Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sullivan’s Woman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 67гласа)

Информация

Сканиране
Слава(2010)
Корекция
tanqdim(2013)

Издание:

Нора Робъртс. Жената на Съливан

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина“, София, 1999

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-732-020-3

История

  1. —Добавяне

Първа глава

Касиди чакаше. Госпожа Самърсън бутна в ръцете й третата отхвърлена рокля.

— Просто не става — измърмори жената и се намръщи към тъмносиния лен. След моментно колебание и тази дреха бе стоварена върху купчината в ръцете на Касиди. Касиди мъжествено се опитваше да запази спокойствие.

След три месеца като продавачка в бутика „Бест“ имаше чувството, че вече се е научила на спокойствие, ала не й бе леко. Тя покорно тръгна след туловището на госпожа Самърсън към друг рафт. След двадесет и седем минути, през които бе стояла като закачалка, намествайки тежестта в ръцете си, трудно постигнатото й спокойствие бе опънато до скъсване.

— Ще опитам тези — оповести накрая госпожа Самърсън и се запъти към пробната. Касиди измърмори едва чуто и се зае да подрежда на местата им върнатите рокли.

Раздразнено напъха една разхлабена фиба в косата си. Джулия Уилсън, собственичката на „Бест“, бе педант на тема спретнатост. По раменете на нейните служителки не можеше да се мотае никаква коса. Спретнати, акуратни и без въображение, помисли Касиди и сбръчка нос към тъмносинята рокля. За нещастие тя бе неорганизирана, с въображение и съвсем не спретната. Косата й сякаш олицетворяваше нейния характер. Имаше кичури от нежно русо до тъмнокестеняво със златисти отблясъци като на стара картина. Бе дълга и тежка и протестираше срещу ограниченията на фибите, като непрекъснато им се изплъзваше. Също като Каси, тя бе непокорна и упорита, а в същото време мека и очарователна.

Точно очарованието на малко нестандартния външен вид на Касиди бе допринесло за нейното назначение. Опитът не бе сред нейните качества. Джулия Уилсън бе оценила потенциалната възможност за реклама за своята стока и бе преценила, че високото, гъвкаво тяло на Касиди би подпомогнало продажбата на смелите цветове и стилове на по-авангардните й колекции. Лицето без съмнение също бе един плюс. Джулия не бе сигурна, че това лице бе красиво, но знаеше, че бе впечатляващо. Чертите на Касиди бяха остри, ъгловати и безусловно аристократични. Веждите й се извиваха над полегати очи с гъсти мигли, които изглеждаха прекалено големи като за слабото й лице и бяха с изненадващ виолетов цвят.

Джулия бе приела лицето, фигурата и добре поставения глас на Касиди като предимство, ала бе настояла тя да носи косата си вдигната. Когато косата падаше върху раменете й, придаваше някаква лекомисленост на аристократичните й черти. Харесваше й младостта на Касиди, нейната интелигентност и енергичност. Но скоро след като я назначи, Джулия откри, че тя не бе толкова отстъпчива, колкото предполагаше възрастта й. Според нея Касиди имаше неприятното свойство да забравя къде й е мястото и да се държи прекалено приятелски с клиентите. Често я бе залавяла да им задава неуместни въпроси или да им дава непозволени съвети. От време на време усмивката й намекваше, че би й било приятно да се пошегува. И често, прекалено често се размечтаваше. Джулия бе започнала сериозно да се съмнява доколко бе подходяща Касиди Сент Джон.

След като върна отхвърлените от госпожа Самърсън рокли по местата им, Касиди застана на своя пост пред пробната. Отвътре се чуваше тихото шумолене на платовете. Като нямаше друго занимание, съзнанието й се насочи към това, към което неизменно се насочваше при първа възможност. То отлетя към ръкописа, разпрострян върху бюрото в нейния апартамент.

Откак се помнеше, мечтата й бе да пише. През четирите години в колежа сериозно бе изучавала този занаят. На деветнайсет години бе останала без родители и с много малко пари. Бе продължила колежа, като се хващаше на какви ли не работи, докато се учеше на дисциплината и изкуството на избраната от нея професия. Между учението и работата почти не й оставаше свободно време, ала и то бе посветено на първия й роман.

За Касиди писането бе не кариера, а призвание. Целият й живот бе насочен към това и в него почти нямаше място за други увлечения. Хората я очароваха, но малцина бяха тези, към които бе дълбоко привързана. Тя пишеше за сложни взаимоотношения, ала познанието й за тях бе почти изцяло от втора ръка. Това, което придаваше на нейния труд качество и многопластовост, бе яркият й талант и изненадващата дълбочина на чувствата. През по-голямата част от живота й чувствата й се бяха изливали в нейното творчество.

Сега, цяла година след завършването, Касиди продължаваше да се хваща на какви ли не работи, за да си плаща наема. Първият й ръкопис си проправяше път от издателство към издателство, докато вторият бавно се появяваше на бял свят.

Когато госпожа Самърсън отвори вратата на пробната, Касиди бе потънала в преработката на една драматична сцена. Като я видя изправена с подобаващата слугинска сдържаност, жената кимна одобрително.

— Тази става. Не сте ли съгласна?

Изборът на госпожа Самърсън бе яркочервена коприна. Цветът, забеляза Касиди, подчертаваше червендалестата й кожа, но приятно контрастираше с бухналата й гарвановочерна коса. Роклята би й стояла по-добре, ако госпожа Самърсън бе с няколко килограма по-лека, ала Касиди виждаше възможности.

— Ще привлечете погледите, госпожо Самърсън — оповести тя след моментен размисъл. Според нея с подходящите аксесоари госпожа Самърсън би могла да изглежда дори царствена. Коприната обаче се опъваше върху пълните й бедра. По-стегнат колан, бе мнението на Касиди, или по-голям номер. — Струва ми се, че трябва да вземем следващия номер — обади се тя, размишлявайки на глас.

— Моля?

Касиди бе прекалено заета и не забеляза как застрашително се извиха веждите на госпожа Самърсън.

— Следващият номер — повтори тя услужливо. — Този е малко прилепнал на бедрата. Следващият номер ще ви е съвсем по мярка.

— Това е моят номер, девойко. — Гърдите на госпожа Самърсън се повдигнаха и се спуснаха. Това бе движение, всяващо страхопочитание.

Потънала в разрешаването на проблема с аксесоарите, Касиди се усмихна и кимна:

— Според мен, едно широко златно колие. — Потупа с пръст долната си устна. — Само да ви намеря номера.

— Това — заяви госпожа Самърсън с тон, който прикова цялото внимание на Касиди, — е моят номер. — Във всяка сричка кипеше възмущение.

Касиди веднага осъзна грешката си и стомахът й се сви.

Уха, възкликна тя наум и събра остатъците от разбитото си красноречие, но преди да успее да започне да успокоява нараненото самолюбие на госпожа Самърсън, зад нея се появи Джулия.

— Превъзходен избор, госпожо Самърсън — заяви тя с добре модулирания си контраалт и с неопределена усмивка погледна от клиентката към своята служителка и обратно. — Някакъв проблем ли има?

— Тази девойка… — Госпожа Самърсън отново вдиша дълбоко. — Тя настоява, че съм си сбъркала номера.

— О, не, госпожо — възрази Касиди, ала изрисуваните вежди на Джулия се вдигнаха към нея и тя се смълча.

— Сигурна съм, че госпожица Сент Джон е искала да каже, че специално този модел е скроен малко странно. Номерата просто не съответстват.

Трябваше да се сетя за това, призна Касиди наум.

— Е… — Госпожа Самърсън изсумтя и погледна с неодобрение към Касиди. — Можеше така да ми каже, вместо да ми обяснява, че моят номер бил по-голям. Наистина, Джулия… — Тя отново се обърна към пробната. — Би трябвало по-добре да обучаваш персонала си.

При този тон очите на Касиди пламнаха и потъмняха. Тя гледаше как шевовете на червената коприна изнемогват върху пищния задник на госпожа Самърсън, но бързият поглед на Джулия я накара да преглътне отговора си.

— Аз лично ще ви донеса роклята, госпожо Самърсън — заговори успокояващо Джулия и отново намести представителната си усмивка. — Сигурна съм, че много ще ви подхожда. Почакай ме в кабинета, Касиди — добави тя полугласно и отплува.

Касиди със свито сърце я гледаше как се отдалечава. Прекалено добре познаваше този тон. Три месеца, помисли тя и въздъхна. Ох, добре… Хвърли един последен поглед към госпожа Самърсън и тръгна по тесния коридор към малкия, красиво обзаведен кабинет на Джулия.

Огледа квадратната стая без прозорци и си избра един малък стол с права облегалка и златисти възглавници. Точно тук бях назначена на работа, спомни си Касиди. И тук ще бъда уволнена. Напъха още една непокорна фиба в косите си и се намръщи. След малко Джулия ще влезе, ще вдигне лявата си вежда и ще седне на безупречно красивото си бюро от розово дърво. За момент ще ме погледне, деликатно ще се прокашля и ще започне:

„Касиди, ти си прекрасно момиче, но тази работа не ти е по сърце.“

„Госпожо Уилсън“, представяше си Касиди, че отговаря, „Госпожа Самърсън не може да носи четиринайсети номер. Аз…“

„Разбира се, че не може“, щеше да я прекъсне Джулия с търпелива усмивка. „Не бих си и помислила да й продам четиринайсети номер, но…“ Тук Касиди виждаше как Джулия вдига за по-голяма убедителност тънкия си пръст с розов маникюр. „Ние не трябва да й пречим да има своите илюзии и своята суета. Тактът и дипломатичността са съществени за един продавач, Касиди. Страхувам се, че ти още не си развила напълно тези качества. В един магазин като този…“ Джулия щеше да разпери длан върху бюрото. „Аз трябва да мога безрезервно да разчитам на своя персонал. Ако това беше първият случай, разбира се, щях да се отнеса снизходително, обаче…“ Тук, представяше си Касиди, Джулия щеше да замълчи и тихо да въздъхне. „Миналата седмица ти каза на госпожица Тийздейл, че с черен креп прилича на вдовица. Не е това начинът да продаваме стоката си.“

„Така е, госпожо Уилсън“, реши Касиди да се съгласи с извинителен тон. „Ала госпожица Тийздейл, с нейната коса и нейния тен…“

„Такт и дипломация“, щеше да повтори Джулия с вдигнат пръст. „Можеше да й кажеш, че тъмносиньото ще подчертае очите й, или че розовото ще подхожда на кожата й. Клиентелата трябва да бъде ухажвана, за да вървят продажбите. Всяка жена, която излезе от нашата врата, трябва да има чувството, че е постигнала нещо специално.“

„Разбирам това, госпожо Уилсън. Не мога да понеса някоя жена да купи нещо неподходящо, затова…“

„Ти имаш добро сърце, Касиди.“ Джулия щеше да се усмихне майчински и после да спусне гилотината. „Просто нямаш талант за продавачка… Или поне не такъв талант, какъвто изисквам аз. Разбира се, ще ти платя до края на седмицата и ще ти дам добра препоръка. Ти беше чевръста и на теб можеше да се разчита. Вероятно би могла да се опиташ да продаваш в универсален магазин.“

В този момент от сценария Касиди сбръчка нос, после бързо изглади чертите си, защото вратата зад нея се отвори. Джулия вдигна лявата си вежда и седна зад бюрото от розово дърво. Тя за момент се вгледа в Касиди и деликатно се прокашля.

— Касиди, ти си прекрасно момиче, но…

Един час по-късно, вече безработна, Касиди се разхождаше по Рибарския кей, като се наслаждаваше на веселия му безпорядък и на атмосферата му на пътуващ карнавал. Обичаше изобилието на миризми, звуци и цветове. Тук винаги имаше тълпа. Тук имаше живот в неспирно променящи се аромати. Сан Франциско бе представата на Касиди за идеалния град, ала Рибарският кей бе краят на дъгата. Играта и реалността вървяха ръка за ръка.

Тя мина през пазара, като се промушваше без да бърза между сергиите с дрънкулки, докосваше новите вносни копринени шалове и попиваше гълчавата. Но я привличаше заливът и в късния следобед Касиди бавно се приближаваше към него. Над всичко във въздуха се извисяваше миризмата на риба, а освен нея се долавяха уханията на лук, подправки и хора.

Слушаше как продавачите хвалят стоката си и гледаше как подбират раци и ги варят в един котел край пътеката. Кеят бе обграден от ресторанти и претъпкан с магазинчета. Атмосферата му бе откровено опърпана и леко безвкусна. Тя го обожаваше. Той бе стар, дружелюбен и доволен от себе си.

Касиди дъвчеше топло кравайче и се шляеше между сергии с ряпа, пресни морски охлюви и живи раци. В краката й започнаха да се къдрят валма мъгла и слънцето се спусна по-ниско. Откъм залива задуха вятър и тя бе благодарна за тъмновиолетовото си дебело яке.

Ако не друго, помисли тъжно, поне се сдобих с хубави дрехи с прилично намаление. Намръщи се и отхапа голяма хапка от кравайчето. Ако не беше задника на госпожа Самърсън, още щях да имам тази работа. В края на краищата, за нея се стараех. Раздразнено измъкна фибите от косата си и ги хвърли в едно кошче. Косата се разпиля по раменете й на едри къдрици. Касиди въздъхна с облекчение.

По дяволите! Задъвка ожесточено кравая и се насочи към крайбрежния площад на кея. Наистина имах нужда от тази глупава работа. Докато вървеше по кея между завързаните лодки, усети, че я обзема отчаяние. Започна наум да пресмята финансите си. Следващата седмица трябваше да плати наема и й трябваше още един топ машинописна хартия. Според беглите й изчисления, и двата разхода можеха да бъдат посрещнати, ако през следващите няколко дни не наблягаше особено на храната.

Няма да съм първият писател в Сан Франциско, който трябва да си затяга колана, реши тя. И без това четирите основни групи храни вероятно се надценяват. Сви рамене и лапна последната хапка от кравая. Това можеше да е последното й истинско ядене за доста време. Засмя се, пъхна ръце в джобовете и тръгна към парапета на края на дока.

Мъглата като сив дух се стелеше над залива. Тя припълзя по-близо до брега, поглъщайки по пътя си водата. Тази нощ бе лека, на парцали, не плътната гъста маса, която често покриваше залива и ослепяваше града. На запад слънцето се гмурна в морето и изпрати огнени пръски над повърхността на водата. Касиди изчака да види последния златист отблясък. Настроението й вече се повишаваше. Тя бе създание на оптимизма и надеждата, на вярата и късмета. Вярваше в съдбата. Нейната съдба, Касиди бе сигурна, бе да пише. Продажбата на статийки и от време на време по един кратък разказ за някое списание поддържаше мечтата жива. През четирите години в колежа животът й се бе въртял около усъвършенстването на това изкуство. Работата означаваше само покрив над главата й и нищо повече. Срещи с момчета си разрешаваше само когато графикът й го позволяваше и не влагаше нищо в тях. Досега не бе срещнала мъж, който да я заинтригува дотолкова, че да я накара да се отклони от избрания път. В нейните планове нямаше завои. Нямаше обиколки.

Загубата на поредната работа я бе разстроила само временно. Още докато вечерното небе започна да потъмнява и светлините на пристанището да проблясват в него, настроението й се подобри. Тя бе млада и жизнена.

Нещо щеше да стане, реши Касиди и се облегна на парапета. Вълните тихо се плискаха в рибарската лодка до нея. Не й трябваха много пари, всякаква работа я устройваше. Може би наистина трябваше да стане една продавачка в универсален магазин. Може би нещо в домашните електроуреди. Трудно можеше да засегне нечия суета, докато продава тостер. Доволна от тази мисъл, тя изхвърли тревогите от съзнанието си и се загледа как мъглата се приближава и протяга пръсти към нея.

Захладня, Касиди отметна коси и подложи лице на вечерния бриз. Звуците от сергиите почти не се чуваха, приглушени от мъглата. Бе почти тъмно. Над нея извика птица и Касиди вдигна глава да я погледне. Първите бледи лунни лъчи паднаха върху нея. Тя се усмихна и се замечта, после рязко затаи дъх, защото една ръка хвана рамото й. Преди да бе успяла да издаде и звук, се озова обърната към някакъв непознат.

Той бе висок, доста по-висок от нея, с черна къдрава коса и слабо, ъгловато лице. Съзнанието й заработи на бързи обороти, опитвайки се да определи това лице. Бе по-скоро опасно, отколкото красиво. Може би изненадата й и пълзящата мъгла бяха причината да й дойде наум точно това прилагателно. Ала докато го гледаше, реши, че такова лице не подхожда на Рибарския кей. Очите му бяха тъмносини, веждите черни и извити, а челото под черните къдрици високо. Носът му бе дълъг и прав, устните пълни, а на брадичката имаше лека трапчинка. Това бе властно, твърдо лице и нищо в чертите не смекчаваше тази твърдост. Стройното му тяло се подчертаваше от тесни джинси и черен пуловер. След като първоначалният й шок премина, Касиди стисна здраво чантичката си и изправи рамене.

— Имам само десет долара — заяви тя, безстрашно вирнала брадичка, — и те ми трябват поне не по-малко, отколкото на вас.

— Кротувай — заповяда непознатият отсечено и присви очи. Те бяха странно настойчиво приковани към лицето й, изпитателни, изучаващи по начин, който я караше да се разтрепери. Когато хвана брадичката й с ръка, смелостта отново й изневери. Без да говори, мъжът завъртя главата й от една страна на друга, като през цялото време я оглеждаше с абсолютна съсредоточеност. Очите му бяха хипнотични. Загубила ума и дума, Касиди гледаше как веждите му се свъсиха. Погледът му бе замислен. Тя се опита да се отскубне.

— Мирно, чу ли? — скастри я той. В дълбокия му глас се долавяше раздразнение, а пръстите му я стискаха силно.

Касиди преглътна.

— Вижте сега — подзе тя с привидно спокойствие, — аз имам черен пояс по карате и ако се опитате да ме закачите, със сигурност ще ви счупя и двете ръце. — Докато говореше, хвърли един поглед зад гърба му и с ужас забеляза, че светлините на ресторантите зад тях угаснаха в мъглата. Бяха сами. — С гола ръка мога да счупя две тухли — добави, като видя, че в изражението му не се появиха ужас и уважение. Забеляза, че пръстите върху рамото й бяха силни и независимо от стройното му тяло, раменете му бяха широки. — Освен това мога да пищя много силно — продължи Касиди. — По-добре си вървете.

— Идеално — измърмори непознатият и прокара пръст по брадичката й. Сърцето на Касиди затуптя разтревожено. — Абсолютно идеално. Да, ставаш. — Изведнъж настойчивостта в очите му угасна и той се усмихна. Преображението бе толкова бързо, толкова неочаквано, че тя просто го зяпна. — Защо ти трябва да го правиш?

— Кое да правя? — попита Касиди, удивена от неговите метаморфози.

— Да счупиш две тухли с гола ръка.

— Какво да направя?! — Вече бе забравила какво бе наприказвала. Объркано се намръщи към него. — О, да, ами… За тренировка, предполагам. Мисля, че човек трябва да е сигурен в себе си, така че… — Замълча, осъзнала, че стои на един безлюден док и води абсурден разговор с някакъв маниак, който все още държи брадичката й. — Наистина ще е по-добре да ме пуснете да си вървя и да си тръгнете, преди да се е наложило да стигна до крайности.

— Ти си точно това, което търся — съобщи й непознатият, но не се и опита да последва съвета й. Тя забеляза лек акцент в гласа му, който би могъл да означава, че мъжът бе от някаква малцинствена група, ала не се спря да се замисли от каква точно.

— Е, много съжалявам. Не ме интересува. Аз си имам съпруг, който е състезател по американски футбол, метър и деветдесет, сто и тридесет килограма и много, много ревнив. Всеки момент ще дойде. А сега ме пуснете и ще си получите проклетите десет долара.

— Какви, по дяволите, ги дрънкаш? — Веждите му отново се вдигнаха. Както мъглата се виеше зад гърба му, изглеждаше направо свиреп. Внезапно черните му вежди се вдигнаха и изчезнаха под черните къдрици. — Да не мислиш, че съм тръгнал да те нападам? — През лицето му пробяга сянка на раздразнение. — Скъпо дете, не ме интересуват нито твоите десет долара, нито честта ти. Аз смятам да те рисувам, не да те ограбвам.

— Да ме рисувате? — Касиди бе заинтригувана. — Да не сте художник? Не ми приличате. — Огледа крещящите му пиратски черти. — Що за художник сте?

— Отличен — веднага отвърна мъжът и вдигна глава още малко по-високо. — Аз съм прочут, талантлив и темпераментен. — Лицето му отново се озари от чаровна усмивка и акцентът му бе определено ирландски. Касиди откликна и на двете.

— Много съм впечатлена — заяви тя. Непознатият очевидно бе луд, но симпатичен луд. Касиди забрави, че се страхува.

— Разбира се, че ще си впечатлена — съгласи се той и обърна към нея левия си профил. — Това трябваше да се очаква. — Най-после освободи брадичката й, ала кожата й продължаваше да тръпне от неговите пръсти. — В края на града имам яхта. Ще отидем там и още тази вечер мога да започна да те скицирам.

Очите на Касиди весело проблеснаха.

— Не би ли трябвало да ми предложите да ми покажете някои скици, или това е вариация на стара тема? — Вече не го смяташе за опасен, само за натрапчив.

Непознатият въздъхна и тя видя как по лицето му отново пробяга бърза сянка на раздразнение.

— Жената има еднопосочно съзнание. Слушай… Как ти беше името?

— Касиди — отвърна тя машинално. — Касиди Сент Джон.

— О, не, половин ирландка, половин англичанка. Тук ще имаме проблеми. — Той пъхна ръце в джобовете си. Очите му сякаш бяха решили да изследват всеки сантиметър от лицето й. — Касиди, на мен не ми трябват твоите десет долара и нямам намерение да отнемам целомъдрието ти. Това, което искам, е лицето ти. В чантата си имам скицник и така нататък.

— И във вилата на Микеланджело не бих отишла, ако ми го предложеше по този начин. — Тя престана да стиска толкова силно чантичката и отметна коси от раменете си. Засмя се, въпреки че мъжът изсумтя гневно.

— Добре. — Касиди почувства нетърпението в позата му, когато непознатият се огледа зад гърба си. — Ще пием по едно кафе в някой добре осветен и претъпкан ресторант. Това устройва ли те? Ако се опитам да направя нещо непристойно, ще можеш да счупиш масата на две с прочутите си голи ръце и да привлечеш вниманието.

Устните й трепнаха в усмивка.

— Мисля, че с това мога да се съглася. — Преди да бе успяла да каже нещо друго, той я хвана за ръка и я помъкна към редицата от ресторанти. Тя почувства в жеста странна интимност и едновременно пълен контрол и решителност. Това бе мъж, реши Касиди, който не приема да му се отказва. Вървеше бързо и тя се чудеше дали непрекъснато бърза. Походката му бе плавна и без напрежение.

Вмъкна я в едно малко и доста опушено кафене и намери свободно сепаре. В момента, в който седнаха, отново се вторачи в нея със своя настойчив поглед. Очите му, забеляза Касиди, бяха още по-сини, отколкото й се бе сторило в мъждивата светлина. Цветът им се подчертаваше от гъстите му черни мигли и загорялата кожа. Тя посрещна погледа му, чудейки се що за човек се крие зад този невероятен оттенък на синьото. В този момент сервитьорката привлече вниманието й.

— Кво шъ обичате?

— Ъ-ъ-ъ… Кафе — отговори Касиди, като видя, че спътникът й не помръдва и не престава да се взира в нея. — Две кафета. — Сервитьорката се повлече към бара и тя отново се обърна към него. — Защо ме гледате така? — Дразнеше я, че нервите й реагират на погледа му. — Много е грубо — подчерта Касиди. — И много смущаващо.

— Тук светлината е ужасна, обаче все пак е малко по-добре в сравнение с мъглата. Не се мръщи — заповяда мъжът. — От това тук ти става една черта. — Преди да бе успяла да се помръдне, вдигна пръст и описа една линия между веждите й. — Имаш забележително лице. Не мога да реша дали очите ти са предимство, или недостатък. Човек обикновено не вярва на виолетовото.

Докато Касиди се опитваше да смели това, сервитьорката се върна с кафетата. Мъжът вдигна поглед, измъкна молива от джоба й и я възнагради с една от своите ослепителни усмивки.

— Трябва ми за няколко минутки. Пий си кафето. Отпусни се — нареди на Касиди с безгрижно махване на ръката. — Хич няма да боли.

Касиди се подчини, а той започна да драска по хартиената салфетка пред него.

— Имаш ли работа, с която трябва да се оправяме, или твоят измислен съпруг те издържа със своите футболни успехи?

— Откъде знаете, че е измислен? — възрази Касиди и се насили да откъсне поглед от лицето му.

— Откъдето знам и че би имала големи проблеми да счупиш две тухли. — Продължи да нахвърля. — Имаш ли работа?

— Днес следобед ме уволниха — измънка тя в кафето си.

— Това опростява нещата. Не се мръщи, аз не съм търпелив човек. Ще ти плащам обичайната такса за позиране. — Погледна я точно когато Касиди вдигна вежди. — Това, което съм намислил, би трябвало да отнеме не повече от два месеца, ако всичко върви добре. Не гледай така стреснато, Касиди, моите намерения още от самото начало си бяха чисти и почтени. Само твоето зловещо въображение…

— Моето въображение не е толкова зловещо — възмути се тя и се понадигна на стола, като усети, че бузите й пламват. — Когато някой изникне от мъглата и сграбчи човек…

— Да съм изникнал? — прекъсна я той и престана да рисува за достатъчно дълго, че да я изгледа сухо. — Не мисля, че тази вечер съм изникнал или съм сграбчил някого.

— От моя гледна точка много приличаше на изникване и сграбчване — отбеляза Касиди кисело и отпи от кафето. Погледът й попадна върху скицата, която бе направил. Тя остави чашката и очите й се разшириха от изненадано възхищение. — Това е чудесно! — Бе я уловил с няколко смели щрихи. Касиди видя не само формата на косата си, а и изражението, което познаваше като лично свое. — Наистина е чудесно! — повтори тя, а мъжът започна нова скица. — Вие наистина сте талантлив. Мислех, че се фукате.

— Аз съм непоколебимо честен — измърмори той, а взетият назаем молив отново се забърза по салфетката.

Оценила качеството на работата му, Касиди се въодушеви. Мислите й запрепускаха напред. Стабилен ангажимент за два месеца щеше да е дар от Бога. Докато тези два месеца свършат, щеше да има отговор от издателството, което бе приело да оцени ръкописа й. Два месеца, без да трябва да продава тостери! Вечерите й щяха да са свободни, за да работи върху новия си роман. Предимствата започваха да се натрупват и умножават. Сигурно самата съдба бе изпратила днес следобед госпожа Самърсън да си търси рокля.

— Наистина ли искате да ви позирам?

— Ти си точно това, което ми трябва. — Поведението му показваше, че въпросът бе вече решен. Втората скица бе почти завършена. Недокоснатото му кафе изстиваше. — Искам да започнем сутринта. Девет ще е достатъчно рано.

— Да, но…

— Остави си косата разпусната и не се клепай с грим, иначе ще трябва просто да го измиеш. Може да си подчертаеш очите, но нищо повече.

— Аз не съм казала, че…

— Предполагам, ще ти трябва моят адрес — продължи той, без да обръща внимание на възраженията й. — Добре ли познаваш града?

— Тук съм родена — съобщи му тя и подсмръкна високомерно. — Ала аз…

— Добре тогава, значи няма да имаш проблеми да намериш моето ателие. — Той надраска адреса отдолу на салфетката и неочаквано вдигна очи към нейните.

Гледаха се между тракането на чинии и гълчавата на гласове. Касиди не можеше да определи това, което почувства в този кратък миг, но знаеше, че никога преди не го бе чувствала. После, също толкова бързо, както настъпи, моментът отмина. Непознатият се изправи и тя остана с чувството, че за много кратко време бе пробягала много голямо разстояние.

— Девет часа — повтори той простичко и после, сякаш едва сега се бе сетил, пусна на масата една банкнота. След това си тръгна, без да каже и дума повече.

Касиди протегна ръка и взе салфетката със скиците и адреса. За момент се вгледа в лицето си, както той го бе видял. Наистина ли брадичката й имаше такава форма? Описа я с пръст и си спомни как ръката му я бе държала точно по този начин. Сви рамене, отпусна ръка и внимателно сгъна салфетката. Нямаше по никакъв начин да й навреди сутринта да отиде в неговото ателие, реши тя и пъхна листа в чантичката си. Можеше да огледа нещата и тогава да реши дали иска да му позира, или не. Касиди си спомни безгрижната му властност и се намръщи. Всичко, което трябва да направя, каза си тя твърдо, е да кажа не и да си отида. С тази мисъл стана и излезе от кафенето.