Пени Джордан
Наказание целувка (5)

Четвърта глава

Явно Сузи бе с по-силен характер от сестра си, помисли Меги, дискретно слушайки разговора им, докато те й помагаха да приготви вечерята.

С неодобрение бе установила, че след злополуката с Маркъс, бяха свикнали да се хранят само с консерви и замразени храни. Момичетата, както изглеждаше, не можеха да готвят. Реши да поправи този пропуск, колкото се може по-бързо. Не отричаше правото на жената за самоизява, но не намираше нищо похвално в това, че те не умееха да приготвят дори едно обикновено ядене.

Стана й мъчно като си спомни как старателно майка й, а по-късно и леля й, я бяха учили на своите домакински умения — всичко това бе липсвало на Сузи и Сара. Защо не й бе дошло по-рано наум, че тя може да бъде полезна тук? Как не се бе сетила, че би могла да се отплати на леля си и чичо си за тяхната любов и внимание към нея самата, като предаде част от тази любов на дъщерите им? Но тя бе сляпа до този момент за всичко друго, освен за своята собствена болка и неспособност да се справи с чувството за вина.

През всичките тези години отчаяно се беше борила с кошмарите, към които я бе тласнал Маркъс. Сякаш и той предпочиташе да забрави това, което се бе случило. Но тя… Дали би могла да забрави някога?

— Какво правиш? — запита Сузи с любопитство, като прекъсна мъчителния й унес.

— Приготвям баница с месо — отговори Меги. Тя беше намерила една месна консерва в бюфета и като си спомни рецептите на леля си, реши да сготви нещо апетитно. Маркъс винаги бе обичал баницата с месо, която правеше майка му.

— Защо правиш така? — попита Сара, като видя как Меги сръчно намазваше по малко масло върху тестото, което вече бе завила.

— За да стане по-вкусно — обясни тя и след това попита: — Госпожа Несбит не го ли прави така?

— Тя винаги купува готово тесто. Казва, че да се приготвя в къщи, е загуба на време — погледна към сестра си и добави: — Тя не е много добра готвачка, нали, Сузи?

— Много си е добра. По-добра от госпожа Бейкс и… по-добра от Изабел.

— Коя е госпожа Бейкс? — попита Меги, като деликатно отмина споменаването на Изабел, без да отвръща на предизвикателството, което долови в очите на Сузи. Имаше неприятното чувство, че тя доста умело я манипулира, но бързо отхвърли тази мисъл. Започваше да прилича на истеричка.

— Тя беше нашата икономка, след като госпожа Несбит си отиде. Обаче не се задържа дълго.

— След нея вече не сте имали икономка, така ли?

— Маркъс бе пуснал обява, но не се намери никоя подходяща. Нашата къща е много далече от селището за човек без собствен автомобил, а и той искаше жената да е съгласна да живее тук, за да се грижи за нас. Кажи, защо готвиш всичко това? — с любопитство запита Сузи, като гледаше как работи Меги.

— Защото… Защото майка ти ме научи да готвя така.

— Така ли? Меги, разкажи ни нещо за нея.

— Да, наистина, разкажи ни нещо — замоли и Сара, повтаряйки като ехо думите на по-голямата си сестра.

Меги ги погледна с лека изненада.

— Маркъс нищо ли не ви е разказвал? Знаете ли, че аз живях тук няколко години?

— Да, разказвал ни е, но нали го знаеш какъв е? — Сузи направи гримаса. — Освен това, мъжете не разбират някои неща.

— Сигурна съм, че ще ви каже, ако му обясните какво точно искате да знаете — отговори тя и се натъжи.

Маркъс изпитваше към майка си нежна обич.

Меги я помнеше като жена, която бе превърнала опита си в мъдрост. Беше добра и като майка, и като съпруга. Твърдо бе отстоявала и балансирала всичко в своя живот.

Имаше интереси към древен Китай и бе натрупала доста познания. Меги се опита да предаде спомените си така, че да може да създаде, колкото може по-цялостна представа в съзнанието на момичетата.

— Тя се занимаваше с градинарство. Обичаше градината. По-голяма част от времето прекарваше там. Сама отглеждаше необходимите плодове и зеленчуци. В края на лятото и началото на есента седмици наред приготвяхме консерви.

— И аз обичам градинарството — каза Сара. — Само че Джон, който идва два пъти седмично да поддържа градината, предпочита да работи сам на спокойствие.

— Кажи ни още нещо — настоя Сузи, като подпря лакти на масата, обви с ръце лицето си и впери поглед в Меги, която, обикновено бледа, сега се бе зачервила от топлината на печката. Един самотен кичур бе паднал и докосваше бузата й. Тя механично го отметна, наблюдавайки озарените им лица. Инстинктивно бе уцелила най-съкровената им тема. Колко жадни бяха тези момичета за неща, които изглеждаха съвсем обикновени. Почувства се малко виновна пред тях — вярно, че и тя бе загубила родителите си, но през цялото време до заминаването й бе заобиколена от хора, които милееха за нея и я обграждаха с топлина и любов.

Вгледа се в сивите очи на Сузи и по погледа й — по-красноречив от каквито и да било думи, разбра, че братовчедките й отчаяно се надяваха, тя да остане…

— Трябваше да дойда при вас по-рано.

От кухнята един дрезгав глас запита сурово:

— А защо не дойде?

Тя рязко изви глава и очите й изненадано заблестяха като видя, че Маркъс стои на прага.

— Маркъс, Меги тъкмо ни разказваше за мама! — възбудено му съобщи Сузи, без да обърне внимание на неговата реплика. — Каза ни за градината, за това как са приготвяли замразени плодове…

— И ни показа, как мама я е научила да прави баница с месо — добави Сара.

Меги изпита жал към него, като видя колко се смути. Дощя й се да се приближи и да го докосне, да му каже, че той не е виновен. Откъде би могъл да предположи колко са важни тези неща за тях. И той, като всеки друг мъж, едва ли се е впечатлявал от домакинските познания на майка си, от умението й да внася уют в къщата. Приемал е всичко това за естествено. Тя потисна спонтанното си желание и вместо това каза тихо:

— Момичетата се нуждаят от личен пример, не знам дали знаеш?

След което пребледня, сама изненадана и ужасена от мисълта, че можеше и тя да бъде женският модел за подражание, и то в ролята на негова съпруга.

Какво ли бе станало с онова непознато момиче, за което бе сгоден някога? Едва ли можеше да му зададе този въпрос. Беше ли научила, че тя бе хлътнала по него? А Изабел?

Нямаше никаква полза да се връща назад в миналото. Не можеше да промени нищо, колкото и да желаеше.

— Вечерята ще бъде готова скоро — каза тя на Маркъс със сподавен тон, отвръщайки глава.

— Чудесно! След това искам да поговорим в кабинета ми!

Настана напрегната тишина. Сузи скочи и изкрещя грубо:

— Няма да я убеждаваш да си тръгва! Чуваш ли, Маркъс! — И като не получи отговор, продължи: — Сара и аз искаме тя да остане! Аз й писах. Господи, защо възрастните са толкова ужасни! Всички знаят, че ти и Меги сте се скарали, че тя е избягала оттук, но когото и да попитам какво е станало, никой не ми обяснява. Все едно не ме е чул. А защо не се сдобрите? Нали все така ни учите!

„Ще трябва да кажа нещо! Не може да продължава така!“ — помисли си силно обезпокоена Меги. Маркъс пребледня, вцепени се, а очите му се втренчиха в нея.

— Не сме се карали, Сузи! — каза кротко Меги. — Аз направих нещо много, наистина много лошо… и… — Тя погледна безпомощно към Маркъс, като мълчаливо го молеше за помощ.

— Сузи, ти си права — бавно каза той и накуцвайки към масата, обгърна тънките рамена на момичетата. — В действителност още преди много време аз исках Меги да се върне и ви обещавам, че сега, след като тя е вече тук, няма да настоявам да замине. Между другото, няма ли да обърнете малко внимание на вашите домашни работи? — попита той с наставнически тон.

Момичетата напуснаха кухнята с неохота и когато вратата се хлопна след тях, Меги усети силно желание да ги извика да се върнат. Не искаше да остава насаме с него, поне не точно сега, когато чувствата й заплашваха да я победят. Думите му, че бил пожелал тя да се върне вкъщи, окончателно я развълнуваха.

— Нямаше нужда да го казваш — обърна се тя към него, треперейки. — Аз така или иначе нямаше да си тръгна, а те рано или късно ще разберат, че ти всъщност не искаш да остана.

— Меги, за това ли дойде тук? Защото знаеше, че не бих желал да останеш?

Лицето й пламна.

— Естествено, че не… Маркъс, аз не съм дете — каза тя с негодувание. — Не съм нито толкова ограничена, нито толкова дребнава… — Спря да говори и се изчерви, като забеляза как я гледа. — На теб ще ти е трудно да повярваш след всичко онова, което направих… Но не съм ли си платила вече за това? — попита тя с измъчен глас.

Тя рязко спря, стисна зъби, като напрегна всяко мускулче, само и само да не продължи. Вече не беше младо момиче, нито пък Маркъс бе неин наставник. Раните й не можеха да се заличат от едно негово докосване. Това бяха белези, които трябваше да носи…

— Дойдох заради писмото на Сузи — с доста неуверен глас каза тя, започвайки да се овладява. — Това е всичко. Не съм го направила от злоба или на инат… Няма никаква друга причина освен това, че Сара и Сузи имат нужда от мен.

Още само миг и щеше да избухне в плач, а това бе последното, което искаше да се случи. Прехапа устни… Толкова силно, че усети тръпчивия ръждиво солен вкус на кръвта си. Разбра какво бе направила. Докосна с език малката раничка.

— Те наистина имат нужда от теб.

Това кратко признание я слиса.

— Няма да е за дълго — увери го тя, когато той забеляза нейното удивление. — Когато вие с Изабел се ожените…

Лицето му придоби странно изражение. Някакъв спазъм, нещо, което можеше да се оприличи на скрита болка. Дали защото знаеше, че двете момичета никак не обичат годеницата му?

— Не е така — тихо каза той. — Сузи е на шестнадесет, а Сара на четиринадесет. Ако ти наистина искаш да се грижиш за тях, ще трябва да ги поемеш за около четири години.

— Четири години?

Усмивката му бе непоколебима.

— Да. Меги, помисли си и след вечерята ще поговорим.

Явно я предизвикваше да каже, че не може да жертва четири години от живота си. Той излезе от стаята и Меги усети, че я втриса. Трябваше да признае, че беше доста умен. Бе измислил идеалния начин да се отърве от нея, без момичетата да го намразят. Щеше да я принуди сама да пожелае да си тръгне, така, както беше направил и преди. Преглътна сълзите, които като вълна се надигаха в гърлото й. Не биваше да се поддава на чувствата, които бушуваха в душата й. Трябваше да запази спокойствие и самоконтрол. Имаше нужда да размисли. Четири години! Но какво значение имаше — четири или четиридесет? Всъщност нищо не я задържаше в Лондон. Нейният дом беше тук. Освен това вече знаеше, че никога не би се омъжила. Само че да остане да живее тук, това значеше непрекъснато да се измъчва от присъствието на Маркъс… От спомените си, от чувствата…

Всъщност какви чувства? Не бяха останали никакви чувства, нито към Маркъс, нито към който и да било друг мъж. Бе си създала имунитет към емоционалното и физическо въздействие на мъжете и бе абсолютно невъзможно да се привързва към когото и да било. Тогава, какъв беше този постоянен смут, който я бе обзел откакто пристигна? Най-вероятно поради чувството й за вина, помисли си ядосано тя.

Тъй като не знаеше къде точно се хранят и не искаше да прекъсва момичетата, докато си пишеха домашните, нито пък да нарушава уединението на Маркъс в кабинета, Меги сервира вечерята в кухнята. Използва сервиза, който беше в стария бюфет.

В дните, когато майката на Маркъс слагаше масата за обяд или за вечеря, винаги се сервираше в трапезарията и всички спазваха етикета. Но тази вечер Меги не счете, че има основание да се разпростре сред овехтялото великолепие на трапезарията с нейните пурпурночервени покривки и тежка махагонова мебел.

Успя да намери време да се обади на Лара и да й каже, че засега ще остане още. Смущаващото беше, че Лара не се учуди никак. „Някой ден ще те накарам да ми разкажеш повече за този твой доведен братовчед — предупреди я тя. — Струва ми се, че имаш да ми разказваш много. Когато му спомена името, изглеждаше така, както когато каза на татко, че въобще нямаш семейство и родители.“

Меги се опита да отрече твърдението на приятелката си. Истина беше, че когато в началото живееше с Лара и баща й, тя им бе казала, че няма семейство. Но после, когато се отпусна и почна да споделя някои неща с нея, си бе признала истината… Или поне една част от нея. Не им разкри истинската причина за своето бягство. Когато Джон Филипс бе проумял, че няма сила на тази земя, която да я накара нито да разкаже, нито пък да се върне обратно там, той престана да я насилва. Беше истински щастлива, че бе намерила такова убежище. Дори и сега я побиваха тръпки, като си помисли колко други неща биха могли да я сполетят.

Колко по-различна съдба би могла да има. Дали Маркъс се бе тревожил? Реши да спре потока на тези безполезни мисли. Той не й беше задължен с нищо. Беше й се доверил, а тя злоупотреби с доверието му и го предаде. Тя беше…

Шумни стъпки, които идваха от коридора, й напомниха, че миналото е мъртво. Сузи и Сара нахълтаха едновременно в кухнята.

— Ах, как хубаво мирише! — възкликна Сара, усмихна се и се настани на един стол.

Не им направи впечатление, че ще ядат в кухнята. Меги беше приготвила една табла за Маркъс, мислейки, че може би ще предпочете уединението на кабинета си, далече от присъствието й. Но тъкмо когато слагаше вечерята, той влезе в кухнята, видя таблата и погледна Меги със смразяващ поглед.

— Ти няма ли да ядеш с нас?

Тя пламна.

— Приготвих подноса за теб… Мислех, че…

— Добре, стига — прекъсна я грубо той. — Меги, колкото и да не ти е приятно, аз все пак съществувам. Ако исках да вечерям сам, бъди сигурна, че щях да ти кажа.

Неговата язвителна забележка я вбеси. Погледна момичетата, които ядяха с удоволствие, помисли, че няма защо да се нервира и опря отчаяно ръце на масата.

— Какво сега, няма ли да ядеш? — попита Маркъс учудено.

— Ммм… Не съм гладна. Чудя се какво ли е останало от зеленчуковата градина? — каза бързо тя и с притеснение забеляза критичния му поглед. Дали не му се виждаше много слаба? Дали не сравняваше фината й фигура с доста по-закръглената на Изабел. Безрадостно констатира колко невероятно уязвима може да я кара да се чувства.

— Върви някак си. Много е обрасла. Защо се интересуваш?

— Трябваха ми замразени зеленчуци тази вечер, а и не можах да си спомня как така майка ти успяваше винаги да ги запазва свежи.

— Няма никакъв проблем да се засадят растения, ако ти наистина се интересуваш от това. Утре, като дойде Джон, ще му кажа да почисти плевелите. Няма да има много неща това лято, но догодина…

— Да, да — и ние ще ти помагаме! — прекъсна го Сара с грейнали очи. — Ще можем да си направим и от мармалада, който, както каза ти, правела мама.

— Да — съгласи се Меги, трогната от ентусиазма в гласчето на момичето. — Ще го направим. Всъщност, можем да опитаме още тази есен. Ще отидем за къпини — обеща им тя — и ще се помъчим да го приготвим.

По това как всички обраха чиниите си, дори и Маркъс, можеше да се счита, че нейното готвене бе успешно. Предложи им да направи кафе и се извини, че няма никакъв десерт.

— Е, момичета, сега мисля да помогнете на Меги да измие чиниите.

Когато той отмести стола си и стана, тя забеляза, че бе доста уморен.

— Предполагам, предпочиташ да си изпиеш кафето в кабинета?

Маркъс повдигна тъмните си вежди и я погледна.

— Отново искаш да се отървеш от мен?

За неин срам пак се изчерви. Доста беше нелепо — бледата й кожа издаваше и най-малката промяна на чувствата, които я вълнуваха.

— Не. Просто си помислих, че предпочиташ да се отпуснеш в стола си. Едва ли ти е удобно тук — тя погледна гипсирания му крак — с тази тежест.

— Да, вярно е — съгласи се той, — отгоре на всичкото адски ме дразни. А имам и да свърша малко работа, ако нямаш нищо против.

— Изабел не би ти позволила — отбеляза весело Сузи в отговор на последната му реплика и вдигна чиниите от масата. — Направо е бясна, дето Маркъс от толкова време вече не е на крак. Тя обича да танцува, да ходи на гости… Предполагам, че затова не й допада много да се мотаем наоколо, защото ще трябва да търси жена за вечерите, когато отсъстват.

— Сузи! — смъмри я Маркъс.

Но Сузи не обърна внимание на неговото неодобрение и тръсна глава.

— Не съм виновна, какво да правя като не ни харесва. Госпожа Несбит каза, че тя се е сгодила за теб ей така, между другото, само защото се е скарала с последния си приятел.

— Сузи, не мисля, че трябва да се занимаваш с клюки — рязко я прекъсна Меги.

Не посмя да погледне към Маркъс, за да види реакцията му. Но усети зад себе си как той се надига, тътрейки се изненадващо тромаво. Тя реагира импулсивно и се обърна да му помогне. Учуди се, като усети тръпките по кожата му, когато го докосна. Беше достатъчно хладно — и можеше на това да се дължи потреперването му. Усети, че мускулите му се стегнаха ужасно, а когато се вгледа в тъмните дълбини на очите му, разбра, че тя бе причината за това.

Остави го да върви сам и по лицето й се изписа силна болка. Би трябвало да ненавижда всяко нейно докосване, но не бе помислила за това. Просто искаше да му помогне. Очите й се напълниха със сълзи. Загърби го, мразейки се за своето лековерие.

Когато направи кафето, помоли Сузи да му го занесе. Момичетата имаха още домашни и когато отидоха да се занимават, тя се зае да прегледа и без това не много пълния бюфет. Ще трябва утре да отиде на пазар, след като остави момичетата в училището.

Тя се качи горе и отчетливо почука на вратата на дневната, преди да влезе.

— Прането — каза тя кратко, — налага ми се да си изпера някои неща утре. Моята приятелка Лара ще ми изпрати останалите дрехи, но дотогава оставам само с тези, които донесох. А между другото — какъв бе режимът на госпожа Несбит?

— Какъв бе режимът ли? — отвърна Сузи на въпроса с въпрос, като захапа химикалката си. Трябва да си оправи косата, помисли си Меги разсеяно. А и ученическата й пола бе прекалено къса.

— Ами, да… Тя по принцип кога пазаруваше, кога носеше дрехите за пране? В кои дни?

Лицето на Сузи просветна.

— А, нямаше специално установен ден. Правеше го според случая, когато има нужда, нали Сара?

Меги бе поразена от факта, че Маркъс е изоставил толкова много нещата, особено като си спомняше как майка му се грижеше за къщата. Бе се наел с по-тежък товар, отколкото си бе представял, че може да носи. Имаше четири години. Маркъс я бе предупредил. Изведнъж устата й се сви неочаквано дяволито. Трябваше да ги научи на всички женски умения, които тя самата притежаваше. Е, добре, защо пък не? Това може да осмисли живота й. Ще се радва, ако успее да замести майка им. Щяха да запълнят празнотата в сърцето й, щяха да заместят неродените й деца, които тя никога нямаше да има. Те имаха нужда от нея и тя от тях. Нямаше да допусне никой да я отпрати оттук.