Нора Робъртс
Жената на Съливан (4)

Четвърта глава

Дните минаваха и Касиди все повече свикваше с ролята на модел. Колкото до Колин, тя имаше чувството, че рядко някой можеше да се почувства спокоен с него. Настроението му бе непостоянно и се менеше в широки граници. Бързо избухваше, ала Касиди откри, че също толкова бързо се разсмиваше. Колкото повече слоеве от този мъж откриваше, толкова повече той я очароваше.

Оправдаваше се задето така съсредоточено изучаваше Колин Съливан с привилегията на писателя. Точно такава личност й трябваше — разностранна, непредсказуема, смела. Между тях нямаше нищо, повтаряше си тя редовно, само творчески обмен. Напомняше си, че след първия ден, когато започна работата върху платното, той не я бе докоснал отново, освен за да нагласи позата. Вихрената целувка бе един жив спомен, но само… Спомен.

Докато седеше пред пишещата машина в апартамента си, Касиди си повтаряше, че има късмет — защото имаше работа и нямаше да остане на улицата и защото Колин Съливан бе погълнат от своята работа. Бе достатъчно честна да си признае, че той я привличаше. Толкова по-добре, мислеше си, че бе способен да се потопи в работата си дотолкова, та почти да не забелязва, че тя бе от плът и кръв.

Освен ако не размърдам позата.

Намръщи се към отражението на настолната си лампа в прозореца.

Съвсем естествено е да ме привлича, реши Касиди. Не се държа като моята предшественичка с млечнобялата кожа, не се влюбвам в него. Аз съм достатъчно разумна.

Не бъди толкова самодоволна, прошепна едно тихо гласче в съзнанието й. Тя се намръщи още повече.

Наистина съм разумна. Няма да се направя на глупачка заради Колин Съливан. Аз си имам работа.

Погледна към празния лист в пишещата машина и въздъхна. Ала той продължаваше да й пречи.

Няма вече, закле се Касиди и се намести по-удобно на стола. Днес ще довърша тази глава и повече няма да си мисля за Съливан.

Клавишите на пишещата машина веднага затракаха от движението на мислите й. Веднъж започнала, тя напълно се увлече, потъна в създадените от самата нея герои. Любовната сцена се развиваше върху страниците. Касиди несъзнателно се обръщаше към собствените си мисли. Сцената се движеше със същата шеметна скорост, както нейната прегръдка с Колин. Сега тя владееше положението, тласкаше героите си един към друг, направляваше съдбите им. Бе както тя го искаше, както тя го планираше и Касиди не забелязваше влиянието на мъжа, за който се бе заклела вече да не мисли. Сцената бе почти завършена, когато на вратата й се почука. Тя изруга от раздразнение.

— Кой е? — извика и спря да печата по средата на изречението. Бе открила, че й бе по-лесно да събере мислите си, когато се връща по този начин към тях.

— Хей, Касиди! — през вратата се провря червенобрадата глава на Джеф Мълънс. — Имаш ли една минутка?

Тъй като й бе съсед и й бе симпатичен, тя потисна въздишката си и му се усмихна:

— Разбира се.

Той се вмъкна заедно с китарата си и шест бутилки бира.

— Може ли да сложа някои неща в твоя хладилник? Моят пак е развален.

— Давай. — Касиди завъртя стола си към него и вдигна вежди: — Виждам, че си донесъл всичките си скъпоценности. Не знаех, че китарата има нужда от охлаждане.

— Само бирата — засмя се Джеф и се пъхна в миниатюрната й кухничка. — А ти си единственият човек в сградата, на когото мога да я доверя. Леле, Касиди, не ядеш ли истинска храна? Тук има само шише сок, два моркова и половин пакетче масло.

— Нищо ли от тези неща не е свещена храна?

— Ела в съседния апартамент и ще те уредя с едно свястно ядене. — Той се върна в стаята само с китарата. — Имам пирожки с месо по мексикански и стари понички. С крем.

— Звучи чудесно, Джеф, но наистина трябва да довърша тази глава.

Той се почеса по брадата.

— Не знаеш какво губиш. Някакви новини от Ню Йорк? — Погледна към разхвърляните по бюрото листи, седна по турски на пода и намести китарата в скута си.

— На Източното крайбрежие май са се наговорили да мълчат — въздъхна тя, вдигна рамене и подви крака под себе си. — Още е рано, знам, обаче никога не съм била особено търпелива.

— Ще успееш, Касиди, в теб има нещо. — Докато говореше, започна нехайно да подрънква на китарата. Музиката бе проста и успокояваща. — Нещо, което прави хората, за които пишеш, важни. Ако романът ти е толкова добър, колкото онзи разказ за списанието, ще пробиеш.

Тя се усмихна, трогната от простоватата искреност на комплимента.

— Не искаш ли да се кандидатираш за редактор в „Ню Йорк Таймс“?

— Ти нямаш нужда от мен, бебчо — засмя се Джеф и отметна назад червеникавата си коса. — Освен това аз съм изгряващ автор и изпълнител на песни.

— Това съм го чувала. — Касиди се облегна назад на стола. Изведнъж й мина през ума, че Колин можеше да поиска да нарисува Джеф Мълънс. Той би бил идеалният обект за него — ослепително червената коса и брада, контрастиращите сиви очи, начинът, по който дългите му ръце любовно обхващат грифа на китарата, докато седи на плетения килим. Да, Колин би го нарисувал точно така, реши тя, с избелели изпоцапани джинси и с китара в скута.

— Касиди?

— Извинявай, бях се отнесла. Имаш ли насрочени някакви фиести?

— Две следващата седмица. А какво ще кажеш за твоята фиеста с художника? — Джеф натегна малко басовата струна, пробва я и продължи да свири. — Виждал съм негови неща… Е, поне някои от тях. — Наклони глава и й се усмихна. — Как се чувстваш, като знаеш, че те рисува един от новите майстори?

— Странно чувство. Опитвах се да го разбера, но… — Замисли се. — Никога не съм сигурна, че точно мен вижда, когато работи. Не съм сигурна, че ще видя себе си в завършения портрет. — Намръщи се и сви рамене. — Може би използва само част от мен, както аз използвам част от хората, които описвам.

— На какво прилича? — поинтересува се Джеф, загледан как очите й се отнасят. Светлината от настолната лампа грееше като сияние около главата й.

— Очарователен е — прошепна тя, забравила, че досега говореше високо. — Прилича на пират, страшен и опасен, с най-невероятните сини очи, които съм виждала. И ръцете му са красиви. Няма друга дума за тях, просто съвършено красиви. — Гласът й стана по-мек, очите замечтани. — Излъчва небрежна чувственост, сякаш по-очевидна, когато работи. Предполагам, че защото тогава го движи някаква негова си сила и става по-различен от всички нас. Казва ми да приказвам и аз приказвам за каквото ми дойде наум. — Размърда рамене, после облегна брадичка на коленете си. — Ала не знам дали ме чува. Има ужасен характер и когато се ядоса, започва да говори със силен ирландски акцент. Почти си струва да изтърпиш бурята, за да го чуеш. Ужасен егоист и непоносимо арогантен, и страхотно чаровен. Всеки път, когато съм с него, откривам още нещо, разкривам още един пласт и въпреки това се съмнявам, че наистина бих могла да го опозная, дори ако го изучавам години наред.

За момент се възцари тишина. Чуваше се само музиката на Джеф.

— Наистина си хлътнала по него — отбеляза той.

Касиди се сепна. Виолетовите й очи се разшириха от изненада. Поизправи се на стола.

— А, не, наистина. Аз просто… Просто… — Просто какво, Касиди, запита се тя. — Просто съм заинтригувана какво го прави такъв, какъвто е — довърши и прегърна коленете си. — Това е всичко.

— Добре, бебчо, ти си знаеш. — Джеф се изправи плавно. Китарата бе като продължение на ръката му. — Само внимавай. — Усмихна й се и хвана брадичката й. — Той е голям художник, ала ако се вярва на клюките по вестниците, е и голям мъж. Ти си хубава жена, но си още млада и зелена.

— Не бих казала, че съм млада и зелена след четири години в Бъркли — възрази Касиди.

— Само много наивна жена може да се изплъзва от всеки мой опит да се доближа до нея, и въпреки това да ме кара да я харесвам. — Джеф я целуна леко. Целувката бе приятна и успокояваща като музиката му. Сърцето й продължи да бие равномерно. — Да пробваме, а? — предложи той и вдигна глава. — Помисли колко наем бихме спестили, ако живеем заедно.

Тя дръпна брадата му.

— Ти се домогваш само до хладилника ми.

— Много знаеш — скастри я Джеф и тръгна към вратата. — Отивам си вкъщи да напиша нещо болезнено тъжно и трогателно.

— Боже мили, напоследък все вдъхновявам някого.

— Не се надувай — посъветва я той и затвори вратата зад себе си.

Усмивката на Касиди угасна. Тя се вторачи в празното пространство. Хлътнала. Каква глупава дума. Във всеки случай, не бе хлътнала по Колин. Можеше ли една жена да изрази интерес към един мъж, без някой да си въобрази нещо повече? Замислено прокара пръст по устната си, припомнила си усещането от целувката на Джеф. Спокойна, ненатрапчива, безболезнена. Какви биотокове правят целувката на един мъж приятна, а на друг опияняваща? Една умна жена би избрала приятната, реши Касиди. Джеф би бил мил и внимателен. Само идиотка би искала мъж, който ще й носи болка и ще й разбива сърцето.

Тръсна глава, обърна се към пишещата машина и започна да работи. Пръстите едва бяха започнали да предават мислите й, когато на вратата отново се почука. Тя завъртя очи към тавана.

— Не може вече да си написал онази тъжна и трогателна песен — подвикна Касиди и продължи да печата. — А бирата със сигурност не е изстинала.

— Не мога да оспоря и двете твърдения.

Тя бързо завъртя глава и се вторачи в Колин.

Той стоеше, нехайно облегнат на касата на отворената врата, и я гледаше. Лицето му бе леко развеселено, а в очите му се четеше мъжко одобрение. Касиди бе по къси шорти и тениска, която се бе свила от прането в обществената пералня в мазето. От оценяващия му поглед се изчерви.

— Какво правиш тук?

— Наслаждавам се на гледката — отговори Колин, влезе, затвори вратата зад гърба си и вдигна вежди: — Защо не си заключваш вратата?

— Винаги си губя ключа и оставам заключена отвън, така че… — Тя замълча, защото осъзна колко глупаво звучи. Някой ден, обеща си Касиди, щеше да се научи първо да мисли, после да говори. — Тук няма нищо за крадене.

Той поклати глава:

— Колко не си права. Носи си ключа на врата, Кас, ала заключвай. — В съзнанието й започна да се оформя възмутен отговор, но преди да бе успяла да го изрази гласно, Колин отново заговори: — За кого ме помисли, когато почуках?

— За един композитор на песни с развален хладилник. Откъде разбра къде живея?

— Адреса го има на ръкописа. — Той размаха дебелия плик и го остави.

Тя погледна към познатия пакет с известна изненада. Бе сигурна, че Колин бе забравил за нейния ръкопис в момента, в който му го даде. Изведнъж се сети, че досега не го бе питала дали го е прочел и какво мисли за него. Би понесла неговото неодобрение безкрайно по-тежко от безличния отказ на непознат редактор. Изведнъж се почувства нервна. Вдигна поглед към него. Не бе готова да чуе никаква критика.

Той се разходи из стаята, завъртя в ръце вазата с изсушени цветя, разгледа снимката в сребърна рамка, погледна през прозореца към градския изглед.

— Мога ли да ти предложа нещо? — попита Касиди машинално, после си спомни, че Джеф бе завладял хладилника й и прехапа устни. — Кафе — добави бързо. Поне него можеше да предложи, стига Колин да го пиеше без мляко.

Той се обърна от прозореца и отново закрачи.

— Имаш усет за цветове, Кас. И завидното умение да направиш от един апартамент дом. Винаги съм смятал апартаментите за бездушни, без уют и стил. — Вдигна едно огледало в рамка от мидени черупки. — Рибарският кей — заключи Колин и я погледна. — Май ти е слабост.

— Да, сигурно. Обичам града като цяло и особено тази част от него. — При тази мисъл тя се усмихна. — Там има толкова много живот. Лодките са натрупани една до друга и обичам да си представям къде са били и какво са правили. — Още щом произнесе думите, се почувства глупаво. Прозвучаха романтично, а Касиди толкова се мъчеше да докаже на Колин, че не бе романтичка. Той й се усмихна и смущението й се превърна в нещо по-опасно. — Ще сваря кафе — заяви тя бързо и понечи да стане.

— Не, не си прави труда. — Колин сложи ръка на рамото й да я задържи и погледна към бюрото. То бе затрупано с листи, бележки и справочници. — Прекъсвам ти работата. Непростимо.

— Изглежда тази вечер това е популярно занимание. — Касиди се отърси от неудобството си и се усмихна, а той отново започна да се върти из стаята. — Няма значение, защото вече съм почти свършила, иначе предполагам, че и аз щях да се държа толкова грубо, колкото и ти, когато те прекъснат. — Хареса й погледа, който й хвърли, ироничното вдигане на веждите, леката усмивка, заиграла на устните му.

— И колко грубо е това?

— Отвратително. Моля те, Колин, седни. Паркетът е тънък, съвсем ще го изтъркаш. — Посочи към един стол, ала той приседна на ръба на бюрото.

— Тази вечер дочетох твоята книга.

— Да, предполагам, че затова си ми донесъл ръкописа. — Тя говореше достатъчно спокойно, но когато Колин не отговори, простена измъчено: — Моля ти се, Колин, не издържам на мъчения. Бих си признала всичко, преди да ми забият първата клечка под ноктите. Аз съм малодушна. Не, почакай. — Вдигна ръце да го спре, после скочи и бързо обиколи стаята. — Ако не ти е харесало, ще съм съсипана, обаче само за малко. Сигурна съм, че после ще се оправя… Е, почти съм сигурна. Искам да ми кажеш честно. Не искам някакви банални хвалби или милостиви забележки. — Отметна с две ръце буйната си коса и за момент задържа пръсти на слепоочията. — И, за Бога, не ми казвай, че е „интересно“! Това би било най-лошото. Абсолютно най-лошото.

— Свърши ли? — попита той тихо.

Касиди въздъхна дълбоко, прокара ръце през косата си и кимна.

— Да, мисля, че да.

— Ела тук, Кас. — Тя се подчини незабавно, защото гласът му бе тих и нежен. Очите им бяха на едно ниво. Колин хвана ръцете й. — Досега не съм споменавал за книгата, защото исках да я прочета, без да ме прекъсват. Струваше ми се, че е най-добре да не говоря за нея, преди да я свърша. — Пръстите му разсеяно погалиха опакото на ръцете й. — Ти имаш нещо рядко, Кас, нещо неуловимо. Талант. Това не е нещо, на което са те научили в Бъркли, това е нещо, с което си родена. Годините в колежа може би са го усъвършенствали, дисциплинирали, ала суровия материал си го осигурила ти.

Касиди изпусна задържания въздух. Странно, помисли тя, че мнението на човек, когото познаваше от по-малко от седмица, можеше да има такова значение. Мнението на Джеф й достави удоволствие, на Колин я накара да загуби ума и дума.

— Не знам какво да кажа. — Поклати безпомощно глава. — Звучи банално, разбирам, но е вярно. — Очите й се насочиха зад гърба му към безпорядъка от листи върху бюрото. — Понякога ти се иска да захвърлиш всичко. Просто не си струва болката, борбата.

— И ти би избрала да бъдеш писателка.

— Не, аз никога не съм имала никакъв избор. — Обърна поглед отново към него. В приглушената светлина виолетовото на очите й грееше почти в черно. — Може то мен да е избрало. Ти избирал ли си да бъдеш художник?

Той се замисли за момент и поклати глава:

— Не. — Обърна дланите й нагоре и се вгледа в тях. — Някои неща идват при нас, независимо дали ги искаме или не. Вярваш ли в съдбата, Кас?

Касиди облиза внезапно пресъхналите си устни, после преглътна.

— Да — промълви едва чуто.

— Разбира се, бях сигурен, че вярваш. — Впи поглед в очите й. Сърцето й прескочи. — Мислиш ли, че нашата съдба е да станем любовници? — Тя поклати отрицателно глава. — Нещастна лъжкиня — отбеляза Колин, хвана брадичката й и приближи устните си към нейните. Като пълна противоположност на спокойната и приятна целувка на Джеф, тази й причини болка, която сякаш вибрираше във всяка нейна клетка. Касиди в самоотбрана отметна глава назад.

— Недей!

— Защо? Целувката е просто нещо, среща на устните.

— Не, не е проста — възрази тя. Имаше чувството, че и само очите му я привличат към него. — Ти вземаш повече.

Той я целуна по едната буза, после по другата, почти без да докосва кожата. Ресниците й трепнаха.

— Само колкото ти ми дадеш, Кас. Само толкова и нищо повече. — Устните му се движеха върху нейните, възбуждащи, убеждаващи, докато кръвта започна да бумти в мозъка й. Пръстите му нежно галеха лицето й. — Имаш вкус на неща, които съм забравил — прошепна той. — Свежи, млади неща. Целуни ме, Кас, аз имам нужда от теб.

Със стон, донякъде от отчаяние, донякъде от учудване, Касиди отговори на неговата нужда.

Пламъците, които лумнаха между тях, бяха силни и диви. Съзнанието й изпрати бързи, отчаяни протести, на които тя не обърна внимание. Устните й станаха настойчиви и искащи, докато ръцете му започнаха да изследват меките й извивки. Страхът, който изпитваше, само засилваше вълнението, прелестния ужас да загуби контрол. Обзе я първично желание, една потребност без възраст. Когато устните им се разделиха и отново се срещнаха, нейните жадуваха за съединение.

Колин рязко откъсна устните си от нейните и ги зарови в шията й. Касиди потрепери от това яростно нападение и в същото време изви глава назад, предлагайки още. Зъбите му се впиха в кожата й и тя пламна от сладостна болка. Ръцете му се плъзнаха под ризата й и погалиха гърдите й. Касиди се изви срещу него.

Коленете й омекнаха и без неговата подкрепа не можеше да стои изправена. За момент, когато устните им отново се срещнаха, тя нямаше нищо, което да не е негово. Предложението бе пълно и безусловно. Той хвана раменете й и бавно я отдръпна от себе си. Ресниците й изпърхаха, преди да успее да намери сили да отвори очи. Изражението му бе мрачно и строго. Пръстите му за миг се стегнаха.

— Май си права — произнесе с натежал от страст глас. — Целувката не е просто нещо. Аз те желая, Кас, и е по-добре да знаеш, че нищо на небето или в ада няма да ме спре да те взема, когато реша. — Ръцете му се отпуснаха и докосването се превърна в ласка. — Когато рисуването свърши, няма да имаме друг избор, освен да срещнем съдбите си.

— Не. — Уплашена, объркана от прекалено силните чувства, Касиди се отскубна от него и прокара треперещата си ръка през косата. Дишаше учестено. — Не, Колин, аз няма да бъда последната в дългия ти списък от любовници. Няма! Имам по-високо мнение за себе си. По-добре е да разбереш това. — Отстъпи назад, изправила гордо рамене.

Той присви очи и тя видя как в него се надига гняв.

— Би било интересно състезание. — Направи крачка напред и хвана шепа от косите й, бързо дръпна лицето й към себе си и я целуна силно и кратко. Дъхът й затрепери, ала очите й останаха спокойни. — Времето ще покаже, скъпа. Сега вече е късно, почти полунощ, и по-добре да си вървя. — Вдигна ръката й и я докосна с устни. — Грехът е много по-примамлив след полунощ. — Усмихна се безгрижно и тръгна към вратата. Отвори я и натисна секрета, за да се заключи, когато затвори. — Намери си ключовете — заповяда Колин и излезе.