Нора Робъртс
Всичко което блести (8)

Седма глава

— По всичко личи, че все още сме наникъде… — Шантел си сипа малко бренди и доля чашата на Мат.

— Съжалявам, Шантел. Бях готов да се закълна, че ако някой може да ни свърши работа, то това е Куин.

— В нищо не мога да го упрекна — тя обгърна чашата си с длани и се запъти към прозореца. Слънцето се спускаше бавно към хоризонта. В съзнанието й изникна картината на друг залез. С парещи от алкохола устни се загледа в припадащия мрак.

— Струва ми се, че мнението ти за него доста се е променило от последния ни разговор.

Много повече, отколкото можеш да предположиш, помисли си Шантел, но предпочете само да свие рамене.

— Нямам основание да твърдя, че не прави всичко, което зависи от него.

— Ала аз имам! — Мат не обичаше, когато в гласа й се прокрадваха нотки на умора и примирение. — До този момент не съм чул от него нищо съществено. Ами писмата?

— Хартията, на която са писани, може да е купена от всяка една от стотиците книжарнички за канцеларски материали в Лос Анжелис. Не може да се проследи.

— Какъв е резултатът от цветарските магазини? — продължи той, докато крачеше неспокойно между малкия бял роял и камината, следван от дима на скъпата си цигара. — Сигурно има начин да се разбере откъде са купени.

— Очевидно не е толкова лесно. Появяват се в гримьорната ми или на снимачната площадка, без никой да може да каже кой ги е донесъл.

— Продавачите на цветя обикновено записват името на изпращача и адреса, на който да изпратят поръчката.

— Щом плащаш в брой и сам отнасяш букета си, продавачът няма сериозна причина да ти иска удостоверение за самоличност — тя безуспешно се опитваше да разтрие схванатите мускули на тила си.

— Все някой си спомня нещо…

— Хората на Куин са обиколили всички магазини наоколо. Без резултат!

— А телефонните обаждания?

— Така и не успяват да ги проследят.

— По дяволите! — ако нещо или някой съществува, непременно има начин да бъде открит. — Защо не помислиш отново за помощ от полицията?

Шантел се обърна. Пред Мат можеше да си позволи да покаже умората и притеснението, които не й даваха мира в последно време.

— Убеден ли си, че могат да направят нещо повече от Куин?

— Не зная… — тихото отчаяние, изписало се на лицето й, го разстрои. Смръщил вежди, той сведе поглед към питието си. — Наистина не зная — остави чашата и приближи до своята стара приятелка. — В едно съм убеден: в близките няколко дни тази история ще се разплете.

— Не е толкова просто. По всичко личи, че имаме работа с умен или поне много предпазлив човек.

— Сигурна ли си, че си казала на Куин всичко, което знаеш?

— Онова, което не съм му казала, той сам го открива — по начина, по който въртеше чашата в ръце, без да отпива от нея, Мат се досещаше за тревогата, която я бе завладяла. — Проверява всеки мой познат.

— Е, в такъв случай…

— Включително и теб.

Той се стъписа. Лицето му се изкриви в смутена гримаса, а ръцете му заровиха из джобовете за запалка, докато най-накрая я откриха.

— Не може да му се отрече, че пипа здраво.

— Това не ми харесва, Мат… — за първи път в гласа й прозвуча истинското й вълнение. — Чувствам се… Чувствам се някак несигурна с това негово надничане през ключалките на хората и в моя личен живот.

— Виж какво, мила — прегърна я той неловко през раменете. — Ако малко ровене в личния ми живот ще помогне, за да се стигне до истината в тази история, нямам нищо против. — Помълча известно време, сетне се покашля и попита: — И какво е открил?

— За теб ли?

— Ами дори и за мен.

— Не зная — въздъхна тежко тя и отпусна глава на рамото му. Слънчевият диск напълно бе изчезнал зад хоризонта и само заревото на последните лъчи обагряше в ярки цветове краищата на облаците. — Казах му, че не искам да знам нищо. Той се опита да ми докладва какво е научил за Лари и Джеймс Брустър, но ми стана много неприятно и го прекъснах — Шантел добре помнеше неодобрението, с което Куин бе посрещнал уплахата й от това, че ще узнае някои деликатни подробности за колегите си. Тя и сега почти изскърца със зъби от гняв. — Разбрахме се аз да се съобразявам с предпазните мерки, които той смята за целесъобразни, но информацията да си остане за него.

Мат щракна със свободната си ръка инкрустираната сребърна запалка, която не спираше да върти между пръстите си.

— Това ми прилича малко на скриване на главата в пясъка.

— Изобщо не ме интересува.

— Виж какво, няма човек, преминал двайсетте, който да не е направил поне едно нещо, от което да се срамува, или което предпочита да забрави. Куин има правото да разследва и доколкото го познавам всичко, което научи, ще запази за себе си.

— Благодаря за доверието — разнесе се от прага гласът на Куин, който внимателно наблюдаваше двамата край прозореца. Ръката на Мат все още обгръщаше раменете на Шантел, отпуснала глава на рамото му. Приглушената светлина на следобеда струеше през стъклата зад тях и блестеше в косите им. Тя изглежда се чувстваше чудесно в прегръдката на своя приятел.

— Нали аз те препоръчах и бих се чувствал отвратително, ако трябваше да призная, че съм сгрешил.

— Не си! — Куин прекоси стаята и спря пред бара, за да си налее двойна доза бренди. — Как си, Мат? Очаквах да те виждам по-често тук.

— Имах страшно много работа.

Усетила напрежението между двамата мъже, Шантел пристъпи напред.

— Спри, ако обичаш — рече тя на Куин. — Не се нахвърляй сега върху него.

— Отново се опитваш да ми казваш как да си гледам работата, красавице.

— Няма да ти позволя да издевателстваш над моите приятели!

Куин обърна чашата с бренди на един дъх.

— Жалко, че забравих гумения си бич горе.

— Защо не седнем? — предложи Мат и отпусна ръка върху рамото й. — Много ти благодаря скъпа, но наистина не е необходимо да ме браниш — погледът му се впи в този на Куин. — Когато посъветвах Шантел да те наеме, трябваше да се сетя, че ще откриеш всичко.

Куин издържа погледа му, ала с нищо не издаде чувствата си.

— Прав си, трябваше да се сетиш.

— За какво става дума? — намеси се Шантел.

— Може би предпочиташ сам да й разкажеш? — вдигна чашата си Куин.

— Да, така е. Седни, скъпа… — тя вдигна очи към него, но той стисна леко рамото й. — Моля те.

Усетила познатото свиване на стомаха, Шантел се огледа за стол.

— Е добре, сядам.

— Преди няколко години, може би десетина, изпаднах в известни финансови затруднения. — Мат посегна към чашата си и отпи голяма глътка.

— Не е нужно да ми разказваш всичко това.

— Напротив! — той вдигна очи към Куин. — Държа да го чуеш от мен — Куин също вдигна ръка, за да спре по-нататъшните й възражения. — Само ме изслушай. Надявам се, когато свърша, усещането, че всеки момент брадвата ще се стовари на врата ми, да изчезне.

— Е, добре — въздъхна тя примирено, но лявата й ръка не спираше да глади неспокойно дръжката на стола.

— Залагания — изтърси той с нотки на страх в гласа.

— Това е невероятно! — едва не се разсмя Шантел. — Та ти не играеш дори джин-руми за кибритени клечки!

— Сега — да, но не и тогава. Направо не можех да се откъсна от конете — погледна я Мат с извинителна усмивка. — То си е като болест, а моята бе особено тежка, докато не загубих доста сериозна сума. Бях отчаян. Наложи се да взема заем от едни хора. От онези, които като не си получат седмичната вноска, ти чупят костите една по една.

— Господи!

— Трябваха ми десет хиляди, които нямаше откъде да взема. Подправих един чек. Чек на клиент — той затвори очи, преди да отпие за пореден път от чашата си. — Естествено, не след дълго всичко излезе на бял свят. Клиентът ми не искаше да се разчува и не предяви обвинение. Ипотекирах къде каквото имах и постепенно му върнах всичко. Този епизод можеш да наречеш повратна точка в моя живот — засмя се, но твърде безрадостно. — Кариерата ми също беше застрашена, така че се наложи добре да се вгледам в себе си. Онова, което съзрях, никак не ми хареса. Включих се в група за лечение на хора, пристрастени към хазарта. Близо осем години не се бях откъсвал от играта, която едва не съсипа живота ми. Ден след ден трябваше да се боря с неудържимия копнеж да направя поне едно залагане — Мат остави чашата си и вдигна очи към своята приятелка. — Ако искаш да си потърсиш друг агент, напълно ще те разбера.

Тя бавно се изправи и приближи. Безмълвно отпусна ръце на раменете му и го притисна до гърдите си. Над рамото на Мат изгледа дълго и безстрастно Куин.

— Не се нуждая от друг агент. Знаеш, че държа на най-доброто.

Мат тихичко се засмя и целуна челото й.

— Ти си изключителна жена!

— Всеки ден се намира по някой да ми го каже.

Той стисна пръстите й и тя усети колко влажни са дланите му.

— Няма да те подведа, Шантел.

— Зная.

Мат отново я целуна, преди да се отдръпне.

— Време е да си вървя. Нали ще ми се обадиш, ако мога да направя нещо за теб?

— Непременно!

Мат се обърна към Куин. За момент двамата мъже се изучаваха от двата края на стаята. Дори някой от тях да съжаляваше за нещо, не го показа.

— Грижи се за нея…

— Точно това смятам да направя.

Мат кимна леко и напусна стаята.

В следващия миг Шантел се нахвърли върху Куин.

— Как можа? Защо го унизи по този начин?

— Защото така трябваше! — въпреки всичко в устата му бе останал горчив вкус. Той си наля още бренди с пълното съзнание, че и то няма да му помогне.

— Но защо? Какво общо има дълг от залагания на конни състезания с онова, което се случва сега с мен?

— Ако един човек е склонен към пристрастявания, то може да му се случи отново.

— Това е нелепо!

— Обаче е факт.

Тя потрепери, но вече от гняв, а не от страх.

— За мен Мат Бърнс винаги е бил само приятел и мой агент. Имал е десетки възможности и за друго.

— А ти щеше ли да му позволиш „другото“?

Шантел посегна за цигара, след което няколко път щракна от запалката на масата, докато я запали.

— Какво значение има?

Куин приближи и обви яките си пръсти около ръката й.

— Отговори ми…

— Не — издуха тя дима от цигарата си. — Не. И той го знае… — с рязко движение Шантел измъкна ръката си и се запъти към другия край на стаята.

— И тъй като разбираш от сценарии, нека ти предложа един. Човекът работи за теб от години, следи издигането ти към върха. Бил е до теб при всяка следваща стъпка, при изграждането на цялата илюзия за твоята хладна непристъпна сексуалност. Ами ако е пожелал онова, в чието създаване е участвал?

— Не става, Доран! — изгледа го твърдо тя.

— Напротив, става толкова, колкото и всички останало.

— Не е вярно! — страхът отново я връхлетя и Шантел направи отчаяно усилие да го прикрие. — Защо един мъж, с когото се познаваме и сме близки при това, да не пристъпи открито към мен?

— Тъкмо защото се познавате и сте близки, той знае, че няма шансове при теб.

— Откъде знае, след като никога не е опитвал? — попита тя и нервно изгаси цигарата си.

Куин докосна лицето й, за да спре неспокойното кръстосване на стаята.

— Наистина ли си мислиш, че един мъж не знае кога една жена го желае? — палецът му се плъзна по очертанието на челюстта й, а тялото му се наведе напред. И двамата отново почувстваха онова леко вибриране из въздуха между тях, което усетиха при първата си среща. По дяволите, почувстваха го, колкото и Шантел да се опитваше да не го признае. Той знаеше, че го е усетила. — Достатъчно е да я погледне, за да прочете в очите й готова ли е да му се отдаде…

Тя улови китката му и внимателно отдалечи дланта му от лицето си. Мястото, където я бе докоснал, гореше и сигурно щеше да гори още часове наред.

— Изморена съм. Ще си лягам.

 

 

Когато остана сам, неудържимо му се допи нещо. Сигурен бе, че брендито е най-лесният избор. И тъкмо затова му обърна гръб и се залови с обиколката на къщата.

 

 

На Шантел й беше все по-трудно да заспива. До късно се въртя в леглото с надеждата, че сънят най-накрая ще я споходи. По едно време задряма, но много скоро се стресна и се събуди още по-напрегната и изтощена. На няколко пъти се бе изкушавала да си изпише хапчета за сън. Ала все си повтаряше, че докато й стигат силите, ще се бори сама с напрежението от личните и професионалните си проблеми.

Замисли се за Мат, за отвращението му от самия себе си и безмълвната молба за прошка в гласа му, докато й разправяше нещо, което изобщо не беше нейна работа. Образът на Куин, твърд и неумолим, но дал възможност на Мат да разкаже сам за провинението си, също изникна в съзнанието й.

Колкото и странно да бе, тъкмо сега си спомни епизод от детството си, когато се скара страхотно с брат си. Трейс бе заплашил, че ще пребие едно момче, което бе дръзнало да прояви интерес към нея. Тя бе побесняла, че по-големият й брат се меси в личния й живот. Тогава заяви на всеослушание, че може и сама да разрешава проблемите си.

Защо сега бе почти готова да вдигне белия флаг?

Никога не беше го правила. Не позволи и на Трейс да й помогне. Вероятно фактът, че бе споделяла с още две деца утробата на майка си, бе предопределил от самото й раждане способността й да се оправя. Животът й бе поднасял и трагедия, и лични загуби, и раздяла с илюзии, но винаги бе успявала да даде отпор. Сега вече не се бореше, а може би трябваше. Не й се беше налагало да търси мъжка защита, макар че този път…

Отново се замисли за Куин и за обещанието му да я брани. Така й се искаше да му повярва. Щом беше до нея. Шантел наистина се чувстваше по-сигурна.

Ала тъкмо сега, посред нощ, всичко беше толкова объркано. Тя неистово мечтаеше да заспи. Чаршафите се бяха събрали от непрестанното й въртене, докато най-накрая се смъкнаха от леглото.

При първия звън на телефона машинално посегна да вдигне слушалката. Още полусънена реши, че е майка й, за да я предупреди да не закъснее за репетиция.

— Ало — промърмори в слушалката Шантел. — Да, идвам.

— Не мога да заспя. Сън не ме хваща от мисли по теб.

В шепота отсреща се долавяше отчаяние, което я накара да се събуди начаса.

— Защо не спрете всичко това?

— Не мога. Опитах се, но без резултат. Нима не знаеш какво правиш с мен? Всеки път, когато те видя или съм до теб…

— Не! — изкрещя тя. Сетне за свой ужас избухна в ридания. — Моля ви, оставете ме на мира! Моля ви! Не искам да слушам повече…

Ала докато заравяше лицето си във възглавницата, все още чуваше противния шепот. Чуваше го и докато опипом се опитваше да остави слушалката на място. Най-отвратителното бе, че дори след като връзката бе прекъсната, шепотът продължи да кънти в ушите й. Шантел се сви и даде воля на сълзите си.

 

 

Телефонният звън завари Куин до прозореца с впит в тъмнината поглед. Той изруга на глас и се спусна към апарата с надеждата, че ще стигне до него, преди дрънченето да е събудило Шантел. Ала шепотът вече бе започнал. В първия миг Куин се замисли къде бе чувал този характерен говор и особения акцент — сториха му се познати. Известно време се съсредоточи върху това, като се стараеше да се абстрахира от самите думи и тревогата на Шантел. Но когато до слуха му стигна отчаяната й молба и последвалият плач, неумолимо стисна устни. Чу я, че затваря, но преди връзката да прекъсне, долови и хлипането на мъжа отсреща.

Куин затвори на свой ред и ядно пъхна ръцете си в джобовете. Пръстите му се бяха впили в дланите. Усетил бе, че му се бе изплъзнало нещо важно. Още щом я чу да плаче почувства, че способността му да се съсредоточи и разсъждава обективно отслабва.

Тази жена го размекваше. Той не можеше да си го позволи. Трябваше да я остави сама в такъв момент. Сигурно и тя предпочиташе да е сама. Никой не обича да го виждат, когато е загубил контрол над себе си. Жена като нея ще иска да си поплаче насаме. Дори да потърсеше утеха, то едва ли щеше да е при него. Разкъсван от ярост и пълна безпомощност, Куин се върна при прозореца.

Стори му се толкова изплашена!

Как да я остави сама? И то точно сега. Юмрукът му ритмично удряше перваза. Нужен й беше именно сега. Молеше се само да успее да измисли какво да прави, когато стигне в стаята й.

Лунна светлина струеше през стъклата на прозорците и посребряваше всичко по пътя си. Той пристъпи тихо с надеждата, че Шантел е заспала и просто ще поседи няколко минути при нея, за да се увери, че е добре. Ако тя само подозираше как копнее той да е с нея, да я брани, по дяволите, да я предпазва от неприятности, може би тогава с много повече основания щеше да го отблъсне.

Никога преди не му се бе налагало да е толкова предпазлив с жена. Но бе длъжен да признае, че и никоя друга жена не го бе интересувала толкова. А тази значеше много за него.

Шантел не спеше. Чуваше се приглушеният й плач. Смутен, Куин спря насред стаята. Добре познаваше трясъка от избухването на граната и свистенето на отломките при взрив. Чувал бе страховитото чаткане на куршумите. Всички тези оглушителни шумове бе готов да посрещне с много по-голяма самоувереност, отколкото тихото хълцане на жената в тази стая.

Ако беше ядосана, знаеше как да се справи с нея, ако беше изплашена — щеше да се пошегува. Но тя плачеше.

Приближи до леглото й и се наведе внимателно. Как не можеше да се сети да й каже нещо подходящо! Отпусна ръка върху косата й. В същия миг Шантел скочи с писък.

— Аз съм — прошепна той и улови двете й ръце между дланите си. — Отпусни се. Никой няма да ти стори нищо.

— Куин — въздъхна тя и ръката й увисна безпомощно. Миг след това цялата се стегна в стремежа си да се овладее. — Изплаши ме.

— Извинявай… — в стаята бе достатъчно светло, за да види как сълзите се стичат по страните й. — Как си?

— Добре… — гърлото и гърдите й я боляха от потиснатите ридания. — Чу телефона, нали?

— Да — той пусна ръката й, за да не счупи пръстите й. — Какво да ти донеса? Вода? Или нещо друго?

— Не, нищо не ми трябва — Шантел изтри припряно бликналите нови сълзи. — Не успях да го накарам да говори по-дълго. Просто не можах.

— Няма нищо.

— Как да няма! — тя вдигна колене и отпусна чело върху тях. — Проблемът е мой и докато бягам от него, той няма да бъде ликвидиран. Всичко, което каза, вече е вярно и аз наистина не владея положението.

— Никой не те вини, Шантел… — Куин понечи да погали млечнобялото й рамо, скършено от отчаяние, но навреме се спря. — Опитай се да поспиш.

— Да, добре.

Той се почувства безпомощен. Откъде му хрумна тъпата идея, че тя се нуждае от него? Не умееше да утешава и успокоява. Не знаеше онези красиви думи, които щяха да й помогнат да заспи отново. Вътре в гърдите му бушуваше единствено гняв и бясното желание да я предпази. А в момента тя нямаше нужда от това.

— Ако искаш, да ти донеса нещо? Ще сляза в кухнята да го приготвя. Чай, или каквото там…

— Не, благодаря. Ще се оправя — стисна очи Шантел и още по-здраво притисна лице о коленете си.

— Но аз искам да направя нещо, по дяволите! — избухна Куин. — Не мога да те гледам така. Нека ти донеса аспирин или просто да поседя тук, докато заспиш! Как да си тръгна в такъв момент?

— Прегърни ме — изхлипа тя. — Би ли ме подържал в прегръдките си за миг?

— Разбира се — отвърна той. Седна на леглото, обви ръце около тялото й и притисна главата й до рамото си. — Колкото искаш. Хайде, поплачи си, красавице.

Нищо вече не можеше да спре риданията й, а Шантел и не искаше. Сълзите рукнаха като порой. Здравите му мускулести ръце я полюшваха леко, а устните му шепнеха слова, които се надяваше да я утешат. След време тя поутихна и той безмълвно отстрани кичурите коса от лицето й.

— Куин?

— Кажи.

— Благодаря ти.

— Моля. Пак заповядай.

— Нямам навика да плача — подсмръкна Шантел. — Имаш ли носна кърпа?

— Не.

С огромна неохота тя се размърда и посегна към хартиените кърпички на нощното шкафче.

— Винаги съм си мислела, че мъж като теб би побягнал презглава, ако една жена му се разциври.

— Това е друго.

Шантел отметна глава. Очите й бяха подути, следите от сълзи още не бяха засъхнали по лицето й.

— Но защо?

— Просто така. Друго е — той докосна с палец увиснала на клепките й сълза и я остави да засъхне на кожата му, което му се стори доста глупаво. — Сега по-добре ли е?

— О, да! — тя сама не знаеше как стана така, след като никога не бе вярвала, че сълзите помагат. Ала наистина се чувстваше поуспокоена, макар и смутена. — Ще ти бъда… Много ще ти бъда благодарна, ако утре сутринта вече си забравил за тази моя слабост.

— Никога ли не си позволяваш да се отпуснеш?

— Мразя да плача.

Беше така категорична, че за него бе ясно: все пак някога бе проливала горещи сълзи за нещо… или за някого.

— Аз също.

— С малко усилие успяваш да си много симпатичен — усмихна се Шантел.

— Ще се постарая да не се случва често — поглади косата й той и леко я притисна до себе си. Оказа се, че не е чак толкова трудно да успокояваш. Нито пък да си нужен някому. — Мислиш ли, че ще успееш да заспиш сега?

— Сигурно… — тя затвори очи, обзета от блаженството да усеща бузата му до своята.

Куин прокара ръка по гърба й, но в мига, в който усети, че коприната се изплъзва и докосва кожата й, замръзна.

— Утре е неделя и ще можеш да си полежиш колкото искаш.

— В един имам уговорен час във фотографското студио — върховете на пръстите й машинално следваха очертанията на мускулите му.

— Защо не го отложиш?

— Ще се оправя. Тя се съгласи да снима в неделя заради напрегнатата ми програма.

— Тогава по-добре да си починеш, защото видът ти е кошмарен.

— Много ти благодаря!

— Няма защо.

Шантел отметна глава назад и се усмихна. Пръстите му обгърнаха рамото й и тя бързо стана сериозна. Неочаквано въздухът между тях се насити с толкова много електричество, че всеки миг щеше да прехвръкне искра.

— Май е време да си вървя.

— Не! — решението беше взето. Бе узряло в нея, без дори да го съзнава. А сърцето й безропотно го прие. Тя обичаше. Нямаше начин да промени нещата. Досега, до появяването му, не си бе давала сметка каква необходимост изпитва да обича отново. — Искам да останеш — ръцете й се плъзнаха по широките му рамене. — Искам да се любим.

Болката, която го пронизваше всеки път, щом вдигнеше очи към тази жена, се изостри нетърпимо. Обзе го сладостна нега. Прохладните й длани докосваха кожата му, потъналите в сянка очи го изгаряха. Лунните лъчи хвърляха сребриста светлина върху леглото и придаваха особена приказност на обстановката, но той нямаше право да забрави действителността.

— Шантел, толкова силно те желая, че просто не мога да си поема дъх. Но… — обви с пръсти китките й. — Не знам дали бих понесъл мисълта, че това ще се случи само защото си изплашена и безпомощна.

Лека усмивка плъзна по устните й, докато тя бавно ги приближаваше до него.

— Не допускаш ли, че зная какво искам? — устните й докоснаха брадичката му. — Нали сам каза, че един мъж винаги може да познае по погледа на жената дали тя го желае. Нищо ли не прочете в очите ми досега?

— Страх ме е, че виждам онова, което ми се иска да прочета — пръстите му се вплетоха в косите й.

— Искам да останеш — повтори Шантел. — И то не защото съм изплашена, а заради особеното чувство, което изпитвам, когато ме целуваш. Когато си близо до мен, когато ме докосваш — брадичката й се отри в неговата. — Искам да останеш, защото ме караш да забравям целия свят.

Нещо в него се прекърши. Някои биха го нарекли загуба на контрол. С тежка въздишка Куин стремително впи пръсти в косата й и притисна устните си до нейните.

Тя го привличаше отчаяно като някаква тъмна сила, беше самото олицетворение на желанието. Коленичили Върху леглото, те се притиснаха един в друг. Мечтите му най-неочаквано се бяха превърнали в действителност и той обсипа лицето, косите и врата й с целувки. Характерният й аромат замъгли напълно съзнанието му. Шантел тръпнеше цялата. Тръпнеше от удоволствие, от удоволствието, с което я даряваше той. Почти загубил разсъдъка си, Куин отново притисна устни в нейните и вкуси от техния огън.

Никога преди и никога вече, сигурна бе в това, нямаше да има мъж, който да я накара да се чувства толкова жизнена. Никога преди и никога вече нямаше да желае някого с такава страст. Тялото й бе като пещ, която бълваше огън и енергия, докато искрящ калейдоскоп от усещания бе завладял съзнанието й. Едва ли щеше да се намери друг мъж, който да я накара да се чувства така, защото мъжът е един.

Всичко бе така ясно! Тя усещаше как брадичката му драска леко кожата на рамото й, леглото се бе огънало под тежестта на прилепналите едно към друго тела, огрени от сребристата лунна светлина. При всяко нейно докосване мускулите му се стягаха. В целувките му, които разпалваха огъня в нея, се долавяше привкус на отчаяние. Целият свят сякаш бе пометен от вихрен водовъртеж. Букет от аромати откъм градината изпълни стаята. Шантел промърка от удоволствие, когато впи устни в здравото му рамо.

Един мъж спокойно можеше да загуби и ума, и душата си за такава жена. Гръдният кош на Куин се сви болезнено, докато милваше тялото й. Болка и власт се преплитаха в копнежа му към нея. Всяко докосване до нея му причиня ваше едновременно болка и караше душата му да се издига до незнайни висоти.

И причината бе не само в съвършенството на формите й и на лицето й, а по-скоро в дивата необуздана сексуалност, дремеща под искрящата ледена обвивка. Веднъж освободена, тя бе като отворена кутия на Пандора, преливаща от чувства — някои тъмни, други необясними или отчайващо вълнуващи…

Не можеше да се устои на тази жена. Куин поне не беше в състояние. Усещаше потръпването й, тихия й стон на удоволствие при всяко негово докосване. Кожата й пареше. Името му не слизаше от устните й. Сега, макар и само за една нощ, щеше да я подлуди, така както тя подлудяваше него. Събрал косите й в дланта си, той отдръпна главата й назад, за да се наслади на дългата й бяла шия. Долови с устните си бясното туптене на пулса й под тънката кожа. Ръцете й се плъзнаха по мускулите на гърдите му, след което слязоха по-надолу към стомаха. Щом Шантел дръпна ципа на джинсите му, Куин впи устни в покритата й с коприна гръд. Жената под него потрепери и изви тяло към неговото.

Ръцете й го караха да губи разума си. В порив на страст той неволно разкъса нощницата й точно на гърдите. Миг по-късно тя лежеше под него.

Сега вече Куин не мислеше за нищо. Отдал се бе единствено на сетивата си. Когато потъна в нея, Шантел му се стори неземно топла и влажна. Възможно ли бе човек да умре в мига, в който се сбъдва желанието му? Краката й го обгърнаха и се притиснаха в него. Косата й се бе разпиляла върху белите чаршафи, клепачите й бяха притворени.

— Куин — отрониха устните й при първия тласък на екстаза. Огън, светлина, вихър. Тя бе съвършено неподготвена за това. Опита се да му го каже, но устните му току-що се бяха впили в нейните. Превърнали се бяха в едно цяло. Освобождението я връхлетя като вихър, от който дъхът й секна.

 

 

Шантел не знаеше какво да каже. Нещо умно ли очакваше той от нея или нещо небрежно? Не беше възможно да му обясни, че се бе отдавала на един-единствен мъж преди и преживяването й с него изобщо, ама изобщо не можеше да се сравнява с това. Ако не беше толкова важно… Ако Куин не означаваше толкова много за нея, положително щеше да й хрумне някакво остроумие, за да наруши дългото мълчание и да освободи напрежението, което очевидно се трупаше.

Той се чудеше какво да каже. Нахвърлил се бе върху нея като обезумял. Тя заслужаваше нещо по-добро, повече нежност и определено повече внимание. Как можа да загуби контрол! Как можа да рискува онова крехко нещо, което бе започнало да се заражда между тях! Дано само не беше твърде късно, за да поправи бедата.

Лежаха напрегнати. Сетне като по команда се обърнаха и произнесоха едновременно имената си. Усмихнаха се смутени.

— Мисля, че си прав — първа се обади Шантел. — Наистина не мога да измисля какво да кажа, ако нямам сценарий.

— И аз имам подобен проблем — Куин улови ръката й и я приближи до устните си. — Струва ми се, че бях малко груб.

— Така ли? — усмихна се тя. После събра останките от тънката си нощница и закачливо ги пусна върху гърдите му.

— Можеш да приспаднеш цената й от хонорара ми — сериозно заяви той, като разтри нежната материя между пръстите си.

— Точно това смятам да направя. Триста и петдесет.

— Сериозно? — Куин се повдигна на лакът и се зае по-сериозно да разгледа това скъпо бельо. — Трябва да си луда, за да харчиш толкова много пари за нещо, с което спиш.

— Обичам да си угаждам… — Шантел се наведе и леко захапа долната му устна. — А при създалите се обстоятелства смятам, че е справедливо да удържа само половината цена от хонорара ти.

— Защо половината?

— Защото заслугата не беше само твоя — усмихна се тя и прокара пръст по гърдите му. — Пък и си заслужаваше.

— Наистина ли? — той плъзна ръка по бедрото й и спря на ханша. — Сигурна ли си?

— Знаеш, че съм предпазлива, а известно е каква е практиката в моя бранш.

— Не се сещам. Каква е?

— Обикновено се прави втори дубъл — въздъхна Шантел и се наведе над него.