Нора Робъртс
Жената на Съливан (8)

Осма глава

Слънцето бе високо и ярко. Касиди лежеше в леглото и го гледаше как струи през прозореца й. Лъчът падаше върху едно петно на пода и блестеше. Очите й се насочиха към картината, която висеше отляво. Бе закачена там едва преди два дни, ала тя познаваше и най-малките подробности от платното. Познаваше самите мазки на четката.

Въздъхна и се загледа в тавана.

Спомняше си всеки миг от вечерта с Колин, от момента, в който вдигна очи, както стоеше до дивана на четири крака, до краткото довиждане до вратата.

Когато на следващата сутрин след тяхната среща се върна в ателието, той с видимо спокойствие потъна в работата си. Каквото и да бе имало между тях, реши Касиди, то е било за онази вечер. За него бе свършило. За мен, помисли тя, като се вгледа отново в картината, е завинаги.

Би трябвало да съм му благодарна, задето ме доведе тогава вкъщи. Ако бях останала… Ако бях останала, повтори наум след една дълга въздишка, щях да стана една от неговите любовници. И после Колин щеше да продължи живота си точно оттам, докъдето бе стигнал, а аз щях да съм още по-самотна, отколкото съм сега. Сега имам една изключителна вечер, за която да си спомням. Вино, свещи и музика.

— Глупава романтичка! — измърмори на глас, обърна се по корем и удари с юмрук възглавницата.

— Касиди! — Разнесе се кратко почукване и Джеф се втурна вътре. — Хей, Касиди! — Спря и я изгледа отвратено. — Още не си станала? Вече е единайсет.

Тя придърпа одеялото до брадичката си и седна.

— Да, още не съм станала. Работила съм до три и половина. — Намръщи се към него. — Мислех, че съм се сетила да заключа.

— Ъ-хъ… — Той забързано се приближи и се тръшна на леглото.

Касиди се изчерви от изненадано смущение.

— Чувствай се у дома си — подкани го тя с широк жест на свободната си ръка. — Не ми обръщай внимание.

— Погледни това! Има те във вестника.

— Какво? — Касиди погледна към вестника, който Джеф бе стиснал в ръка. — За какво говориш?

— Изръсих се за един неделен вестник — подзе той, после устните му трепнаха в усмивка. Докосна носа й с върха на пръста си. — И кого виждам, когато поглеждам клюкарската страница? Моята приятелка и съседка Касиди Сент Джон.

— Измисляш си — обвини го тя и отметна разрешените си от съня коси. — Какво ще правя аз в клюкарската страница?

— Танцуваш с Колин Съливан — съобщи й Джеф и размаха вестника пред носа й.

Касиди го сграбчи за китката, после зяпна от учудване. Вгледа се невярващо в снимката. С две бързи движения пусна одеялото и измъкна вестника от ръката на Джеф.

— Дай да видя.

— Заповядай — предложи й той любезно и се облегна на лакът да наблюдава безбройните чувства, които играеха върху лицето й. Руменината, останала от съня, се засили. — Изглежда сте били видени заедно в светлината на прожектора. Щраква фотоапарат, после добавят малко интересни разсъждения на тема кое е най-новото увлечение на Съливан. — Подръпна брадата си и се засмя. — Кой да знае, че тя си седи тук по тениска петдесет и четвърти номер, която на нея изглежда доста по-голяма, отколкото върху подходящото тяло? — Отново се засмя и се загледа във вестника. — И тук изглеждаш много добре.

— Това всичко са… Всичко са глупости! — Касиди захвърли вестника и се изправи на колене. После избута Джеф, прескочи го и стъпи на пода. — Прочете ли какво пише? — Възмути се тя и изрита една заблудена гуменка към ъгъла. — Как смеят да намекват такива неща!

Той седеше и я гледаше как се върти из стаята.

— Хей, Касиди, това всичко са измислици, няма за какво да се тревожиш. Освен това… — Вдигна захвърления вестник и го приглади. — Доста са ласкави, когато става дума за теб. Слушай как те наричат… — Замълча, търсейки фразата. — А, да, ето. „Млада красавица на възраст за женене“. Звучи доста добре.

Тя изръмжа и запрати другата гуменка в противоположния ъгъл.

— Съвсем по мъжки! — Нахвърли се върху него, после се завъртя, отвори едно чекмедже, изрови оттам едни бермуди и ги размаха към него. — Пусни някой и друг комплимент и значи всичко е наред. — Отново се зарови в чекмеджето и се измъкна оттам с виненочервена тениска. — Е, не е наред, абсолютно не е наред. — Отметна косите от лицето си и пое дълбоко въздух. — Мога ли да го задържа? — попита по-спокойно.

— Разбира се. — Джеф предпазливо се изправи и й подаде страницата. Прокашля се. — Ами, аз май ще отида да си дочета останалата част от вестника. — Но Касиди вече отново се чумереше към снимката. Като се възползва от нейната залисаност, той тихо се измъкна.

 

 

По-малко от един час по-късно Касиди крачеше по вълнолома към яхтата на Колин. В ръката си стискаше сгънатата страница от вестника на Джеф. Кипяща от справедливо възмущение, мина по тясното въжено мостче и потропа на вратата. Отговори й тишина, нарушавана само от плискането на вълните. Тя се огледа и забеляза ферарито.

— О, ти си тук, Съливан — измърмори мрачно и отново почука.

— За какво, по дяволите, си се разтропала? — Прогърмя гласът на Колин над главата й. Касиди отстъпи назад, вдигна глава и слънцето я ослепи. Вбесена, заслони очите си с длан.

Видя го облегнат на парапета на горната палуба. Бе гол до кръста, с къси бермуди. В ръката си държеше четка, натопена в синя боя.

— Трябва да говоря с теб — извика тя и размаха вестника.

— Добре тогава, качи се, ала спри това идиотско тропане. — Изчезна, преди да бе успяла да каже още нещо.

Касиди тръгна към носа и видя стръмна стълба. Изкатери се на горната палуба, опря ръце на кръста си и намръщено се вторачи в гърба му.

Той седеше на трикрако столче пред платното и рисуваше с уверени, бързи движения. Тя се огледа и видя яхтите, които пресъздаваше. Те се поклащаха леко в залива, а платната им се извисяваха във фонтан от цветове.

— Е, какво те кара да блъскаш по вратата ми, Касиди? — Гласът му бе приглушен, защото бе захапал в зъбите си една четка като пират. С друга четка замахваше по платното. Тя се приближи и безстрашно размаха вестника пред лицето му.

— Това!

С изненадващо спокойствие Колин остави и двете четки, вдигна вежди, погледна я и взе вестника.

— Приличаш си — отбеляза след малко.

— Колин!

— Ш-ш-ш-т. Чета. — Потъна в мълчание, забил поглед във вестника, докато Касиди, стиснала зъби, крачеше по палубата. По едно време се разсмя, но когато тя понечи да заговори, вдигна ръка. Касиди затвори уста с нещо като ръмжене и му обърна гръб. — Е — обади се той най-накрая, — това беше много занимателно.

Тя рязко се извъртя.

— Занимателно? Занимателно?! Това ли е всичко, което имаш да кажеш за това… За този боклук?

Колин сви рамене.

— Предполагам, че можеше да се напише и по-добре. Искаш ли кафе?

— Прочете ли това? — Касиди се втурна към него. Вятърът развя косата й и тя раздразнено я отметна. — Прочете ли какви неща пише, че… — Задави се с думата, тропна безпомощно с крак и го удари с юмрук в гърдите. — Аз не съм твоето последно увлечение, Съливан.

— А-ха.

Очите й пламнаха.

— Не ми казвай това многозначително „а-ха“! Аз не съм твоето последно увлечение, не съм ти никакво увлечение и не приемам тази дума. Не приемам намеците и инсинуациите в тази статийка. Не приемам ненаписаното твърдение, че ние с теб сме любовници. — Отметна глава. — Що за логика? След като танцуваме заедно, значи сме любовници!

— Трябва да признаеш, че идеята е привлекателна. — Засмя се на тлеещата в очите й жарава. Бризът откъм залива продължаваше да развява косата й около лицето. Колин разсеяно я приглади и сложи ръка на рамото й. — Искаш да съдиш вестника ли?

Касиди долови смеха в гласа му и пъхна ръце в джобовете си.

— Искам опровержение — каза упорито.

— За какво? — възрази той. — За една снимка? За малко клюки? Мило дете, снимката е достатъчна сама по себе си. — Протегна вестника, за да привлече погледа й. — Тези двама души изглеждат напълно погълнати един от друг.

Тя се извърна и се приближи към перилата. Знаеше си, че точно снимката я бе изкарала от равновесие. Телата им бяха близо, нейните ръце обвити около врата му, очите им приковани един към друг. Тъмният задимен нощен клуб бе като екран. Нямаше нужда от думи, за да се допълни картината. Касиди си спомняше момента, чувството, което я бе обзело, безкрайната близост, която бяха споделили.

Снимката бе накърняване на интимната й същност и тя не можеше да я понася. Мразеше клюкарската колонка до нея, която толкова естествено я свързваше с Колин. Без дори да са научили името й, те я бяха нарекли негова жена, неговата жена за момента… До следващия момент. Касиди се намръщи към водата, загледана в спускащите се чайки.

— Не ми харесва — промълви тя. — Не ми харесва да ме отпечатват, за да ме обсъждат над пуканки или кафе. Не ми харесва нечие разюздано въображение да ме превръща в нещо, което не съм. И не ми харесва да ме описват като…

— „Млада красавица на възраст за женене“? — подсказа й той.

— Не виждам нищо смешно в тази надута фраза. Кара ме да се чувствам тъпо. — Скръсти ръце пред гърдите си. — Това не е комплимент, каквото и да мислите вие с Джеф.

— Кой, по дяволите, е Джеф?

— Той мислеше, че статията е просто прекрасна — продължи Касиди, като отново започна да се ядосва. — Седеше тази сутрин на леглото ми, говореше ми, че трябва да съм поласкана, че трябва…

— Може би — прекъсна я Колин и се приближи към нея — ще ми кажеш кой е Джеф и защо тази сутрин е бил в леглото ти.

— Не „в“, а „на“ — поправи го нетърпеливо тя. — И не се отклонявай от въпроса, Съливан.

— Първо искам да изясним това. — Той направи последната крачка към нея и хвана брадичката й. Пръстите му бяха изненадващо твърди. — Всъщност, настоявам.

— Ще престанеш ли? — ядоса се Касиди и се отскубна. — Как мога да стигна донякъде, ако непрекъснато ме тормозиш и ме омаловажаваш?

— Тормозя те и те омаловажавам? — повтори Колин и избухна в смях. — Е, това се казва надута фраза. А сега, за Джеф.

— Ох, него не го набърквай. — Тя издиша объркано и размаха ръце. — Той ми донесе тази сутрин вестника, това е всичко. Казвам ти, Колин, няма да позволя да ме слагат при всичките ти предишни и бъдещи увлечения. И няма да позволя да бъда използвана за поддържане на романтичната загадъчност на художника.

Той свъси вежди.

— Какво точно означава последното изречение, за тези от нас, които сме пропуснали първата част?

— Мисля, че е ясно, просто разказвателно изречение в първо лице единствено число. Говоря сериозно, Колин.

— Да. — Той се вгледа в нея с любопитство. — Виждам, че говориш сериозно.

Гледаха се мълчаливо. Касиди болезнено усещаше привличането на тялото му, на загорялата му кожа, покрита само с едни къси бермуди. Изкарана от равновесие от собствените си мисли, тя отново се обърна и се облегна на перилата. За момент се заслуша в тихия плисък на водата. Раменете й се раздвижиха от въздишката.

— Аз съм обикновен човек, Колин. Никога не съм излизала от този щат и рядко съм пътувала на повече от двеста километра от града. Нямам вроден чар. Не съм загадъчна жена. — Овладя се и се обърна към него. Бризът подхвана косата й и я захвърли зад гърба й. — Не обичам да ме разбират погрешно. — Вдигна за миг ръце, после ги отпусна покрай тялото си. — Аз не съм такава жена, каквато са ме накарали да изглеждам във вестника.

Той сгъна вестника, пъхна го в задния си джоб и се приближи към нея.

— Ти си безкрайно по-чаровна, отколкото жената, която са те накарали да изглеждаш във вестника.

Касиди поклати глава:

— Не си просех комплимент.

— Просто съобщавам факта. — Целуна я, преди да бе успяла да реши дали да го приеме, или да го избегне. — Сега по-добре ли се чувстваш?

Тя се намръщи:

— Не съм дете, което е имало нервно избухване.

Колин вдигна вежди:

— Тогава млада красавица на възраст за женене.

Касиди присви очи и се огледа.

— Бих казала, че наистина съм на възраст за женене.

— И определено си млада.

Тя го погледна предизвикателно.

— Не мислиш ли, че съм красива?

— Не.

— О!

Той се засмя и хвана с две ръце лицето й.

— Това лице — каза и очите му го обходиха — има идеални черти, изключителна кожа. В теб има сила, крехкост и живот, а ти изобщо не ги осъзнаваш. Имаш неповторимо, изразително лице. „Красива“ е прекалено обикновена дума.

Страните й пламнаха. Чудеше се защо, след толкова внимателно взиране, кръвта й все още закипяваше, когато Колин се вгледаше в лицето й.

— Очарователен начин да се извиниш за обида — забеляза Касиди безгрижно. — Това трябва да е от ирландското в теб.

— Имам много по-добър начин.

Целувката бе толкова бързо настойчива, че тя нямаше време да помисли, успя само да отговори. От нея се изтръгна стон на удоволствие и Касиди вдигна ръце по стегнатата гола кожа на гърдите му. Почувства топлината от слънцето и своето мигновено надигнало се желание. Устните й оживяха. Страстта запулсира във вените й, като я подтикваше да настоява, вместо да отстъпва. Тази страст, която той освобождаваше в нея, я управляваше, правеше я от пленник в агресор. Усети как ръцете му се стегнаха около нея и чу как Колин измърмори одобрително:

— Касиди… — Устните му обхождаха лицето й. — Ти ме омагьосваш.

Ръцете й любопитно изследваха дългите линии на тялото му, възлестите мускули на ръцете и гърба му. Когато го докосна, сърцето му се заблъска срещу нейното. Това бе един цял нов свят и, докато го вкусваше, устните й ненаситно търсеха неговите.

— О, май ви прекъснах…

Тя стреснато откъсна устни от неговите, ала не успя да се освободи от прегръдката му. Завъртя глава и се вторачи в Гейл Кингсли. Тя стоеше на най-горното стъпало, опряла ръка на парапета. Изумруденозеленият копринен шал, увит около шията й, се развяваше от бриза.

— Това изглежда съвсем очевидно — отговори спокойно Колин.

Касиди, изчервена до корените на косата си, се мъчеше да се отскубне.

— Колин, скъпи, наистина се извинявам. Нямах представа, че не си сам. В края на краищата, това толкова рядко се случва в неделя. — Възнагради го с усмивка, която декларираше, че добре познаваше неговите навици. — Трябваше да взема онова платно на Ротшилд, нали помниш? И трябва да обсъдим едно-две неща. Ще те почакам долу. — Докато говореше, прекоси палубата и отвори една врата, която водеше навътре. — Да направя ли кафе за трима? — попита и изчезна, без да чака отговор.

Касиди се обърна към Колин и опря ръце на гърдите му.

— Пусни ме — процеди през зъби. — Веднага ме пусни.

— Защо? Допреди една минута не ти беше неприятно да те държа.

Тя отметна назад глава и започна да го блъска. Мускулите, които току-що бе опитала, правеха усилията й безполезни.

— Допреди една минута бях заслепена от животинска похот. Сега вече виждам ясно.

— Животинска похот? — повтори той и широко се усмихна. — Колко интересно. Често ли ти се случва?

— Не ми се смей, Съливан. Да не си посмял!

Колин я пусна, без да спира да се усмихва.

— На моменти е трудно.

— Няма да ти позволя да ме прегръщаш, докато Гейл стои там с тази високомерна усмивчица. — Изсумтя и изтръска тениската и шортите си.

— Защо, Касиди, да не си ревнива? — Усмивката му стана още по-широка. — Колко ласкателно.

— Ах, ти, самодоволен, нетърпим… — задъха се тя.

— Беше съвсем съгласна да ме търпиш, когато беше заслепена от животинска похот.

Изкарана от нерви, Касиди изръмжа и замахна към него. Той се отдръпна, хвана я здраво за китката и тя се завъртя.

— Жените трябва да зашлевяват — посъветва я. — Не да удрят с юмруци.

— Аз никога не чета правилата — сопна му се Касиди и се отскубна, после се обърна с намерението да си отиде по същия начин, по който бе дошла. Колин я хвана за ръката и я извъртя към себе си, докато тя се блъсна в гърдите му. Усмихна й се и я целуна по върха на главата.

— Закъде бързаш?

— Има една стара ирландска поговорка. Третият е излишен. — Отново се отскубна.

Той я потупа по бузата.

— Не бъди глупачка.

Касиди вдигна очи към небето и се помоли да има сили. Нищо нямаше да постигне, ако се развикаше. Пое няколко пъти дълбоко въздух.

— Ох, върви… Върви да си рисуваш твоите яхти — предложи му тя и се спусна по стълбите към долната палуба.

— Разбира се. Хубава жена си ти, Касиди Сент Джон — извика след нея Колин с преувеличен ирландски акцент. Касиди погледна през рамо с пламтящи очи. Той дружелюбно се бе надвесил през перилата. — И е вярно, че не е по-страшно човек да гледа как гневът ти се успокоява, отколкото да го гледа как се надига. Следващия път ще те нарисувам в поза, която те показва откъм по-чаровната ти страна.

— На куково лято! — извика тя и ускори крачка.

Смехът му проехтя зад гърба й.