Пени Джордан
Наказание целувка (2)

Първа глава

— Значи наистина ще го направиш?

— Едва ли имам някакъв избор след такова писмо — промърмори Меги.

Въпросното писмо лежеше върху масичката за кафе и бе написано със заоблен ученически почерк.

— Хмм — учуди се съквартирантката й Лара, докато пиеше кафето си. — Само че, нали знаеш, на тази възраст момичетата са склонни да преувеличават. Сигурна ли си, че положението е така отчайващо, както тя го представя? Какво по-точно пише?

— Прочети го сама.

Меги стана и отиде до малката масичка. Лара я проследи със замислен поглед. Никога не бе преставала да я очарова, дори и сега, след като се познаваха от толкова години. В Меги имаше нещо покоряващо — сила, която не съзнаваше, че притежава, и топлота, която привличаше хората. А бе и красива — още едно предимство, с което съдбата я бе дарила. Когато се срещнаха за първи път преди близо десет години, Лара почувства завист към тази висока стройна червенокоска с млечнобяла кожа и загадъчни тъмнозелени очи. Меги излъчваше някаква тъга, която Лара инстинктивно усещаше, но никога не бе успяла да проникне отвъд нея. Тя притежаваше леко обагрена в меланхолия загадъчност и излъчването на човек отделил се от останалия свят в свое тайно и непристъпно място.

Меги взе писмото и й го подаде. Лара го прочете на глас с вдигнати в леко учудване вежди.

— „Върни се бързо вкъщи. Случи се нещо ужасно. Имаме нужда от теб.“ Я, стига, Меги — възкликна тя с ирония. — Нали не го взимаш на сериозно? Ако наистина нещо не беше в ред, щяха да ти се обадят… Да ти позвънят по телефона…

— Не — отвърна Меги ядосано и обикновено мекият й израз се смени с необичайна твърдост. Лара се изненада. Познаваха се, откакто Меги за пръв път дойде в Лондон и въпреки славата на червенокосите, бе от най-спокойните и внимателни хора, които познаваше. Може би затова бе решила да стои настрана от агресивния и изтощителен свят на изкуството. Използваше таланта си да илюстрира книги и така си осигуряваше сносно съществувание.

— Някой все пак щеше да ти се обади — упорстваше Лара, — някой по-възрастен от семейството.

Опита да си припомни подробности, свързани със семейството на Меги, но не се сети за нищо. Всъщност допреди осем месеца, откакто бяха започнали да пристигат писмата със закръгления ученически почерк, Меги изобщо не бе имала никакъв контакт с роднините си.

Никога не говореше за тях. Единствено бе споменала, че родителите й са починали и че е живяла някъде към шотландската граница, където баща й преподавал в едно малко частно училище. След смъртта им бе отишла при дядо си и от нейното мълчание Лара се бе досетила, че отношенията им не са били никак добри. С идването си в Лондон, тя бе прекъснала всички връзки със семейството.

От мига, в който пристигна първото писмо, Меги се бе променила. Може би незабележимо за тези, които малко я познаваха, но за Лара промяната бе явна и това силно я заинтригува.

Какво се криеше в миналото на нейната приятелка? Защо я обземаше безпокойство всеки път, щом пристигнеше писмо? Защо с такова вълнение винаги отваряше пощата си и ужасно се боеше някой да не го забележи?

Откакто започнаха да пристигат писмата, Лара си даде сметка какво отличаваше Меги от останалите. Странно, но тя бе намерила убежище в самотата и отшелничеството. Страхуваше се да допусне когото и да било в живота си, макар в същото време да бе част от живота на другите.

Може би подобно поведение бе резултат от загубата на родителите й. Шокът, който бе преживяла като дете, я бе направил болезнено чувствителна. Лара подозираше обаче, че има още нещо. При друга жена би приписала причината на някоя нещастна любов, но Меги бе само на седемнадесет години, когато пристигна в Лондон и винаги държеше всички свои познати мъже на разстояние.

— Ще трябва да замина — каза Меги, без да обръща внимание на думите на приятелката си и сбърчи чело. — Не зная колко време ще отсъствам, Лара. Ще уредя нещата с изплащането на вноските по ипотеката, докато ме няма. Ще трябва да се свържа със своя агент…

Лара усети, че дълбоко в себе си нейната приятелка се радва на предстоящото завръщане у дома. Докато говореше, в очите й се появи блясък, който до този момент не бе виждала и установи с изненада, че никога не е познавала Меги достатъчно добре. Истинската Меги се оказа по-различна от образа, който си бе създала. Някакъв особен вид мимикрия…

— Знаеш ли… Приличаш на човек, когото току-що са помилвали.

Лицето на Меги моментално смени израза си. Тялото й се изопна, сякаш очакваше удар. В очите й нахлу паника и тя рязко каза:

— Не ставай смешна!

— Смешна? Меги, отдавна се познаваме, но почти не си споменавала за своето семейство. Чудя се, какво правиш тук в Лондон, след като явно искаш да бъдеш при тях.

Видя как Меги пребледня, сякаш щеше да припадне. Очите й тревожно блуждаеха и Лара се изненада, че тя не направи никакъв опит да се защити, а само каза с треперещ глас:

— Трябва да замина… Сузи не би ми писала, ако нямаха нужда от мен.

Колкото и да искаше да попита кои бяха „те“. Лара потисна любопитството си. Усети, че Меги може да загуби самообладание — нещо твърде странно за жена, чиито спокойни маниери бяха част от нейната същност.

— Предполагам, че не знаеш колко време ще останеш там?

— Не — съгласи се Меги и нервно отметна кичур коса от лицето си. Имаше тънки фини пръсти, за които винаги й бе завиждала.

— Трябва да кажеш на Джералд, че заминаваш — напомни й тя.

Джералд беше последният от многото мъже, които кръжаха около Меги. Десет години по-възрастен от нея, светски и изтънчен човек, разведен, с двама сина, които учеха в колеж, с бивша съпруга, която даваше да се разбере, че разведена или не, ще продължи да живее същия разточителен живот, на който бе свикнала. Той имаше малка галерия за модерно изкуство, където Меги се бе запознала с него. Лара ги бе представила един на друг, след като Джералд бе проявил интерес към нейните работи.

Тяхната връзка, ако въобще отношенията им можеха да се нарекат така, бе продължила близо десет месеца. Срещаха се един-два пъти седмично. Според Лара Меги не изпитваше към Джералд нищо по-особено в сравнение, с който и да било от предишните й приятели.

Около Меги винаги се навъртаха обожатели, но доколкото знаеше, тя не бе изпитвала дълбока емоционална привързаност към никого. Наистина и двете бяха на двадесет и седем, единствените на тази възраст в художественото училище, а нямаха никакви сериозни приятели. При Лара нещата бяха ясни. Тя имаше амбиции. Знаеше, че ще е трудно да ги осъществи и изобщо не мислеше да се обвързва със съпруг и евентуално със семейство. При Меги беше по-различно. Тя не споделяше нейните амбиции. Бе създадена за любов, въпреки че досега бе държала на разстояние всеки, който се опитваше да влезе в живота й. Внимателно, без да ги засяга, тя успяваше да запази свободата си.

— Ще му звънна като стигна там — отвърна равнодушно Меги на забележката й.

— Хрумна ми нещо по-добро. Защо не се обадиш, да разбереш какво точно се е случило, преди да заминеш?

Видя, че предложението й не се хареса. Меги се мъчеше да измисли приемливо обяснение за отказ и тъй като в поведението й имаше нещо, което те караше да бъдеш мил с нея, хвана се как тя самата се мъчи да намери начин да я извини.

— Може би ги няма?

— Да… да. Не, те са там, обаче… — Докато говореше така несвързано, Меги бе с гръб. — Да, права си. Трябва да позвъня.

Телефонът беше на масичката до канапето. Тя взе слушалката. „Сякаш й пари“ — помисли Лара, като я гледаше как набира номера с треперещи пръсти. Явно Меги знаеше цифрите наизуст.

Докосна ръката й и усети напрегнатите мускули под нежната кожа.

— Аз ще изляза — прошепна тя, но Меги поклати глава и се вкопчи в нея.

— Недей, моля те, остани!

Меги я прегърна и Лара се оказа точно до слушалката, за да чуе рязък мъжки глас да казва:

— Имението Девърил — нетърпелив и безцеремонен, но колкото и да бе неприятен, едва ли само това накара Меги неистово да затрепери. Кръвта се отдръпна от лицето й и тя тръшна слушалката. Тръпки я разтърсиха, а деликатните скули на лицето й се изопнаха. Лара успя да се въздържи и каза само:

— Доста странен тип.

— Това е моят братовчед — заварения… Маркъс Ландърсби.

След това се свлече на канапето, зарови глава в ръцете си и тялото й се разтърси от такива силни конвулсии, че Лара се уплаши за нея. Меги не беше с лабилна психика, дори обратното, но ето, че сега пред очите й тя направо се тресеше. Лара бе сигурна, че причината за това необичайно състояние беше човекът с неприятния глас.

Маркъс Ландърсби… Опита да си представи как изглежда, но нищо не се получи. Остави Меги и отиде в кухнята. Сипа малко бренди в една чаша и й я донесе. Тя отпи и потръпна. Очите й издаваха безкрайно отчаяние. Вдигна глава и промълви:

— Много съжалявам!

— Бива си го твоя братовчед — отбеляза Лара, като видя, че Меги бавно възвръща цвета на лицето си. — Направо те смразява! Да не е нещо роднина на Дракула?

Меги, досега бледа, изведнъж се изчерви.

— Лара, не мога да говоря за това. Извинявай… Трябва да си приготвя багажа. Имам много път дотам, а искам да пристигна по светло.

Въпреки че бяха добри приятелки, Меги не й се доверяваше напълно.

— Извинявай. Просто има неща… Има неща, за които не мога да говоря дори и пред такава добра приятелка като теб.

— Дай да ти помогна за багажа — предложи Лара, устоявайки на желанието да изкопчи поне нещо за това, което се бе случило в миналото между нея и братовчед й.

— Благодаря.

 

 

Оставаха само още няколко мили. Десет години бяха минали, откакто бе напуснала тези места, но въпреки това тук нищо не бе се променило. Разбира се, сега се връщаше през лятото — най-красивият сезон в този край. През зимата хълмовете се покриваха със сняг и тогава малките селища оставаха изцяло откъснати от света. Беше лесно да си представиш какво е ставало векове назад, когато тези злокобни гранични хълмове били обитавани от разбойнически банди — както шотландски, така и английски. Те взаимно се ограбвали и избивали, което често било съпровождано от вендета, продължаваща поколения наред.

В миналото нейният род бил един от най-прочутите разбойнически родове. В средата на осемнадесети век неочаквано се усмирили. Женитбата на един от рода за богата и красива наследница премахнала необходимостта от нечестивия им начин на живот.

Тя вече навлизаше в селото. Мина покрай малката църква с мрачно гробище в сянката на вековните дървета. Студени тръпки я полазиха при спомена за все още непотъмнелия надгробен камък на родителите й. През годините бе привикнала да изключва от съзнанието си мъчителните спомени, но сега се развълнува.

Прогонена от дома си, самотна и изтерзана до полуда от всичко, което й се бе случило, неспособна да схване как така изведнъж животът й се бе срутил, тя бе избягала в Лондон с отчаяната надежда да потъне в големия град, където никой не я познаваше. В колата бе топло, но тя трепереше и усещаше как изпада в паника. Защо се връщаше? Трябва да е полудяла. Да, тя наистина беше луда…

Почти бе решила да обърне колата назад, когато се сети за писмото на Сузи: „Върни се бързо у дома!“. Нима можеше да не откликне на този отчаян детски вопъл?

Когато ги напусна, Сузи бе на шест години, а Сара — само на четири. Това бяха двете деца от брака на вуйчо й с майката на Маркъс — нейните братовчедки.

В завещанието дядо им бе поверил грижата за малолетните си внучки на Маркъс, както й бе писала Сузи в едно писмо.

Говореше се, че има някаква прокоба, която тегне над рода Девърил. Обречен род, дори прокълнат — така казваха. Нима можеше да обвинява хората за тези приказки. Първо — смъртта на родителите й при автомобилна катастрофа, скоро след това — смъртта на чичо й и на майката на Маркъс, убити при бунт в Южна Африка — всичко това бе доказателство за думите на хората. Сега от целия им род бяха останали трима — тя, Сузи и Сара… И, разбира се, Маркъс. Но Маркъс не беше Девърил, въпреки че живееше в къщата им и се разпореждаше със земите. Докато тя… Тя бе прокудена от своя дом.

Сега правеше това, което се бе заклела никога да не прави. Връщаше се. Започна да трепери неудържимо. Стисна здраво кормилото, за да преодолее конвулсиите. Толкова много грешки… Толкова много разкаяние… Толкова много болка. Като си спомнеше за онова седемнадесетгодишно момиче и се върнеше назад през годините, единственото, което усещаше, бе ужаса от чудовищното нещо, което бе извършила. Не, не можеше да се сърди на Маркъс, че я застави да се махне.

Сега тя беше друг човек. Бе получила житейски урок и вече знаеше как да контролира импулсивните си влечения. Маркъс щеше да забележи промяната. Щеше да види, че тя…

Ужасена, зави рязко с мисълта да спре, докато не е късно, но за щастие бързо се овладя и продължи. Защо се връщаше? За да докаже на Маркъс, че се бе променила? Не… Разбира се, че не. Връщаше се заради писмото на Сузи. Онова, което бе изпитвала някога към него, бе умряло отдавна. Останали бяха само срамът и страданията, които бе понесла. Маркъс бе взривил приказния свят, който тя си бе създала. Нямаше дори капчица от онези трепетни чувства. Тя бе изпепелена жена, която външно отлично се владееше, но вътре в себе си бе така силно депресирана, че не можеше да се влюби в никого.

Това бе нейното наказание — цената, която трябваше да плати. Бе се научила да понася всичко с гордост и стоицизъм.

Когато се появеше нов мъж в живота й, тя не можеше да изпита нищо, абсолютно нищо…

Какво толкова бе направила? Не искаше да мисли повече за това — тази история принадлежеше на миналото. И ако Маркъс се опиташе отново да я изгони, щеше да му припомни, че според условията на завещанието, дядо й бе оставил част от имението Девърил на нея.

Пламъчетата в очите й издаваха, че се откриваше възможност, за която бе мечтала от години. Нейните братовчедки имаха нужда от нея… Защо точно, още не знаеше. Но дори Маркъс да се подиграва и да я унижава, ако те наистина имаха нужда от нея, тя твърдо бе решила да им помогне.

Завръщането нямаше да мине незабелязано. Щеше да се наложи да понесе любопитството и одумките на местните хора, които я познаваха. Дългите и скучни години, прекарани далеч оттук, я бяха убедили, че нейната душа копнее за нещо, което само това място можеше да й даде.

Тук бе намерила спокойствие след смъртта на своите родители, беше се привързала към имението, принадлежало на рода й. Бе се привързала и към Маркъс, но избягваше да мисли за това. Не искаше да предизвиква отново съдбата. Под претекст да помогне на своите братовчедки, отдавна загнездилото се желание да получи опрощение, щеше да се сбъдне… Да се освободи от сенките на миналото и да продължи да живее, необезпокоявана от вината, от болката и обидата…

Но не, това не бе точно така. Бе открила за себе си начин да не съжалява за неща, които вече е извършила. Знаеше, че след като бе наранила Маркъс по толкова жесток начин, не можеше да става дума за никаква прошка. Хората трудно забравяха подобни неща.

И до днес, щом притвореше очи, си спомняше яростта в очите му. Дочуваше думите, които кънтяха из къщата.

— Не! — извън себе си от гняв, бе изкрещял той. — В това няма нищо вярно!

И дядо й, който през цялото време я гледаше в очите, бе разбрал, че лъже. Щеше да носи спомена за този поглед до края на живота си. Всяка унизителна дума, казана от Маркъс, бе напълно заслужена.

Облегна глава на кормилото и усети, че й се гади. Силата на старите чувства я разтърси цялата. Трябваше да намери сили да потисне спомените, които я измъчваха и срещу които бе издигнала толкова бариери.

Последните десет години не бяха отишли напразно. Научи се да се бори и да запазва самообладание — резултат от тежките уроци, пред които я бе изправил животът. Трудни, но необходими уроци! Крайно мъчителни за едно седемнадесетгодишно момиче, което, преди да отиде в Лондон, не бе имало никакъв житейски опит.

Това, което определяше нейното поведение в първите години на изгнанието й, бе чувството за вина. Докато се бореше с желанието да се върне вкъщи, тя се превърна в една независима и трезво разсъждаваща млада дама.

— Махай се! Напусни тази къща и никога не се връщай! — бе казал Маркъс и тя постъпи точно така. Потопи се в гъмжилото на лондонските улици, където никой не я познаваше.

Какво ли щеше да се случи, ако не бе срещнала Лара? Лара, която вече бе изживяла развода на родителите си и бе обиколила света със своя баща журналист. Запознаха се случайно в един от известните лондонски паркове, където Меги плачеше нещастна от самотата си. Тази същата Лара, която, като разбра, че и Меги ще учи в художественото училище, измоли баща си да ги издържа и двете.

Джон Филипс — баща й, сега живееше в Мексико и рядко го виждаха, но Меги никога нямаше да забрави жеста му.

Във финансово отношение не му дължеше нищо. Бе му върнала и последното пени. Той й позволи да го направи, защото знаеше, че това е от голямо значение за самата нея. Но тя имаше и други дългове. Най-големият от тях беше към Лара. Чувстваше се виновна, че не бе се доверила на приятелката си, но от самото начало беше решила, че никой няма да разбере за нейното безразсъдство и унижения. Защото, въпреки съзнанието, че върши нещо нередно, тя искрено бе вярвала, че Маркъс я обича…

Сега се връщаше по съвсем конкретен повод, а не заради гузната си съвест. Въпреки че й липсваха двете малки братовчедки, тя самата никога не би направила опит да се свърже с тях. Сузи бе попаднала случайно на името й върху корицата на една книга, илюстрирана от нея. Беше писала до издателството. Поддържаха връзка от осем месеца. Беше сигурна, че Маркъс не знае нищо за писмата.

Треската постепенно затихна и тя уморено подкара колата. С течение на времето тези пристъпи на страх и нервност бяха отзвучали. Бе свикнала да долавя симптомите им и вземаше предпазни мерки. Не бе за вярване, но тя не преживяваше вече така болезнено раздялата със семейството си дори по време на Коледа или други големи празници, когато всички роднини се събираха заедно.

Погледна се в огледалото на колата и забеляза, че вълнението още бе изписано на лицето й. Трябваше да се спаси от тези натрапчиви спомени и да посрещне настоящето с повече спокойствие и кураж.

Какво ли я чакаше в Девърил? Какво ли означаваше това драматично писмо, с което Сузи я молеше да се върне? Едва ли братовчедка й знаеше нещо за причините, принудили я да напусне дома.

Само трима души бяха присъствали тогава: тя, Маркъс и дядо й. Дядо й бе мъртъв. Винаги щеше да й тежи, че не бе отишла на погребението. Разбра за смъртта му благодарение на навика в онези години да купува „Бордър Лайф“ — лъскаво месечно списание, издавано в нейния край. Там бе поместено съобщение за смъртта на сър Чарлз Девърил. Там имаше още една покана — за нея:

„Меги, моля те, върни се!“.

Не се бе отзовала на тази молба, защото се страхуваше от срещата с Маркъс… Беше твърде горда и твърде наранена да признае дори и пред себе си колко много, много искаше да бъде с него.

Бяха й необходими години на безжалостно самобичуване, за да успее да изкорени този копнеж. Сега вече чувствата й бяха погребани. Онази юношеска страст бе умряла и пепелта бе разпръсната така грижливо, че нито един въглен да не може да се възпламени. Нейното връщане нямаше нищо общо с любовта, която някога бе изпитвала към Маркъс. Правеше това само заради братовчедките си, заради молбата им… За тяхно добро… Защото тя много добре знаеше, какви глупости могат да извършат момичетата на тази възраст. У дома! Ах, как я издаваше сърцето й! Само като си помислеше за каменния дом, брулен от ветровете векове…

Домът Девърил бе издигнат върху пролятата кръв на измамени въстаници, поне така се говореше. Сигурно беше вярно, че онзи Девърил, който го бе построил, не се е вслушал в съветите на своя разсъдлив тъст — англичанин да не се забърква в нищо и да стои настрана от бунтовете, които се бяха оказали пагубни за Стюартите. Каквито и да са били политическите пристрастия на нейния прародител, едно бе сигурно — той бе разбирал от строителство. Четириетажната сграда с каменни стени, върху които времето бе оставило своите следи, и до ден-днешен достолепно се изправяше пред света. Източната стена бе обрасла с бръшлян, който я предпазваше от режещите ветрове, които вилнееха откъм морето.

По времето на Регентството бе добавен един внушителен портал в класически английски стил. След това комарджийството бе погълнало останалата част от имуществото и викторианският предтеча се бе опитал да компенсира онова, което неговият зет бе пропилял, като благоразумно бе вложил пари в железниците.

През двете световни войни фамилните резерви се бяха изчерпали. Голяма част от земите бяха продадени. Бе останала само семейната ферма, дадена под аренда, и къщата със земята около нея.

Дядо й не бе определил реда за унаследяване и бе оставил имението в общо владение на всичките си внуци.

Да, може би тя имаше повече законното право да нарича Девърил свой дом в сравнение с Маркъс, който живееше още там само благодарение на това, че бе определен за настойник и попечител на своите доведени сестри.

Нищо добро не чакаше имения като Девърил. Дори през своя кратък живот Меги бе видяла много такива да попадат в ръцете на търговци на недвижими имоти, защото собствениците им не издържаха финансово на бремето да ги поддържат.

Това нямаше да се случи с имението Девърил. Или поне докато Маркъс беше там. Дядо й имаше доста разумно отношение към парите. Маркъс, каквито и недостатъци да имаше, бе човек на честта и дълга и нямаше да съсипе наследството!

Говореше се, че една циганка проклела семейството им. Била влюбена в наследника на Девърил, но той се оженил за някаква богата наследница и я изгонил. Във всяка по-стара фамилия имаше по една такава история.

Колата й превали последния хълм преди къщата. Стори й се доста глупаво да се вживява във всички тези отдавнашни трагедии и да си мисли, че я засягат. Ако въобще имаше такова проклятие, то не би трябвало да засяга Маркъс, тъй като той не беше Девърил. Бе влязъл в тази къща благодарение на женитбата на майка му с чичо й. Понякога на Меги й минаваше през ум, че дядо й много би искал Маркъс да е негов внук и да му стане единствен наследник.

Дядо й бе получил първия си удар след вестта за смъртта на баща й. Господи, какъв шок и каква болка бе изпитала самата тя, когато загуби родителите си, които обожаваше. Смъртта на единствения жив син го бе съсипала, след което Маркъс бе заместил за него целия свят.

Меги намали скоростта. Ето, това бе домът Девърил. От хълма се виждаше дворът, дебелите каменни стени, огрени от лятното слънце и паркът, запазил характерния английски стил, наложен през минали епохи. Оттук тя можеше да види дори лебедите, които плуваха в малкото езеро. Спомни си как един от синовете на фермера стреляше по красивите птици и тя, без да си дава сметка, че го прави, само за да я дразни, бе побягнала при Маркъс и го бе помолила да ги спаси.

Това се бе случило в първите дни след смъртта на родителите й, когато имението Девърил, въпреки че й бе познато от предишните посещения, все още не бе станало неин дом… Тя се бе вкопчила в Маркъс, намирайки в негово лице единственото стабилно нещо в нейния нестабилен свят, а той внимателно и нежно й бе позволил това.

В онези дни Маркъс бе много мил с нея, дори прекалено и тя бе откликнала на топлотата му с цялата си детска наивност и всеотдайност. Нямаше нищо чудно, че обожанието й бе преминало в любов, или по-точно във влюбване от нейна страна. Те нямаха кръвно родство. Маркъс бе само десет години по-стар от нея, хубав и доста чувствен мъж, който със сигурност би могъл да отговори на покълващите чувства на едно срамежливо момиче. И така — къде се бе объркало всичко?

Как стана така, че сама се бе изгубила в измисления си свят? Как така бе повярвала, че той храни някакви чувства към нея и ще я чака да порасне, за да я пожелае истински?

В това бе грешката й. Съзнателно бе излъгала за техните взаимоотношения, съзнателно бе опитала да насили нещата… Дори и сега не можеше да го проумее. Изпитваше болка, когато се опитваше да прецени собственото си поведение тогава. Направо се задушаваше. Мъчеше се да избяга от действителността. И от истината.

А истината бе… Истината бе, че тя, побъркана от ревност, съзнателно се бе опитала да унижи Маркъс. Поне така го бе приел и бе я обвинил открито в лъжа. Колко далече я бе отвела идиотската й фантазия — да опровергава обвиненията му и да се кълне, че е сгрешила от наивност. Бе предприела такъв рискован ход, защото наистина не можеше да повярва, че се е сгодил за друга… Всъщност тя искаше да развали годежа им. Направо се ужасяваше колко глупаво бе било всичко… Беше осъзнала, че мечтите й са обречени. В агонията от срам и яд дори бе отказала да се защити, слушайки гневната тирада на Маркъс. Сякаш това бе достатъчно, за да се покае. А после…

После тя се измъкна като крадец в нощта. Думите на Маркъс изгаряха сърцето й като огън…

Уморено се вкопчи в кормилото. Не се ли бе научила, че закъснялото разкаяние е безсмислено? Отдавна бе установила склонността си към душевен мазохизъм… Отдавна бе осъзнала, че нищо не би могло да се поправи. Станалото — станало.

И досега Маркъс не бе се оженил. Тя знаеше това — Сузи й беше писала. Усети тръпка, когато го узна.

Пое по наклона и влезе през отворената порта.

Със завидно умение тя паркира колата в задния двор, застлан с каменни плочи. Този двор някога е бил пренаселен от слуги и коне — така й бе разказвал дядо й. Сега оборите бяха празни, нямаше ги расовите коне и ловджийските хрътки, нямаше ги и слугите. Госпожа Мартин, икономката от времето на дядо й, се бе пенсионирала и Меги не можеше да си представи как госпожа Несбит — знаеше името й от Сузи, ще може да я замести.

Отвори вратата на кухнята. Вътре нищо не бе се променило. Огромната старинна маса, купена от втора ръка, все още беше там. Когато идваше в къщата като момиче, едно от първите неща, които я бяха впечатлили, бе тази кухня с прекрасната й миризма. Втората жена на чичо й беше изкусна готвачка. Тя сама отглеждаше необходимите зеленчуци и подправки, береше ги в подходящия сезон, слагаше ги да се сушат в килера на кухнята и уханията им се носеха във въздуха.

Майка й я беше научила да готви, но леля й беше показала как да превърне обикновеното умение в изкуство.

Не усети познатите миризми, от тях нямаше и следа. Кухнята беше празна, в нея нямаше живот…

Отправи се надолу по тесния коридор и бутна вратата, която водеше към стаите на фамилията.

Безукорно полиран преди, сега паркетът изглеждаше замърсен. Меги се намръщи, когато съзря неподдържаната мебел в мрачното квадратно антре.

Можеше да избере, която и да било от шестте врати, но тя, без да се замисли, се насочи точно към една.

Пръстите й докоснаха студената месингова дръжка. Тежките махагонови врати бяха сложени по същото време, когато са правели портата в английски класически стил под влиянието на Робърт Адам. От опит знаеше, че макар и тежки, вратите се отваряха безшумно. Толкова добре бяха балансирани.

В началото помисли, че стаята е празна. Лъхаше същият студ и занемареност, както в антрето и кухнята. На времето това бе кабинетът на дядо й. Сега тук бе се настанил Маркъс.

От прозорците на тази стая се виждаха главната алея и целият парк. Имаше камина с мраморна рамка. Височината й беше така преценена, че джентълменът, който разсъждава по някакъв проблем, да може да остави чашата си с портвайн отгоре. Етажерките от едната й страна бяха от същия махагон като вратата. Викторианецът Девърил бе покрил стените със скъпа тъмнозелена дамаска и стаята изглеждаше доста мрачна и внушителна. До камината имаше масивен люлеещ се стол. Огромното старинно бюро беше единствената друга мебел в тази стая. Тя пристъпи и изведнъж разбра, че на стола има човек, с гръб към нея. Един гипсиран крак бе качен на табуретката до бюрото.

Преди още да го види, тя вече знаеше кой седи там. Използва целия си кураж, за да преодолее желанието да се обърне и да избяга, докато все още можеше.

Но тъй като вече беше там и мъжът можеше да я забележи, тя пое дълбоко въздух, овладя възбудата си и тихо каза:

— Маркъс, здравей!