Нора Робъртс
Всичко което блести (3)

Втора глава

Естествено, не я виждаше за пръв път. На екрана изглеждаше неземна, недосегаема. Това загадъчно, почти съвършено лице можеше да обсеби съзнанието на всеки мъж. И все пак бе само една фасада. Куин знаеше как фасадите се изграждат, променят и сменят, според обстоятелствата. Хвърли бегъл поглед на жената пред себе си и се запита какво ли все пак се крие под копринения сатен.

Мат го познаваше прекалено добре, тъй че не се смути от поведението му.

— Шантел, Куин Доран — запозна ги кратко той.

Коприна се хлъзна върху коприна, когато Шантел кръстоса крака и грациозно протегна ръка.

— Очарована съм — произнесе тя едва чуто, когато пръстите му стегнаха нейните в здрава хватка. Мъжът не стисна леко ръката й, нито я поднесе към устните си по характерния за европейците обичай, макар че тя, кой знае защо, да го очакваше от него. Той просто задържа ръката й в своята, докато зелените му очи приковаха нейните. Кожата й бе гладка като коприната, в която бе облечена — уханна, хладно женствена. Неговата пък бе груба, непокорна и загоряла от слънцето. Двамата застинаха за миг — тя на канапето, той изправен над нея, без да пускат ръцете си. Шантел и преди бе влизала в двуборство с мъже и само веднъж бе загубила. Осъзна, че ръкавицата бе хвърлена и прие предизвикателството.

— Все още ли предпочиташ водка с лед? — попита Мат, като се обърна към барчето.

— Да — кимна леко Куин, с което даде знак, че се включва в играта. Отпусна пръсти и остави ръката й да се изплъзне от неговата. — Според Мат имате проблем.

— Очевидно! — тя извади цигара от порцелановата поставка на масата и повдигна едната си вежда. Когато Куин извади запалка от джоба си и й поднесе огънче, тя се усмихна и се наклони напред. — Боя се, че не съм сигурна дали тъкмо вие ще успеете да го разрешите… господин Доран.

— Склонен съм да се съглася с вас… госпожице О’Хърли.

За част от секундата погледите им отново се кръстосаха и очите им си казаха нещо не особено приятно.

— И след като вече съм тук, защо да не ми разкажете за него — Куин пое чашата си от Мат и го стрелна с поглед да не се обажда. — Нека дадем думата на госпожица О’Хърли, след като проблемът е неин.

Професията на театрален агент бе научила Мат кога да преговаря и кога да си замълчи.

— Нямам нищо против — съгласи се той. — Ще похапна от тия сандвичи, докато си побъбрите — и с тези думи ги остави сами.

— Напоследък ми досаждат по телефона — някак небрежно подзе Шантел, ала нервните й пръсти издаваха обзелото я напрежение. Куин бе свикнал да улавя и най-дребните подробности. Забеляза, че ръцете й бяха малки и тесни, с дълги пръсти, които завършваха със заоблен маникюр, лакиран в блед телесен тон. А пръстите й непрестанно се свиваха и отпускаха.

— Обаждания по телефона, значи? — уточни той.

— Също и писма — добави тя притеснено и коприната тихичко прошумоля. — Всичко започна преди около месец и половина.

— Става дума за неприлични предложения, тъй ли?

Шантел вирна брадичка, неспособна да устои на изкушението да го изгледа високомерно.

— Предполагам, зависи какво разбирате под думата „неприлични“. Нищо чудно двамата с вас да я разбираме по различен начин.

В очите му проблесна доволство, което му придаде особена привлекателност. Тя се запита колко ли жени, пристъпили в лъвската му бърлога, са били разкъсани.

— Съгласен съм с вас — кимна Куин. — Продължете, моля.

— В началото… Е, отначало обажданията ми изглеждаха безобидни, макар и доста досадни — тя навлажни устни и дръпна от цигарата. — Постепенно човекът стана по-дързък, по-настоятелен. И това ме изнерви.

— Трябваше да смените номера на телефона си.

— Направих го. За около седмица обажданията престанаха. А днес започнаха отново.

Той се облегна и опита водката. Също както и домакинята, питието бе първокласно.

— Гласът познат ли ви е?

— Не, винаги говори шепнешком.

— Можете отново да смените номера си — кубчетата лед в чашата изтропаха. — Или да поискате от полицията временно да го подслушват.

— Омръзна ми да сменям телефона си — Шантел нервно загаси цигарата си в пепелника. — Освен това не искам полицията да се намесва. Предпочитам дискретността. Според Мат вие сте най-подходящият човек.

Куин отново отпи от чашата си. Стаята бе обзаведена в различни отсенки на бялото, ала в обстановката нямаше нищо девическо. Изисканите ненатрапващи се цветове страшно отиваха на тази жена и имаха невероятно предразполагащ ефект. Беше сигурен, че тя го съзнава. Във всеки от филмите си бе пресъздавала образ на съблазнителка, която нарочно си играе с потребностите на мъжа, с неговите слабости и съкровени мечти. Той ни най-малко не й съчувстваше, след като напълно хладнокръвно си бе изграждала този образ, целящ да разпалва мъжките страсти, а сега се оплакваше от няколко безобидни телефонни обаждания.

— Госпожице О’Хърли, Вие навярно си давате сметка, че мъже, които говорят по този начин по телефона, се ограничават само до приказките. Предлагам отново да смените номера си и поръчайте някой от прислугата да вдига слушалката известно време, додето на досадника му омръзне да упорства.

— Куин! — Мат допи чашата си на един дъх. Имаше навика в напрегнати моменти непрестанно да движи ръцете и краката си. Сега обаче се покашля и се опита да се овладее. — Това едва ли ще помогне.

— Може да си наеме бодигард, ако смята, че ще се почувства по-добре. А и охраната би могла да се подсили.

— Май ще ми трябва и телена ограда, и свирепи кучета — вметна Шантел и се изправи.

— Такава е цената, която ще платите — хладно отвърна Куин, — за това, което сте.

— И какво съм аз? — проблеснаха гневно очите й, сякаш пробудени от някакъв унес. — О, разбирам! Перча се на екрана, не ходя облечена в дрипи, нито пък нося шапка с воал, който да прикрива лицето ми, следователно сама съм си го изпросила. Така ми се пада!

Студената й красота бе завладяваща, ала гневният й изблик бе като пожар сред ледено езеро. Куин реши да не обръща внимание на стягането под лъжичката и невъзмутимо сви рамене.

— Горе-долу си е така — отбеляза кратко той.

— Благодаря за времето, което ми отделихте — отсече тя и му обърна гръб. Ала не успя да се удържи и отново рязко се извърна. — Бих ви препоръчала да се пренесете в двайсетия век. Това, че една жена е привлекателна и не го прикрива, съвсем не означава, че заслужава да я обиждат… с думи, с дела, или пък да нараняват чувствата й.

— Смятам, че никоя жена, красива или не, не заслужава да бъде обиждана — бе коментарът на Куин.

Небрежният му тон още по-яростно разпали пожара.

— Само защото съм актриса и сексуалността е част от занаята ми, не означава, че всеки, който поиска, може да си играе с мен. Ако приема ролята на убиец, не значи, че трябва да бъда изправена пред съда.

— Вие разпалвате най-примитивните страсти у мъжа, госпожице О’Хърли, при това цветно и широкоекранно, благодарение на последната дума на техниката. Ответната реакция е неизбежна.

— Следователно трябва да си понеса заслуженото — промълви Шантел. — Вие сте пълен идиот. Вие сте от онези мъже, на които мозъкът се намира под токата на колана и според които, ако някоя жена приеме покана за вечеря, то тя ще трябва да си плати по-късно в леглото. Е, аз имам достатъчно пари, за да не бъда принудена да приемам покани, господин Доран, а освен това мога и сама да се справям с проблемите си. Без съмнение вие пък ще можете сам да намерите пътя към вратата.

— Шантел — поде Мат, ала тя се извърна към него като настръхнала котка. — Ще си взема още няколко сандвича — промърмори той.

— Госпожице О’Хърли!

— Какво? — Шантел се обърна и се озова лице в лице със своя иконом. — Кажи, Марш, какво има?

Тонът й накара Куин да присвие очи. Очевидно тя не желаеше да се държи като господарка в този дом, а разговаряше с прислугата съвсем естествено. Макар че едва сдържаше нервите си, Шантел се усмихна на стареца.

— Тези цветя току-що пристигнаха, за вас са.

— Благодаря ти! — тя прекоси стаята и пое вазата с далии. — Повече няма да си ми необходим тази вечер, Марш.

— Благодаря ви.

Шантел мина зад Куин и остави вазата на масата пред прозореца.

— Защо не изпратиш приятеля си, Мат? Едва ли ще се наложи…

Беше взела картичката и се опитваше да проумее написаното. Пръстите й трепнаха и смачкаха малкото картонче. Преди да го пусне на пода, Куин я сграбчи за ръката и бавно го изтегли от свитите й пръсти. Прочетеното го отврати.

— И това ли е напълно заслужено? — хладно попита тя, ала в очите й се четеше ужас.

Куин пъхна картичката в джоба си и хвана ръката й.

— Защо не седнете?

— Пак същото ли? — попита Мат, но Куин просто му посочи барчето.

— Налей й едно бренди.

— Не искам да пия. Не искам и да сядам. Искам вие двамата да си вървите! — Шантел понечи да изтегли ръката си, ала Куин стегна хватката и я отведе до канапето.

— Колко често получавате подобни писания?

— Почти всеки ден — тя си взе цигара, сетне я върна на мястото й.

— И всичките ли са толкова… безочливи?

— Не — Шантел отпи от чашата, макар да й бе крайно неприятно да признае, че има нужда от това питие. — Първото пристигна преди около две седмици.

— Какво направихте с тях?

— Първите ги изхвърлих. После, когато тонът видимо се промени, се канех да ги изгоря — брендито я позатопли, обаче ни най-малко не я успокои. — Не знам защо, но ги запазих. Трябва да съм решила, че ще потрябват, ако нещата станат неуправляеми.

— Повикайте прислужника. Искам да му задам няколко въпроса. Освен това трябва да видя другите писъмца.

Тонът му свърши онова, което брендито не бе успяло. Шантел усети как изправя гръб.

— Това не е ваша грижа, господин Доран. Смятам, че вече се разбрахме.

— Нещата току-що се промениха — спокойно отбеляза Куин и извади картичката, за да проследи реакцията й.

— Вашата помощ не ми е необходима.

— Още не съм казал, че ви я предлагам — очите им отново безмълвно продължиха диалога. — Та къде са писъмцата? Освен ако нямате по-подходяща идея как да се справите с тях.

В този момент, макар и кратък, тя го презираше. Можеше да прикрие какво изпитва. Беше достатъчно добра актриса. Ала не си направи труда. Преди да заговори, Мат сложи ръка на рамото й. И неговите пръсти се движеха трескаво като нейните.

— Моля те, Шантел. Помисли, преди да кажеш каквото и да било.

Тя не откъсваше поглед от очите на Куин.

— Не бих искала да изрека гласно онова, което мисля… — видя го как присви устни и продължи през зъби: — Но може би по-добре да го кажа.

— Шантел — намеси се отново Мат, — не обичам ултиматумите, но ако сега не се разберем с Куин, ще се обадя в полицията. Не — вдигна той ръка, усетил я, че се кани да възрази, — сериозно ти говоря. Ти си умна жена. Бъди реалистка.

Мрази да се чувства поставена натясно, досети се Куин. Тази жена държеше на правото си на избор, на правото сама да взима решения. Това заслужаваше възхищение, дори уважение. Може пък Шантел О’Хърли да бе нещо повече от една безупречна външност?

— Добре тогава, ще постъпим както препоръчате вие. Поне засега — изправи се тя решително и царствено. — И внимавайте с Марш — изгледа го втренчено Шантел. — Той е вече възрастен и доста чувствителен. Не желая да го разстройвате.

— Цял ден не съм подритвал бездомни кучета — пошегува се Куин.

— Само малки дечица и котета — сряза го тя на излизане.

— Бива си я твоята клиентка.

— О, да — кимна Мат. — Само дето е уплашена до смърт. А не е от плашливите.

— То си личи! — Куин извади цигара и потупа крайчето и в ръба на кутията. Трябваше да признае, че в началото бе възприел всичко като превземка. Но няколкото изречения, напечатани на картичката, го бяха накарали да промени мнението си. Думите бяха повече от отвратителни. За Куин границата между добро и зло в известен смисъл бе подвижна, ала картичката без колебание причисли към категорията на злото. И все пак, преди да прецени доколко да се остави да бъде въвлечен в тази история, искаше да поразпита за още някои неща.

— Можеш ли да ми кажеш — обърна се той към Мат, който крачеше напред-назад, — колко близки сте вие двамата?

— Ангажиментът ни е солиден и взаимноизгоден — усмихна се Мат на приятеля си. — Ала не спи с мен, ако това е следващият ти въпрос.

— Не го увъртай, ако обичаш.

— Тя много добре знае какво иска и какво не. Искаше да й бъда агент. Но аз наистина я обичам — Мат хвърли поглед към вратата. — Май доста й се насъбра.

— И какво по-точно?

— Това е друга история — тръсна глава Мат — и няма нищо общо в случая. Ще можеш ли да й помогнеш?

— Не зная — отвърна Куин и бавно дръпна от цигарата си.

— Извинете… — на прага бе застанал Марш, все още в черния костюм и колосана риза. — Госпожица О’Хърли каза, че сте искали да говорите с мен.

— Исках да попитам дали можете да ми кажете нещо за човека, донесъл цветята — посочи букета Куин и забеляза как старецът присви очи.

— Донесе ги млад човек, някъде към осемнайсетгодишен, най-много двайсет. Позвъни на портата и каза, че доставката била за госпожица О’Хърли.

— Носеше ли униформа?

Марш напрегнато сключи вежди.

— Не, струва ми се. Но не съм сигурен.

— Случайно да сте видели колата му?

— Не, сър. Приех цветята от задния изход.

— Бихте ли го познали, ако го видите отново?

— Може би. Може и да го позная.

— Благодаря ви, Марш.

Старецът се поколеба. Сетне се поклони сковано и излезе.

Куин долови краткия приглушен разговор на иконома с Шантел. Дори от това разстояние гласът й звучеше успокояващо и сърдечно. А отблизо, както вече се бе уверил леко дрезгавият му тембър приковаваше вниманието на мъжете и ги караше да се унасят в мечтания.

Скоро самата Шантел влезе при тях със снопче писма в ръка.

— Сигурна съм, че ще ви харесат — подхвърли тя писмата на Куин. — Вероятно и вие по подобен начин ухажвате жените.

Посъвзела се е, отбеляза той, без да отвръща на заяждането й. Отвори първия плик. Адресът отвън, както и писмото, бяха напечатани с дребни главни букви. Хартията бе евтина. Можеше да пропилее цели седмици и пак да не открие откъде е купена.

Първите няколко бележки, които прочете, бяха изпълнени с думи на възхищение и тънки намеци за някакво по-дълбоко чувство. Бяха добре написани. Явно човекът бе образован. В следващите синтаксисът оставаше все тъй безупречен, ала съдържанието започваше да издиша. Дори Куин, с неговия опит, веднага изпита отвращение. Авторът се впускаше в безпощадно подробни описания на мислите, потребностите, намеренията си. Последните няколко писма съдържаха смътни намеци, че е наблизо. И дебне. Изчаква.

Куин прочете и последното, и ги подреди в спретната купчинка.

— Сигурна ли сте, че не искате да се обърнете към полицията?

Шантел се бе настанила срещу него и сега кръстоса ръце в скута си. Не го харесвам, помисли си тя. Не харесвам нито вида му, нито начина, по който се движи. Не харесвам и напевния му глас, който е в пълно противоречие със суровото му лице. И ако всичко това бе истина, защо изпитваше някакво непреодолимо желание да иска и да се нуждае от помощта му. Тя втренчи очи в неговите. Случваше се човек да сключи сделка дори с дявола.

— Не, не желая полицията да се намесва. Не искам нищо да се разчуе. Искам този тип да бъде открит и да бъде принуден да престане.

Куин се изправи и си наля ново питие. И чашите, а и съдът за лед носеха марката „Розентал“. Той обичаше изящните предмети, както обичаше и по-грубите неща в живота. Дали ще отпие глътка бира направо от бутилката, или вино от кристална чаша му бе все едно, стига жаждата му да бъде утолена. Куин умееше да цени красотата, ала не се оставяше да бъде измамен от нея. Външната обвивка не значеше нищо. Той самият неведнъж при необходимост бе излизал от черупката си.

Шантел О’Хърли притежаваше красота, изящество. Ако се захванеше с тази работа, неизбежно щеше да открие колко от видимото бе само обвивка и колко — стойностно съдържание. Тъкмо това го караше да се колебае. Разбираше колко е опасно да опознаеш един човек… опасно за всички.

Той беше в състояние да устои на изкусителния й чар. Никога обаче не бе успявал да овладее желанието си да провери какво се крие под красивата обвивка.

Допи водката си и се извърна. Шантел седеше в креслото си все тъй отпусната, външно спокойна, дори леко безразлична. Помръдваха единствено пръстите на лявата й ръка — свиваха се и се разпускаха, сякаш всичките й нерви бяха съсредоточени именно там. Куин сви рамене и откликна на настроението й.

— Петстотин на ден плюс разходите.

Тя повдигна едната си вежда. И с това единствено движение съумя да изрази богата гама от чувства — задоволство, признателност, неприязън. Остана скрито само огромното облекчение, което изпита.

— Сумата си я бива, господин Доран.

— Парите ви няма да отидат на вятъра.

— Много държа на това! — Шантел се облегна назад и подпря брадичката си с върховете на пръстите. Имаше тънки китки, а ръцете й бяха изящни като лицето й. На дясната й ръка проблесна пръстен с диамант, ала в следващия миг камъкът стана хладен като лицето й. — И какво точно ще получа срещу петстотин долара на ден плюс разноските?

Той отново поднесе чашата към устните си.

— Получавате мен, госпожице О’Хърли.

Тя прихна. Словесната престрелка явно й действаше ободряващо. Беше си възвърнала самообладанието, страхът постепенно я напускаше.

— Интересно — забеляза развеселена Шантел. С погледа, който му метна, сякаш искаше да го прикове до стената, докато помоли за прошка. Куин отбеляза точка в нейна полза. — И какво ще правя с вас, господин Доран?

— Разбрахте ме погрешно.

Той приближи към креслото й и се наведе към нея. Шантел усети уханието — не беше одеколон, нито сапун или пудра, просто едва доловима чисто мъжка миризма.

— Кое по-точно съм разбрала погрешно, господин Доран?

Позата й му напомняше един портрет, който бе видял в Лувъра преди много години.

— Ставаше дума за онова, което ще получа аз. Петстотин на ден и в добавка доверието ви. Това е моята цена. Плащате и получавате закрила двайсет и четири часа в денонощието. Като начало ще оставя един от хората си на пост пред входната врата.

— Щом вече имам желязна порта, защо ми е притрябвал и пазач?

— Не ви ли се струва, че тя не ви върши особена работа, щом отваряте на всеки, който позвъни?

— По-скоро не беше ми хрумвало, че ще трябва да се заключа в къщата.

— Постарайте се да свикнете, защото онзи, който ви изпраща цветята, очевидно не е съвсем наред — паника премина като сянка през лицето й. Куин отчете нова точка в нейна полза, като забеляза колко бързо се овладя. — Ще трябва да зная програмата ви. От утре някой от хората ми ще ви придружава навсякъде, щом подадете красивото си носле навън от желязната порта.

— Не! — Вече се проявяваше типичния за рода О’Хърли инат. — За петстотин на ден искам вас, Доран. Мат вярва на вас и затова съм готова да платя.

Бяха застанали на по-малко от крачка един от друг. Той вдъхваше уханието, излъчващо се сякаш от цялото й същество. Съвършената красота на лицето й би пленила всеки мъж. Косата й се спускаше по гърба като същински водопад. Ако я докоснеше, щеше ли да получи милувка от нежния копринен допир, или щеше да бъде низвергнат? Стигнеше ли се дотам, Куин едва ли би се тревожил от последствията.

— Дано не съжалявате — усмихна се той вяло.

Как ли пък не! Шантел си даваше сметка какво я очаква, ала гордостта й не позволи да мине в отстъпление.

— Плащам за вашите услуги, господин Доран. Това е сделката.

— Вие командвате парада — вдигна чашата си той. — Двама от моите хора ще дойдат утре да включат подслушвателно устройство към телефона.

— Не бих искала… — възпротиви се младата жена.

— Няма да работя с вързани ръце! — усмивката му се стопи също тъй бързо, както се бе и появила. — Телефонът ви ще бъде подслушван. Може пък онзи тип да изтърве нещо, с което да се издаде, а може и да проследим откъде звъни. Гледайте на нас като на лекари — отново се усмихна. Личеше, че се забавлява. — Ако искате да споделите нещо интимно с ваш приятел… не се притеснявайте. Чували сме какво ли не.

От всичките си чувства Шантел най-трудно овладяваше гнева си. И сега едва успя да го укроти, преди да отговори спокойно.

— Вярвам ви, господин Доран. Това ли е всичко?

— Ще взема писмата. Едва ли ще открия откъде е купена хартията, но все пак ще опитам. И накрая, има ли сред познатите ви някой, когото да подозирате, макар и смътно?

— Не! — отговори тя решително, без капка колебание.

Куин реши сам да проучи хората от непосредственото й обкръжение.

— Да сте отблъсквали неотдавна нечии чувства… да сте наранили някого?

— Хиляди!

— Добре казано! — Той извади тефтерче и оръфан молив от джоба си. — Трябват ми имената на мъжете, с които сте спали… през последните три месеца, да речем.

— Я вървете по дяволите — кротко промълви Шантел и понечи да се отпусне в креслото, но Куин я улови за ръката.

— Вижте какво, не ме разигравайте. Мен лично изобщо не ме интересува колко мъже са споделяли леглото ви. Питам ви чисто делово, в интерес на работата.

— Именно — отметна глава тя. — Но си е моя работа.

Странно, кожата й бе по-топла, отколкото изглеждаше. Той бързо отпъди тази мисъл, за да се върне по-късно към нея.

— Някой от тях — продължи Куин — може просто да не се е примирил. Приели сте го в леглото си един или два пъти, заблудили сте го, че връзката ще продължи. Помислете добре. Казвате, че натрапникът ви досажда от около месец и половина. А с кого сте имали връзка преди това?

— С никого.

— Хайде стига вече — намръщи се той и стисна ръката й по-силно. — Няма цяла нощ да вися тук.

— Казах, с никого! — Шантел дръпна ръката си. За момент изпита желание да изстреля двайсетина имена, само и само да му затвори устата. — Ако щете ми вярвайте.

— Ами хич не ми се вярва, например, че вечер си седите сам-сама и кърпите чорапи.

— Нямам навика да скачам в леглото с всеки мъж, които мине на крачка от мен — демонстративно сведе поглед тя, сякаш да измери разстоянието помежду им.

— Бих казал, към две педи — тихо отбеляза Куин.

— Съжалявам, че може да ви разочаровам — невъзмутимо продължи Шантел. — За мен е много важно мъжът да ме заинтригува, а това просто не се е случило. Пък и не забравяйте, че работата запълва голяма част от времето ми — тя несъзнателно разтърка китката си, допреди минута стегната в неговата здрава хватка. — Сега доволен ли сте?

— Хайде, Куин, успокой топката — обади се Мат. Почувствал се като в капан между двамата, той приближи и прегърна Шантел през раменете. — Имай милост, приятелю — додаде кротко, — доста й се събра напоследък.

— Работата ми не е да държа ръката й — мрачно отбеляза Куин, като взе писмата. — Утре ще се видим пак. В колко ставате сутрин, госпожице О’Хърли?

— В пет и петнайсет — с известно задоволство отвърна тя. — В шест без петнайсет тръгвам към павилионите на студията. Говоря за пет сутринта, господин Доран. Ще успеете ли?

— Вие гледайте да попълните чека. Хиляда и петстотин ще взема като аванс.

— Ще ги имате. Лека нощ, господин Доран. Твърде необичаен начин да се запознаем, бих казала.

— Най-добре ще е тази вечер повече да не вдигате телефона.

Куин кимна на Мат и се обърна да си върви. Шантел изчака да чуе как вратата се затваря след него. Сетне приближи малката масичка и си взе цигара.

— Приятелят ти е истински негодник, Мат.

— Открай време си е такъв — съгласи се той. — И все пак по-добър от него няма да намериш.