година й подари една от онези играчки с четири колела. Сигурно сте я виждали — състезателна кола, боядисана в бяло и червено. Отвратително нещо! А мисля и че е опасно. Както и да е. Била взела и кучето си — „Пупи“ — то пък е подарък от един друг неин приятел. — Повдигна веждите си Ана. — Има слухове, че… — Тя се спря и се подвоуми. — Знаете какви са хората тук, разправят, че се срещала и с друг…

— Как е станала злополуката? — ядосано я прекъсна Меги. Не искаше да слуша нищо за предполагаемите любовни връзки на Изабел. Малко я интересуваха. Интересуваше я Маркъс. Искаше да знае как е станало точно. Той е могъл да умре, а тя дори нямаше да разбере. А може би щеше да усети по някакъв начин, че едно човешко същество, свързано с нея, си е отишло от този свят. Дали щяха да заговорят инстинктите й и да я предупредят?

— Ами, тя карала след него и го пресрещнала. Много глупава жена! Подкарала точно през дола и, разбира се, конят се подплашил, изправил се на задните си крака… Той го озаптил, но точно тогава кучето изскочило от колата и се втурнало към краката на коня, лаейки срещу него. Конят се паникьосал и отново се изправил на задните си крака, след което загубил равновесие и паднал, като повлякъл и Маркъс. А глупавото момиче се вцепенило и само пищяло, вместо да предприеме нещо. За щастие, Хауърд бил видял всичко и изтичал до вкъщи, за да вземе пушката си.

Меги вдигна рамене недоумяващо.

— Трябвало да измъкнат крака му изпод коня. За щастие успели… Болката била направо непоносима, въпреки че той не я показвал, но, малко след като го издърпали, припаднал. Бил получил сътресение на мозъка. Трябва да ви кажа, че всички се изненадахме, като разбрахме, че те двамата с Изабел са се сгодили. Вярно, излизаха няколко пъти, но никой не си бе помислил, че е нещо сериозно. Тя го посещаваше в болницата.

— От кога са сгодени?

— Отскоро. Обявиха годежа си един ден преди той да излезе от болницата. — Погледна си часовника енергично и каза: — Ще трябва да вървя, Маркъс не знае, че съм тук. Добре ли сте вече?

— Да, нормално — каза Меги. — Уплаших се. За мен беше като шок. — После прехапа устната си и погледна другата жена право в очите: — Моля ви, не казвайте нищо на Маркъс за това…

— За кое? — попита остър мъжки глас. Меги рязко се извъртя. На кухненската врата стоеше той.

Ана не отвърна нищо, но Меги знаеше, че не може да подмине въпроса. Най-малкото, нямаше да е честно спрямо тази жена.

— Прилоша ми точно, когато се прибирах. Не исках да те безпокоя.

Той свъси черните си вежди. В погледа му се четеше недоверие.

— Моя е грешката — намеси се Ана, доловила напрежението помежду им. — Не си дадох сметка, че Меги не е знаела колко сериозно е било положението ти по време на инцидента. — Боя се, че думите ми й подействаха като шок.

Меги внимателно наблюдаваше Маркъс. Недоверието му се смени с напрежение и той внимателно се вгледа в нея.

— Нали знаеш колко съм страхлива — не много убедително каза тя. — Това мое развинтено въображение… — Опипа нервно копчетата на блузката си, защото не можеше да издържа изпитателния му поглед. В очите й се появи предателска влага. — Представих си, че…

Вдигна глава към Маркъс и усети хипнотизиращия му поглед.

— Ти си могъл да умреш, а аз нямаше да разбера!

Бе готова да се разплаче. Едва сега си даде сметка, че от вълнение е показала прекалена загриженост. Обзе я паника. Какво, за бога, правеше!

Маркъс пристъпи към нея, но забеляза паниката и отчаянието върху лицето й и спря.

— Както каза — започна топло той, но с изострената си чувствителност тя сякаш долови в думите му цинизъм, — ти винаги си имала богато въображение.

Тромаво се извърна и се запъти към вратата. Ана я погледна със симпатия и последва Маркъс.

Меги си помисли, че пак се е поставила в глупава ситуация. Кой я караше да говори всички тези неща! Е добре, изплаши се, но толкова ли не можеше да се контролира! Но от друга страна защо бе нужно да се прави, че не я интересува?

Тя вдигна от масата една чаша и посегна да я остави на мивката, но чашата се изплъзна от ръцете й и се разби на пода. Тя гледаше към парчетата и не ги виждаше.

Защо трябваше да се държи лицемерно? Позволи си да дойде тук именно защото мислеше, че той не я интересува.

Бавно се наведе да събере парчетата и почувства, че за броени минути бе остаряла. Коленичи на пода, събирайки остатъците от китайския порцелан, но не издържа и закри лицето си с длани.

Тя не се интересуваше от Маркъс! Не трябваше да се интересува! И хиляди пъти да повтореше тази фраза, не би убедила никой. Защото се интересуваше… Винаги се бе интересувала и щеше да го прави и занапред. Докато ги има и двамата на този свят.