Нора Робъртс
Жената на Съливан (10)

Десета глава

Когато Касиди стигна до своя блок, бе късен следобед. Бе вървяла дълго, след като сълзите й пресъхнаха. Градът бе претъпкан с хора и тя бе търсила тълпата, за да остане сама. Болката се бе замъглила от умора. Когато започна да вали, до дома й оставаха още две пресечки, но Касиди не ускори крачка. Дъждът бе студен и тих.

Във входа машинално започна да търси ключа от пощенската си кутия. Движенията й бяха автоматични, ала тя се насили да извърши привичната задача. Нямаше да потъне в отчаяние. Щеше да продължи да живее. Щеше да оцелее. Тези неща си бе обещала през време на дългата следобедна разходка.

Най-после пъхна ключа в ключалката, вдигна тесния капак и измъкна пощата. Прехвърли рекламите и сметките и тръгна към стълбите. Когато видя адреса на подателя на един от пликовете, замръзна насред крачка. Ню Йорк.

Няколко минути само се взира в плика, обръща го в ръцете си. После се върна до кутията, напъха останалите хартии в нея и се облегна на стената. Отказваха ли й? Прехапа устни. Къде тогава бе ръкописът? Отново обърна плика и преглътна.

— Ох, по дяволите — измърмори и скъса плика. Прочете писмото два пъти в пълно мълчание. — Ох, защо сега? — Не можеше да се понася, че заплака. — Сега не съм готова за това. — Преглътна сълзите си и тръсна глава. — Не, сега е идеалното време. — Насили се отново да прочете писмото. Не можеше да има по-добро време.

Пъхна листа в джоба си и изтича навън на дъжда. След десет минути вече чукаше на вратата на Джеф.

Той отвори с китара в ръка.

— Касиди, ти си се върнала! Къде беше? Вече щяхме да викаме полиция. — Спря и я огледа от глава до пети. — Хей, цялата си мокра.

— Не съм мокра — възрази Касиди, като правеше локва върху пода в коридора. Вдигна бутилката шампанско. — Прекалено необичайно се чувствам, за да съм мокра. Приета съм в историята на литературата. Ще бъда отпечатана и изпратена в твоята обществена библиотека.

— Продала си книгата си! — възкликна Джеф и я грабна в прегръдка. Китарата му се притисна в гърба й.

Касиди със смях се отдръпна.

— Това ли е начинът да се отбележи такъв монументален случай? — Отметна със свободната си ръка пазарската чанта. — Както и да е, аз съм изключителен човек и ще споделя с теб моята бутилка шампанско в гостната си. Не се иска вечерно облекло. — Обърна се, отиде до вратата си, отвори я и с жест го покани. Той се засмя, остави китарата и я последва.

— Дай. — Затвори вратата и пое от нея бутилката. — Аз ще я отворя, а ти вземи една кърпа и върви се изтъркай, иначе ще умреш от пневмония, преди първите екземпляри да са стигнали до щандовете.

Когато тя се върна от банята по хавлия, като търкаше косата си с една кърпа, Джеф тъкмо измъкваше тапата. Шампанското изкипя.

— Добре е за килима — обяви той и наля. — Намерих само пластмасови чаши.

— Кристалът ми се счупи — обясни Касиди и вдигна своята чаша. — За един мъдър човек — произнесе тържествено.

— Кой? — полюбопитства Джеф.

— Моят издател — засмя се тя и отпи. — Отлична година — реши, загледана критично в чашата. Шампанското тихо шипеше.

— Коя е тази година? — поинтересува се той и вдигна бутилката.

— Тази — прихна Касиди и отново отпи. — Аз купувам само тазгодишно шампанско.

Отново пиха и Джеф се пресегна да я целуне.

— Моите поздравления, бебчо. — Смъкна мократа кърпа от раменете й. — Как се чувстваш?

— Не знам. — Тя отметна назад глава и затвори очи. — Чувствам се като някой друг. — Бързо напълни отново чашата си. Знаеше, че трябва да продължава да се движи, да не спира да говори. Не можеше да мисли сериозно за това, което бе спечелила този ден, защото щеше да си спомни какво бе загубила. — Трябваше да купя две бутилки. — Завъртя се в кръг. — Това определено е случай за две бутилки. — Отпи и усети как виното я удря в главата. — Последния път, когато пих шампанско… — Спомни си, замълча и поклати глава. Той я погледна озадачено. — Не, не. — Махна с ръка, сякаш за да прогони мисълта. — Пих шампанско на сватбата на Барбара Сибрайт в Сосалайто. Един от шаферите ме сваляше в гардеробната.

Джеф се засмя и отново пийна. На вратата се почука. Касиди извика:

— Влизай, има достатъчно за… — В стаята влезе Колин и думите й замряха върху устните.

— Е, аз трябва да си тръгвам. Благодаря за шампанското, бебчо. Ще си поговорим по-късно.

— Не, Джеф — започна тя. — Няма нужда да…

— Отивам на купон — съобщи той и вдигна ръката й от рамото си. Касиди го видя как размени един дълъг поглед с Колин и се измъкна през вратата.

— Кас… — Колин пристъпи напред.

— Колин, моля те, върви си. — Тя затвори очи и притисна пръсти между веждите си. Усещаше напрежение в гърдите и под клепачите си. Не плачи, заповяда си Касиди. Не плачи.

— Знам, че нямам никакво право да бъда тук. — В гласа му прозвуча дрезгавина. — Знам, че нямам правото да те моля да ме изслушаш. И въпреки това те моля.

— Нямаме какво да си кажем. — Тя се насили да се изправи и да застане срещу него. — Не те искам тук — каза Касиди безизразно.

Той трепна.

— Разбирам те, но мисля, че имаш правото на извинение… На обяснение.

Бе свила ръцете си в юмруци. Бавно разтвори пръсти и сведе поглед към тях.

— Благодаря за предложението, ала не е необходимо. А сега… — Вдигна поглед към него.

— Ако това е всичко…

— Ох, Кас, за Бога, прояви повече милост от мен. Позволи ми поне да ти се извиня, преди да ме изриташ от живота си.

Неспособна да отговори, тя само го гледаше. Колин се приближи да вдигне бутилката шампанско.

— Изглежда, прекъснах тържество — остави бутилката и я погледна. — Твое ли?

— Да. — Касиди преглътна и се опита да говори безгрижно. — Да, мое. Ръкописът ми е приет за публикуване. Днес получих писмо.

— Кас… — Той се приближи към нея и вдигна ръка да я погали по бузата.

Тя замръзна и бързо отстъпи назад. Улови изражението, което премина по лицето му, и разбра, че го бе засегнала. Колин бавно отпусна ръка.

— Извинявай — промълви Касиди.

— Недей. Едва ли мога да очаквам, че ще ти е приятно моето докосване. Аз те нараних. — Замълча и за миг се вгледа в ръката си, после отново в лицето й. Очите му търсеха нейните. — Защото те познавам толкова добре, колкото познавам себе си, разбирам колко много съм те наранил. Трябва да живея с тази вина. Нямам правото да те моля да ми простиш, но ще те помоля да ме изслушаш.

— Добре, Колин, слушам те — въздъхна уморено тя и се опита да говори спокойно. — Защо не седнеш?

Той поклати глава, обърна се, приближи се към прозореца и опря ръце на перваза.

— Дъждът е спрял и има мъгла. Още си спомням как изглеждаше онази вечер, как стоеше в мъглата и гледаше към небето. Помислих си, че си мираж. — Измърмори последното изречение сякаш на себе си. — В съзнанието си имах образа на жена. Моята собствена представа за съвършенство, за баланс на чертите. Когато те видях, разбрах, че съм го намерил. Трябваше да те нарисувам. — За момент потъна в мълчание, взрян навън в мрака. — След като започнахме, аз намерих в теб всичко, което някога бях търсил — доброта, душевност, интелигентност, сила, страст. Колкото повече те рисувах, толкова повече ме очароваше. Веднъж ти казах, че ме омагьосваш. Почти го вярвам. Никога не съм познавал жена, която съм желал повече, отколкото желаех теб. — Обърна се към нея. Играта на светлината бе потопила лицето му в сянка. — Всеки път, когато те докосвах, исках повече. Не правих любов с теб онази нощ на яхтата, защото не исках да мислиш за себе си като за просто една от моите любовници. Не можех да се възползвам от това, че си влюбена в мен.

При тези думи очите на Касиди се затвориха. Тя простена отчаяно.

— Моля те, не се извръщай. Остави ме да довърша. В деня, когато рисуването приключи, ти отрече всичко. Каза, че нещата, които съм видял, са били само плод на моето въображение. Ти беше толкова студена и безстрастна. Едва не ме разби… Нямах представа, че някой има такава власт над мен. За мен това беше прозрение и много ме заболя. Исках повече от теб, исках повече, ала ти ми каза, че нищо не е останало. Бях ядосан, когато избяга, и те оставих да избягаш. Когато се върнах по-късно, ти си беше отишла. Две седмици не бях на себе си. Не знаех къде си, не знаех кога — и което е по-лошо, дали — ще се върнеш. Твоят приятел в съседния апартамент беше получил само загадъчната ти бележчица и не знаеше нищо друго.

— Ти си се срещал с Джеф?

— Касиди, не разбираш ли? Ти изчезна. Последния път, когато те видях, ти избяга от мен, а после те нямаше. Не знаех къде си, не знаех как да те намеря, не знаех дали не ти се е случило нещо. Бавно полудявах.

Тя пристъпи към него.

— Колин, извинявай. Нямах представа, че ще се разтревожиш…

— Да се разтревожа? — повтори той. — Аз се бях побъркал! Две седмици, Касиди. Две седмици и ни вест, ни кост. Знаеш ли какво безпомощно чувство е просто да седиш и да чакаш? По-добре да не знаеш. Обикалях из Рибарския кей, навсякъде из града. Къде беше, за Бога? — попита Колин ядосано, после вдигна ръка, преди да бе успяла да отговори. Тя го видя как пое дълбоко въздух и се извърна. — Извинявай. Напоследък не съм спал много и не мога съвсем да се владея. — Движенията му отново станаха неспокойни. Той спря и вдигна недопитата чаша с шампанско на Касиди. Внимателно се вгледа в надписите отстрани. — Интересна идея за винена чаша — измърмори, обърна се към нея и вдигна тост. — За теб, Кас. Само за теб. — Изпи шампанското и остави празната чаша.

Тя сведе поглед.

— Колин, извинявай, че съм те разтревожила. Аз работех и…

— Недей — спряха я думите му и Касиди бързо вдигна поглед към него. — Не ми обяснявай — продължи той по-спокойно. — Просто слушай. Когато днес влязох в ателието и ви заварих двамата с Винс, нещо ми стана. Мога да се оправдая — напрежение, умора, лудост, каквото си избереш. Никое от тях не оправдава нещата, които ти наговорих. — Погледна я настойчиво. — Мразя се за това, че те накарах да плачеш. Мразех думите, които ти казвах, още докато ги казвах. Но като те намерих там с Винс, след като те бях търсил дни наред… — Спря, поклати глава и отново отиде до прозореца. — Гейл беше подредила нещата много добре. Тя знае какво бях преживял през последните две седмици и ме познава достатъчно добре, за да предвиди как ще реагирам, ако те заваря насаме с Винс. Изпратила го горе в ателието за някаква измислена дреболия, преди да се върна в Галерията. Каза ми, че вие двамата имате там среща. Уж направи само предположение, ала аз се вкопчих с две ръце в него. — Разтърка врата си, сякаш да освободи напрежението в него. — От време на време сме имали отношения до преди около една година, когато нещата станаха малко сложни. Трябваше да се сетя с кого си имам работа, но не можех да разсъждавам разумно. Гейл е решила да си вземе дълъг, може би постоянен отпуск на Източното крайбрежие. — Замълча за момент и се обърна да се вгледа в нея. — Иска ми се да мисля, че можеш да разбереш защо се държах толкова отвратително.

В настъпилата тишина Касиди чуваше само китарата на Джеф през тънката стена на апартамента.

— Колин… — Очите й се плъзнаха по лицето му и се смекчиха. — Изглеждаш толкова изморен.

Изражението му се промени и за миг й се стори, че ще се приближи към нея. Той обаче не се помръдна.

— Не знам кога се влюбих в теб. Може би през онази първа нощ в мъглата. Може би когато за пръв път облече роклята. Може би години преди да те срещна. Предполагам, че няма значение кога. — Тя го гледаше, загубила ума и дума. — Аз не съм лесен човек, Касиди. Веднъж ми го каза.

— Да — успя тя да произнесе. — Спомням си.

— Аз съм егоистичен и се поддавам на гняв и на мрачни настроения. Проявявам много малко търпение, освен когато става дума за работата ми. Мога да ти обещая да те наранявам, да те вбесявам, да съм неразумен и нетърпелив, ала никой няма да те обича повече. Никой. — Замълча, но Касиди все още можеше само да го гледа занемяла. — Моля те да забравиш какво ти диктува здравият разум и да бъдеш моя жена, и моя любима, и майка на моите деца. — Отново замълча и гласът му се смекчи. — Обичам те, Кас. Този път моята съдба е в твоите ръце.

Докато говореше, акцентът на родната му страна се засилваше. Все така не се приближаваше към нея, а стоеше в другия край на стаята и сенките играеха по лицето му. Тя си спомни как я бе погледнал, когато бе отскочила от неговото докосване.

Бавно пристъпи към него, вдигна ръце, обви ги около врата му и зарови лице в рамото му.

— Прегърни ме… — Ръцете му нежно се обвиха около нея, а бузата му се опря на главата й. — Прегърни ме, Съливан — помоли отново и силно се притисна към него. Обърна глава, докато устните й намериха неговите.

Ръцете му се стегнаха и Касиди простена от удоволствие от тяхната сила.

— Обичам те — прошепна тя, когато устните им се разделиха и отново се долепиха. — Толкова отдавна имах нуждата да ти го кажа.

— Ти ми го казваше всеки път, когато ме погледнеше. — Колин зарови лице в косите й. — Не исках да повярвам, че съм се влюбил в теб, че всичко се е случило толкова бързо, толкова без усилия. Картината беше почти завършена, когато си признах, че никога няма да мога да живея без теб. — Гласът му се сниши и той я привлече по-близо към себе си. — През последните две седмици бях луд, гледах портрета ти и не знаех къде си и дали изобщо някога ще те видя отново.

— Сега ме имаш — промълви Касиди и не възрази, когато ръцете му се плъзнаха под хавлията й. — А Винс ще получи портрета.

— Не, веднъж ти казах, че някои неща не могат да се продават. В този портрет има прекалено много и от двама ни. — Колин поклати глава и вдъхна свежия като дъжд аромат на косите й. — Дори и за Винс.

— Но аз мислех… — Тя осъзна, че само е мислела, че Винс говори за нейния портрет. Обзе я ново щастие, като разбра, че Колин изобщо не е имал намерение да продаде това, което за нея бе доказателството за тяхната любов.

— Какво мислеше?

— Не, нищо. — Касиди притисна устни към врата му. — Обичам те. — Устните й се плъзнаха бавно по брадичката му и тя вкусваше това, което вече знаеше, че бе нейно.

— Кас… — Касиди чувстваше как сърцето му се блъска отчаяно срещу нейното. Пръстите му се впиха в косите й. — Знаеш ли какво правиш с мен?

— Покажи ми — прошепна тя в ухото му.

Той простена и отново я целуна. Касиди усети колко я желае и се зачуди на силата на страстта му. Нейният отговор бе да предложи всичко.

— Ще се оженим бързо — обяви Колин и отново улови нетърпеливо устните й. Под хавлията ръцете му се плъзнаха към гърба й да я привлекат по-близо. — Много бързо.

— Да… — Тя затвори доволно очи. Бузата му се опря на нейната. — Вече имам идеалната рокля. — Въздъхна и се сгуши в него. — Как ще наречеш картината, Колин?

— Вече съм я нарекъл. — Той се усмихна в очите й. — „Жената на Съливан“.