Нора Робъртс
Всичко което блести (9)

Осма глава

— Куин, уверявам те, че това със сигурност ще отнеме поне три, а може би и четири часа! — Шантел излезе от колата и се обърна да откачи закачалката с дрехите си, която висеше до задната врата.

Той не пропусна да отбележи колко добре прилепва тясната пола по бедрата й.

— Умея да чакам.

— Сеансите при фотографите често пъти са много отегчителни за самите участници в тях, но са направо нетърпими за някой, който трябва само да седи и да наблюдава.

— Това си е мой проблем — рече Куин и пое закачалката от ръцете й.

— Като знам, че си наблизо, мърмориш и сумтиш недоволно ще се чувствам напрегната… — тя натискаше вече звънеца пред вратата. Смъкна с няколко сантиметра тъмните си очила и го погледна над рамката. — А напрежението винаги проличава на снимките. Тази част от подготовката на филма ми е от огромно значение.

— Ти също си от значение — мигом отвърна той и бутна очилата обратно на носа й.

Вниманието му я стопли. Нямаше представа как да крие повече този факт. Повдигна се на пръсти и докосна с устни неговите.

— Искрено съм ти благодарна, но тук наистина съм в пълна безопасност. Ще бъде и фризьорката ми Марго, а с гримьорката, госпожа Алис Кук, работя от години. И двете ще са с мен през цялото време. Ще бъда заобиколена от доброжелателни жени.

— А фотографа? — напомни й Куин. — Не желая да оставаш насаме с Брайън Мичъл или който и да е друг мъж.

Шантел понечи да изясни нещата, но се въздържа. Всяка жена е длъжна да се възползва от подобна ситуация. Тя прокара пръст по яката на ризата му.

— Ревнуваш ли?

— Просто съм предпазлив.

— Брайън Мичъл — долетя нисък мелодичен, малко женствен глас откъм домофона.

— Шантел О’Хърли, за десет часа.

— Тъкмо навреме.

Разнесе се тихото жужене на автомата и ключалката щракна.

— Брайън е високо русо създание — обади се Шантел, докато изкачваха стъпалата. — Познаваме се от години. Може да се каже, че сме приятели.

— Ето още една причина да не ви оставям насаме — стисна пръстите й Куин. — Докато тази история не приключи, единственият мъж, с когото ще оставаш насаме, ще бъда аз.

— Това ми харесва — прошепна тя и спря пред вратата на студиото. Сетне обгърна кръста му и го целуна.

— И всеки би ти повярвал — чуха те гласа на Брайън Мичъл на вратата.

— Куин Доран — представи го Шантел и докосна ръкава на дрехата му. — А това е Брайън Мичъл.

На прага стоеше високо, русо и страхотно създание. Само дето беше жена.

— Приятно ми е — промърмори Куин и метна бърз поглед към Шантел, която не криеше веселата си усмивка.

Брайън му протегна ръка, питайки се дали ще може да го убеди да й позира за серия снимки.

— Добре дошли в хаоса! — покани ги тя с широк жест. — Тъкмо привършваме с подготовката. Шантел, знаеш къде са разхладителните напитки, нали? Другите две дами са в стаята отзад и разгорещено спорят по проблеми на модата. Не мога да кажа ще бъде ли къната отново модерна или не. — Жената не спираше да се движи из помещението и отиде да подреди няколко бели чадъра.

Шантел се запъти към малка претъпкана с вещи стая и по пътя надникна в голям хладилник.

— Куин, очертава се да бъде така часове наред. Положително можеш да си измислиш някое по-интересно занимание.

От стаичката долитаха гласовете на другите две жени, които разпалено обсъждаха последните козметични новости.

— Имам поне десетина варианта.

— Ами върви тогава… — Шантел остави бутилката сода и улови ръцете му в своите. — Само преди няколко месеца, при поредната вълна от обири в квартала, Брайън си сложи алармена инсталация в студиото. Никой не може да влезе в сградата, ако тя не му отвори. Заобиколена съм от жени, които ще кръжат около мен в продължение на часове. Иди да поиграеш хандбал някъде.

Права беше. Тук тя беше в безопасност, а и той щеше да е наблизо. През следващите няколко часа можеше да поизразходва малко физическа енергия.

— Фитнес залата е само на няколко пресечки оттук.

— Имаш предвид онези места, където хората пъшкат и се потят с едни отвратителни машини и уреди?

— Горе-долу… — Куин записа на лист от тефтера си адреса и телефона на залата. — Щом свършиш, ми се обади да дойда да те взема.

— „При Ризо“, така ли? — попита Шантел невъзмутимо. — Звучи ми доста сериозно.

— Ще чакам да ми се обадиш. — Той леко я целуна. — Не е ли време да се поразкрасиш?

— Нима имам нужда? — повдигна тя вежда и го обгърна през кръста.

Забелязал бе, че тази сутрин си бе сложила само малко туш на миглите. Сините й очи искряха, а бледата й кожа сякаш излъчваше светлина. Видя му се неземно красива.

— Истинско грозилище! — и Куин прокара опакото на ръката си по страната й.

Преди да успее да му отвърне, той я притискаше здраво в прегръдките си. Целуваше я така, сякаш никога нямаше да спре.

Време е да поработя малко с гирите, помисли си той. Налага се да поразтоваря напрежението, с което се зареждам около тази жена.

— Опитай се все пак да направиш нещо с това лице.

— Защо не се поразходите, господин Доран?

Куин й се усмихна широко и заотстъпва към студиото.

Шантел въздъхна пресекливо и опря длани в отрупания със съдове плот до хладилника. Нищо не можеше да направи, а бе почти готова да признае, че и нищо не иска да направи във връзка с факта, че е влюбена в него. Вероятно беше грешка и то голяма, но тя вече не можеше да бъде избегната.

Ако успееше поне донякъде да възвърне предишната дистанция помежду им, вероятно нямаше да се чувства твърде опустошена, когато един ден той реши да си тръгне. А Куин положително щеше да го стори. Мъжете като него живеят сами, работят сами, движат се в живота сами. Щом задачата му приключи, ще я целуне за сбогом и ще си върви. Шантел прехапа долната си устна и вдигна глава. Няма да го направи! Поне докато тя има право на глас.

Ще загубите този двубой, господин Доран. Няма да му позволи да си отиде и да я остави.

— Шантел, всички са готови!

Тя също. Остави чашата си на плота. Беше повече от готова.

Цели два часа работиха, без да спрат. Къдриха, приглаждаха, пръскаха с лак и мазаха с гел косата й. Лицето й бе десетки пъти гримирано и пудрено. Със смяната на всяка дреха се правеха промени и в прическата, и в грима. Брайън работеше въодушевено и не допускаше нещата да се претупват.

— Не те попитах как е Шейд.

— Постави дясната ръка върху лявото рамо — диктуваше Брайън. — Разтвори леко пръстите. Добре. Шейд е в страхотна форма. Сменя пелени вкъщи — фотографката улови закачливата усмивка на своя модел в обектива.

— Много съм любопитна да го видя в тази му роля.

— Страхотен е. Знаеш колко е организиран.

— Трябва да ти кажа, че изобщо не ти личи, че си родила преди два месеца.

— Че то остава ли ми време за ядене! Вдигни леко брадичката и се опитай да придадеш малко високомерен израз на лицето си. Така е добре — тя приклекна, за да смени ъгъла. — Андрю Колби е петкилограмов робовладелец.

— А ти си луда по него, нали?

Жената отпусна фотоапарата и цялата засия.

— Няма по-прекрасно бебе от него. Двамата е Шейд сме изщракали поне петстотин филма за тези два месеца. Всеки ден има някаква мъничка промяна — тя преметна дългата си руса плитка зад гърба. — Само по начина, по който гледа предметите, можеш да разбереш колко е интелигентен. Ето, вчера например… — Брайън млъкна и избухна в смях. — Спри ме. То си е истинска болест.

— Напротив! — също се засмя Шантел. За своя огромна изненада усети да я жегва лека завист. — Прекрасно е!

— Права си. Никога не съм си представяла каква майка ще бъда — Брайън вдигна отново апарата. — А сега изобщо не мога да си представя живота без Андрю. Или без Шейд.

— Ако попаднеш на подходящ човек, сигурно не е толкова трудно да промениш мнението си за някои неща.

Наситеният с копнеж израз, внезапно появил се на лицето на Шантел, бе най-доброто, което постигнаха в този ден според фотографката.

— Ти наистина много ме улесняваш днес — подхвърли тя.

— Защо?

— Извърни се настрани и погледни през рамо. Още малко. А сега върни с една идея… — тя натисна копчето няколко пъти подред. — Винаги е удоволствие да снима човек лице като твоето, особено когато моделът е така одухотворен. Но не очаквах допълнителния подарък.

— За какво говориш? — извърна се Шантел, за да погледне над другото си рамо.

— Няма нищо по-вълнуващо от това да снимаш влюбена жена. Затвори си устата — нареди Брайън. След това отпусна фотоапарата, за да разкърши раменете си.

— Толкова ли ми личи? — обърна се Шантел към нея.

— А не искаш ли?

— Не… Впрочем… Не знам… — и тя пъхна пръсти във внимателно подредените си коси. — Не ми се ще да оглупявам.

— Ами то си е в реда на нещата, когато си влюбен. Ще го преживееш. Той има страхотно лице. Мислиш ли, че ще можеш да го убедиш да ми позира?

— Само при условие, че го вържеш за стола. Брайън, как се справи с Шейд?

Фотографката извади шоколад от престилката си.

— Тъкмо ти ли ми искаш съвет за мъж?

— Не го увъртай — помоли Шантел и си взе блокче от шоколада.

— Приисквало ли ти се е вече да го убиеш?

— Няколко пъти.

— Значи напредваш. Най-разумното според мен е да оставиш нещата да се случат. Ние тук откачихме от снимки — и тя отново си хапна от шоколада. — На твое място не бих си губила времето през остатъка от почивния си ден.

 

 

В залата за фитнес миришеше здравата на потни мъже. Повечето спортуващи бяха по къси гащета и само неколцина не бяха свалили още фланелките си. Проснат на един дюшек, някакъв мъж със затиснати с тежести крака ругаеше цветисто, докато се бореше с коремните преси. Друг един му пригласяше при всяко повдигане на щангата, под която седеше. Уредите бяха първокласни, но бяха позагубили блясък от интензивната употреба.

Шантел мина по пътеката и събра погледите на всички. Пръв я забеляза младокът до стената, който теглеше металния прът с двете въжета накрая. От усилието вратните му жили бяха изпъкнали. При вида на посетителката младежът зяпна и прътът шумно се удари в рамката на уреда. Шантел му се усмихна мило.

Тя внимателно заобиколи онзи с коремните преси. Горкият човек просто не повярва на очите си. Само след десет секунди в задушното, изпълнено с тежка миризма на пот помещение настъпи пълна тишина. В този миг забеляза Куин.

С гръб към залата, той упорито блъскаше малка боксова круша и изобщо не забелязваше настъпилата тишина. Единственият звук бе екотът на неговите удари. Гледката бе вълнуваща — леко разкрачени крака, съсредоточен поглед, поприведен гръб. Юмруците му се сипеха като дъжд и кафявата топка почти не се виждаше. Шантел приближи, почака няколко секунди, след което прокара върха на показалеца си по гърба му.

— Здравей, скъпи…

Куин изруга и светкавично се обърна с готови за бои юмруци. Тя вирна брадичка, повдигна вежда и целият й вид го приканваше да я удари.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Гледам те… — Шантел побутна с пръст боксовата круша. — Кажи ми какъв е смисълът да блъскаш това нещо?

— Нали те помолих да ми се обадиш? — той избърса потта от челото си, за да може да я вижда по-добре.

— Искаше ми се да се поразходя. Пък и защо да не видя къде мъжете като теб ходят да си поиграят? — тя хвърли поглед назад към залата. — Думи нямам.

Всички мъже тутакси глътнаха стомасите си.

Куин тихичко изруга и я улови за ръката.

— Трябва да си загубила ума си. Нямаш място тук.

— Че защо? — попита Шантел и докато минаваха покрай мъжа на тясната пейка, тя го удостои с най-ослепителната си усмивка. Тежестите изтрополяха шумно.

— Престани! — промърмори Куин. — Ризо, ще използвам кабинета ти за малко.

— Къде е той? — Шантел изви любопитно глава, докато нейният кавалер доста безцеремонно я влачеше след себе си. — Много искам да го видя.

— Млък! Как може да влизаш тук с тия твои крака?

— Нямам други.

— Сядай! — той я бутна леко да седне в някакъв очукан пластмасов стол. — Какво да правя с теб?

— Имаш доста възможности.

— Това не е шега, по дяволите! — Куин разбута нещата по бюрото на Ризо и изрови отнякъде смачкан пакет цигари „Кемъл“. — Шантел, нали се разбрахме. Очаквах да ми се обадиш по телефона. Причините да настоявам за това са наистина сериозни — той извади цигара от пакета.

— Толкова е хубаво времето навън, а и никак не беше далеч. В Лос Анжелис трудно се намира вече място за разходка и направо не успях да устоя на изкушението. И ако ми кажеш, че нямам право посред бял ден да извървя сама разстоянието между две пресечки, направо ще изпищя — тя погледна красноречиво към вратата. — Не знам какво ще си помислят приятелите ти в салона, ако ме чуят.

Куин издиша дима от цигарата си, след което ядно я мачка в пепелника, докато от нея остана някаква каша от тютюн и накъсани хартийки.

— Никъде няма да ходиш без мен. Знаеш инструкциите, Шантел. И аз ти повярвах, че ще ги спазваш.

— Не се ядосвай — изправи се тя и отпусна длани върху голите му гърди.

— Потен съм като прасе — промърмори той и улови китките й.

— Забелязах. Не мога да разбера какво толкова привлича мъжете на подобни места, където вони на стари чорапи, но щом така поддържаш формата си… — огледа ги възхитено Шантел, — може би няма да е зле да направя един спортен салон у дома.

— Не сменяй темата, моля те!

— А каква беше темата?

— Не искам да ти се случи нещо лошо.

Тя докосна с връхчето на езика си горната му устна.

— Но защо? За тази седмица ти е платено.

— Знаеш, че не става дума за парите — не на шега се ядоса той.

— А за какво, Куин?

— За теб — процеди през зъби той. Преди си мислеше, че му трябва само малко пространство и време, за да възстанови равновесието си. Пространството на целия свят нямаше да му стигне за тази цел. — Никога вече не ми прави такива номера.

— Добре, извинявай.

— Ще отида да взема един душ. Стой тук.

Вратата се хлопна зад гърба му и Шантел се отпусна отново на стола. Не му беше все едно. Тя затвори очи и скри дълбоко в сърцето си този миг. Щом успя да го накара да го каже, може би следващата стъпка е и да му хареса.

 

 

— Още колко време ще се цупиш?

Пътуваха към дома на Шантел със спуснат покрив на колата. Първите петнайсет минути тя мълча.

— Не се цупя.

— Виждам как стискаш зъби.

— Просто си мисля, че пак извади късмет.

— Куин, извиних се вече. Няма да го правя цял ден.

— Никой и не ти го иска… — той се наклони леко напред, докато взимаше острия завой. — Единственото, за което моля, е да погледнеш сериозно на положението, в което се намираш.

— Според теб гледам на всичко това като на шега, така ли?

— След поведението ти днес следобед — да.

Шантел се размърда на мястото си. Вятърът пое косите й тъкмо в мига, когато тя избухна.

— Престани да се държиш с мен като с малко дете! Чудесно разбирам в какво положение се намирам. Живея с този ужас двайсет и четири часа в денонощието и то дни, и нощи наред. Всеки път, когато телефонът иззвъни или преглеждам пощата си, изтръпвам. Дори когато заспивам, мисля все за това. Ако няма дори миг, в който да си отдъхна от проклетата мисъл, направо ще полудея. Правя всичко възможно да оцелея, Доран и не ми казвай, че съм безотговорна.

Шантел се свря в другия край на седалката и в колата отново се възцари тишина.

Прав съм, мислеше си Куин, докато убиваше скоростта. Но и тя беше права. Случваше се, поради маската, която умееше да си слага, да си мисли, че е забравила за опасността. А излиза, че никога не я забравя, просто не желаеше да я обсъжда. Освен в редките моменти на интимност. Не знаеше как да й каже, че я обича най-много заради това.

Обичаше я. Трудно му беше да преглътне този факт, ала с истината обикновено е така. И колкото повече се засилваха чувствата му към нея, толкова повече се боеше за нея. Знаеше, че Шантел работи в продължение на много часове. При това напрежение едва ли щеше да издържи дълго. Дори жена с нейната воля в крайна сметка щеше да рухне.

Как му се искаше да има нещо, каквото и да е, за което да се захване. Вече трета седмица водеше разследването си, а доникъде не беше стигнал. Така искаше да се увери, че тя ще бъде в безопасност, не застрашена от нищо и най-вече щастлива. Макар много да се боеше, че тъкмо тогава Шантел щеше да го целуне за сбогом и да го отпрати.

Ръцете му стиснаха още по-здраво кормилото, но постепенно той се отпусна. Щеше да й даде да се разбере, когато настъпи този момент.

Спокойно, човече! Няма да избяга никъде. Изви поглед и забеляза колко беше сърдита и гневна. Протегна небрежно ръка върху облегалката й.

— Сега ти се цупиш…

— Върви по дяволите!

— Ако продължаваш така, цялото ти лице ще се набразди от бръчки. И какво ще правиш тогава?

— Гледай си работата…

— С най-голямо удоволствие! — Куин спря край банкета. Тя дори не успя да му изсъска нещо в отговор, когато той я прегърна. — Най-добре да започна от това грозничко лице и да продължа надолу.

— Не!

— Добре, тогава да започна по обратния път…

— Престани! — бореше се Шантел с всички сили. — Не искам никъде да ме целуваш.

— Сигурна ли си? — той прокара устни по обратната страна на китката й. — А тук?

— Не…

— Е добре, остава още една възможност, която е малко рискована край пътя, но щом настояваш…

— Престани! — докато се опитваше да го блъсне настрани, тя едва потискаше смеха си. Облегна гръб на вратата и скръсти ръце. — Мръсник!

— Обичам, когато ме обиждаш.

— Тогава ще ти хареса и… — поде тя, ала преди да успее да каже каквото и да било, Куин запуши устата й с целувка. Нейният отговор дойде незабавно, и то направо от сърцето й. Ръцете й го обгърнаха, устните й се разтвориха. В един миг за нея нямаше нищо друго, освен топлото след обедно слънце и неподправеното откровено удоволствие.

Очите й останаха затворени десетина секунди елен като той вече се бе отдръпнал. Когато бавно ги отвори ирисите им бяха потъмнели и сякаш забулени в мъгла.

— Да не би да се опитваш да се откупиш? — промърмори Шантел.

— За какво?

— Няма значение… — тя обгърна лицето му с длани. — Да си вървим у дома, Куин.

Той докосна отново устните й и едва тогава се облегна в седалката си.

— Ризо ме помоли да те попитам ще му дадеш ли снимка с автограф, която да закачи в кабинета си.

Шантел се засмя и се отпусна на мястото си. Минаваха покрай високата ограда, опасваща градината на дома й и тя развеселена си представи с какво удоволствие ще поплува в прохладните води на басейна. Брайън беше много права. Щеше да е жалко да пропилее остатъка от почивния си ден. Тъкмо се канеше да сподели с Куин идеята си, когато той удари рязко спирачки.

— Нека все пак почакаме, докато влезем вътре — обади се Шантел.

— Пред вратата е спряла кола… — С всяка следваща дума гласът му ставаше все по-напрегнат. — И някакъв мъж се кара с охраната.

— Нали не мислиш, че онзи тип… — Тя неспокойно навлажни устни. — Не допускам, че ще се яви тук посред бял ден и то на централния вход.

— Най-добре да проверим какво става! — Куин отвори жабката и извади отвътре пистолет. Доста по-различен от нейното мъничко двайсет и два калиброво бижу. И положително бе зареден.

— Куин!

— Стой тук!

— Не! Ще…

— Недей да спориш!

— Не искам да ти се… — очевидно градусът на разправията пред вратата се повишаваше, защото гласовете вече се чуваха съвсем отчетливо. Шантел се заслуша внимателно, сетне стисна силно ръката му. — Направо не мога да повярвам… — повтори тя няколко пъти и преди Куин да успее да я спре, хукна натам.

— Шантел!

— Но това е татко! — обърна се тя и се засмя. Дългите й крака я понесоха напред. — Татко!

Франк О’Хърли спря за миг спора си с охраната на входа. Слабото му лице разцъфна в широка усмивка.

— Ето го моето момиче! — Подвижен и енергичен, той бързо се хвърли към дъщеря си и я прегърна. Сетне я завъртя няколко пъти. — Какво прави моята малка принцеса?

— Думи нямам! — тя целуна гладкото му лице и отново здраво го прегърна. От него както винаги се носеше аромат на мента. — Не знаех, че ще идваш насам.

— Не трябва да чакам специална покана, нали?

— Не ставай смешен!

— Я се разбери с онзи тип там зад портата… Ама че идиот! Не ще да ме пусне, въпреки че му обясних, че съм твоя плът и кръв.

— Много извинявайте, госпожице О’Хърли… — охранителят с каменно изражение прониза Куин с поглед. Лудият старец му се беше заканил, че само да го стигне, ще му изтегли езика и ще му го увие около врата. — Нямаше кой да потвърди, че това наистина е баща ви.

— Няма нищо.

— Как така? — наежи се Франк. Бе готов за нова схватка. — Значи баща ти няма право да влезе в твоя дом?

— Не се сърди, татко… — Шантел поглади нежно реверите на сакото му. — Наложи се просто да подсиля охраната.

— Защо? — Разтревожен, той повдигна брадичката на дъщеря си. — Случило ли се е нещо?

— Не, нищо. Ще поговорим по-късно. Толкова се радвам, че те виждам! — тя обърна глава към потъналата в прах кола, взета под наем. — А къде е мама?

— Заяви, че не може да се яви тук, преди да е отишла на фризьор. Нямах никакво желание да вися като паяк, докато я разкрасяват. Ще вземе такси и ще дойде по-късно.

— Но кажи ми какво правите тук! И колко време ще останете? Ами…

— За Бога, дете, не може ли да почакаш да си поема дъх и да разквася гърло? Днес не съм слизал от колата. Идваме чак от Вегас.

— От Вегас? Не знаех, че имаш ангажимент там.

— Още много неща не знаеш — щипна той върха на носа й и огледа Куин над рамото й. — А този кой е, Шантел?

— Това е Куин. Куин Доран. Прав си татко, най-добре е да поговорим вътре… И то след като обърнеш една чаша ирландско.

— Е, щом казваш — засмя се Франк, скочи пъргаво в колата си и стремително я подкара през отворената порта. Шантел го забеляза как смешно вирна нос пред охраната.

— Наистина ли е баща ти? — попита Куин, след като тя се качи при него.

— Да. Не го очаквах, но това си му е стар навик. Нали прибра пистолета?

— Не се безпокой — подхвърли той и махна за поздрав на своя човек при вратата.

— Напротив, притеснявам се. Не исках да занимавам родителите си с тази история. А сега май ще трябва да им обясня някои неща. Нали татко вече видя поста при вратата. А после ще забележи и хората, които обикалят градината.

— Защо не им кажеш истината?

— Не искам да ги тревожа. Виждам ги два или три пъти в годината, по дяволите! — Шантел го изгледа продължително. — А ще се наложи да им обясня и твоето присъствие.

— Най-добре е да им кажеш истината.

— Добре. Така и така не мога да измисля нещо по-добро. Само че — докосна ръката му тя, преди той да слезе от колата, — ще го направя както аз си знам. Ще гледам да го омаловажа.

— Е, и какво сега? — Франк О’Хърли приближи към тях с лъчезарна усмивка. — Взела си си доста здраво момче. Шантел.

— Куин Доран, баща ми Франк О’Хърли.

— Много ми е приятно! — Франк раздруса здраво ръката на Куин. — Нали няма да имаш нищо против да ми помогнеш с багажа, синко…

Шантел не можа да скрие усмивката си, когато видя как баща й отвори багажника и преметна през рамо малка чанта с дълга дръжка, а остави на Куин два тежки куфара.

— Няма да се промениш — промърмори тя, когато го хвана под ръка и го поведе към къщата.

— Остави ги там — подхвърли баща й към Куин и посочи основата на стълбището. — Може да ги качиш по-късно.

— Благодаря…

Шантел се усмихна на сарказма, които долови в гласа на Куин.

— Защо не отидете в дневната да пийнете по нещо — предложи тя. — Искам да предупредя готвачката, че ще има още двама души на вечеря. — На излизане от антрето тя хвърли предупредителен поглед към Куин.

— Не те познавам, синко — подзе Франк и го тупна здраво по гърба. — Но нямам нищо против да ударим по едно питие — влезе в дневната и се запъти направо към бара. — Какво предпочиташ?

— Скоч.

— Всекиму според вкуса — сви слабичките си рамене Франк. Бързо откри бутилката с уиски и наля по три пръста в две чаши. — И така… Куин беше, нали? Я да пийнем за моето момиче! — той чукна чашата си с тази на Куин, без да се замисля за скъпия розенталски кристал и отпи солидна глътка. — Ето това е мъжко питие. Седни, синко. Седни… — и поел ролята на дружелюбен домакин, Франк посочи един стол, преди още да е решил той самият къде ще седне. — И така… — изведнъж погледът му стана сериозен и проницателен. — Та какво вършиш ти за моята дъщеря?

— Татко! — разнесе се предупредителният глас на Шантел, искрено благодарна на съдбата, че влезе в стаята точно в този момент. — Нали ще го извиниш, Куин? Никога не е бил много тактичен.

— Въпросът ми се струва съвсем основателен — отвърна Куин, забил поглед в чашата си.

— Ето — кимна Франк доволен. — Скоро ще започнем да се разбираме.

— Изобщо няма да се учудя — промърмори тя и разроши косата на баща си. — Ще ми разкажеш ли защо сте били във Вегас?

— С най-голямо удоволствие! — Отпи от чашата си с вид на истински ценител. — Но преди това ще ми обясниш защо ти е тази професионална горила на входа.

— Вече ти казах, че се наложи да засиля охраната — понечи да стане Шантел, ала ръката на баща й бързо стисна коляното й.

— Нали не се опитваш да преметнеш старо куче като мен, принцесо?

Трябваше да си признае, че бе излишно да отлага обяснението.

— В последно време някакъв тип ми звъни по телефона. Това е всичко. Ето защо реших, че няма да е зле да взема някои предпазни мерки.

— И какви са тези обаждания?

— Просто досадни…

— Шантел! — Франк познаваше добре дъщеря си. На досадни обаждания тя щеше да се изсмее, да махне с ръка и да ги забрави. — Да не те заплашва?

— Не, не няма нищо сериозно… — Шантел си даваше сметка, че е притисната до стената и хвърли умолителен поглед към Куин.

— Аз все още съм привърженик на истината — рече той простичко.

— Много ти благодаря за подкрепата!

— Ти по-добре да мълчиш! — сряза я Франк и непознатата за нея категоричност в гласа му я накара да млъкне. — Кажи ми синко, какво става — нареди той на Куин. — И какво общо имаш ти с това?

— Куин…

— Шантел Маргарет Луиз О’Хърли, затвори си най-сетне устата и известно време не я отваряй!

— Този номер ми хареса — усмихна се Куин, когато тя се подчини.

— Рядко го използвам, за да не се изтърка — поясни Франк и глътна остатъка от питието си. — Слушам те.

Стегнато и в няколко изречения Куин разказа за проблема на Шантел. Челото на баща й постепенно се сбърчи загрижено, лицето му почервеня, а пръстите му, които още бяха на коляното й, се свиха.

— Ама че гаден тип! — скочи той от стола си като териер, надушил следа. — Щом си детектив, Доран, защо не си го открил досега, по дяволите?

— Защото нито веднъж не направи погрешен ход — остави чашата си Куин и спокойно издържа гневния поглед на Франк. — Но ще направи и тогава няма начин да ми се изплъзне.

— А ако междувременно дъщеря ми пострада?

— Той не може да стигне до нея — твърдо заяви Куин. — Защото ще трябва да мине първо през мен.

Франк едва преглътна яда си, което рядко му се случваше, и го измери с поглед. Винаги се бе гордял със способността си да преценява вярно хората. Човек трябва да знае дали да вдигне юмрук, или да се засмее и да отстъпи, обичаше да казва той. Мъжът пред него бе непоклатим като скала. Ако трябваше да повери дъщеря си някому, то това щеше да бъде точно на такъв тип.

— Значи ти живееш тук, в дома на Шантел?

— Точно така. Грижата за нея съм поел аз, господин О’Хърли. Имате думата ми.

Миг-два в стаята цареше пълна тишина.

Не след дълго Франк се усмихна широко и показа два реда бели зъби.

— А не успееш ли, жив ще те одера. Можеш да ми вярваш.

Шантел се надигна царствена и хладна.

— Може би все пак ще ми дадете думата сега…

— Не ми излизай с тези номера, моето момиче — сряза я баща й. След това нежно обгърна лицето й с длани. — Трябваше да споделиш тревогата си с най-близките си.

— Нямаше никакъв смисъл да ви занимавам и с това.

— Смисъл ли? — Той завъртя няколко пъти глава. — Та ние сме семейство! Ние сме О’Хърли! Ние се държим един за друг.

— Татко, Мади ще се жени в края на седмицата, Аби е бременна. Трейс…

— Най-добре да не го намесваш и него. Брат ти отдавна няма нищо общо с нашите проблеми. И това си беше негов избор.

— Татко, след толкова години, смятам, че е време да…

— И не променяй темата. Майка ти, аз и сестрите ти сме за това, да се грижим и тревожим за теб, ако трябва.

Моментът не бе подходящ да застава в защита на брат си. А и Шантел никак не беше сигурна, че той се вълнува от нейната позиция. Единственото, което искаше сега, бе да изглади бръчките от лицето на баща си.

— Е добре! Тревожи се колкото искаш! — тя залепи една звучна целувка на бузата му. — Но всичко, което трябваше да се направи, вече е сторено.

Без да сваля ръка от рамото й, Франк се обърна към Куин.

— Ще заминем в петък за Ню Йорк за сватбата на дъщеря ни. Ще дойдеш ли с нас?

— Струва ми се, че не е удобно да караме Куин…

— Напротив, ще дойда — прекъсна я той. — Дори съм направил резервации.

— Нищо не си ми казал.

— Защо трябваше? — подхвърли Куин небрежно, само заради удоволствието да я види как цялата пламва от яд.

— По всичко личи, че тук съм излишна, нали? — притисната и от двете страни, Шантел най-накрая избухна. — Ще ме извините, но смятам да отида да се поразхладя.

— Бива си я, а? — подметна Франк, очевидно горд с дъщеря си, която напусна демонстративно стаята.

— И то много!

— Това е от ирландската кръв. Ние сме или поети, или бойци. А семейство О’Хърли са и от двете.

— Много съм любопитен да се срещна и с останалите.

Те също ще искат да те видят, помисли си Франк.

— Кажи ми, Куин — предпазливо поде старецът, — смяташ ли да държиш под око Шантел и след като приключи тази история?

Явно още не сме свършили с откровенията, помисли си Куин, докато внимателно изучаваше лицето на мъжа отсреща.

— Да. Независимо дали на нея това й харесва или не.

— Я да пийнем още по едно — засмя се Франк.