Нора Робъртс
Жената на Съливан (9)

Девета глава

Касиди знаеше, че картината бе почти завършена. Имаше трескавото, кухо усещане, че живее назаем. Макар да чувстваше, че краят би бил почти облекчение, успокояване на напрегнатото очакване, опитваше се да го приеме мъжествено единствено с усилие на волята. Докато позираше, усещаше, че Колин дооглажда, а не създава нещо ново. Нетърпението му се бе разсеяло.

Той не споменаваше неделното й посещение и тя му бе благодарна. Сега, като си мислеше, без да е ядосана, разбираше, че бе реагирала прекалено остро. Трябваше също да признае, че се бе държала като глупачка. Пълна глупачка.

Не за пръв път, помисли Касиди. И може би донякъде имаше извинение. Тогава виждаше само една публикувана снимка, която разкриваше най-интимните й чувства. После тази глупава статийка… Сетне си бе спомнила как Гейл й бе разправяла за романтичния образ на Колин.

Усети се, преди да се намръщи. Е, не трябваше повече да я слуша. По-добре бе да се захване да събира парчетата. Време бе да започне да мисли за утре. Нова работа, заключи мрачно. Ново начало, поправи се тя. Нов опит, нови хора. Празни нощи.

— За щастие вчера довърших лицето — отбеляза Колин. — През последните десет минути изражението ти се промени петнайсет пъти. Интересно, какъв диапазон имаш.

— Извинявай, аз… — Потърси думата и се спря на най-безсмислената. — Мислех.

— Да, виждам. — Очите му уловиха нейните. — Тъжни мисли.

— Не, работех върху една сцена.

— М-м-м-м — изкоментира неопределено той, после отстъпи от статива. — Не особено весела сцена.

— Е, да, не могат всичките да са весели. — Касиди преглътна. — Свърши, нали?

— Да. Почти свърших. — Тя тихо въздъхна, като го наблюдаваше как критично оглежда картината. — Ела, виж — покани я Колин и й протегна ръка, но очите му оставаха приковани към платното.

С изненада разбра, че я беше страх. Той я погледна и вдигна вежди:

— Ела, де.

Пръстите й се свиха около букетчето, ала Касиди тръгна към него и послушно сложи ръка в неговата. Обърна се и погледна.

Сто пъти се бе опитвала да си го представи, но нямаше нищо общо с това, което бе мислила. Фонът бе тъмен и неясен, игра на сенки и дълбочина. В средата стоеше тя с кремавобялата рокля. Букетчето бе изненадващо цветно петно, което привличаше вниманието към ръцете й. Стойката, наклонът на главата й излъчваха гордост. Косата й бе гъста и пищна, пълен контраст на кротката невинност на роклята. Това бе коса, която подканяше към страст. В чертите на лицето й имаше една нежност, за която Касиди не бе подозирала, една крехкост, бореща се със силата. Бе права, когато мислеше, че Колин я вижда такава, каквато тя самата никога не се бе виждала.

Устните й бяха полуразтворени, не се усмихваха, ала искаха да се усмихнат. Усмивката щеше да бъде за посрещане на любимия. Съзнанието за това бе изписано на лицето й, както и очакването на предстоящото. Очите казваха всичко. Това бяха очи на жена, погълната от любов… Очи на невинност, очакваща да бъде покорена. Никой не можеше да ги погледне и да не разбере, че жената на картината бе обичала мъжа, който я бе рисувал.

— Много се умълча, Кас — прошепна той и обви ръка около раменете й.

— Не мога да намеря думата — промълви Касиди и треперливо пое въздух. — Никоя не би подхождала, а всичко по-малко би прозвучало блудкаво. — За момент се облегна на него. — Колин… — Опита се да забрави за миг, че очите на картината не можеха да скрият любовта й. Опитваше се да види цялото, а не разбулването на своите чувства. Тайни, бе казал той. Мечти.

Той целуна шията й над коприната на роклята и я пусна.

— Рядко един художник се отдръпва от своето творение и се изненадва, че неговите ръце са създали нещо изключително. — Тя долавяше вълнението в гласа му, чудо, което не бе очаквала, че бе способен да изпита. — Това е най-хубавото нещо, което някога съм правил. — Обърна се към нея. — Благодарен съм ти, Касиди. Ти си неговата душа.

Тя се отвърна. Не можеше да понесе думите му. Трябваше да се вкопчи в последните остатъци от гордостта си.

— Винаги съм мислила, че душата на картината е художникът. — Остави букетчето на масата и продължи да обикаля из стаята. Коприната шумолеше около бедрата й. — Тя е твоя — твоето въображение, твоят талант. Колко от мен наистина е в тази картина?

Настъпи дълго мълчание, но Касиди не се обърна към него.

— Не знаеш ли?

Тя облиза устни и се опита да говори спокойно и безгрижно:

— Моето лице — съгласи се, после посочи към роклята и добави: — Моето тяло. Останалото е твое, Колин, аз не мога да си припиша заслугата за него. Ти създаде настроението, ти измъкна от мен това, което вече виждаше. Ти си го представяше. Искаше от мен да бъда желание и точно това си направил. Това е твоята илюзия. — От думите, които изрече, я заболя повече, отколкото си бе представяла, че бе възможно. И въпреки това чувстваше, че трябва да ги каже.

— Така ли го виждаш? — попита той неуверено, ала Касиди усети гнева му под повърхността.

— Ти си художникът, Колин — сви рамене тя и се усмихна весело. — Аз съм просто една безработна писателка.

След като дълго и мълчаливо я гледа, той се приближи към нея. Ръцете му с добре пресметнато движение хванаха раменете й. Бе усещала и преди този търсещ, изпитателен поглед и напрегна защитата си срещу него. Пръстите му се стегнаха върху кожата й.

— Има ли жената на картината нещо общо с теб? — попита Колин бавно.

Касиди преглътна буцата в гърлото си.

— Ами да, разбира се, нали току-що ти казах…

Разтърси я толкова бързо, че тя се задави с думите. Видя гнева в очите му, яда, който знаеше, че може да се превърне в ярост.

— Мислиш ли, че съм искал само лицето ти? Само обвивката? Няма ли нищо вътре в теб в тази картина?

— Трябва ли да имаш всичко? — попита Касиди отчаяно. — Трябва ли да го имаш всичкото? — Гласът й натежа от емоции. — Ти ме изцеди, Колин. Това — посочи към платното — ме изцеди. Дадох ти всичко, колко още можеш да искаш? — Отблъсна го, завладяна от вълна от гняв. — Ти никога не си ме погледнал, не си помислил за мен, освен заради тази картина. — Отметна косите си назад и притисна ръце към слепоочията си. — Няма да ти дам нищо повече. Не мога, вече няма нищо. Всичко е там! — Отново посочи към картината и гласът й трепна. — Слава Богу, че свърши. — Бързо се отскубна от ръцете му и излетя навън.

 

 

Следващите две седмици Касиди прекара в апартамента на свои приятели, които бяха заминали на почивка. Остави една кратка бележка на Джеф, взе си пишещата машина и се зарови в работа. Изключи телефона, залости вратата и се скри от целия свят. За две седмици се опита да забрави, че съществува свят извън хората и местата, създадени от нейното въображение. Потъна в своите герои в опит да забрави Касиди Сент Джон. Ако тя не съществуваше, нямаше да изпитва болка. До края на тези две седмици бе свалила три килограма, бе създала сто страници и почти бе успокоила нервите си.

Когато се върна, като влачеше пишещата машина по стълбите към апартамента си, чу китарата на Джеф. За момент се поколеба дали да не се отбие да му каже, че се е прибрала, но отмина и влезе в своя апартамент. Не бе готова да отговаря на въпроси. Помисли си дали да не се обади на Колин в Галерията и да му се извини, после реши да не го прави. Бе по-добре скъсването им да е пълно. Ако се разделяха в добри отношения, той можеше да се изкушава от време на време да й се обажда. Касиди знаеше, че никога няма да понесе отношенията на добри познати.

Опакова роклята, в която бе облечена, когато избяга от ателието. Докато я прибираше в кутията, пръстите й се задържаха върху плата. Толкова много неща се бяха случили, откак за пръв път я облече. Бързо затвори капака. Тази част от нейния живот бе приключила. Обърна се и отиде до телефона да се обади в Галерията. Служителката, която отговори, веднага я свърза с Гейл.

— О, здравей, Касиди. Къде избяга?

— У мен са роклята от портрета и ключът от ателието — отговори Касиди. — Бих искала някой да мине да ги вземе.

— Разбирам. — Гейл се поколеба за миг и продължи: — Страхувам се, че в момента съм ужасно заета, скъпа. Знам, че Колин особено държеше на тази рокля. Бъди така добра да минеш да я оставиш, а? Можеш просто да влезеш в ателието и да оставиш всичко там. Колин го няма, а ние сме направо затрупани.

— Бих предпочела да не…

— Благодаря ти, скъпа. Трябва да бягам. — Телефонът прещрака. Касиди раздразнено изруга и затвори.

Колин го няма, помисли тя и взе кутията. Сега бе моментът да се приключи напълно.

Малко по-късно Касиди отвори задната врата на ателието. Познатите миризми я посрещнаха и го съживиха в съзнанието й. Тя решително го изхвърли оттам. Не е сега моментът, каза си. Бързо отиде до масата за да остави роклята и ключа.

За момент спря в средата на стаята и се огледа. Бе прекарала тук часове, дни. Всеки детайл се бе отпечатал ясно в паметта й. И въпреки това искаше да го види отново. Част от нея се страхуваше, че може да забрави нещо, нещо малко, незначително и жизненоважно. Изненада се, че портретът още стоеше на статива. Забравила за обещанието си да си тръгне бързо, Касиди се приближи да го разгледа още веднъж.

Как може той да го гледа, запита се тя, вгледана в собствените си очи, как може да го гледа и да вярва на нещата, които му наговорих? Мога да съм само благодарна, че повярва на онова, което му казах, а не на това, което виждаше. Протегна ръка и докосна нарисуваните теменужки.

Когато вратата на ателието се отвори, Касиди рядко отдръпна ръка от платното и се извъртя. Сърцето й заседна в гърлото.

— Касиди? — усмихна се широко Винс и влезе в стаята. — Каква изненада! — След секунда ръцете й се озоваха уловени в неговите.

— Здравей. — Гласът й бе мъничко нестабилен, ала тя успя да му се усмихне.

Той долови вълнението й и забеляза, че бе пребледняла.

— Знаеш ли, че Колин те търси?

— Не. — Касиди усети моментна паника и погледна към вратата. Не, не знаех. Нямаше ме, работех. Аз просто… — Усети се, че говори несвързано, издърпа ръцете си и ги сплете. — Аз просто донесох роклята, която обличах за портрета.

Тъмните очи на Винс я погледнаха проницателно.

— Криеше ли се, мадона?

— Не. — Тя се обърна и отиде до прозореца.

— Не, разбира се, че не, работех. — Видя едно врабче, което припряно хранеше три малки със зейнали човки. — Не знаех, че ще останеш толкова дълго в Америка. — Говори каквото и да е, каза си Касиди, но не мисли, преди да се измъкнеш оттук.

— Останах по-дълго, за да убедя Колин да ми продаде една картина, с която той не искаше да се разделя.

Касиди стисна силно перваза на прозореца. „Ти знаеше, че ще я продаде! От самото начало знаеше, че всичко, което ще остане, ще са долари и центове. Да не би да си очаквала да си я пази и да мисли за теб?“ Тръсна глава и отчаяно въздъхна.

— Касиди… — Ръката на Винс стисна леко рамото й.

— Не трябваше да идвам тук — прошепна тя и отново тръсна глава. — Не трябваше да съм толкова глупава. — Понечи да се отдръпне, ала той я стисна по-силно и я обърна към себе си, вгледа се в нея и вдигна ръка да я погали по бузата. — Моля те… — Касиди затвори очи.

— Не бъди мил с мен. Не съм толкова силна, колкото мислех.

— И много го обичаш.

Тя рязко отвори очи.

— Не, аз просто…

— Мадона… — Винс опря пръсти на устните й да я спре. Очите му я гледаха с безкрайно разбиране. — Аз съм виждал портрета. Той говори по-красноречиво от думите ти.

Касиди наведе глава и притисна длан към челото си.

— Аз не искам да… Много се старая… Трябва да си вървя — каза бързо.

— Касиди… — Винс я хвана за раменете. Гласът му бе нежен. — Ти трябва да се срещнеш с него… Да говориш с него.

— Не мога. — Тя опря ръце на гърдите му и отчаяно поклати глава. — Моля те, не му казвай. Моля те, просто вземи този портрет и всичко да свърши. — Гласът й пресекна и когато се оказа сгушена на гърдите му, не възрази. — Винаги съм знаела, че ще свърши. — Затвори очи да спре сълзите, но му позволи да я държи в прегръдките си, докато премина нуждата да ги пусне на воля. Той я галеше по косите, докато почувства, че дишането й се бе успокоило. Целуна я леко по върха на главата и вдигна лицето й.

— Касиди, Колин е мой приятел…

— Интересно. — Тя рязко погледна към вратата… И към Колин. — И аз така мислех. — Гласът му бе тих. — Изглежда, напоследък съм се лъгал в повече от един човек. — Още преди да бе прекосил стаята, Касиди усети опасността. — Гейл ми каза, че ще те намеря тук — каза той и застана точно пред тях. — С моя „приятел“.

— Колин… — започна Винс, ала Колин го погледна разярено.

— Махни си ръцете от нея и не се бъркай. Когато свърша, можеш да прибереш каквото е останало.

Касиди долови гнева в гласа му и се измъкна от прегръдката на Винс.

— Моля те — прошепна тя. Не искаше да създава никакви проблеми между тях. — Остави ни за момент сами. — Ръката на Винс остана върху рамото й и Касиди насочи очи към него. — Моля те — повтори тихо.

Винс неохотно отпусна ръка.

— Добре, кара. — Обърна се за миг към Колин. — Не знам някога да си се лъгал в някого, приятелю. — Прекоси стаята и тихо затвори вратата зад себе си. Тя изчака още малко и заговори:

— Дойдох да върна ключа и роклята. — Колин само я погледна и Касиди облиза устни. — Гейл ми каза, че те няма.

— Колко удобно, че ателието беше свободно за вас с Винс.

— Колин, недей…

— Гласиш се за херцогиня? — попита той студено. — Трябва да те предупредя, че Винс е известен със своята щедрост, но не и с постоянството си. — Очите му се впиха в лицето й. — Все пак една жена като теб може да постигне много за една-две седмици.

— Не ти подхожда, Колин. — Тя се обърна и пристъпи крачка назад, ала той я сграбчи за косите. Касиди изохка от изненада и болка и го погледна.

Очите му бяха замъглени и потъмнели, по лицето му бе набола поне еднодневна брада. Внезапно й мина през ума, че изглеждаше изтощен. Сега, като си помисли, никога не го бе виждала уморен, дори след часове рисуване. Пръстите му около кичура коса се стегнаха.

— Колин… — В самоотбрана тя вдигна ръка към неговата.

— Такава невинност — промълви той. — Такава невинност. Ти си хитра жена, Касиди. — Ръцете му се вдигнаха към раменете й бързо и безжалостно. Тя го гледаше уплашено. — Едно е да лъжеш с думи, съвсем друго да лъжеш с поглед, да лъжеш с очи, ден след ден. Това изисква особена измамност.

— Не! — Касиди тръсна глава, защото думите му върнаха едва сдържаните сълзи. — Не, Колин, моля те. — Искаше да му каже, че никога не го бе лъгала, но не можеше. Бе го излъгала най-последния път, когато бяха заедно.

Успя само да поклати глава и да даде воля на сълзите.

— Какво искаш от мен? — попита той. Гласът му бе още по-разярен, като гледаше сълзите, които се търкаляха по бузите й. Слънцето струеше през облаците и ги караше да блестят. — Искаш да забравя, че ден след ден съм те гледал и съм виждал нещо, което никога не го е имало?

— Аз ти дадох това, което искаше. — Сълзите се превърнаха в хлипове и тя се опита да се отскубне от него. — Моля те, пусни ме. Дадох ти това, което искаше. Всичко свърши.

— Ти ми даде обвивка, маска. Нали така ми каза? — Колин я притегли към себе си и вдигна главата й. — Останалото е било мое въображение. Свършило ли е, Кас? Как може нещо да е свършило, ако никога не го е имало? — Касиди се опита да наведе глава и ръката му отново хвана косите й. — Ти каза, че съм те изцедил. Имаш ли представа какво направиха тези няколко седмици с мен? — Разтърси я и хлиповете й станаха по-силни. — Беше права, когато ми каза, че рисуването е само твоето лице и тяло. В теб няма топлина. Аз съм създал на платното една несъществуваща жена.

— Моля те, Колин. Достатъчно! — Тя затисна ушите си с длани да не го чува.

— Страх ли те е от истината, Касиди? — Той отскубна ръцете й и я принуди отново да го погледне. — Само ние с теб ще знаем, че картината е една лъжа, че жената там не съществува. Всеки от нас получи от другия каквото искаше, нали? — Отблъсна я и сподавено изруга. — Махай се!

Касиди се втурна сляпо навън.