Нора Робъртс
Жената на Съливан (2)

Втора глава

Утринта бе кристално ясна, с една топлота, която обещаваше до следобеда нещо повече. Касиди се облече като за всеки ден, защото не бе сигурна какво е подходящото облекло за бъдещия модел на един художник. Джинси и бяла блуза с дълъг ръкав й се струваше подходящо. Както й бе наредено, остави косата си разпусната, а гримът й бе толкова лек, че не се забелязваше. Още не бе решила дали ще позира на непознатия, интригуващ мъж, когото бе срещнала в мъглата, ала бе достатъчно любопитна, за да отиде на срещата.

С адреса, за всеки случай преписан в собственото й тефтерче и пъхнат в чантичката, тя взе трамвай, който щеше да я закара до центъра. Този надраскан на салфетката адрес я бе изненадал, защото Касиди знаеше, че кварталът бе много изискан. Кой знае защо бе очаквала нейният художник да има ателие някъде около собствения й апартамент на Северния бряг. Там атмосферата бе непосредствена и винаги бохемска. По традиция тази част от града се населяваше от писатели, художници и музиканти, които поддържаха неговия аромат. Може би човекът си имаше покровител, който го бе уредил с това скъпо ателие. Той не съответстваше на представата й за художник. Поне, поправи се тя, докато не бе видяла ръцете му. Те бяха, спомни си Касиди, най-красивите ръце, които някога бе виждала, дълги и тесни, със слаби и заострени пръсти. Костите бяха близо до повърхността. Чувствителни ръце. И силни, добави тя, спомнила си усещането на пръстите му върху кожата си.

Лицето му оставаше ясно в съзнанието й и Касиди за момент се замисли за него. Нещо в това лице събуждаше смътни спомени, но тя не можеше да ги докара на фокус. Това бе характерно лице, неповторимо в своята суровост. Касиди си помисли, че ако бе художничка, щеше да се чувства принудена да го нарисува. В него имаше черти, имаше сенки и тайни, а над всичко доминираше ужасяващото синьо на очите му.

Звънецът на трамвая иззвъня и я изтръгна от унеса й. Глупаво, помисли тя и подложи лице на бриза. Дори не разбрах името му, а съм се прехласнала по лицето му. Би трябвало той да се е прехласнал по моето, а не наопаки. Скочи от трамвая и тръгна по тротоара. Огледа номерата на улицата, търсейки адреса. Бе се оказала права за квартала.

И въпреки това, както и останалата част от града, той бе очарователна смесица от екзотика и космополитизъм, от романтика и практичност. Двойствената същност на Сан Франциско се проявяваше тук не по-малко, отколкото в Китайския квартал или на Телеграфния хълм. Тук се преплитаха старинното и революционният дух. Касиди можеше да чува звън на старомоден трамвай, докато гледа към свръхмодерен небостъргач от стомана и стъкло.

Денят бе приятен и топъл и тялото й му се наслаждаваше, докато мислите й се връщаха към романа, който лежеше на бюрото й у дома. Когато стигна до номера, записан в тефтерчето, отново насочи вниманието си към настоящето. Спря и се намръщи.

Галерията. За всеки случай отново погледна номера на вратата и още повече се намръщи. Само преди няколко месеца бе обикаляла из Галерията и много добре си спомняше откриването й преди пет години. Оттогава експозицията си бе спечелила завидната репутация на изложбена зала за най-доброто изкуство в страната. Една изложба в Галерията можеше да създаде кариерата на начинаещ художник и да прочуе някой ветеран. Известно бе, че там се събират колекционери и ценители, за да купуват или оценяват, да критикуват или просто да бъдат видени. Както и останалата част от града, Галерията бе съчетание от елегантност и неконвенционалност. Архитектурата на сградата бе семпла и непретенциозна, докато вътре имаше цяла съкровищница от картини и скулптура. Касиди знаеше също, че един от най-големите успехи на Галерията бе нейният собственик, Колин Съливан. Тя потърси в паметта си какво бе чела за него, после започна да сглобява парчетата.

Имигрант от Ирландия, живял повече от петнайсет години в Америка. Кариерата му започнала, когато нямал и двайсет години. Обичайната му техника бе маслото, а запазената му марка — неповторимото използване на светлини и сенки. Имаше репутацията на нетърпелив и блестящ. Сега трябваше да е малко над трийсетте и неженен, макар че бе имал романтични връзки с няколко жени, между тях една принцеса и една балерина. Картините му се продаваха за невероятни суми и той рядко рисуваше по поръчка. Рисуваше, за да си доставя удоволствие и рисуваше добре.

Докато стоеше в топлата утринна светлина и сглобяваше откъслечните клюки и сведения, Касиди си спомни защо лицето на художника й се бе сторило познато. Бе виждала негова снимка във вестника преди пет години, когато се откриваше Галерията. Колин Съливан.

Въздъхна дълбоко, вдигна ръце и отметна косата си. Колин Съливан искаше да я рисува. Веднъж той решително бе отказал да направи портрет на една от холивудските кралици, но искаше да нарисува Касиди Сент Джон, безработна писателка, чийто най-голям триумф досега бе един кратък разказ, отпечатан в женско списание. Изведнъж си спомни, че го бе помислила за крадец, че му бе наговорила невероятни неща, че му бе казала с невинно безочие, че скиците му са добри. От раздразнение и срам прехапа устни.

„Но пък можеше да се представи, вместо да се промъкне зад мен и да ме сграбчи. При тези обстоятелства аз се държах доста нормално. Няма от какво да се притеснявам. Освен това той ми каза да дойда. Сам уреди цялата история. Аз съм дошла само за да видя дали искам да приема работата.“

Тя намести чантичката на рамото си, съжали за миг, че не си бе облякла нещо по-изискано или по-екзотично и се запъти към входната врата. Беше заключена.

Касиди натисна отново вратата, после с въздишка реши, че бе прекалено рано, за да е отворена Галерията. Може би имаше заден вход.

Той бе споменал нещо за ателие. Със сигурност то трябваше да има отделен вход. С тези мисли заобиколи сградата и опита страничната врата, която също не помръдна. Без да се стряска, продължи към задната страна на тухлената постройка. Когато още една врата не се поддаде, тя насочи вниманието си към дървените стълби, които водеха към втория етаж.

Вдигна глава, примижа срещу слънцето и огледа редицата от прозорци. Стъклото отрази светлината обратно в очите й. Ако бях художник и имах ателие, реши Касиди, то определено щеше да е там горе. Заизкачва стълбите. Стъпалата бяха стръмни и без парапети. Най-горе видя още една врата, понечи да я отвори, после се поколеба и реши да почука. Силно. Погледна през рамо и откри, че земята бе изненадващо далеч. Извика тихо от уплаха и в този момент вратата се отвори.

— Закъсня — съобщи й намръщено Колин, нетърпеливо я хвана за ръката и я вмъкна вътре, преди да бе успяла да отговори. Веднага я удари миризмата на терпентин и масло. На ярка дневна светлина художникът изглеждаше не по-малко заплашително, отколкото в мрачната мъгла. Точно по същия начин, както предната вечер, хвана брадичката й.

— Господин Съливан… — започна тя объркано.

— Ш-ш-ш-т! — Той обърна главата й наляво, присви очи и се вгледа. — Да, на прилична светлина е още по-добре. Ела тук, искам няколко свестни скици.

— Господин Съливан — опита Касиди отново, докато той я теглеше през високата просторна стая, пълна с платна. — Бих искала да знам нещо повече за всичко това, преди да се хвана.

— Седни тук — заповяда той и я бутна на един стол. — Не се прегърбвай — добави и се извърна.

— Господин Съливан! Бихте ли ме чули, ако обичате?

— После — отсече Съливан и взе един широк скицник и молив. — Сега мълчи.

Напълно объркана, тя въздъхна и скръсти ръце. Щеше да е по-просто, реши Касиди, да го остави да си направи скиците. Позволи си да плъзне поглед по стаята.

Тя бе голяма като обор, с широки прозорци и капандура, която страшно й хареса. Огромните стъкла пропускаха всичката слънчева светлина. Подът бе дървен и гол, опръскан с боя, а стените боядисани в неутрално кремаво. До стените бяха натрупани в безпорядък платна без рамки. Тук-там бяха подпрени триножници, а една голяма маса бе затрупана с рисунки, четки, парцали и бутилки. В дъното на стаята имаше кушетка, сякаш поставена там допълнително. Три дървени стола бяха разположени на неравни интервали, сякаш разблъскани от нетърпелива ръка и оставени, където са спрели. Имаше още два стола, две вътрешни врати и голяма извита мощна лампа.

— Гледай през прозореца — заповяда рязко Колин. — Искам профил.

Касиди се подчини. Смътното й раздразнение се стопи в момента, в който забеляза как едно врабче си прави гнездо в короната на един дъб. Птичето летеше делово, като носеше разни неща в човката си. Търпеливо и упорито, то се спускаше, търсеше, строеше, после отново се спускаше. Слънцето светеше в крилата му. Касиди го гледаше очаровано. Една тиха усмивка докосна устните й и стопли очите й.

— Какво виждаш? — Колин се приближи към нея, ала тя бе толкова погълната, че нито отскочи, нито се обърна.

— Онази птичка там. — Касиди посочи към врабеца, който отново се спусна надолу. — Вижте колко се старае да довърши гнездото си. И то цялото е построено от клечки и тревички и каквито други съкровища си намира едно врабче. На нас ни трябват тухли и цимент или готови панели, а тази малка птичка може да си изгради съвсем удобен дом от почти нищо, без ръце, без инструменти, без технически ръководител. Чудесно е, не мислите ли? — Тя обърна глава и се усмихна. Той бе по-близо, отколкото бе предполагала, приближил лице до нейното, за да проследи погледа й. Когато Касиди се обърна, Колин отмести поглед от прозореца и улови очите й. Тя усети внезапно разтърсване, сякаш се бе изправила прекалено бързо и бе загубила вътрешното си равновесие.

— Ти може и да си още по-съвършена, отколкото си помислих отначало — заяви художникът и отметна косата й зад едното рамо.

Касиди изведнъж си спомни, че бе решила да е делова.

— Господин Съливан…

— Колин — прекъсна я той и продължи да намества косата й. — Или просто Съливан, ако повече ти харесва. И ми говори на ти.

— Добре, Колин — съгласи се тя търпеливо. — Снощи нямах представа кой си. Не ми дойде наум, преди да застана пред Галерията. — Размърда се, леко смутена, че той продължаваше да стои толкова близо. — Разбира се, аз съм поласкана, че искаш да ме рисуваш, но бих искала да знам какво се очаква от мен и…

— От теб се очаква двайсет минути да стоиш в една поза, без да мърдаш. — Колин преметна косата й напред, после отново назад зад другото рамо. Пръстите му докоснаха шията й и Касиди се намръщи. Той сякаш не забеляза.

— Очаква се да изпълняваш инструкции и да кротуваш, освен ако не ти кажа друго. Очаква се да идваш навреме и да не мрънкаш, че трябва да си тръгнеш рано, за да можеш да се срещнеш с приятеля си.

— Дойдох навреме — оправда се Касиди и отметна глава, така че старателно подредената коса се разпиля. — Ти не ми каза да дойда отзад и аз се лутах, докато намеря вратата.

— Много умно — скастри я Съливан. — Очите ти драматично потъмняват, когато се надигне ирландската ти кръв. Кой те е нарекъл Касиди?

— Това е фамилното име на майка ми — обясни тя и понечи да каже още нещо.

— Познавах няколко Касиди в Ирландия — вметна Колин и вдигна ръцете й да ги огледа.

— Не познавам роднините на майка си — измърмори тя, смутена от усещането за неговите ръце върху своите. — Умряла при моето раждане.

— Ясно. — Обърна дланите й нагоре. — Имаш тънки кости. А баща ти?

— Неговото семейство е от Девън. Той умря преди четири години. Не виждам какво общо има това с нещо.

— Има общо с всичко. — Колин вдигна очи, ала продължи да държи ръцете й. — Взела си очите и косата от майка си, а кожата и структурата от баща си. Лицето ти е изтъкано от противоречия, Касиди Сент Джон, и е точно това, което ми трябва. Косата ти сигурно има десетина различни оттенъка и изглежда така, сякаш току-що си вдигнала глава от възглавницата. Умно постъпваш, че не се опитваш да я укротиш. Очите ти преминават малко отвъд келтското синьо във виолетово и с формата си ти придават екзотичен оттенък. Предразполагат към мечти. Но в структурата ти личи английската аристокрация. Устните ти отново нарушават баланса, обещавайки страст, която студената английска външност отрича. Чиста кожа, съвсем лека руменина под млечнобялото. Не си преживяла живота си, без да ти се е налагало да се бориш, и въпреки това имаш определено излъчване на невинност. Картината, която искам да нарисувам, трябва да съдържа всички тези елементи. Аз имам нужда от много особени качества в моя модел. Ти ги имаш. — Той замълча и наклони глава. — Това задоволява ли твоето любопитство?

Касиди го бе зяпнала, като се мъчеше да си се представи както я бе описал. Наистина ли произходът й толкова силно влияеше върху външния й вид?

— Съвсем не съм сигурна — измърмори тя, въздъхна и очите му отново намериха нейните. — Ала съм достатъчно суетна, за да искам Колин Съливан да ме нарисува, и достатъчно изпаднала, за да имам нужда от тази работа. — Усмихна се. — Ще стана ли безсмъртна, когато свършиш? Винаги съм искала да бъда безсмъртна.

Колин се разсмя и звукът бе топъл и свободен в голямата стая. Той стисна ръцете й и неочаквано ги поднесе към устните си.

— Ще ми свършиш работа, Кас.

Отговорът на Касиди остана неизречен, защото вратата на ателието се отвори.

— Колин, трябва да… — Жената, като влетя в стаята, спря рязко и се вторачи в Касиди. — Извинявай. — Погледът й се насочи към съединените им ръце. — Не знаех, че си зает.

— Няма значение, Гейл — отвърна безгрижно Колин. — Знаеш, че когато работя сериозно, заключвам вратата. Това е Касиди Сент Джон, която ми позира. Касиди, Гейл Кингсли, много талантлива художничка, която ръководи Галерията.

Гейл Кингсли бе потресаваща. Беше висока и тънка като тръстика със слабо триъгълно лице, обрамчено от буйни червени коси. Всичко в нея бе жизнено и властно. Очите й бяха пронизващо зелени и силно гримирани, устните й широки и безкомпромисно алени. Между блестящата й коса се подаваха златни обеци. Роклята й бе свободна, без определена линия, хаотична смесица от различни оттенъци на зелена коприна. Ефектът бе смел и спиращ дъха. Тя влезе и цялото й тяло сякаш бе заредено с нервна енергия. Дори движенията й бяха бързи и отсечени, а очите й изпитателно се спряха върху лицето на Касиди. Имаше нещо в този поглед, от което Касиди веднага се почувства неспокойна. Той бе някак съзнателно натрапчив и в същото време напълно безразличен.

— Добра структура — отбеляза Гейл великодушно. — Но цветът е доста скучен, не мислиш ли?

— Е, не можем всички да сме червенокоси — обади се Касиди раздразнено.

— Вярно — съгласи се Колин, вдигна вежди към Касиди и се обърна към Гейл. — Какво ти трябваше? Трябва да се заемам за работа.

Има някакво определено излъчване около хората, които са били интимно близки, помисли Касиди. Проличава си в някой поглед, жест, в тона на гласа. В момента, в който очите на Гейл се отклониха от Касиди, за да срещнат очите на Колин, тя разбра, че двамата или са любовници, или някога са били. Изпита смътно разочарование и смутено се опита да издърпа ръцете си. В отговор той разсеяно й се намръщи.

— За „Портрет на момиче“ на Хигин. Предлагат ни пет хиляди, ала Хигин не иска да приеме, преди ти да се съгласиш. Искам днес да се договори.

— Кой е направил предложението?

— Шарл Дюпре.

— Кажи на Хигин да го приеме. Дюпре няма да се пазари и освен това е честен. Нещо друго? — Тонът му недвусмислено показваше, че я гони. Касиди видя как очите на Гейл пламнаха.

— Нищо, което не може да почака. Ще отида да се обадя на Хигин.

— Много хубаво. — Колин се обърна отново към Касиди, преди Гейл да бе стигнала до средата на стаята. Намръщено отметна пак косите й от лицето. Над рамото му Касиди видя как Гейл стигна до вратата, хвърли един бърз поглед и после здраво затвори зад себе си. Колин отстъпи крачка назад и огледа Касиди от глава до пети.

— Не става — отсече той и се намръщи. — Изобщо не става.

Объркана от думите му, стресната от това, което бе видяла в очите на Гейл, Касиди го зяпна, после прокара пръсти през косата си.

— Какво не става?

— Това нещо, дето си го облякла. — Бързо махна с ръка към блузата, джинсите и сандалите й.

Касиди погледна надолу и плъзна ръце по бедрата си.

— Не си ми казал как да се облека, а и във всеки случай още не съм решила да ти позирам. — Сви рамене, раздразнена на себе си, че се чувстваше длъжна да се оправдава заради облеклото си. — Можеше да ми кажеш някакви подробности, вместо само да надраскаш адреса и да изчезнеш.

— Искам нещо свободно и гладко, никаква талия, никакво прекъсване. — Изобщо не обръщаше внимание на възраженията на Касиди. — Слонова кост, не бяло. Нещо дълго и лъскаво. — Хвана с две ръце кръста й и тя шокирана занемя. — Ти изобщо нямаш бедра, а талията ти е като на дете. Искам висока яка, за да не се тревожим за липсата на бюст.

Касиди се изчерви, скочи от стола и го отблъсна.

— Знаеш ли, това си е моето тяло. Не ми трябват твоите наблюдения за него, нито… Нито ръцете ти върху него. Моят бюст или липсата на бюст нямат нищо общо с теб.

— Не ставай дете — сряза я Колин и отново я бутна на стола. — В момента твоето тяло ме интересува само като художник. Ако това се промени, ти достатъчно бързо ще го разбереш.

— Един момент, Съливан. — Касиди отново стана от стола и отметна глава, готова да го постави на мястото му.

— Много ефектно. — Той сграбчи шепа от косите й, за да задържи лицето й вдигнато към своето. — Гневът ти отива, Кас, но това не е настроението, което ми трябва. Може би някой друг път. — Ъгълчетата на устните му трепнаха, а пръстите му се плъзнаха по врата й и започнаха да го разтриват. Усмивката бавно се разля по лицето му и макар Касиди да подозираше, че тя бе точно премерена, от това не ставаше по-малко ефектна. Чувстваше пръстите му върху кожата си. Това чисто физическо усещане бе съвсем ново и Касиди заинтригувано замълча. То трябваше да се проучи. Гласът му се сниши до ласка, не по-малко действаща от ръката му върху кожата й. Едва доловимата ирландска нотка се засили.

— Търся илюзия, не реалност. Желание. Можеш ли да бъдеш желание за мен, Кас?

В този момент, когато лицето й бе само на сантиметри от неговото, телата им едва се докосваха и топлите му пръсти бяха върху кожата й, Касиди имаше чувството, че може да бъде всичко, което Колин поискаше. Нищо не бе невъзможно. Точно в това се криеше силата му върху жените, реши тя — в бързото очарование, в пиратските черти, в лекия намек за акцент в говора му. Към това се добавяше ярката му сексуалност, която той можеше по желание да задейства, и нетърпеливата му поза. Касиди знаеше, че Съливан бе наясно със силата си и я използваше най-безсрамно. Дори това бе по някакъв начин привлекателно. Тя усети, че се поддава на тази сила, че се привлича от нея. Чувствата й взеха връх над разума. Чудеше се какво ли ще е усещането за устните му върху нейните и дали целувката би била толкова възбуждаща, както си я представяше. Чудеше се дали щеше да изгуби, или да намери себе си в нея. Или просто щеше да е едно преживяване. Като защита от собствените си мисли, опря ръце на гърдите му и се отблъсна на безопасно разстояние.

— Ти не си лесен мъж, нали, Колин? — Пое дълбоко въздух да успокои крайниците си.

— Ни най-малко — съгласи се той весело. Касиди определи това, което премина през лицето му, като нещо средно между раздразнение и любопитство. — На колко години си, Касиди?

— На двайсет и три — отвърна тя и срещна спокойно погледа му. — Защо?

Колин сви рамене, пъхна ръце в джобовете си и закрачи из стаята.

— Ще трябва да науча всичко за теб, преди да свърша. Това, което си ти, ще се прояви в портрета и аз ще трябва да работя с него. Трябва бързо да намеря проклетата рокля. Искам да започвам. Времето е подходящо. — В движенията му имаше нетърпение, което рязко контрастираше на мъжа, който само преди минути я бе прелъстил с гласа си. Кой бе Колин Съливан? Макар да знаеше, че би било опасно, Касиди се чувстваше принудена да го разбере.

— Мисля, че знам една рокля, която би свършила работа — осмели се тя, докато той се мяташе из стаята. — По-скоро е кремава, отколкото слонова кост, ала е семпла и права и с висока яка. Освен това е ужасно скъпа. Коприна, нали разбираш…

— Къде е? — настоя Колин и спря да кръстосва точно пред нея. — Няма значение — прекъсна я, като я видя, че отваря уста да отговори. — Да вървим да я погледнем. — Хвана я за ръката и преди да бе успяла да каже и дума, я измъкна през задната врата. Касиди внимаваше да върви по-бавно по стълбите, защото не искаше да рискува да си счупи врата. — Накъде? — попита той, като стигнаха до предната част на сградата.

— Само на няколко преки е — обясни Касиди и посочи наляво. — Но, Колин… — Не успя да довърши и той я помъкна с пълна скорост по тротоара. — Колин, мисля, че трябва да знаеш… Божичко, трябваше да си обуя гуменките. Би ли вървял по-бавно?

— Имаш дълги крака — отбеляза той, без да забавя ход.

Тя изсумтя възмутено и се затича да го настигне.

— Мисля, че трябва да знаеш, че роклята е в магазина, от който бях уволнена вчера.

— Магазин за дрехи? — Това изглежда го заинтригува достатъчно, за да го накара да се забави и да я погледне. С жест на разсеяна фамилиарност отметна косата й зад ухото. — Защо си работила в магазин за дрехи?

Касиди му хвърли един изпепеляващ поглед.

— Изкарвах си хляба, Съливан. Някои от нас трябва да го правят, за да ядат.

— Не бъди гадна, Кас — посъветва я той. — Ти не си професионална продавачка на дрехи.

— И точно затова ме уволниха. — Засмя се, развеселена от глупостта му. — Не съм и професионална сервитьорка, затова ме уволниха от „Бара на Джим“. Не бях съгласна някои части от моята анатомия да бъдат щипани и топени в зелева салата от клиенти, които си плащат. Няма да се впускам в разкази за кратката си кариера като телефонистка. Това е една тъжна, жалка история, а днес е такъв хубав ден. — Тя отметна глава да се усмихне на Колин и видя, че той я гледа.

— Ако не си професионална продавачка, сервитьорка или телефонистка, каква си всъщност, Кас?

— Една бореща се писателка, която изглежда е рядко неспособна да се хване на подходяща работа от колежа насам.

— Писателка, значи — кимна Колин. — И какво пишеш?

— Непубликувани романи — съобщи тя и отново се усмихна. — И от време на време по някоя статия за въздействието на парфюмите върху съвременния мъж. Трябва да се поддържам във форма.

— Бива ли те? — Колин заобиколи поредния пешеходец, без да откъсва очи от Касиди.

— Определено преливам от свеж, неоткрит талант. — Тя отметна косата зад раменете си и посочи: — Ето, бутик „Бест“. Чудя се какво ще каже Джулия. Тя сигурно ще реши, че ме издържаш. — Прехапа устни да сдържи смеха си и отново вдигна очи към него. — Можеш ли да ми хвърлиш някой и друг зноен поглед, Колин? — Със закачливо светнали очи спря пред вратата на магазина. — Ще дадеш на Джулия материал за няколкоседмични приказки. — Отвори вратата със засияло от смях лице.

Вярна на себе си, Джулия ги посрещна с педантична любезност и с едва доловимо любопитство. Тя хвърли един изпитателен поглед към бившата си служителка, а после, когато позна Колин, очите й се разшириха. Вдигна вежди, когато Касиди поиска кремавата копринена рокля, после започна лично да ги обслужва.

В пробната Касиди смъкна джинсите си и се замисли за превратностите на съдбата. Преди малко повече от двадесет и четири часа тя стоеше пред същата тази пробна с купчина отхвърлени дрехи, натрупани в ръцете й… И без мисъл за Колин Съливан в главата. Сега той изглежда бе обсебил и мислите, и действията й. Тънката, прохладна коприна се плъзгаше върху главата й, защото Колин Съливан го искаше. Сърцето й биеше мъничко по-бързо, защото той очакваше да види резултата. Касиди закопча ципа, затаи дъх и се обърна. Отражението й се вгледа в нея с неподправено страхопочитание.

Роклята се спускаше от невероятно високата си яка в права линия, омекотена от крехкостта на материята. Ръцете и раменете й светеха под тънката прозрачност на ръкавите. Косата й блестеше върху нежния цвят. Касиди бавно изпусна задържания въздух. Това бе рокля-мечта, романтична като материала, от който бе направена, практична като линията си. В нея тя не само изглеждаше и елегантна, и крехка, а и се чувстваше така. С опънати нерви облиза устни и излезе от пробната.

Колин флиртуваше с изчервената Джулия. Руменината бе толкова неуместна върху студеното й сдържано лице, че нервността на Касиди се стопи. Колин с дяволита усмивка поднесе ръката на Джулия към устните си и целуна кокалчетата. Касиди направи сериозна физиономия, ала в ъгълчетата на устните й се спотайваше усмивка.

— Колин…

Като чу името си, той се обърна. Смехът, който озаряваше лицето му и искреше в очите му, избледня, после изгасна. Колин пусна ръката на Джулия и направи няколко крачки към Касиди, но спря по средата на стаята. Касиди, която щеше да се разсмее и да се завърти да я огледа, замръзна, хипнотизирана от очите му.

Много бавно очите му се отклониха от лицето й и се спуснаха по тялото й, след това отново се върнаха. Страните й пламнаха от внезапната вихрушка от емоции. Как можеше само с един поглед да я направи толкова жизнена, а след миг толкова безсилна? Искаше й се да заговори, да разруши собствения си транс, ала думите бяха объркани и непокорни. Откри, че можеше само да повтори името му.

— Колин? — В гласа й прозвуча най-лек намек за покана, въпрос, който самата тя не разбра.

Нещо проблесна в очите му и изчезна. Напрегнатата съсредоточеност необяснимо се смени с раздразнение. Когато заговори, тонът му бе енергичен и отсечен:

— Тази ще стане. Опаковайте я и утре я донеси. Тогава ще започнем.

В главата на Касиди се блъскаха стотици въпроси. Но тонът му събуди гордостта й и тя студено попита:

— Това всичко ли е?

— Това е всичко — отсече той ядосано. — Утре в девет. Не закъснявай.

Касиди пое дълбоко въздух и внимателно издиша. В този момент бе сигурна, че го мрази. Още цяла минута се гледаха. Въздухът между тях пращеше от напрежение и от нещо по-неуловимо. После тя му обърна гръб и влезе в пробната.