Нора Робъртс
Всичко което блести (7)

Шеста глава

Седмицата изобщо не можеше да се нарече спокойна и отморяваща, макар Шантел да прекара доста време в леглото. То бе огромно, разкошно, застлано с плюш… и се намираше на снимачната площадка, по-точно в студиото за звукозапис. Предстоеше да завършат епизода с нейната брачна нощ — брачната нощ на Хейли, която се омъжваше не за онзи, когото обича, а за онзи, когото би искала да обикне.

Реквизитът включваше кофичка с лед за шампанското, палто от визон, метнато на някакъв стол и маса, отрупана с рози, които непрекъснато трябваше да бъдат пръскани с вода, за да останат свежи за пред камерата. Дон Стърлинг, един не особено известен актьор, бе избран за ролята на бъдещия съпруг. Бяха му я дали най-вече заради външността и излъчването му. Макар че последната репетиция с Шантел бе минала чудесно, нервите му очевидно не издържаха и той проваляше сцената вече за шести път от сутринта.

Сгушена в обятията му, Шантел го усети как се стяга. От чиста професионална солидарност този път тя провали сцената, за да му помогне да се отпусне.

— Извинявай — сви рамене Шантел. — Може ли пет минути почивка, Мери? — обърна се тя към режисьорката. — Цялата съм схваната.

— Десет да бъдат — отсече Ротшилд и тутакси заговори асистента си.

— Искаш ли кафе? — предложи Шантел. Прие подадения й халат, наметна го и се усмихна на Дон.

— Само ако позволиш да се удавя в него.

— Нека първо изпием по една чаша… — тя кимна на Лари и се насочи към два свободни стола в най-близкото ъгълче. Когато забеляза, че Куин тръгва към тях, поклати отрицателно глава и хвана ръката на Дон. — Сцената никак не е лесна.

— А не би трябвало да ме затрудни… — Дон прокара пръсти през гъстата си тъмна коса.

— Виж, поради последователността, в която се снимат тия епизоди, досега сме изиграли много малко сцени заедно. Изневиделица се женим и ето ни на сватбено пътешествие — Шантел прие чашата кафе от ръцете на Лари и продължи мисълта си. — Струва ми се, че би било далеч по-лесно, ако се познавахме поне малко по-добре.

Дон хвана чашата си с две ръце и се помъчи да се усмихне.

— Нали съм актьор — рече някак извинително.

— Аз също.

— Ти можеш да изиграеш тая сцена и със затворени очи — отпи от кафето, сетне отвратен остави чашата. — Ще бъда откровен с теб. Ужасно ме притесняваш — в отговор тя само вдигна вежди, а той въздъхна и продължи. — Когато агентът ми се обади с новината, че съм получил тази роля и ти ще бъдеш моя партньорка, без малко да изпадна в кома.

— Затова ти е трудно да играеш ролята на страстно влюбен — Шантел докосна ръката му. — На репетицията беше чудесен, уверявам те. Ти наистина беше най-добрият от кандидатите.

— Но онова беше сцената в ателието на Хейли, а не първата брачна нощ.

— А пък аз изиграх първата си любовна сцена със Скот Барън. Както знаеш, той е легендата на Холивуд и е със славата на най-сексапилния мъж на света. Трябваше да го целуна, а зъбите ми тракаха от страх. Скот поиска почивка, поръча да ми донесат сандвич с риба и ми разправи куп невероятни истории. Половината поне трябва да бяха пълни измишльотини. После ми каза и нещо вярно. Че всички актьори са деца, а всички деца обичат да играят. И ако не играем добре, ще трябва да пораснем и да се хванем на някоя истинска работа.

Стегнатите му от напрежение устни се поотпуснаха.

— И какво стана?

— Не знам кое помогна повече — рибата или неговите приказки, но на бърза ръка се върнахме на площадката и изиграхме сцената.

— В тоя филм ти го засенчи.

— И други са ми го казвали — усмихна се тя. — Но не си въобразявай, че сега ще ти позволя ти пък да ме засенчиш.

— Това последното го казваш нарочно!

— Не разбирам за какво говориш — отвърна Шантел с интонацията на същинска примадона.

— За теб се говори, че си студена и капризна — замислено отбеляза Дон. — Не съм очаквал, че си толкова… непосредствена.

— Гледай да не се разчуе… — тя стана и му подаде ръка. — Хайде да приключваме с това сватбено пътешествие, че до гуша ми дойде.

Всичко мина като по ноти. Куин нямаше представа какво е казала Шантел на партньора си по време на кратката почивка, ала очевидно бе налучкала правилния подход. Той самият започваше да свиква да не скърца със зъби всеки път, когато я види в обятията на някой мъж. Трудно бе да се сърдиш някому, като гледаш колко важна роля играе техниката за крайното впечатление. Затъмниха прожекторите, все едно в стаята горяха само свещи. Шантел и Дон се пъхнаха в леглото, той се съблече до кръста, тя остана по корсаж. Камерата бе точно над тях. Режисьорката коленичи на леглото и започна да изрежда какво иска. Когато клапата щракна, Шантел и Дон се извърнаха един към друг, сякаш за тях не съществуваше никой друг на тоя свят.

Не й е трудно да изобразява страст, помисли си Куин. В подобни моменти се питаше дали някога е изпитвала истински чувства. Емоциите при нея сякаш се включваха и изключваха единствено под диктовката на режисьора. Като изящна кукла е, хрумна му, красива отвън, куха отвътре.

А самият той я бе държал в обятията си. Бе усещал как се разгаря страстта. Бе доловил чувства, потребности, трепети… И това ли е било игра? Всъщност какво те интересува, напомни си Куин и запали поредната цигара. Тя бе негова клиентка и нищо повече. И ако събуждаше някакви чувства у него, което вече редовно и незнайно как успяваше, той просто трябваше да се оттегли. Да допусне жена като Шантел О’Хърли близо до себе си бе равнозначно на самоубийство, ако се опасяваше, че ще загуби самоконтрол.

Когато я погледна обаче, устата му пресъхна.

Това е само страст, повтори си упорито. Или по-точно казано, плътско влечение. А не можеше да отрече, че желанието да я притежава му се струваше естествено като дишането. Не можеше да отрече и друго: че в мислите му нямаше и следа от страст, когато преди минути се опитваше да я утеши.

Значи все още не бе загубил способността си да изпитва съчувствие. Намери си стол, но установи, че от нерви не го свърта на едно място. Отново го завладяваше познатият гняв, тлеещата ярост при мисълта каква опасност грозеше Шантел. Неговата жена. Тъкмо в това бе проблемът. Колкото повече време прекарваше заедно с нея, толкова по-естествена му се струваше мисълта, че тя е негова жена.

Отдръпни се, Доран, рече си той. Не отлагай повече. Не се ли оттеглеше час по-скоро, с него бе свършено.

Куин ядовито загаси цигарата си и му се прииска този безкраен ден да свърши най-сетне.

През седмицата се бяха получили още две писма, които той не й бе показал. Хленченето се бе превърнало в жалостиво скимтене. Тъкмо тази промяна в тона го тревожеше повече от заплашителните нотки в първите писма. Авторът бе на път да рухне. Всъщност най-вероятно щеше да изригне като вулкан. Понеже и собственото му търпение бе на изчерпване, Куин се надяваше това да стане скоро. Поне щеше да му подейства като отдушник за яростта, която се трупаше в него.

— За днес приключихме. Не прекалявайте с развлеченията през уикенда. В понеделник ви искаме свежи и красиви.

Все още по риза, Шантел приседна на леглото и поде откровен разговор с Дон. Ревност… Откъде се взе и по каква причина, Куин нямаше и най-малка представа. Открай време бе привърженик на принципа „Живей си живота, но не пречи и на другите“. Ако някоя жена — дори в момента да му бе особено близка — проявеше интерес към друг мъж, той й признаваше правото на избор. Никакви претенции, никакви обиди, никакви усложнения. Години наред с лекота се бе придържал към това правило. Непознато му бе внезапното свиване на стомаха, което усети, и чувството не бе никак приятно. Неспособен да се спре, Куин приближи и вдигна Шантел на крака.

— Край на играта — заяви категорично и понечи да я дръпне.

— Пусни ме — почти беззвучно произнесе тя, когато усети, че я води към гримьорната. Лари притича с халата, ала като видя изражението му, тутакси се оттегли.

— Млък!

— Доран, това тук всъщност е моето работно място — все тъй тихо промълви Шантел, — но ако продължаваш да се държиш така, ще направя най-грандиозния скандал, какъвто не може да си представи дори твоят помътен мозък. Седмици наред ще четеш за него по вестниците.

— Хайде, давай!

— Всъщност какъв ти е проблемът? — стисна зъби тя.

— Ти си моят проблем, уважаема. За жена, която трябва да бъде крайно предпазлива поради известните ни обстоятелства, се държиш прекалено любезно с оня хлапак.

— Хлапак ли? Дон? За Бога, той ми е колега и освен това изобщо не е хлапак. С две години е по-голям от мен.

— Без малко да му се изпотят контактните лещи.

— Не ти ли омръзна да опяваш все едно и също? — Шантел издърпа ръката си и сама отвори вратата на гримьорната — Ако си вършиш добре работата, сигурно вече разполагаш с доклад за Дон Стърлинг и знаеш, че е сгоден за една жена, с която има връзка повече от две години.

— А въпросната жена в момента е в Ню Йорк на четири хиляди километра оттук.

— Много добре ми е известно, защото той тъкмо ми казваше, че заминава, за да прекарат заедно съботата и неделята. Дон е влюбен, Доран, макар че, доколкото разбирам, на теб тази дума нищо не ти говори.

— Един мъж може да е влюбен в друга жена и пак да те желае.

Тя затръшна вратата на гримьорната и се облегна уморено на нея.

— Ти пък какво знаеш за любовта? — заговори вече по-спокойно. — Какво изобщо знаеш за истинските чувства?

— А ти какво знаеш за истинските чувства? — Куин блъсна вратата с длани. — Искаш ли да усетиш какви чувства предизвикваш у мъжете? Говоря ти за нещо истинско, а не за сладникави сценарии. Смяташ ли, че можеш да издържиш?

Шантел усещаше пулса си в гърлото. Та това бе лудост, тя всъщност копнееше той да я притисне към себе си, да сломи всяко нейно желание за съпротива. В очите му откриваше единствено ярост, ала не се боеше, дори напротив, сякаш черпеше сили от нея. Щом това бе всичко, което изпитваше към нея и то й беше почти достатъчно. Готова бе да го приеме и това страшно я уплаши.

— Моля те, остави ме на мира — прошепна тя.

— Добре правиш, че се боиш от мен.

— Не се боя от теб.

Куин се приближи към нея.

— Но ти трепериш, Шантел…

— Бясна съм, затова!

— Може и така да е. А може би причината е, че не знаеш какво ще последва. Сценарият не ти е подръка.

— Махни се от пътя ми!

— Не бързай толкова. Искам да зная какво изпитваш… — тялото му леко се притисна към нейното. — Искам да разбера дали изобщо можеш да изпитваш нещо.

Тя имаше чувството, че земята се изплъзва под краката й. Боеше се, че ако я докоснеше сега, щеше да загуби всичко. Как би могла да му каже какво изпитва, когато то противоречеше на собствените й принципи. Искаше да бъде ценена, закриляна, обичана. Ако му го кажеше обаче, той щеше просто да се усмихне и да си вземе каквото желае. Вече беше го преживявала и си бе обещала никога да не се повтаря.

Тя вдигна брадичка и изчака устните му да доближат нейните.

— С нищо не си по-добър от онзи, от когото трябваше да ме закриляш.

Куин отстъпи назад сякаш го бе зашлевила.

— Облечи се — каза и се обърна.

Когато чу стъпките й да се отдалечават, посегна към хладилника да потърси бира. Шантел имаше право. Той отвори бутилката и отпи две големи глътки. Беше пожелал да я уплаши, да отслаби силата й, да я сломи и наложи мъжката си воля. Ако можеше сам себе си да убеди, че действията му са били хладнокръвно планирани, можеше и да повярва, че тя не означава нищо за него.

Бе поискал да я нарани. Шантел застрашаваше спокойствието му и затова бе изпитал нужда да отвърне на удара. Като нищо би използвал физическото си надмощие, за да се пречисти, да й отмъсти за безсънните нощи. Отвращението от себе си, което изпита, му бе непознато също като избликналата преди минути ревност.

Беше си казал, че трябва да отстъпи, а ето че се бе втурнал презглава и се бе пльоснал в калта. В живота си бе вършил неща, от които хората биха се втрещили, ала за пръв път се чувстваше истински омърсен.

Когато отново чу стъпките й, той хвърли бутилката в кофата за боклук. Тя бе облякла розови ленени панталони и сако с пастелен цветен мотив. Изглеждаше самоуверена и спокойна, съвсем различна от плахата героиня, чийто образ бе пресъздавала този ден.

Безмълвно мина покрай него и посегна към топката на вратата. Преди да отвори, Куин сложи ръката си върху нейната. Прокле се наум, като видя как застина и го изгледа безизразно.

— Имаш право на няколко изстрела — рече той. — Няма да мръдна дори.

Шантел не отговори. След миг-два, когато гневът й се поразсея, въздъхна. Беше уморена, изтощена докрай от разигралите се бурни емоции.

— Шантел…

— Какво?

Искаше да я помоли за прошка. Не беше в характера му, но много му се искаше да й се извини. Обаче думите просто отказваха да излязат.

— Нищо. Хайде да вървим.

В колата и двамата запазиха гробно мълчание, докато той бе разяждан от угризения. И това ще мине, успокояваше се. Стори му се някак изтощена, а преди малко изглеждаше чудесно, преди той да…

По дяволите, не беше време сега да се тревожи за вида й. Имаше определена задача, допуснал бе да се отклони, но това нямаше да се повтори. Точка. Щеше да я отведе в къщата, да провери вратите, алармената инсталация, след което можеше да си отдъхне. Щеше да прегледа и последния доклад, макар вече да знаеше, че проучването по книжарниците не е дало резултат. Явно трябваше да издебне смахнатия да сгреши. Досега обаче, въпреки цялата си налудничавост, не бе сбъркал нито веднъж.

Което Куин не можеше да каже за себе си.

Той предпочиташе да действа по инстинкт. Когато спря лимузината, не се поколеба нито за миг. Хвана Шантел за ръката и я поведе да заобиколят къщата.

— Какво правиш? — попита тя.

— Петък е, а на мен ми омръзна да стоя като затворник в твоя дом. Отиваме да хапнем.

Спря при своята кола и кимна на един от хората си, обикалящи терена.

— Не смяташ ли, че на мен може пък да не ми се ходи?

— Идваш с мен! — отвори й вратата и се приготви да я настани.

— Доран, шейсет часа съм работила тази седмица. Ужасно съм уморена. Не искам да ходя в ресторант, кой знае колко хора ще ме зяпат.

— Кой ти е казал, че отиваме в ресторант? Просто се настанявай на седалката, красавице, нали не искаш да се изложиш пред моя човек.

— Не съм гладна.

— Аз пък съм — лекичко я бутна той и затвори вратата.

— Някой да ти е споменавал, че нямаш елементарно възпитание?

— Все това ми повтарят.

Моторът изрева и колата се спусна по алеята. Шантел посегна да си сложи предпазния колан.

— Ако катастрофираме с тая таратайка, продуцентите жив ще те одерат — за миг се зачуди дали пък не си струваше да рискува.

— Притесняваш ли се?

— Ти не си в състояние да ме притесниш, Доран, само ме отегчаваш.

— Всеки трябва да умее по нещо.

Той пусна радиото и се разнесе оглушителна рок музика. Тя затвори очи и се престори, че не обръща внимание.

Когато колата спря, Шантел не помръдна. Твърдо решена да проявява пълно безразличие, остана на мястото си и не каза нито дума. Отвън долиташе шумът от колите в предпразничния ден. Нямаше никаква представа къде се намират и си каза, че нея и интересува. Вратата откъм шофьорското място се отвори, сетне се затвори, но тя пак не помръдна. Само отвори очи.

Видя как Куин крачи към някакво заведение за бърза закуска и без малко да се изсмее. У дома щеше да си налее чаша вино към свежата салата, приготвена със специалната заливка на готвачката й. Един Господ знае какво носеше той в белия плик. Нищичко няма да хапна, закани се Шантел.

Потеглиха отново и се озоваха на някакъв криволичещ път, където движението постепенно оредя. Тя без малко да задреме, огряна от лъчите на залеза. Чак сега разбра колко й е било нужно да избяга — от работата, от дома си, дори от самата себе си. Не можеше да отрече заслугата на Куин.

Когато колата отново спря, Шантел отказа да помръдне. Разяждаше я любопитство, ала не отвори очи. И не продума. Той грабна плика и го пораздруса, та ароматите му да изпълнят купето. После тръшна вратата и тръгна нанякъде.

Тя усети как стомахът й се свива, напомняйки, че на обяд бе яла само сирене и плодове. Е, поне можеше да я принуди да хапне нещо, а не да я остави тук да си умре от глад.

Рязко отвори очи и натисна дръжката на вратата. Остави я сама да се затвори и усети колко отдалеч отекна ехото. Огледа се удивена.

Намираха се високо в планината. Долу се простираше Лос Анжелис с блещукащи светлини. Багрите на хоризонта преливаха в синьо и розово, обточено в златисто. Над главите им се появи първата звезда, която щеше търпеливо да изчака посестримите си. Усещаше се лек вятър, ала градът изглеждаше като под стъклен похлупак, толкова тихо бе тук.

— Страхотно, нали?

Обърна се и видя Куин, подпрял се на гигантска буква „Х“. Надписът на Холивуд, едва не накара Шантел да прихне. Толкова често го бе виждала, че вече го бе забравила. Отдалеч изглеждаше бял, недосегаем и може би вечен. Оттук, също както и града-символ, не бе нищо повече от една илюзия. Е, беше голям и внушителен, но и поизмърлян, а в основите си и доста изподраскан.

— Може да му се удари една боя — промълви тя.

— Не, така е по-правдоподобен… — Куин ритна празна бутилка от бира. — Тийнейджърите идват тук да търсят отговори на някои от въпросите си.

— А ти?

— О, на мен просто ми харесва гледката — той се покатери и седна в основата на „О“-то. — Усещаш ли колко е тихо? Никакъв звук не достига дотук, освен воя на някой койот.

— Койот ли? — учуди се Шантел.

— Ами да! — Куин не скри усмивката си и бръкна в плика. — Искаш ли мексиканска питка?

— Питка ли? Докара ме чак дотук, за да ям питка?

— Има и бира.

— Чудесно!

— Скоро ще се стопли. Пий, докато е студена.

— Нищо не искам.

— Както кажеш… — той разви питката и я захапа. — Има и картофки — избоботи с пълна уста. — Малко са мазнички, но още не са изстинали.

— Как ли ще устоя на тия лакомства…

Шантел се обърна и отново се загледа към града. По ирония на съдбата вятърът смени посоката си и отново довя апетитните миризми на подправките. Устата й се напълни със слюнка. Тя се намръщи и прати Куин Доран по дяволите.

— Жена като теб сигурно не поглежда трапезата, ако няма поне шампанско и черен хайвер.

Шантел се извърна рязко, изправила се на фона на града и залеза. Сърцето на Куин се сви. Никога не беше му се струвала по-красива.

— Ти изобщо не знаеш нищо за мен. Абсолютно нищо! — гласът й звучеше обидено. — Прекарала съм първите двайсет години от живота си в постоянни пътувания от град на град, хранила съм се с мазна лъжица над тенджерата, претоплена на котлона в някоя мотелска стая. Случеше ли се да ни харесат, канеха ни да хапнем набързо в кухнята на хотела. А ако не ни провървеше, винаги можехме да се върнем към дежурното си меню от твърдо сварени яйца и кафе. Не смей да се подиграваш с мен, Доран. Не знаеш нито каква съм, нито коя съм. Познаваш единствено жената, чийто образ си създадох сама за пред света.

Той бавно остави бутилката на скалата зад себе си.

— Няма защо да се ядосваш — каза тихо. — Това не го пише в официалната ти биография, нали?

Тя го зяпна изумена. Всъщност какво в този човек я караше да губи контрол над себе си? Как тъй я принуди почти да му се изповяда?

— Искам да се върна у дома.

— Не, не искаш… — тонът му бе учудващо мек. — Тук сме сами, Шантел. Защо просто не поседим да погледаме света?

Преди да се осъзнае, тя направи крачка към него. И без колебание прие протегнатата му ръка. Постояха така миг-два под притъмняващото небе.

— Извинявай… — собствените му думи го изненадаха толкова, колкото и нея.

— За кое?

— За онова, което се случи след края на снимките. Не зная защо, но нещо в теб винаги ме кара да съм нащрек.

— И аз мога да кажа същото, значи сме квит.

Вятърът отметна косите от лицето му. Винаги идва един момент, в който се казва истината, рече си Куин. Навярно този миг бе настъпил.

— Шантел, желая те. Нямаш представа какво ми струва всичко това.

И други мъже й го бяха казвали, дори с много по-красиви думи. Ала никога досега дъхът й не бе спирал от подобно признание.

— Мога да ти прекратя договора.

— Това не би имало значение.

Тя извърна очи, удивена от силата на завладелия я копнеж.

— Куин, не мога да ти дам онова, което искаш.

— Предположих, че това ще кажеш.

— Куин… — взе ръката му, за да го спре. — Не зная какви смяташ, че са мотивите ми, но те уверявам, че грешиш.

— Не съм за теб — рече той и отново надигна бирата. — Не съм от твоята класа.

Шантел грабна бутилката и я захвърли. Пяната плисна по скалите, чу се шум от счупено стъкло.

— Не ми казвай какво мисля. Не ми казвай какво чувствам!

— Тогава ти ми кажи! — Куин я сграбчи и я притисна до себе си.

— Не е необходимо да ти казвам каквото и да било. Не е необходимо да ти обяснявам нищо. Проклет да си, искам малко спокойствие. Няколко часа на отмора. Не съм сигурна дали мога да издържа, ако продължават да ме притискат от всички страни.

— Добре, добре — вече по-кротко промърмори той и нежно я погали по гърба. — Имаш право. Не те доведох тук, за да се караме.

— Най-добре е да се връщаме.

— Не, седни. Моля те — добави, като целуна косите й. — Нека опитаме дали не можем да поседим поне един час заедно, без да се заяждаме. Хапни си питка.

Усмихна й се и я накара да седне до него. Тя хвърли поглед към плика и се предаде.

— Умирам от глад!

— Така си и помислих… — подаде й няколко книжни салфетки и започнаха да се хранят в мълчание. — Имала си тежко детство, така ли? — осмели се да попита Куин след време.

— О, не, не го казах в този смисъл. Просто различно от това на другите деца. Родителите ми са артисти. Дует, който пее и танцува повече от трийсет години. Шестимата обикаляхме страната, имали сме доста трудни моменти, но семейството ми… — Шантел се усмихна и пое предложената бутилка бира. — Семейството ми е чудесно. Трейс беше най-добър на пианото. Колкото и да се упражнявах, никога не успях да го надмина.

— Съперничество между брата и сестрата…

— Точно така. Иначе животът би бил твърде скучен. Ние с Трейс толкова си приличахме, че непрестанно воювахме помежду си. Със сестрите ми никога не е било така. Просто се чувствахме неразделно свързани една с друга. И сега също. Понякога ми е много тежко, че сме разделени. Като малки крояхме планове как цял живот ще изнасяме заедно нашето представление. После пораснахме.

— Какво представление?

Тя прихна да се смее и облиза солта от пръстите си.

— Не си ли чувал за близначките О’Хърли?

— За съжаление, не.

— Щеше още повече да съжаляваш, ако ни беше чул. Пеехме популярни песнички…

— Ти пееш?

— Доран, аз не само пея, аз пея страхотно!

— Във филмите си досега не си пяла.

— Така се случи. Мат непрестанно повтаря, че някои ден трябва да изненадам публиката с някое неочаквано изпълнение, придружено е танц може би. Да — додаде развеселена, като съзря недоумяващия му поглед. — Умея да танцувам. Ако не бях се научила, баща ми би умрял от срам. И не ме питай защо не танцувам. Не е дошъл подходящият момент. Досега се занимавах с онова, в което съм най-добра.

— И какво е то?

— Превъплътявам се в различни роли — изгледа го многозначително Шантел.

Вместо да се усмихне, Куин отмахна косите от лицето й.

— Бих казал, че в момента не играеш роля.

— Не можеш да бъдеш сигурен. Аз самата често пъти не съм сигурна.

— Аз пък мисля, че това не е истина.

Когато се извърна да го погледне, устните му бяха тъй близо. Близки и изкушаващи.

— Недей. Казах ти, не мога…

Устните му все пак докоснаха нейните, меки и нежни като шепот.

— Имаш ли представа какво изпитах, като те видях на леглото със Стърлинг?

— Не. И не искам да зная. Казах ти вече, това е моята работа.

Тя вече бе готова да се предаде, той го долавяше по гласа й. Трепетно очакване разтърси тялото му, додето обмисляше следващата стъпка.

— Не бях сигурен кого искам да удуша — теб или него, но едно мога да ти кажа, исках да ме погледнеш някога така, както гледаше него.

— Това е просто една роля. От мен се очаква…

— Тук няма камери, Шантел. Тук сме само двамата. И според мен ти тъкмо от това се страхуваш. Няма кой да ти каже какво трябва да чувстваш, няма кой да извика: „Стоп!“, преди да си отишла твърде далеч.

— Нямам нужда някой да ми казва какво да чувствам. От никого не се нуждая — повтори тя и неволно поднесе устните си.

Как го искаше! Искаше да я залее онзи водопад от усещания, които й обещаваше. Той и никой друг. Можеше да му каже, че никой никога не я бе карал да се разтапя по този начин, ала нямаше да й повярва. Нали сама бе създала своя образ, сама бе излъскала мраморната си маска. Онова, което таеше в себе си, беше само нейно. И тя бе твърдо решена да не го споделя с никого.

Но сега можеше да приеме предложената страст, желанието, отчаянието. Можеше да вземе всичко това и да му отвърне със същото, стига да не забравяше какво си бе обещала — да не му се отдава твърде много. Да не му се отдава докрай.

Шантел го привличаше неудържимо и Куин просто не можеше да й се противопостави. Ръцете му трепереха, когато посегна да оправи косите й. Разумът губеше контрол над душата му, а тя изгаряше от все нови и нови желания.

Искаше да я направи своя ето тук, на скалите. Беше си обещал да е безкрайно внимателен, сякаш тя бе изящни порцеланова статуетка, която и дъхът му можеше да пречупи.

Тялото му вече се гърчеше, щеше да се пръсне. Господи, трябваше да я докосне, макар и само веднъж. Погали крака й, бедрото, плъзна се нагоре към хълмчето на гърдата. Стори му се малка, крехка, нежна като вода. Неспособен да се възпре, той разкопча лекото сако, за да притисне устни към галещата прозирна кожа.

Толкова отдавна Шантел не бе позволявала да я докосват… Искаше да усеща ръцете му навсякъде по тялото си, устните му да пият от нейните и да утоляват жаждата им. По дяволите безмълвните обещания, страха да не бъде наранена.

Готовността й да отстъпи го разтърси и когато най-после го прегърна, Куин притисна лицето й към гърдите си.

— Шантел… — искаше да види очите й. В този момент чу шумолене в храстите. Веднъж, втори път, накрая съвсем ясно.

— Какво има? — тя също го бе чула. Впи пръсти в ръката му. — Животно ли е?

— Вероятно — каза, колкото да я успокои, но сам не си вярваше.

— Къде отиваш?

— Да огледам. Стой тук.

— Куин… — вече се беше изправила на крака.

— Стой спокойно. Сигурно е някой заек.

Не беше заек. Беше го доловила по гласа му. В края на краищата той не бе актьор или поне не от нейната класа.

— Идвам с теб.

— Шантел, седни.

— Не! — хвана ръката му и го последва по скалите.

В колата си Куин намери фенерче и отново предложи:

— Защо просто не останеш…

— Не.

Отново я поведе напред. Внимателно приближи скупчените храсти, като се стараеше да я закрива с тялото си.

— Тук на високото има доста дивеч — подзе спокойно, ала мускулите му бяха готови за мигновена реакция.

— Спомням си, като дойдохме ти спомена за койот.

Щом забеляза първите следи, той коленичи в меката пръст. Лъчът на фенерчето освети отпечатъка.

— Не вярвам койотът да носи обувки — промълви Шантел с треперещи устни.

— Аз също… — не обичаше да долавя нотките на уплаха в гласа й. — Сигурно е било някое хлапе.

— Не, Доран. Ти дори сам не си вярваш! — тя се загледа в пресните отпечатъци от обувки. Човекът ги бе наблюдавал от някакви си пет-шест метра. — Някой ни е проследил, гледал ни е оттук, а мисля, че и двамата се досещаме коя е причината. Господи! — Шантел притисна слепоочията си. — Онзи тип е бил тук. Ето тук. Защо не престане? Няма ли най-сетне…

— Съвземи се!

Куин я хвана за раменете и я разтърси. Тя пое дълбоко дъх, сетне едва не се разпищя, когато до тях долетя свирката на влак.

— Проследил ме е… — Шантел престана да трепери. Тялото й бе като лишено от сетива. — Колко ли пъти е бил близо до мен, без да го забележа?

— Не зная… — ядосан, че не бе предвидил подобна възможност, той се загледа в тъмната лента на пътя. Дори да се осмелеше да я остави сама, нямаше да успее да настигне другата кола. — Помни едно, Шантел, отсега нататък той ще ни наблюдава непрекъснато. Няма да му позволя да те доближи.

— Колко дълго смяташ да бъде това? — тихо промълви тя и се обърна. — Искам да си вървя у дома.