Нора Робъртс
Всичко което блести (5)

Четвърта глава

Шантел отдавна се бе примирила, че не може да притежава едновременно и известност, и необезпокояван личен живот. За да постигне първото, второто неизменно се принасяше в жертва. Излезеше ли на вечеря с приятел, още на другия ден го прочиташе в светските хроники на вестниците. Ако приемеше покана за танц от някоя знаменитост, снимките и коментарите се появяваха още преди да е прозвучал последният акорд. Според журналистите животът й бе пълен с изпепеляващи страсти в един безкраен низ от бурни авантюри с безброй мъже. Вече й беше все едно. Беше достатъчно умна, за да се досети, че ако реши да държи изкъсо папараците, ще пострада не само репутацията й, но и снимките ще стават все по-лоши. Ето защо тя нямаше нищо против да ги ухажва, в известни граници, като съзнателно поддържаше бляскавия си образ за пред публиката.

Виж, подслушвателното устройство, включено към телефона, и пазачът пред портата бяха нещо съвсем друго. Те нямаха нищо общо с жертвите, които правеше, за да поддържа лъскавия си имидж. Но имаше ли друг избор… Всеки път, когато си зададеше този въпрос, тя скръцваше със зъби и си напомняше, че няма.

Всъщност би трябвало да е благодарна. Трудно й бе да преглътне този факт, но такава бе истината. След онова позвъняване в гримьорната й натрапникът като че ли я бе оставил на мира — не пращаше нито писма, нито цветя, не се и обаждаше. Шантел си повтаряше, че е време да си отдъхне. Ала кой знае защо не можеше да се отърве от чувството, че й се готви следващ удар.

През седмицата усилен труд запълваше времето й, тъй че нямаше кога да се замисля много-много. Ден след ден тя се потапяше в образа на Хейли и в нейните проблеми. Докато камерата се въртеше и на снимачната площадка цареше огромно напрежение, личните й тревоги оставаха на заден план. Работата й бе помагала да преживее и други тежки моменти. И сега отново разчиташе на нея.

Беше събота, филмът вървеше по график и този ден Шантел нямаше снимки. Обикновено с удоволствие очакваше редките сутрини, когато можеше да се поизлежава в леглото, а и да се отдаде на онези занимания, които според клюкарските вестници запълваха всекидневието й.

В седем беше вече будна. Стисна клепачи и се помъчи да заспи отново. В седем и петнайсет зяпаше право в тавана и мислите препускаха една след друга в главата й. За бляскавите красавици се знаеше, че спят до обяд, после идва ред на масажи и козметични процедури. Самата Шантел би го вярвала, ако не бе толкова отдавна в занаята.

Отметна завивките и влезе в кабинета до гардеробната. От всички стаи в къщата единствено тази разкриваше и другата страна на нейната личност. Мебелите, макар и красиви, бяха прости и функционални; платът за пердетата може и да бе внесен от Париж, ала пространството като цяло внушаваше усет за ред и практичност. Бюрото бе купено както заради удобството, така и заради формата. И тя наистина го използваше. Служеше си и с компютъра, поставен върху него.

Независимо от това, че разполагаше със свой агент, адвокат, цял отбор рекламни агенти и личен помощник, Шантел смяташе, че сама трябва да направлява живота и кариерата си. Знаеше какви акции притежава и какви суми получава от филмите, в които се снима. Старателно съхраняваше копията от договорите си, които прочиташе внимателно, преди да ги подпише.

Сега се отправи към бюрото, избута бележника с ангажиментите си, списъка на хората, които очакваха да им се обади и взе внушителна купчина листа. Това бяха три сценария, които още не бе намерила време да прегледа. В края на краищата снимането на „Непознати“ нямаше да продължи цял живот, я. Колкото по-скоро се замислеше върху следващия си филм, толкова по-малко свободно време щеше да й остане.

Върна се обратно в леглото, подпря първия сценарии на коленете си и се закани да пие кафе най-рано в осем. Много бързо установи, че сценарият е безнадежден. Сюжетът не бе съвсем безинтересен, но беше изпъстрен със сцени, в които тя трябваше да е гола, вкопчена в страстна прегръдка с някого. Шантел не беше от срамежливите, ала нямаше никакво намерение да разголва тялото си, само за да види бял свят този посредствен сценарий. Бездруго беше й омръзнало да играе ролите на жена-вамп или на нещастна жертва. Захвърли първия сценарий и посегна към втория. Историята я грабна още от първата страница.

Комедия! Най-сетне някой се бе сетил да й прати интелигентно написана история, която не разчиташе изцяло на нейния сексапил, за да привлече зрители. Не само че диалогът искреше от остроумие, но и сюжетът бе пълен с изненадващи обрати и скоро тя вече се кикотеше на глас. Геговете се нижеха един след друг, което означаваше физическо изтощение до крайна степен. Нейната героиня се държеше като пълна глупачка, а накрая забождаше нос в калта. Което се стори крайно забавно на Шантел.

Бог да те поживи, Мат! Беше стигнала едва до половината и ето че въодушевено прегърна сценария. Знаеше си, че иска да направи роля, която да няма нищо общо с имиджа, изграден грижливо от тях двамата през последните шест години. Което означаваше да поеме известен риск. Щяха ли зрителите да се тълпят в салоните, за да я видят с омазано в кал лице? Шантел бе готова да се обзаложи, че тъкмо така и ще стане.

От седмици не беше се чувствала тъй щастлива, затова бодро натисна копчето на домашната уредба и поръча да й донесат закуска в леглото. Нямаше да мръдне оттук, докато не прочете и последната страница. И тогава щеше да се обади на Мат. Ако се налагаше да иде на прослушване, за да получи ролята и на това щеше да се съгласи. Можеше дори с по-малък хонорар да се примири, стига ролята да бъде нейна.

Тя се облегна на възглавниците, вдигна колене и отгърна следващата страница.

Когато на вратата се почука, беше толкова погълната от четивото си, че се обади някак разсеяно, а сетне избухна в смях: героинята й с достойнство се измъкваше от поредната бъркотия.

— Трябва да е много забавно — отбеляза Куин.

Шантел подскочи. Смехът в очите й се смени с раздразнение. Колко неприятно, рече си наум, че този мъж изглежда толкова привлекателен.

— Жалко все пак, че не си заредих пистолета!

— Едва ли би застреляла мъж, който ти носи закуската в леглото… — той прекоси стаята, остави таблата в скута й и се настани до нея в леглото. Носеше фланелка, избелели джинси и май изобщо не му мина през ума, че маратонките му може и да изцапат ръчно тъканата покривка. — Какво четеш? — попита, след което изпъна крака и кръстоса ръце зад главата си.

— Последните доклади от стоковата борса.

— О, аз самият също ужасно се забавлявам с тях! — възглавниците разнасяха нейното ухание — екзотично, примамливо, омайващо. Косите й още не бяха сресани и се спускаха безредно по раменете и гърба. Дори на безпощадната утринна светлина Куин не откри никакъв недостатък по прекрасното й лице. Нощницата с тънки презрамки беше обточена с нежна дантелка по дълбоко изрязаното деколте. Той допусна грешката, която избягваше тъй старателно: представи си какво е да притисне крехкото и тяло към своето и да целува устните й до самозабрава.

Сепна се от видението и посегна към препечените филийки.

— Заповядай — промърмори тя и едва се сдържа да не се отдръпне по-надалеч.

— Благодаря! — Куин се протегна и щедро намаза филийката си с желе. Когато дъхът му докосна голото й рамо, Шантел застина и си напомни колко й е неприятен този човек. — Както съм ти казвал и преди — продължи той, — леглото е страхотно.

— Като получа сметката от химическото чистене на покривката, ще я удържа от хонорара ти! — твърдо решена да се държи хладно, тя си наля чаша кафе. — Какво мога да направя за теб, Доран? — Куин продължи да дъвче и само я погледна. Усмивката постепенно разтягаше устните му. — Не се стеснявай — додаде Шантел и отпи от врялата течност. Опари си езика и реши, че той й е не само неприятен, а направо противен.

— Като задаваш глупави въпроси… — Куин не довърши, а наля кафе и на себе си.

— Виж, в момента съм заета, тъй че…

— Вече го забелязах.

— Трябва да прегледам няколко сценария.

— Стават ли?

Шантел пое дълбоко въздух. Някои мъже просто са си такива, твърдоглави, напомни си тя. Може пък да опитам да го предразположа…

— Впрочем, да — отвърна сериозно. — Искам да довърша този до обяд, тъй че ако не е крайно наложително…

— И в него ли е предвидено да сразиш поредната си жертва?

Търпение, каза си Шантел. Малоумните имат най-голяма нужда от внимание.

— Не. Това тук е комедия.

— Комедия? Ти ще играеш в комедия?

— Не прекалявай, Доран — процеди тя през зъби.

— Но ти сигурно ме будалкаш. Кой ще вземе да тикне лице като твоето в тортата!

— Не в торта, а в кална локва.

Куин си взе и парченце пъпеш.

— Е това наистина трябва да се види!

— Разчитам още няколко милиона зрители да възприемат твоята гледна точка… — със сръчно движение Шантел му подаде салфетка. — В края на краищата теб можем да наречем обикновен човек, нали така?

— По-обикновен не можеш да намериш.

— Защо все пак не ми кажеш за какво си дошъл, защо си вдигнал крака върху скъпата ми покривка и защо се ровиш в закуската ми!

— Включено е в цената. А кафето е страхотно.

— Ще предам комплимента ти на главния готвач. Хайде вече да минем на болезнения въпрос защо си тук.

— Ти няма ли да ядеш?

— Доран!

— Добре, де…

Той измъкна малка папка от кошничката, прикрепена на таблата, и я разтвори.

— Нося ти няколко предварителни доклада. Надявах се да проявиш интерес.

— Доклади за какво?

— Лари Уошингтън, Еймъс Лиъри, Джеймс Брустър. Има нещичко за гримьора и шофьора ти.

— За шофьора ми? Ти си проучвал Робърт? — изгубила апетит, тя се отдръпна от него. — Какви са тия глупости?

— Но, красавице, ти никога ли не четеш криминални романи? Онзи, когото най-малко подозират, накрая винаги се оказва извършителят.

— Не ти плащам да се правиш на Сам Спейд и нямам намерение да пилея пари, за да проучваш хора като Робърт и Джордж!

След внимателен подбор Куин се спря на ягодите.

— Забелязала ли си по какъв начин те гледа твоят Робърт?

Дантелката рязко се повдигна, сетне отново полегна върху изящните й гърди.

— Виж, скъпи — отметна глава Шантел, — мен всички мъже така ме гледат…

Куин я изгледа продължително, преди да отпие от кафето си. Дори той се затрудняваше да отгатне кога разиграва театър и кога се държи естествено.

— Все отнякъде трябваше да започна, затова тръгнах от мъжете, които са най-близко до теб.

— Още малко и ще ми кажеш, че проучваш и Мат! — Понеже Куин не реагира, тя отново го изгледа. — Сигурно се шегуваш, Мат е…

— Мъж като всички останали — довърши той вместо нея. — Ти току-що каза, че всички са еднакви.

Вбесена, Шантел вдигна таблата и я стовари на коленете му. От чашите плисна кафе.

— Хайде стига вече, а? Не мога да допусна хора, които обичам, да бъдат шпионирани и поставяни в неловко положение. Мат ми е най-добрият приятел, а бях останала с впечатлението, че и на теб също.

— Поел съм ангажимент към теб.

— Смятай го за прекратен. Обажданията престанаха, писма също не пристигат.

— Вече цели четирийсет и осем часа.

— За мен е напълно достатъчно. Ще ти платя и за днес, след което… — думите заседнаха в гърлото й, защото телефонът до леглото вече звънеше. Усети ръката си здраво стисната от пръстите на Куин.

— Някой долу ще вдигне — рече той. — Без паника. Знаем, че е той, просто запази спокойствие. Опитай се да го заговориш по-дълго. Трябва ни време, за да проследим откъде се обажда — вътрешният телефон избръмча и тя подскочи. — Стегни се, Шантел. Ще се справиш.

— Да — тихо рече тя в слушалката на вътрешния телефон.

— Някакъв мъж ви търси, госпожице О’Хърли. Не каза името си, настоя, че било важно. Ще говорите ли с него?

— Не, аз… — ръката на Куин сграбчи китката й. — Всъщност да, ще приема разговора. Благодаря.

— Не бързай — напомни й Куин. — Остави го да говори.

Шантел взе слушалката със схванати вледенени пръсти.

— Ало…

По лицето й Куин позна, че беше същият шептящ глас.

— Не му затваряй — продължи да настоява той, без да пуска ръката й. — Запази спокойствие и му говори.

— Благодаря — успя да промълви тя, надвила буцата в гърлото си. — Получих всичките ви писма. Не, не съм сърдита — затвори очи и се опита да си внуши, че онова, което чува, изобщо не я плаши. — Бих искала да зная кой сте. Ако нямате нищо против… — разкъсвана между отчаяние и облекчение, Шантел отдалечи слушалката от ухото си. — Затвори…

— По дяволите!

Куин остави таблата на пода до леглото и набра никакъв номер на телефона.

— Тук е Куин. Да, както се разбрахме. Ясно ми е. Много кратко наистина — обърна се той към нея и затвори отново. — Каза ли нещо, с което да се издаде… нещо, което, макар и смътно, да напомня някой познат?

— Не… — тя потрепери. — Не познавам човек с толкова помътен мозък.

— Пийни си кафе — поднесе й чашата Куин.

— Куин — с усилие преглътна Шантел. — Той каза, че ми готви изненада. Някаква голяма изненада специално за мен. Щяла съм да науча много скоро…

— Остави ме да се погрижа за тоя тип! — сърцето му се сви при мисълта колко безпомощна се чувства тя. Неведнъж тъкмо то му бе навличало куп беди — в Южна Африка, в Афганистан… на безброй други места. Макар и в момента да съзнаваше колко опасна е за него тази близост, той я прегърна през раменете и нежно я притисна. — Нали за това ми плащаш — опита да се пошегува.

— Рано или късно ще се добере до мен — някак примирено добави тя. — Чувствам го…

— Докато съм тук, няма да е толкова лесно. Слушай, двама мъже непрекъснато обикалят къщата, други двама седят на телефона.

— Без особен резултат — затвори очи Шантел и за миг се облегна на него. — Може би защото не мога да го видя.

— Мен нали ме виждаш?

— Да! — Не само го виждаше, но го и усещаше доста осезателно, усещаше здравите мускули на ръката и рамото му, грубата кожа на лицето му.

— А искаш ли да продължиш да ме виждаш?

Тя плахо вдигна очи да срещне погледа му. Съзря шегата, ала и нещо друго, което, може би грешеше, но изглеждаше като истинска загриженост за нея.

— Моля?

— Харесва ми как го правиш, красавице. Можеш да сразиш всеки мъж, без дори пръста си да мръднеш.

— Въпрос на талант. Обясни ми, Доран.

— Исках да попитам дали не е време да се пренеса тук. Не бързай да се опъваш — спря я Куин, като я видя как се стегна. — Разполагаш с толкова много стаи и макар да се привързах наистина към огромното ти легло, мога да мина и с някое друго. Какво ще кажеш, красавице? Искаш ли да ти правя компания у дома?

Шантел се намръщи, неприятно й бе да признае колко по-защитена би се чувствала, ако той останеше. Къщата наистина бе достатъчно голяма, за да не си досаждат взаимно. Проблемът беше друг — тя трябваше да забрави какво изпита след онази пламенна целувка. А ако Куин прекарваше в дома й по двайсет и четири часа в денонощието, това никак нямаше да е лесно.

— Май трябва да си купя свирепо куче — промълви накрая.

— Изборът е твой.

Което бе самата истина. Шантел знаеше как да се справи с положението. И с него!

— Иди си донеси торбата, Куин. Все ще намерим къде да те сместим — седна отново и набързо прелисти сценария. Почувства се по-добре, нямаше смисъл да отрича. Ледената топка в стомаха й бе започнала да се отпуска. — И колко ще ми струва тази допълнителна услуга?

— Освен квартирата и храна. Между другото, сутрин бих предпочел нещо по-солидно от кошничка плодове. А като се има предвид колко сериозно ще бъде разстроен и светският ми живот, ще прибавим и още двеста на ден.

— Двеста? — подскочи тя. — Пропуските в светските ти ангажименти едва ли ще струват повече от петдесет. Нали такива са цените при масажистките?

— И какво знаеш ти за този вид услуги?

— Само онова, което съм гледала на кино — стрелна го Шантел.

— Какво ще кажеш за едно показно? — той побутна с пръст тънката презрамка.

Шантел остана втренчена в сценария.

— Не, благодаря. Надали би могъл да ме научиш на нещо, което не знам.

— Имах предвид тъкмо обратното.

Когато и другата презрамка се свлече, тя впи поглед в неговия. Готова ли бе да се хване на стръвта, която прочете в очите му?

— Опитай, когато разполагам поне със седмица свободно време, Доран. Боя се, че с теб ще трябва да започнем от нулата.

— Аз бързо схващам… — опита се да я улови за брадичката.

Шантел сграбчи ръката му, ала гласът й остана спокоен.

— Съветвам те да внимаваш…

— Който много внимава, пропуска най-интересното — беззвучно се засмя Куин.

Искаше отново да я докосне, да почувства гладката мека кожа под пръстите си. Искаше да види как потъмняват очите й, да усети пламенната й чувственост, която тя сякаш пазеше само за екрана.

Когато свободната й ръка се вдигна, той я сграбчи. Тя държеше едната му ръка, Куин — нейната. Значеше ли това изравняване на силите? Той си помисли, че единствено гордостта й пречеше да се сборичка, гордостта и самочувствието, че поиска ли, може да го постави на колене.

Тъкмо щеше да я пусне, когато Шантел вдигна очи, пълни с предизвикателство. Куин се сведе над устните й, ала не я целуна, просто захапа долната й устна. Тя можеше да го отблъсне. Брат й Трейс бе научил и нея, и сестрите й как да се бранят от твърде напористите ухажори. Би могла да нанесе изненадващ удар с коляното и само след миг натрапникът щеше да се превива, неспособен да си поеме въздух. Шантел обаче лежеше напълно неподвижна, хипнотизирана от зелените му очи, които дебнеха всяко нейно движение.

Откъде се бяха взели тези чувства, този глад за интимност? Та тя ги бе заглушила в себе си още преди години, извлякла поуки от редица наивни заблуди. Не би трябвало сега да усеща този трепет, готовността да се разтопи при първия допир. Беше се снимала в безброй любовни сцени — със своя заучена хореография, безброй пъти повтаряни, преди да бъдат заснети, — ала не бе изпитвала нищо извън предписанията на сценария. Знаеше прекрасно колко малко означаваше всъщност за двамата изпълнители и най-страстната прегръдка пред камерата.

Колко странно, нима бе възможно, запита се той, та от нея се излъчва невероятна невинност. Не можеше да допусне, че това е игра. Близостта й обаче замъгляваше разсъдъка му, изпълваше съзнанието му, прогонваше всяка друга реалност, освен собственото й присъствие тук и сега.

Една страст можеше лесно да бъде утолена, дори забравена. Сигурно всеки мъж, който я е зървал веднъж, я е пожелавал. Но дали после е успявал да я забрави? Шантел упражняваше някаква голяма власт над мъжете, умееше да подклажда у тях желание до болка, додето ги обезсили. Куин не можеше да си позволи такава слабост. Притиснал устни върху нейните, той си припомни, че има две основни задачи: първо, да осигури безопасността й и второ, да се опази от нея.

Когато усети, че затъва, Куин се отдръпна. Бе стъпил на несигурна почва. А трябваше да бъде много внимателен.

Не се предавай, рече си Шантел. Ти не означаваш нищо за него, той не желае любовта ти, просто иска да те подчини — вечната битка за надмощие между мъжете и жените, откакто свят светува.

— Следващия път няма да се дам толкова лесно — закани се тя.

— Ще видим — тихо продума той. Погали още веднъж с поглед голите й рамене и изруга вътрешно, защото отново не бе устоял. — Хайде облечи се, ще се видим при басейна. Все пак искам да ти докладвам какво успяхме да постигнем дотук.

Изтърколи се от леглото, грабна папката си и излезе.

 

 

Куин пореше водата като змиорка, бързо и безшумно. Скоро Шантел се появи и спря да го погледа. Не беше се излъгала, той наистина бе в чудесна форма — при всяко движение мускулите на ръцете му изпъкваха като опънати жилави въжета. За плуването бе избрал черни бански гащета от купчината в кабинката за гости. Материята прилепваше плътно към стегнатите му бедра.

И все пак й се стори, че ги бе избрал по-скоро заради удобството, а не за фасон. Той бе прекалено самоуверен, за да бъде тъй елементарно суетен. Тя седна до масичката, над която имаше чадър и го зачака да излезе.

Физическото усилие му помогна поне донякъде. Куин си даваше сметка, че бе отишъл по-далеч, отколкото възнамеряваше. Все още обаче не можеше да си обясни защо бе направил първата стъпка, след като много добре знаеше, че от жена като нея един умен мъж трябва да стои на разстояние. А той не беше глупав. Досега бе спазвал дистанцията и бе оцелял. За съжаление имаше и навика да се поддава на изкушенията си. А този път то бе твърде голямо — по-голямо в живота му досега не бе имало.

Когато изплува шейсет дължини, напрежението почти се бе уталожило. При други обстоятелства би използвал боксова круша, за да се овладее, но в момента нямаше такава възможност. Отметна мократа коса от лицето си и се изправи на плиткото. И тогава я видя.

Удобно разположила се в стола си под сянката на белия чадър, тя бе самото въплъщение на хладна непристъпна красота. Бе дръпнала косата си назад, тъй че да открие напълно лицето си. Беше облякла дълбоко изрязана блузка и къси панталонки, които разкриваха невероятно дълги бедра.

— Страхотни крака — подхвърли Куин, като изскочи от басейна.

— И други са ми го казвали… — Шантел се протегна и му подаде хавлиена кърпа. — Виждам, че бързо се ориентираш.

Той метна кърпата на врата си и остави слънцето да изсуши блестящите капки по бронзовото му тяло.

— Хубаво басейнче.

— На мен също ми харесва.

— Ами използвай го по-често. Плуването е най-добрият начин да се поддържаш във форма.

— Аз не се тревожа за формата си, Доран — ето че отново бе успял да я ядоса. — Дълго ли ще ме държиш тук? Искам следобед да си направя маникюра.

— Ще се вместим в програмата, не се тревожи.

— Ние ли? Не си представям как ще те посрещнат в салона.

— Преживял съм и по-тежки изпитания… — Куин дръпна стола си на слънце. — Какво друго е предвидено за днес?

— А, нищо специално. Може да се разходя по магазините на Родео Драйв, евентуално обяд в „Ма мезон“ или „Бистрото“ — надяваше се, че е успяла да го подразни. Подпря брадичка в дланта си и продължи: — Цяла вечност не съм се виждала с никого. Надявам се, разполагаш с някакви по-прилични дрехи.

— Ще намеря какво да облека. Дано не си забравила, че довечера е онази благотворителна вечеря.

Усмивката й угасна.

— Ти пък откъде знаеш?

— Такава ми е работата — макар чудесно да знаеше какво пише вътре, той прелисти бележките. — Секретарката ми се е свързала с Шон Картър и му е обяснила, че имаш кавалер за довечера.

— Значи ще трябва пак да се свърже. С Шон имахме уговорка да отидем заедно, за да подпомогнем и рекламата на филма.

— И ти си готова да се качиш в лимузината с тъмни стъкла с някой, който би могъл…

— Не е Шон — отсече тя и посегна към пакета цигари на масичката.

— Този път ще следваме моя сценарий — кротко настоя Куин и й поднесе огънче. — Аз ще те заведа на вечерята, а за пред камерите можеш да се умилкваш около Шон колкото пожелаеш. За утре какво е предвидено?

— Очаквам ти да кажеш — процеди Шантел.

Той отвори папката.

— В един часа тук ще те посетят репортер и фотограф от „Лайф стайл“ за материала, който ще посветят на теб и къщата ти. Това е всичко, което знам.

Тя пусна цигарата в пепелника и я остави да гори.

— Друго наистина няма. Имам да уредя някои лични неща, но няма да излизам, а вечерта ще си легна рано, защото понеделник е работен ден.

— Мат ме предупреди, че си делова жена. Да започваме тогава. Лари Уошингтън.

— Хайде, давай. Знам, че няма да мирясаш.

— На пръв поглед момчето изглежда напълно невинно — започна Куин. — Миналата година е завършил Калифорнийския университет, специалност управление на търговията. Открай време има слабост към театъра, но предпочитал задкулисните дейности пред актьорската игра.

— Нали тъкмо затова съм го взела на работа.

— Изглежда допреди шест месеца е имал сериозна връзка със своя състудентка. Много привлекателна синеока блондинка. Тя го е изоставила.

— Светът е пълен със синеоки блондинки — не се предаваше Шантел. — Освен това много от студентските увлечения са краткотрайни.

— Еймъс Лиъри — продължи невъзмутимо той. — Известно ли ти е, че първата му жена поискала развод, защото симпатягата непрестанно кръшкал?

— Да, известно ми е. Това обаче е било преди петнайсет години, така че…

— Старите навици трудничко се преодоляват. Джордж Маклинточ.

— Но това е недостойно, Доран. Дори за теб.

— Художник-гримьор вече трийсет и три години. Има пет внучета, които през есента ще станат шест. Откакто преди няколко години е починала жена му, има проблем с бутилката.

— Стига вече! — тя се изправи и приближи ръба на басейна. Водата бе спокойна и кристалночиста. Такъв бе и собственият й живот допреди няколко седмици. — Наистина ми дойде до гуша. Няма да седя и да слушам как подлагаш на дисекция личните проблеми на хората, с които работя. — Погледна го през рамо. — Мръсничък занаят имаш.

— Имаш право — безизразно произнесе Куин и продължи: — Джеймс Брустър. Изглежда, има стабилен брак. Женени са от двайсет и една години, има син, който учи право някъде на изток. Интересното е, че близо десет години ходи на психоаналитик.

— Всеки в този град ходи на психоаналитик.

— Ти не ходиш.

— Да, но ако продължа договора ти, ще трябва да си запиша час.

Той се усмихна и побърза да отгърне страницата.

— Шофьорът ти е интересна птица. Младият Робърт Дефранко може да се похвали с безброй завоевания.

— Тъкмо човек за теб.

— Упорството му наистина предизвиква само възхищение. Мат Бърнс.

Шантел рязко се извърна към него. На лицето й се четеше не гняв, а отвращение.

— Как си могъл? — произнесе тя бавно. — Та той ти е приятел.

— Такава ми е работата.

— Значи работата ти е да се ровиш в личния живот на хора, към които се предполага, че изпитваш все пак някакви чувства, така ли?

Куин я погледна право в очите.

— Когато съм сключил договор за определена задача, не мога да си позволя да изпитвам чувства към друг, освен към клиента.

— Тогава запази информацията за себе си. Каквото и да си изровил за Мат, не искам да го зная.

Куин бе твърдо решен да не й позволи да му създаде чувство за вина. Как ли щеше да реагира, ако узнаеше истината?

— Шантел, длъжна си да обмислиш всички възможности.

— А, не, това е твоя работа, за която в момента получаваш седемстотин долара на ден. Твое е задължението да откриеш кой ме преследва, а и да осигуриш безопасността ми, докато можеш да го посочиш със сигурност.

— Това и правя, уверявам те.

— Чудесно! В такъв случай ще общуваме само чрез чекове.

Шантел тръгна към къщата, но той й препречи пътя.

— Време е да пораснеш — рече тихо.

Прихвана я за раменете и я задържа. Знаеше колко я боли за онези, които обичаше. А той трябваше да я убеди, че в момента не можеше да си го позволи.

— Не знаеш чий е гласът по телефона, красавице. Може изобщо да не го познаваш, макар шестото ми чувство да подсказва друго. Този човек те познава, скъпа. И иска да бъдеш негова. Докато не открием кой е, ще правиш каквото аз кажа.

Още не бе забравила сутрешното позвъняване. Ако трябваше да се направи компромис, тя бе готова. Ала с огромно неудоволствие.

— Ще правя каквото кажеш, Доран, но не искай прекалено много от мен. Подслушвайте телефона, записвайте всяко обаждане, пет пари не давам колко души ще бродят около къщата ден и нощ, обаче запомни едно: долни клюки няма да слушам.

— С други думи, привидно си съгласна, но за подробностите не искаш да знаеш.

— Правилно си ме разбрал.

— Мислех те за по-смела — отпусна ръце Куин.

Шантел отвори уста да изкрещи, сетне потисна вика, защото той имаше право. На нея просто не й достигаше кураж.

— Избърши се да не изстинеш, Доран — подхвърли унило.

Сетне се обърна и си тръгна. Куин я проследи с поглед как се отдалечава и реши, че инстинктът не го бе подвел. Дори натискът да станеше непоносим, тя нямаше да рухне.