Нора Робъртс
Жената на Съливан (7)

Седма глава

Докато се обличаше тази вечер, Касиди благославяше кратката си кариера в модния бизнес. Лилавосинята пясъчна коприна си струваше всичките часове, през които се бе упражнявала в търпение. Това бе тънка като мечтание рокля със свободни линии. Раменете й бяха открити, а корсажът се крепеше на ластик точно над гърдите. На талията платът бе пристегнат и се спускаше до коленете. Касиди облече яке с широки ръкави и го върза на кръста. Цветът подхождаше на очите й, реши тя, спомнила си, че оттенъкът им бе неповторим. Тази вечер не искаше да се чувства обикновена.

„Изобщо не трябва да отиваш.“

В отговор на досадния глас Касиди яростно прокара четка през косата си.

„Не ме интересува. Отивам.“

„Ще те боли.“

„Все едно ще ме боли.“

Бързо си закачи златните обици.

„Не заслужава ли всеки по някой приятен момент? Не ми ли се полага да усетя миг на истинско щастие? Ще прекарам само една вечер с него, без между нас да стои проклетото рисуване. Ще преживея един момент, когато той ще гледа мен, ще вижда мен, а не онова, което вижда, когато е в ателието.“

Взе парфюма и се напръска. Ароматът бе нежен като цвета на роклята.

„Няма да мисля за утре, само за тази вечер. Рисуването почти приключва и после всичко ще свърши. Не искам кой знае колко, само една вечер. Трябва да имам нещо. По-късно ще си платя, но ще го имам.“

Отметна коса зад раменете си и погледна към часовника.

— О, божичко, вече е седем! — Трескаво започна да търси ключа. Когато се разнесе чукането, бе опряна на ръце и колене и се взираше под разтегателния диван. — Да, да, само минутка! — извика сърдито и се протегна към нещо блестящо отдолу. — Аха! — възкликна тържествуващо и после въздъхна, когато в пръстите й се оказа не ключ, а монета.

— Казах ти, че аз черпя — обади се Колин и тя рязко вдигна глава. Той стоеше до вратата и гледаше с любопитство към жената, наведена на четири крака. Касиди се изправи, издуха косата от очите си и се вгледа в него.

Колин бе с идеално скроен черен костюм, който подчертаваше стройното му тяло и широките рамене. Контрастната бяла риза бе отворена на врата. Тя реши, че Колин Съливан никога не би се ограничил с вратовръзка. Касиди приседна на пети.

— Никога не съм те виждала с костюм. — Светлината от лампата падаше меко върху вдигнатото й лице. — Ала не изглеждаш прекалено старомодно. Радвам се.

— Ти си интересно създание, Касиди. — Той протегна ръка да й помогне да стане, а с другата докосна косите й.

Тя се изправи, отметна глава и му се усмихна.

— Така ли мислиш?

Вместо отговор Колин също се усмихна и отстъпи крачка назад, без да пуска ръката й.

— Изглеждаш чудесно. — Огледа я бързо и подробно. — Наистина чудесно. — Хвана и другата й ръка, обърна я с дланта нагоре и откри монетата. — За такси? Няма да стигнеш далеч.

Касиди се намръщи към монетата.

— Помислих, че това е ключът ми.

— Разбира се. — Той взе монетата и я разгледа критично. — Наистина много прилича.

— Приличаше в тъмното под дивана — обясни тя и отново се зае с търсенето. — Трябва да е тук някъде — измърмори и разрови листите по бюрото. — Навсякъде го търсих.

— Къде ти е спалнята? — попита Колин, като я гледаше как изтръсква речника.

— Това ми е спалнята — съобщи му Касиди, като се вглеждаше между листата на папратта. — И холът, и кабинетът, и гостната. Обичам всичко да е на едно място, спестява ходенето. — Под купчина тетрадки намери една гума и й се ядоса. — Вчера къде ли не я търсих. — С дълга въздишка я остави. — Добре, само един момент — обърна се към стаята като цяло и се облегна на бюрото. — Ще го намеря. — Затвори очи и се почеса по носа. — Последния път, когато беше у мен, ходих на пазар. Върнах се — посочи към вратата — и занесох торбата в кухнята. Сложих една кутия сок във фризера и… — Очите й се разшириха и тя се втурна към другата стая. Когато се върна, премяташе ключа от ръка в ръка. — Студен е — обясни и се изчерви под развеселения поглед на Колин. — Трябва да съм мислела за нещо друго, когато съм го оставила там. — Взе една малка златиста чантичка и пусна замръзналия ключ вътре. — Така трябва да е било. — Отиде до вратата и освободи секрета.

Той със сериозен вид се приближи до нея и хвана с две ръце лицето й.

— Кас.

— Да?

— Нямаш обувки.

— Така ли? — Касиди сви рамене. — Предполагам, че ще ми трябват.

Колин я целуна по челото и я пусна.

— Най-добре е да си подготвена за всичко. — С усмивка посочи: — Май са до бюрото ти.

Тя мълчаливо отиде до бюрото и се обу.

Когато се върна при него, очите й се усмихваха.

— Е, забравила ли съм още нещо?

Той я хвана за ръката и вплете пръсти в нейните.

— Не.

— Много ли харесваш организираните хора, Колин? — попита Касиди и наклони глава.

— Не особено.

— Добре. Ще тръгваме ли?

Първата изненада на Касиди за вечерта бе ферарито, което чакаше до тротоара. Бе червено, лъскаво и ярко.

— Това трябва да е твое — предположи тя. — Или моят съсед неочаквано е наследил цяло състояние.

— Един от подкупите на Винс. — Колин отвори предната дясна врата. — За да направя портрет на племенницата му. Забележително простовато същество с големи зъби. Да сложа ли гюрука?

— Не, недей. — Касиди се разположи на предната седалка. Пепеляшка никога не е имала такава тиква, реши тя и се усмихна. — Мислех, че не рисуваш никого, освен ако не ти е интересен.

— Винс е един от малкото хора, на които ми е трудно да отказвам. — Ферарито избръмча и затрепери под краката й.

— Знаеш ли, че на цената на тази кола можеш да купиш четиристаен тухлен апартамент в Ню Джърси?

Той се засмя и потегли.

— Бих бил ужасен съсед.

Минаха покрай парка Голдън Гейт и избягнаха задръстванията по магистралата. Караха по странични тесни пътища и Колин опитно маневрираше между колите.

Касиди долавяше различните аромати от сергиите за цветя по тротоара, чуваше месинговия звън на трамваите. Наведе назад глава и видя върха на висок небостъргач.

— Къде отиваме? — попита тя, но не я интересуваше особено. Бризът галеше бузите й. Бе й достатъчно да бъде с него.

— Да ядем — отговори той. — Умирам от глад.

Касиди се обърна към него.

— Не си особено приказлив като за ирландец. Виж — посочи и се поизправи. — Идва мъглата.

Мъглата се задаваше откъм залива и поглъщаше с изненадваща скорост моста. Вече само островърхите кулички на Голдън Гейт се подаваха през търкалящите се кълбета.

— Тази вечер ще има сирени — промълви тя и отново погледна към Колин. — Такъв самотен звук. Винаги ме натъжава, макар да не знам защо.

— Какъв звук те прави щастлива? — Той хвърли един поглед към нея и Касиди отметна развяващите се кичури коси от лицето си.

— На печащи се пуканки — отговори тя веднага и се засмя на себе си.

Облегна глава на седалката и погледна към небето. Бе ослепително синьо. Колко ли градове можеха да имат стелеща се мъгла и синьо небе? Когато Колин спря, погледът й се плъзна надолу, докато стигна до огромния хотел. Очите й се разтвориха от изненада, като разбра къде са. Не бе обръщала внимание накъде пътуват.

Вратата й отвори униформен портиер, който й протегна ръка да й помогне да излезе. Касиди изчака, докато Колин му подаде една банкнота и дойде при нея.

— Обичаш ли морски деликатеси? — Той я хвана за ръката и я поведе навътре.

— Ами да, аз…

— Добре. Тук имат рядко добри морски деликатеси.

Ресторантът бе огромен и пищен. От високите разноцветни стъклени тавани се спускаха полилеи. Килимът бе дебел, масите много и с елегантни бели покривки. Метр дотелът веднага пристигна и когато Колин го нарече по име, тя разбра, че художникът бе чест гост тук.

Усамотената маса в ъгъла ги отделяше от обширното пространство и все пак оставяше на Касиди пълен изглед към блясъка. Чийзбургерът на Джеф й се струваше на светлинни години далеч. Когато реши, че повече не е прилично да се заплесва, тя се обърна към Колин:

— Изглежда, че все пак ще получа нещо по-добро от пирожки с месо по мексикански.

— Аз държа на думата си — съобщи й той. — Затова я давам толкова рядко. Вино? — попита и й се усмихна по своя властно чаровен начин. — Не ми приличаш на любител на коктейлите.

— Така ли? — Касиди наклони глава. — И защо?

— Прекалено много невинност има в тези големи виолетови очи. — Отметна косите й зад рамото. — Почти ме кара да се замисля дали да не направя нещо буржоазно, като да разредя виното с вода.

Келнер в черен костюм стоеше почтително до лакътя на Колин.

— Бутилка Шато О-Брион блан — поръча той, без да откъсва очи от нея. Сервитьорът се оттегли с лек поклон. Тя го изпрати с поглед, после още веднъж обходи с очи ресторанта, като се мъчеше да погълне всяка подробност. — По бюрото ти забелязах, че работиш. Върви ли добре?

Касиди го изгледа с известна изненада. Може би Колин виждаше повече, отколкото тя предполагаше.

— Да, всъщност, така мисля. Сега съм в един от онези периоди, когато всичко си идва на мястото. Не траят дълго, ала са продуктивни. Получава ли се така и с рисуването?

— Да. Понякога всичко сякаш се лее без усилия, а понякога по сто пъти остъргваш платното. — Усмихна й се и дългите му пръсти се плъзнаха по китката й. — Нещо като твоето късане на листи, предполагам.

Келнерът се върна с виното им и ритуалът на отварянето и дегустирането започна. Касиди с благодарност замълча. От небрежното докосване на Колин пулсът й се бе ускорил и тя използва времето да укроти буйния му ритъм. Когато чашата й бе наляна, Касиди вече можеше да я вдигне с пълно самообладание. Виното бе леко охладено и много изискано.

— Харесва ли ти? — попита Колин, като я гледаше как отпива.

Очите й му се усмихнаха.

— Може да ми стане навик.

— Разкажи ми за какво пишеш. — Той също вдигна чашата си, но свободната му ръка покриваше нейната.

— За двама души и за техния живот заедно и отделени един от друг.

— Любовна история?

— Да, сложна. — Намръщи се за момент към съединените им ръце, после отново го погледна в очите. Пламъкът на свещта хвърляше златни отблясъци между виолетовото. Тя си напомни да се наслаждава на момента, не да мисли за утре. Устните й трепнаха в усмивка. — Те и двамата изглежда са с непостоянни характери и понякога ми се изплъзват. И двамата с всички сили се борят да останат разделени, ала се привличат един към друг. Иска ми се да мисля, че любовта им разрешава да останат разделени в някои отношения.

— Любовта има свои собствени правила в зависимост от това, кой играе. — Пръстите му се спуснаха от кокалчетата към ноктите й, после обратно. От този прост жест сърцето й се забърза. — Ще има ли щастлив край?

Касиди си позволи да погълне чистата синева на очите му.

— Може би — отрони тя. — Техните съдби са в моите ръце.

Колин поднесе ръката й към устните си.

— А за тази вечер, Кас — попита тихо, — твоята съдба в моите ръце ли е?

Очите й го гледаха, тъмни и спокойни.

— За тази вечер.

Той й се усмихна малко пиратски и вдигна чашата си в наздравица.

— За дългата вечер пред нас.

Вечерята бе разточително дълга. Дори и след безкрайните блюда не бързаха с кафето. Касиди се наслаждаваше на всеки момент. Ако щеше да има само една вечер с мъжа, когото обичаше, щеше да вкуси всеки миг. Може би със силата на волята си можеше да забави стрелките на часовника.

Свещта догаряше, когато станаха от масата. Колин я хвана за ръката. Стигнаха до фоайето и тя чу как някой извика името на Колин. Обърна се и видя, че към тях идваше закръглен оплешивяващ мъж с безупречно скроен костюм, широко усмихнат и с протегната ръка. Като стигна до Колин, възторжено се здрависа с него, а с другата ръка го потупа по рамото. Касиди видя как на пръста му проблесна голям диамант.

— Съливан, мошеник такъв, радвам се да те видя.

— Джек! — По лицето на Колин се разля усмивка. — Как си?

— Карам я, карам я. Имам малко работа в града. — Очите му се насочиха към Касиди.

— Кас, това е Джек Суонсън, един истински негодник. Джек, Касиди Сент Джон, едно истинско съкровище.

Касиди се разкъсваше между удоволствието от определението на Колин и изненадата, че свързва името и лицето на Суонсън. През последните двайсет и пет години той бе създал някои от най-добрите игрални филми. Докато Суонсън стискаше ръката й, тя се опита да скрие чувствата си.

— Негодник? — изсумтя Суонсън, без да я пуска. — Не можеш да вярваш и на половината от нещата, които говори този ирландец. Аз съм стълб на обществото.

— Някои в неговия вертеп казват така — добави Колин.

— Никога не е имал и капка уважение. И все пак… — Очите му шареха по лицето на Касиди. — Вкусът му е безупречен. Нали не си актриса?

— Не, ако не се брои ролята на гъба в едно карнавално шествие в четвърти клас — усмихна се тя.

Суонсън се засмя и кимна:

— Имал съм си работа с актриси и с по-малък опит.

— Касиди е писателка — вметна Колин, обви ръка около раменете й и леко я погали. — Ти си ме предупреждавал да стоя далеч от актриси.

— Откога слушаш мъдрите ми съвети? — сгълча го Суонсън, стисна устни и се вгледа в Касиди. Одобрението премина в любопитство.

— Писателка. Каква писателка?

— Ами блестяща, разбира се — съобщи тя.

Без капка самомнение или темперамент. Суонсън я потупа по ръката.

— Имам среща, иначе щях да те открадна от този млад хаймана. Ще вечеряме заедно, преди да замина от града. — Хвърли един поглед към Колин. — Ако искаш, можеш да го вземеш и него. — Още веднъж плесна Колин по рамото и тромаво се отдалечи.

— Голям образ, нали? — попита Колин и я поведе към вратата.

— Страхотен. — Мина й през ума, че откак се запозна с Колин, бе стискала ръцете на един италиански херцог и на един от кралете на Холивуд.

Излязоха в меката светлина на вечерта. Слънцето бе залязло, но още не бе съвсем притъмняло. Касиди седна с доволна въздишка във ферарито. Видя как проблесна първата звезда и с изненада забеляза, че Колин се бе насочил в посока, обратна на нейния апартамент.

— Къде отиваме?

— Знам едно местенце. — Той зави зад ъгъла и се включи в движението. — Мисля, че ще ти хареса. — Хвърли й един поглед и й се усмихна. — Нали не си уморена?

Устните й трепнаха.

— Не, не съм уморена.

Нощният клуб бе полутъмен и задимен. Масите бяха малки и наблъскани една до друга. Рамо до рамо седяха хора с джинси, с елегантни вечерни рокли и с мокри модни шлифери. До миниатюрния дансинг гърмеше металическа музика. Двойки се поклащаха в ритъма на мелодията.

Колин заведе Касиди до една тъмна масичка в края на залата. От време на време някой подвикваше името му, ала той само махваше за поздрав и продължаваше, докато се настаниха.

— Тук е чудесно! Сигурна съм, че това е свърталище на убийци и крадци на скъпоценности — възкликна тя.

Колин се засмя и хвана ръцете й.

— Харесва ти, нали?

— Разбира се — усмихна се Касиди и очите й светнаха немирно.

Една сервитьорка си бе пробила път до тях и стоеше нетърпеливо, отпуснала цялата тежест на единия си крак.

— Дамата иска шампанско — съобщи Колин.

— Кой не иска? — изломоти тя и се запромъква обратно между масите.

Касиди се разсмя от неподправено удоволствие.

— Тук няма почтителни поклони за господин Съливан.

— Всичко е въпрос на атмосфера. Аз много обичам нахални сервитьорки в подходящото обкръжение. И… — добави тихо, като обърна ръката й и целуна вътрешната страна на китката, — наблъскани маси, които предполагат близък контакт. Слабо осветление — притисна устни към дланта й, — където мога в относително усамотение да се наслаждавам на вкуса на твоята кожа. — С леко движение на главата целуна чувствителното място зад ухото й.

— Колин — прошепна тя без дъх и в самоотбрана вдигна ръка към устните му. Той просто я хвана и целуна пръстите й.

Бутилката шампанско пристигна с трясък на масата. Колин измъкна една банкнота и я връчи на сервитьорката. Тя я пъхна в джоба си и си отиде.

— Тази вечер обслужването е отвратително бързо — забеляза той и отвори бутилката. Гърмът бе заглушен от тромпетите на оркестъра. Касиди пое чашата и отпи дълга, бавна глътка с надеждата тя да успокои пулса й.

Пиеха спокойно шампанско и наблюдаваха как край тях тече нощният живот. Настроението й стана приятно и мечтателно. Бе трудно да се отдели реалното от желаното. Когато Колин се изправи и хвана ръката й, тя тръгна с него към дансинга.

Музиката бе преминала в тих блус. Той обви ръце около кръста й, а в отговор тя вдигна ръце около врата му. Телата им се сляха. Въздухът бе натежал от дим и смесени парфюми. Другите двойки не бяха нищо повече от сенки в приглушената светлина. Движенията им бяха само леко поклащане на притиснати тела.

Касиди отметна глава да го погледне. Очите им се съединиха, устните им се разтвориха на не повече от един дъх разстояние. Заля я бърза вълна от желание. И да бяха на самотен остров без следа от човечество, не можеше да е толкова насаме с него. Мелодията свърши с басова нота.

Колин мълчаливо я хвана за ръката и я изведе през тълпата.

 

 

Луната бе тънък сърп. Студеният въздух издуха част от горещината в кръвта на Касиди и част от облаците от съзнанието й. Ферарито се изкачи по един хълм, после се спусна. Касиди се усмихна на себе си. Не би променила нищо в тази вечер. Никакви съжаления.

Мъглата се къдреше по пътя пред тях. Тя погледна настрани и видя плътни кълба облаци над залива отдолу. Отново се обърна към Колин.

— Към моята яхта — отговори той, преди да го бе попитала. — Имам нещо за теб.

Предупредителни светлинки проблеснаха и изгаснаха в съзнанието й. Усети в устата си горчиво-сладкия вкус на опасността. Касиди погледна към погълнатия от мъглата залив и си каза, че би могла да помоли Колин да я откара у дома. Но вечерта не бе свършила, напомни си тя. Бе си обещала тази вечер.

Спускаха се към морето и мъглата ставаше по-гъста. От време на време се разнасяше ниският звук на предупредителната сирена. Когато Колин спря колата, Касиди бе загубила всякаква представа за време. Отново бе в приказен свят, този път с носещи се валма дим и с въздишки на плискаща се вода. Колин я поведе към един забулен в мрак силует. Високият писък на гмурец прониза тишината. Тесният въжен мост леко се поклащаше под стъпките им. Бризът отвя настрани едно кълбо мъгла и яхтата изникна в отвора.

— О, Колин… — Тя спря и се загледа в нея с изненада. — Чудесна е.

Видя широка конструкция от старо дърво на две нива и с висока палуба на носа. Мъглата отново я скри.

Вътре Колин включи осветлението и Касиди отърси влагата от косите си. Слязоха по две стъпала в хола, голяма квадратна стая с нисък уютен диван и малки масички. Други стълби отдясно водеха към камбуза.

— Колко е прекрасно да се живее на вода — обърна се тя към Колин и се усмихна.

— В ясна нощ градът е целият на призми и кристали. В мъглата е мрачен и обвит в загадъчност. — Той се приближи към нея и с привичен жест отметна косите й зад рамото. Пръстите му се задържаха. — Косата ти е мокра — прошепна. — Знаеш ли колко оттенъци на златистото и кафявото използвах, за да я нарисувам? Променя се с всяка светлина и предизвиква човек да определи цвета й. — Изведнъж се намръщи и отдръпна ръката си. — Трябва да изпиеш едно бренди, за да не настинеш.

Обърна се и тръгна към шкафа. Касиди го гледаше как налива чашките и се мъчеше да се справи с въздействието на интимния му тон и докосването му. После взе брендито и тръгна да разглежда стаята. На далечната стена висеше картина — залива при изгрев-слънце. Небето преливаше от цветове, яркочервено и златисто. Картината излъчваше чувство на трескаво движение и блясък. Още преди да погледне подписа, Касиди разбра, че това бе Кингсли.

— Много е талантлива — обади се Колин иззад гърба й.

— Да — съгласи се искрено Касиди. Картината я бе завладяла. — Кара началото на деня да прикове вниманието ти. Един такъв изгрев може да е вълнуващ, ала не мисля, че бих могла да започвам всеки ден с такава ярост, колкото и да е красива.

— За картината ли говориш, или за художничката?

Касиди усети, че въпросът бе проследил мислите й. Сви рамене и отстъпи крачка назад.

— Странно — отбеляза тя, — човек би помислил, че един художник ще покрие стените си с картини. Ти имаш относително малко. — Започна да разглежда колекцията му, като бавно минаваше от една към друга. Изведнъж спря и се вгледа в едно малко платно. Това бе ирландският пейзаж, за който му бе говорила сутринта.

— Чудех се дали ще си я спомниш. — Той отново бе зад нея, но този път ръцете му се опряха на раменете й. В жеста имаше нещо небрежно собственическо.

— Да, разбира се, че я помня.

— Когато я нарисувах, бях двайсетгодишен. По време на първото ми връщане в Ирландия.

— Колко странно, че точно тази сутрин ти говорих за нея.

— Съдба, Касиди — заключи Колин и я целуна по върха на главата. После я заобиколи и свали картината от стената. — Искам да я вземеш.

Тя стреснато го погледна.

— Не, Колин, не мога. — В гласа й се смесваха смущение и изненада.

— Не можеш ли? — вдигна вежди той. — Стори ми се, че ти харесва.

— Ох, Колин, знаеш, че ми харесва. Тя е красива, прекрасна е. — Смущението й се засили и се изписа ясно на лицето й. — Просто не мога да взема една от твоите картини.

— Ти не я вземаш, аз ти я давам — уточни той. — Това е една от привилегиите на художника.

— Колин… — Очите й отново се насочиха към картината, после към неговите. — Нямаше да я пазиш толкова време, ако не означаваше нещо особено за теб. Щеше да си я продал.

— Някои неща не се продават. Някои неща се дават. — Протегна й картината. — Моля те.

В гърлото й се надигнаха сълзи.

— Никога досега не съм те чувала да казваш моля.

— Пазя го за специални случаи.

Касиди отново го погледна. Той й бе дал нещо много повече от картината. Това бе връзка — между нея и жената, която никога не бе познавала. Бавно се усмихна.

— Благодаря.

Колин обрисува с пръст устните й.

— Това е едно от най-хубавите неща в теб — промълви той. — Ела — каза изведнъж. — Седни и си изпий брендито. — Взе картината и я остави настрани, после отведе Касиди до дивана.

— Рисуваш ли и тук? — попита тя и отпи.

— Понякога.

— Помня, вечерта, когато те срещнах, искаше да дойда тук да правиш скици.

— А ти ме заплаши със съпруг с футболна каска.

— Не можах да измисля нищо по-добро. — Обърна се да му се усмихне и откри, че лицето му бе опасно близо. Преди да успее да се отдръпне, пръстите му се вплетоха в косите й. Колин бавно се наведе, докато устните му докоснаха бузата й. Лека като перце, целувката се прехвърли на другата буза и се спря над устните й, без да ги докосва. Въпреки това Касиди чувстваше вкуса й.

— Колин… — прошепна тя и опря ръка на гърдите му. Устните му се плъзнаха към слепоочието й. Касиди знаеше, че топлината, която чувстваше, не бе от брендито.

— Касиди… — Той се спусна към брадичката й, после се отдръпна. Очите му бяха сериозни, ръката му леко стоеше на рамото й. — Последния път, когато те целунах, ти причиних болка. Извинявай.

— Моля те, Колин. — Тя тръсна глава да го спре. — И двамата бяхме ядосани.

— Ти вече си ми простила, защото е в природата ти да прощаваш. Ала аз помня изражението на лицето ти. — Спусна длан по рамото й и сплете пръсти с нейните. — Искам отново да те целуна, Кас, така, както трябва да бъдеш целувана. — Нежно обви ръка около шията й. — Обаче имам нужда да ми кажеш, че и ти го искаш.

Би било толкова лесно да откаже. Трябваше само да произнесе думата „не“ и знаеше, че той щеше да я пусне. Но сега наистина бе негов затворник, сякаш бе прикована към него.

— Да — каза Касиди и затвори очи. — Да. Устните му едва докоснаха нейните и те се разтвориха. Целувките му бяха леки и нежни, едната свършваше и започваше друга. Тя го усети как смъкна якето от раменете й и се наслаждаваше на топлината на ръцете му върху кожата си. Целувките бавно станаха по-дълбоки. Ръцете й намериха своя път около него. Отмалата, която се разля из тялото й, бе далеч повече от въздействието на алкохола. Краката й омекнаха, съзнанието й се замъгли, а сетивата й се изостриха.

Когато устните им се разделиха, Колин разхлаби прегръдката си.

— Кас…

Касиди с въздишка се сгуши в него и го целуна по врата, после нерешително плъзна ръце нагоре по копринената му риза.

— Да? — прошепна и вдигна лице към него. Очите й бяха унесени, устата й истинско изкушение. Той изруга тихо и притисна устни към нейните.

Реакцията й бе незабавна. За един удар на сърцето тлеещата й страст лумна. Кръвта пулсираше тежко в мозъка й. Усети се как пада назад на възглавниците на дивана. Тялото на Колин бе напрегнато. Ръцете му галеха голата кожа на раменете й. Целувката стана по-дълбока. В основата на шията й намери по-голямо удоволствие и устните му се спряха там, където една вена бясно пулсираше под тях.

Ластикът на корсажа й се спусна надолу и разкри гърдите й под търсещите му длани. Освободена, страстта я заля. Тя простена от копнеж и удоволствие. Устните му се плъзнаха между гърдите, като поглъщаха разгорещената кожа. Пръстите му леко докосваха зърната, изследваха ги, опознаваха ги, докато на тяхно място дойдоха устните. Когато те се върнаха към нейните, Касиди издаде треперлив стон, приела бурното, пламенно нетърпение, което избухна, преди целувката да свърши. Очите й се отвориха и срещнаха неговите, сега потъмнели.

Вдигна ръка да отметне падналите на челото му коси и прошепна името му. Когато ръката й се насочи към бузата му, той я улови в своята. Внимателно вдигна корсажа на роклята й и я издърпа да седне.

— Аз рядко правя благородни жестове, Касиди. — Гласът му бе дрезгав и под дланта си тя усещаше бързите удари на сърцето си. — Това е един от тях. — Стана, вдигна я на крака и наметна якето на раменете й. — Ще те заведа у вас.

— Колин… — подзе Касиди. Знаеше само, че иска да бъде негова.

— Не, не казвай нищо. — Той отпусна ръце от раменете й и ги пъхна в джобовете си. — Тази вечер ти остави съдбата си в моите ръце. Ще те заведа у вас. Следващия път решението ще бъде в твоите ръце.