Нора Робъртс
Жената на Съливан (3)

Трета глава

Касиди прекара почти цялата нощ в нравоучения към самата себе си. На сутринта имаше чувството, че здраво се е взела в ръце. Нямаше абсолютно никаква причина да се дразни от Колин. Неговото енергично, безлично отношение по повод на роклята можеше само да се очаква. Докато пътуваше с трамвая през града и преместваше кутията с роклята от ръка в ръка, реши, че ще поддържа студено, професионално разстояние от него.

Той просто ми е работодател. Той е художник, очевидно темпераментен, добави тя наум и изсумтя. Пъргаво скочи от трамвая да продължи пеша. Той търси в лицето ми нещо, което иска да нарисува. Той няма никакви лични чувства към мен, както и аз към него. А и как бих могла да имам? Аз почти не познавам Колин Съливан. Това, което почувствах вчера, беше само обаянието на артистичната му личност. Тя е много силна, много магнетична. Аз само съм си въобразила, че между нас има привличане. Нещата не стават по този начин, не толкова бързо. Всичко, което има между нас, е връзката между художник и модел. Аз отново си измислях.

Касиди спря пред стълбите към ателието на Колин. И все пак, можеше да ми благодари, задето намерих роклята, която търсеше, помисли тя. Няма значение. Неволно махна с ръка, докато се изкачваше. Той е толкова погълнат от себе си, сигурно дори е забравил, че аз му предложих този магазин. Бързо отметна глава и почука, готова да бъде енергична и делова в новото си амплоа. Малко се стресна, когато вратата отвори Гейл Кингсли.

— Здравейте — поздрави тя и се усмихна въпреки студения оценяващ поглед на Гейл. Вместо отговор Гейл плавно махна с ръка към стаята — жест, който у всеки друг би изглеждал изкуствен. Помпозността й отиваше.

Днес бе също толкова потресаваща с яркорозовия костюм, който никоя друга червенокоса не би имала смелостта да облече. Колин никъде не се виждаше. Касиди се разкъсваше между възхищението от стила на жената и разочарованието, че не Колин й отвори. Чувстваше се непълнолетна и опърпана с джинсите и пуловера си.

— Подранила ли съм?

Гейл опря ръце на тесните си бедра и бавно заобиколи Касиди.

— Не, Колин се задържа. След малко ще дойде. Косата ти естествено ли е къдрава, или си я накъдрила?

— Естествена е — отвърна Касиди безстрастно.

— А цветът?

— И той си е мой. — Дръзкият парфюм на Гейл доминираше над миризмата на бои. Когато тя дойде и застана пред Касиди, Касиди срещна спокойно погледа й. — Защо?

— Просто съм любопитна, душичке, просто съм любопитна. — Гейл я възнагради с една бърза усмивка, която като лампа светна за миг и изгасна, ослепителна в първия момент, ала след това от нея не остана и следа. — Колин много е харесал лицето ти. Изглежда навлиза в романтичен период. Аз винаги съм избягвала този вид техника. — Присви очи, сякаш изследваше порите на кожата й.

— Искате ли да преброите зъбите ми? — предложи Касиди.

— Не се превземай. — Гейл докосна устните си с аленочервения си нокът. — Ние с Колин често си делим моделите. Искам да видя дали мога да те използвам за нещо.

— Аз не съм обед, госпожице Кингсли — подчерта Касиди с чувство. — Нямам желание да бъда делена.

— Един добър модел трябва да бъде гъвкав — възрази Гейл и с дълго, сладостно движение протегна тънките си ръце към тавана. — Надявам се, че няма да се правиш на глупачка, както последната преди теб.

— Последната ли? — попита Касиди и веднага й се прииска да си прехапе езика.

— Тя отчаяно се влюби в Колин. — Гейл отново включи и изключи усмивката си. Резките й бързи движения играеха по нервите на Касиди. Тя бе котка, търсеща върху какво да скочи.

— И което е още по-лошо, въобрази си, че и Колин е влюбен в нея. Беше доста жалка. Прекрасно създанийце, млечнобяла кожа, тъмни цигански очи. Естествено, накрая Колин й беше бесен. Той мрази да се опитват да го вържат. Няма нищо по-лошо от това, някой да се прехласва и да въздиша по теб, нали?

— Не знам — отговори спокойно Касиди. — Но няма нужда да се безпокоите, че ще се прехласвам и ще въздишам по Колин. Той има нужда от моето лице, аз имам нужда от работа. — Замълча за момент. Може би щеше да е по-добре от самото начало да изясни нещата. — С мен няма да имате неприятности. Аз съм прекалено заета, за да се опитвам да започна връзка с Колин.

Гейл се спря за достатъчно дълго, за да я изгледа замислено. Престана да се мръщи и тръгна бързо към вратата.

— Това опростява нещата, нали? Можеш да се преоблечеш ей там. — Махна наляво и излезе.

Касиди пое дълбоко въздух и поклати глава. Художниците, реши тя, са напълно откачени. Отърси се от поведението на Гейл, влезе в посочената й врата и откри зад нея малка съблекалня. Затвори се вътре и започна да се преоблича. Както и преди, роклята я накара да се чувства различно. Може би, помисли Кас и прокара една четка през косата си, това бе заради усещането на истинска коприна върху кожата. Или заради елегантно семплите линии и цвят. Или защото това бе образът, който Колин искаше да бъде тя?

Каквато и да бе причината, Касиди не можеше да отрече, че с тази рокля се чувстваше приповдигната — по-жизнена, по-самоуверена, по-женствена. Хвърли един последен поглед към огледалото, отвори вратата и влезе в ателието.

— О, ти си тук — обади се глупаво, като забеляза Колин да се чумери срещу едно празно платно. Виждаше го в профил, а той не се обърна при влизането й. Бе пъхнал ръце в джобовете си, стъпил здраво на пода. Създаваше впечатление за обуздана буйна жизненост — изчакваща, стремяща се към свобода. Бе облечен ежедневно, както вече бе свикнала да го вижда, и дрехите подхождаха на стройното му, свободно отпуснато тяло. Лицето му изразяваше мрачна съсредоточеност — свъсени вежди, присвити очи, стиснати устни. Мина й през ума, че бе безскрупулно хубав и че би било ужасно за една жена да го харесва. Тя остана, където си беше, сигурна, че Колин дори не я бе чул.

— Ще започна направо върху платно — съобщи той, ала все така не я поглеждаше. — На масата има теменужки. — Направи неясен жест с рамо. — Подхождат на очите ти.

Касиди погледна и видя малкото букетче, хвърлено между четките и боите. Лицето й се озари от удоволствие.

— О, прекрасни са! — Изтича до масата, взе теменужките и зарови лице в нежните цветчета. Ароматът им бе фин и сладостен. Трогната и очарована, вдигна лице да му се усмихне.

— Искам цветно петно върху роклята — измърмори Колин, явно напълно съсредоточен. Нито я погледна, нито промени изражението си.

Удоволствието умря. Касиди сведе очи към цветенцата и въздъхна. Това си е моя грешка, помисли тя. Той ги е донесъл заради рисуването, не заради мен. Глупаво беше да помисля нещо друго. Защо ли да ми купува цветя? Поклати глава, усмихна се накриво и отиде до него.

— Виждаш ли ме вече там? На празното платно.

Сега вече Колин се обърна и я погледна, но продължи да се мръщи замислено.

— Да, ще свършат работа. Застани там, искам светлината от прозореца.

Докато я дърпаше през стаята, Касиди вдигна глава към него.

— Добро утро, Колин — обади се с жизнерадостния глас на учителка в детска градина.

Той спря до прозореца и вдигна вежди.

— Когато работя, възпитанието е последната ми грижа.

— Ужасно се радвам, че изяснихме това — усмихна се тя широко.

— Освен това ме знаят, че за закуска ям млади устати моми.

— Моми? — Усмивката й изразяваше пълно удоволствие. — Какъв чудесен анахронизъм. Като го казваш, звучи прекрасно. Ала бих предпочела да кажеш яки моми. Винаги съм харесвала това словосъчетание.

— Това описание не ти подхожда. — Колин повдигна с един пръст брадичката й, а с другата ръка отметна косата й през рамото.

— Така ли? — Касиди се почувства смътно обидена.

— След като наглася позата, не мърдай. Ако мръднеш, мога направо да хвърля триножника по теб. — Докато говореше, наместваше лицето и тялото й с ръце. Докосването му бе съвсем безстрастно, като на лекар. Касиди помисли, че би могла да бъде и натюрморт. По погледа му разбираше, че съзнанието му бе далеч от нея, заето със своето изкуство. Познаваше от собствената си работа това изражение на пълна съсредоточеност. И тя също умееше да се изключва от обкръжаващия я свят и да потъва в себе си.

Най-после той отстъпи крачка назад и я огледа мълчаливо. Позата бе естествена и проста. Касиди стоеше изправена, хванала с две ръце букетчето до дясното си бедро. Ръцете й бяха отпуснати, едва сгънати в лактите. Бе оставил косата й свободна, без да я нагласява, спусната над двете й рамене.

— Вдигни си малко брадичката. — Вдигна ръка да спре движението. — Така. Стой мирно и не говори, докато не ти кажа.

Тя се подчини и само с поглед го проследи как отиде отново до триножника. Колин взе един въглен. Минутите минаваха в пълна тишина. Касиди гледаше движенията на ръцете и раменете му и чувстваше изпитателния му поглед, който отново и отново се връщаше към лицето й. Усещаше, че може да погледне в очите й и да види самата й душа, да разбере за нея повече, отколкото самата тя знаеше. Това чувство я правеше не толкова нервна, колкото любопитна. Какво ли щеше да види? Как ли щеше да го изрази?

— Добре — обади се внезапно Колин. — Сега можеш да говориш, но не променяй позата. Разкажи ми за тези твои непубликувани романи.

Продължаваше да работи толкова съсредоточено, та Касиди реши, че я бе подканил да говори само за да я отпусне. Сериозно се съмняваше дали изобщо ще чуе думите й. Ако ги чуеше, щеше веднага да ги забрави.

— Всъщност романът е само един, или един и половина. Работя върху втория, докато първия отвсякъде го отхвърлят. — Понечи да свие рамене, ала навреме се усети. — Той е за една застаряваща жена, за решенията, които взема, за грешките, които прави. Предполагам, че е доста сантиментален. Приятно ми е да мисля, че накрая тя прави правилния избор. Знаеш ли, че е много трудно да говориш без ръце? Нямах представа, че ръцете са толкова необходими за моя речник.

— Това е заради галската ти кръв. — Колин се намръщи силно към платното, после вдигна очи към нея. От движението на раменете му Касиди разбра, че продължава да работи. — Ще ми дадеш ли да прочета ръкописа?

Тя изненадано го погледна.

— Ами, да, ако искаш. Аз…

— Добре — прекъсна я той и нахвърли още една линия върху платното. — Донеси го утре. Сега мълчи — изкомандва, преди да бе успяла да каже нещо. — Ще работя лицето ти.

Възцари се тишина, докато Колин остави въглена и поклати глава.

— Не става. — Намръщи й се, после закрачи из стаята. Несигурна какво да прави, Касиди не помръдваше и не се обаждаше. — Не ми даваш нужното настроение. Знаеш ли какво искам? — В гласа му звучаха нетърпение и лек гняв. Тя отвори уста, после отново я затвори, като видя, че въпросът е бил риторичен. — Искам повече от илюзия. Искам страст. Ти имаш в себе си страст, Касиди, повече, отколкото ми трябва за тази картина, за Бога. — Обърна се отново към нея и тя почувства как стаята вибрира от неговото напрежение. В отговор сърцето й започна да бие по-бързо. — Искам обещание. Искам жена, която подканя любовник. Искам очакването и свежестта на невинността. Недокосната, но не недосегаема. Това трябва да ми дадеш. Това е същината. — От вълнение акцентът му стана по-забележим. Огънят на таланта проблесна в очите му. Касиди го гледаше очарована и не заговори дори когато той спря точно пред нея. — В очите ти трябва да има мекота и само намек за топлина. В устните ти трябва да има всеотдайност, която идва от това, че току-що си била целуната, че чакаш отново да бъдеш целуната. Ето така.

Устните му взеха нейните бързо, зашеметяващо. Колин обхвана с две ръце лицето й и с ужасяваща скорост докара целувката до трепереща интимност. Устните му бяха топли, меки и опитни. Езикът му се втурна без предупреждение. Някъде дълбоко в нея се надигна отговор. Страстта, дълго пренебрегвана, затлея, после се разгоря, после несигурно пусна пламъци. Тя опита вкуса на силата. Устните му я освободиха толкова бързо, колкото я бяха и заловили.

Макар да не го знаеше, изражението й бе точно такова, каквото бе искал от нея — очаквателно, подканящо, невинно. Той за миг плъзна поглед към устните й и без да бърза свали ръце от лицето й. В очите му светна нетърпение. След това се обърна и отиде при своя триножник.

Виеше й се свят и Касиди се опитваше да се успокои. Разумът й казваше, че тази целувка не означаваше нищо, бе само средство за постигане на целта, ала сърцето й бумтеше. Само за няколко секунди Колин бе разбудил глад, какъвто не бе и подозирала, че има, бе разбудил желания, които не бе и подозирала, че таи. Това бе повече откровение, помисли тя объркано, отколкото целувка. Като се мъчеше да укроти дишането си, Касиди се опита да разсъждава разумно за тази кратка среща.

Бе голяма жена. Целувките бяха по-обичайни от ръкостискането. Единствено предателското й въображение я бе превърнала в нещо друго. Само моето въображение, реши тя, когато се успокои, и неговата безкрайна наглост. Той я бе сварил напълно неподготвена. Бе я целунал, когато нямаше право да го стори, и по начин, едновременно собственически и интимен. На никой мъж не бе позволявала нито една от тези привилегии и това, че Колин си ги присвои, я разтърси. Касиди можеше да оправдае реакцията си към Колин, като анализира интелектуално сцената, нейните причини и резултати. Прехвърли емоциите към разума си и начерта сцената. Изследва мотивите. И въпреки това вътре остана нещо, което не можеше напълно да се обмисли или обясни. Разтревожено се опита да го пренебрегне.

— Сега ще спрем — оповести неочаквано той и остави въглена. После вдигна поглед и изтри ръцете си. Тя си помисли, че Колин може би виждаше Касиди Сент Джон за пръв път, откакто нагласи позата. — Отпусни се.

Тя се подчини и с изненада откри, че мускулите й се бяха схванали.

— Колко време стоя така? — попита Касиди и изви гръб. — Сигурно доста повече от двайсет минути.

Той сви рамене и отново впери поглед в платното.

— Може би. Добре върви. Искаш ли кафе?

Тя се намръщи на небрежното му пренебрежение към времето.

— Двайсет минути са доста време да стоиш в една поза. Отсега нататък ще нося будилник. Да, искам кафе.

Колин пренебрегна първите две трети от изявлението й и се запъти към вратата.

— Ще направя.

— Може ли да погледна? — Посочи към платното.

— Не.

Касиди изсумтя възмутено.

— А другите? — Жестът й обхвана наредените покрай стената платна.

— Каквото искаш. Само не се приближавай до това, върху което работя. — Изчезна, вероятно за да направи обещаното кафе.

Тя направи гримаса към празната врата, остави букетчето и се насочи към платната. Те бяха натрупани в безпорядък. Някои бяха малки, други толкова големи, че се затрудняваше да ги обърне. След секунди каквото и раздразнение да бе изпитвала, то бе затъмнено от възхищението от неговия талант. Разбра защо Колин Съливан се смяташе за майстор на цветовете и светлината. Нещо повече, видя чувствителността, която бе открила в ръцете му, и силата, която бе почувствала в тях. В портретите му имаше проникновеност и откровение, в градските сцени и пейзажите — жизненост. Игра на сенки, плиснала светлина, и картината дишаше с неговото настроение. Чудеше се дали той рисува това, което вижда, или онова, което чувства, а после разбра, че бе съчетание от двете. Реши, че Колин виждаше повече, отколкото бе дадено на средностатистическия смъртен. Талантът му бе и в ръцете, и във възприятието. Картините я развълнуваха почти толкова силно, колкото мъжът.

Внимателно обърна още няколко платна. Обектът бе красив. Голото тяло на жената бе нехайно изтегнато на кушетката, която сега стоеше празна в далечния край на ателието. На лицето й играеше ленива усмивка, а в позата й прозираше безгрижна самоувереност. По млечнобялата кожа и циганските очи Касиди позна модела, за който Гейл й бе говорила тази сутрин.

— Прекрасно създание, нали? — попита зад гърба й Колин.

Тя се сепна.

— Да. — Обърна се и пое протегнатата чаша. — Никога не съм виждала по-красива жена.

Той вдигна вежди и размърда рамене.

— Като тип е почти идеална и има изключително тяло.

Касиди се намръщи в чашата си и се опита да се престори, че жегналото я раздразнение не съществува.

— Притежава една първична сексуалност и се чувства добре с нея.

— Да — съгласи се тихо тя и отпи от кафето си. — Забележително добре си я уловил. — Тонът я издаде.

Колин се засмя:

— Ах, Кас, ти си като отворена книга и определено си най-сладкото същество, което съм срещал от години. — В гласа му отново се долавяше гърленият акцент. Касиди реши, че и много по-добри жени са се поддавали на чара на Колин.

Тя отметна глава, но погледът, който бе решила да му хвърли, по своя собствена воля премина в усмивка.

— Не мога да се меря с теб, Съливан. — Погледна го над ръба на чашата си. Слънчевата светлина блестеше в косите й и хвърляше сенки по коприната на роклята. — Защо се установи в Сан Франциско?

Колин възседна един от изоставените дървени столове, без да откъсва поглед от нея. Касиди се чудеше дали сега я вижда като човек, или все още като обект.

— Това е напречен разрез на света. Харесвам неговите контрасти и мръсната му история.

— И че той печели от тази мръсна история, вместо да се извинява за нея — кимна тя. — Не ти ли липсва Ирландия?

— От време на време се връщам. — Надигна кафето си и отпи голяма глътка. — Тя ме храни като майчина гръд. Тук намирам страст, там намирам покой. Душата има нужда и от двете. — Отново вдигна очи и се вгледа в лицето й. Виолетовото на очите й бе потъмняло. Изражението й разкриваше мислите й. Колин се извърна от невинната искреност на очите й. — Довърши си кафето. Искам днес да довърша контурната рисунка. Сутринта започвам маслото.

 

 

Сутринта премина почти напълно в тишина, докато Касиди се възползваше от съсредоточеността на Колин, за да го изучава. Бе чела за тъмните сатанински лица и огнените сини очи на опасните чернокоси ирландци и откри, че на живо са още по-неустоими. Чудеше се на странния поврат в собствената си личност, който я караше да намира мрачността привлекателна.

Почти без усилие можеше да си представи бързото вълнение на устните му върху своите. Почувства топлина и се отдаде на усещането. За момент си помисли какво би било наистина да я прегърне. Макар опитът й с мъжете да бе ограничен, инстинктите й казваха, че Колин Съливан бе опасен. Прекалено много я интересуваше. Превъзходството му я предизвикваше, мъжествеността му я привличаше, мрачността му я интригуваше.

В съзнанието й се върна унищожителният коментар на Гейл Кингсли за нейната предшественичка. Пред очите й изникнаха образите на агресивната красота на червенокосата и знойната примамливост на модела. Касиди Сент Джон, реши тя, не бе в нито един от тези два края на спектъра. Не бе нито поразително жизнена, нито горещо секси. Крайностите на женствеността очевидно привличаха Колин и като художник, и като мъж. Спря, раздразнена от посоката на мислите си. Не й трябваше да се обвързва в каквито и да било лични взаимоотношения с мъж като Колин Съливан. Не се приближавай прекалено много, предупреди се Касиди. Не отваряй никакви врати. Не се наранявай. Последното предупреждение дойде сякаш от нищото и я изненада.

— Отпусни се.

Тя насочи погледа си към Колин и видя, че се бе вторачил в платното. Вниманието му бе съсредоточено върху това, което само той виждаше.

— Върви се преобличай — заповяда Колин, без да вдига очи. От тона му мислите й помръкнаха. Грубиян, реши тя, бе много мека дума да се опише Съливан художника.

Овладя гнева си и отиде в съблекалнята.

Тревогите ми са безпочвени, каза си и старателно затвори вратата. Никой не може да се доближи до този мъж достатъчно, за да бъде наранен.

След малко излезе, облечена със своите дрехи. Колин стоеше с лице към прозореца, пъхнал ръце в джобовете, присвил очи към нещо.

— Оставих роклята закачена в другата стая — студено съобщи Касиди. — Щом си свършил, аз си тръгвам. — Взе чантичката си от стола, ала докато я преметне през рамо и се обърне към вратата, той я хвана за ръката.

— Отново имаш тази резка между веждите, Кас. — Вдигна пръст да я обрисува. — Изглади я и ще ти купя нещо за хапване, преди да си отидеш.

Резката стана по-дълбока.

— Не ми говори с този покровителствен тон, Съливан. Аз не съм ти някакво празноглаво моделче, което трябва да се потупа по дупето, за да се усмихне.

Веждите му леко се вдигнаха.

— Съвсем вярно. Но пък няма нужда да си тръгваш нацупена.

— Не се цупя — настоя тя и се опита да отскубне ръката си. — Това е просто съвсем нормална реакция на грубостта. Пусни ми ръката.

— Когато свърша с нея — отвърна той спокойно. — Трябва да внимаваш да не се ядосваш, скъпа. От това лицето ти става много съблазнително, а аз не устоявам много на съблазни.

— Съвсем ясно е, че единственото, което те съблазнява в мен, е на онова платно там. — Касиди изви ръката си в опит да я освободи. Колин бързо я дръпна до гърдите си. Тя вдигна към него гневно пламналото си лице. — Какво правиш?

— Предизвикваш ме да ти докажа, че не си права. — В очите му светеше смях и нещо друго, от което сърцето й заби бясно.

— Не те предизвиквам да правиш нищо. — Касиди отметна яростно глава. Косата й се развя и после се спусна в чаровен безпорядък.

— О, предизвикваш ме. — Свободната му ръка се зарови в косата и намери врата й. — Хвърли ми ръкавицата още онази вечер, когато те намерих в мъглата. Мисля, че е време да я вдигна.

— Не ставай смешен. — Тя разбираше, че гневът я бе довел в територия, която би било по-мъдро да избягва. Понечи отново да заговори и той улови долната й устна между зъбите си. Движението бе неочаквано, натискът лек, ефектът опустошителен.

Въпреки че издаде тих звук на объркан протест, пръстите й се вкопчиха в ризата му, вместо да го отблъснат. Върхът на езика му описа устните й, сякаш опитваше вкуса им. Когато ги пусна, Касиди не помръдна. Очите й се впиха в неговите.

— Този път, когато те целувам, Кас, го правя, за да си доставя удоволствие — съобщи Колин и устните му се наведоха да вземат нейните. Знаеше, че няма да срещне съпротива и обви ръка около кръста й да я притисне към себе си.

Тя отвърна така, сякаш цял живот бе чакала този момент. Тялото й сякаш вече го познаваше и меките й извивки се сляха с твърдите му стегнати линии. Ръцете й се плъзнаха по врата му и се заровиха в косата му, а устните й под неговите станаха по-подвижни. За един кратък миг той я притисна към себе си толкова силно, че Касиди залитна, като в същото време опустошаваше покорените й устни. Тя се вкопчи в него да запази равновесие. Очите му се впиваха в нейните. Само звукът от съединеното им дишане нарушаваше тишината.

Слабостта, която изпита Касиди, бе шок за нея. Коленете й трепереха и тя тръсна глава в опит да отрече това, което той бе събудил. Нещо дълбоко и тайно се опитваше да излезе на свобода. Силата му я разтревожи и очарова. И въпреки това страхът бе по-силен от любопитството. Инстинктът я предупреждаваше, че още не бе време. Опита се да се отдръпне, но Колин я придърпа по-близо.

— Не, Колин, не мога. — Касиди преглътна и опря ръце на гърдите му да го отблъсне. Видя как очите му потъмняха и устните му спряха точно над нейните.

— Аз мога — измърмори той и сграбчи устните й. Отново я завъртя вихрушка.

Нищо в нейния опит не я бе подготвило за новите искания на собственото й тяло. С невинна съблазън простена в устните му и усети как те се раздвижиха срещу нейните, шепнейки нещо. След това я потопиха в дълбините на един горещ и тъмен свят. Едновременно със страстта й се надигна все по-засилващ се страх. Очите й се замъглиха от желание и объркване.

— Моля те, Колин, пусни ме. Плаша се.

Бе способен да я вземе, тя знаеше, и да я направи доволна, че го бе сторил. Очите му бяха искрящо сини и Касиди не можеше да откъсне поглед от тях. Да позволи на своите очи да се отклонят към устните му би било пълен крах за нея. Пръстите на врата й се стегнаха, после се отпуснаха и се отдръпнаха. Прокара ръка през косата си, шокирана как едва се бе отървала.

Той я наблюдаваше. Скръсти ръце на гърдите си.

— Чудя се дали ти беше по-трудно да се пребориш с мен, или със себе си.

— И аз се чудя — отвърна тя с импулсивна прямота.

Колин наклони глава и се вгледа в нея.

— Много си откровена, Касиди. Внимавай колко да си откровена с мен. Когато мога да се възползвам, нямам скрупули.

— Не, сигурна съм, че не би се възползвал. — Тя въздъхна дълбоко и изправи рамене. — Предполагам, че това не би могло вечно да се избягва — започна с практичен тон. — Обаче сега, след като не го избегнахме и се случи, не трябва да се случва отново. — Свъси вежди, защото той отметна глава и избухна в смях. — Нещо смешно ли казах?

— Кас, ти си неповторима. — Преди да бе успяла да отговори, Колин се приближи към нея и я хвана приятелски за раменете. — Тази твоя британска практичност винаги ще се бори със страстната ти келтска кръв.

— Обръщаш го на романтика — заяви тя и вирна брадичка.

— Вратата беше отворена, Касиди. — Тя се намръщи, защото думите й му напомниха за предишните й мисли. — Сигурно за теб щеше да е по-добре да я бяхме държали заключена. — Бързо я разтърси. — Да, случи се. Сега вратата няма да стои затворена. Отново ще се случи. — Пусна я и отстъпи назад, ала очите им оставаха приковани. — Тръгвай си сега, докато си спомням, че си се уплашила.

Силното изкушение да пристъпи към него я разтревожи. В самозащита тя бързо се обърна към вратата.

— Девет часа — обади се той в момента, в който Касиди сложи ръка на дръжката.

Стоеше в средата на стаята, пъхнал палци в джобовете на джинсите си. Слънцето падаше пред капандурата и очертаваше тъмния му примамлив силует. Мина й през ума, че ако бе разумна, щеше да си отиде и никога нямаше да се върне.

— Не си страхливка, нали, Кас? — обади се Колин тихо, сякаш разчел мислите й.

Тя отметна глава и изправи гръб.

— Девет часа — отсече студено и затръшна вратата зад гърба си.