Нора Робъртс
Всичко което блести (2)

Първа глава

Къщата беше голяма, прохладна и бяла. В ранните утринни часове през отворените Френски прозорци подухваше вятър, който довяваше чудни ухания от градината. В отсрещния край на моравата, зад няколко дървета, се бе сгушила беседка с плъзнали по решетката глицинии. Понякога, в зависимост от посоката на вятъра, Шантел усещаше наситения им аромат от спалнята си.

В източната страна на моравата имаше мраморен фонтан. Тя рядко го пускаше, когато беше сама. Наблизо беше осмоъгълният басейн с широка площадка околовръст, която в единия край завършваше с друга, по-ниска бяла къща. Малко по-встрани няколко скупчени дървета скриваха и тенис корта. Вече седмици наред младата жена не бе имала нито време, нито желание да хване ракетата.

Имението бе оградено с каменна стена, висока колкото два пъти човешки бой, която създаваше у Шантел, от една страна, чувство за сигурност, а от друга — усещането, че е затворена в клетка. Ала когато беше в къщата с високите тавани и хладните бели стени, тя често забравяше за оградата, за охранителната система и портата, която се задвижваше само с електронно устройство; все пак това бе цената на жадуваната слава.

Помещенията за прислугата бяха на първия етаж в западното крило. Оттам не се чуваше и звук. Още не се беше развиделило и Шантел бе съвсем сама. На моменти това чувство й бе особено приятно.

Напъха косите си под шапката, но не си направи труда да се погледне в огромното огледало. Предпочела бе дългата риза и ниските обувки заради удобството, а не за красота. По лицето, разбило толкова мъжки сърца и разпалило завист у немалко жени, нямаше и следа от грим. За да не изгори на слънцето, Шантел сложи огромни тъмни очила и пусна ниско голямата периферия на шапката. Преметна през рамо чантата, която според нея съдържаше всичко, което щеше да й трябва през този ден и в същия миг чу жуженето на вътрешната уредба.

Погледна часовника си. Шест без петнайсет. Натисна бутона.

— Точно навреме.

— Добро утро, госпожице О’Хърли.

— Добро утро, Робърт. Веднага слизам.

Тя перна ключа за отваряне на портата и се спусна по широкото стълбище. Махагоновият парапет галеше като коприна под пробягващите й пръсти. От тавана се спускаше огромен кристален полилей с укротени от бледата светлина искрящи призмички. Мраморният под блестеше като стъкло. Тази къща бе подходящ декор за звездата, в която се бе превърнала с упорит труд. Шантел обаче добре съзнаваше, че постигнатото не й гарантираше успех и в бъдеще. Мечтите й сякаш нямаха край — те просто се преливаха една в друга, а пътят към съвършенството отнемаше много време и усилия. И все пак, през целия си живот бе работила неуморно и смяташе, че сега има пълното право да бере плодовете на своя успех.

Тъкмо пристъпи към вратата, когато чу телефонът да звъни.

По дяволите, да не са направили промяна в програмата? Никой от прислугата още не се бе появил, затова тя прекоси коридора към библиотеката и оттам вдигна слушалката.

— Моля? — Механично взе в ръка писалка и се приготви да запише съобщението.

— Бих искал веднага да се срещнем… — доловила познатия шепот, Шантел усети как дланите й се изпотяват. Писалката падна безшумно върху отворения бележник. — Защо сте сменили телефонния си номер? Дано не съм ви уплашил. Нали не ви е страх от мен, Шантел? Няма да ви сторя зло. Искам само да ви докосна. Нищо повече. Облякохте ли се вече?

Тя тресна слушалката с отчаян вик. Учестеното й дишане отекна в огромната пуста къща. Всичко започваше отначало…

Минути по-късно шофьорът й забеляза отсъствието на ведрата подкупваща усмивка, с която обикновено го поздравяваше, преди да се настани на задната седалка в лимузината. Щом вратата се затвори, младата жена се облегна назад, затвори очи и се помъчи да се успокои. След няколко часа й предстоеше да застане пред камерата и да даде най-доброто от себе си. Това бе нейната работа. Нейният живот. Недопустимо бе нещо да й попречи да следва пътя си — нито дори страхът от тайнствен шепот в телефонната слушалка или анонимно писмо.

Когато колата премина железните порти на студията, Шантел вече се бе овладяла напълно. Тук би трябвало да се чувства в безопасност, нали? И можеше да се потопи в любимата си работа. В десетките високи куполовидни постройки се сътворяваше една магия и тя самата бе част от нея. Дори грозотата не бе реална. Убийства, насилие, разгорещени страсти — всичко това можеше да бъде инсценирано. Истинска страна на приказките, както казваше сестра й Мади. И все пак, усмихна се Шантел на себе си, всички трябва да се скъсаме от работа, за да оживеят приказките.

В шест и половина тя се остави в ръцете на гримьорите, а до седем и прическата й бе готова. Това бе първата седмица от снимачния период и всичко изглеждаше ново и интересно. Шантел преговаряше репликите си, докато фризьорката Марго довършваше сребристо русата грива, както изискваше ролята.

— Невероятно гъста коса — промърмори Марго. — Познавам жени, които биха дали всичко, за да се сдобият с нещо подобно. Ами цветът! — Тя се наведе, за да провери в огледалото резултата от работата си. — Дори на мен не ми се вярва, че е естествен.

— Баба ми по бащина линия… — Шантел се извърна, за да прецени левия си профил. — Днес трябва да изглеждам двайсетгодишна, Марго. Смяташ ли, че ще успея?

— Това да ти е грижата — засмя се фризьорката. — Яд ме е само, че дъждът ще унищожи тая красота.

— Благодаря ти, Марго! — Шантел се изправи. До нея тутакси застана помощникът й. Беше го наела, защото бе млад, неуморен и лишен от амбицията да става актьор. — Ще заплющи ли камшикът, Лари?

Лари Уошингтън пламна и се смути — неговото обичайно състояние през първите пет минути в компанията на Шантел. Той бе нисък, но добре сложен; наскоро беше завършил колеж и притежаваше невероятната дарба да попива всяка незначителна подробност. В момента най-голямото му желание бе да притежава мерцедес.

— Знаете, че никога не бих постъпил с вас по този начин, госпожице О’Хърли!

— Все някой трябва да го стори, Лари — потупа го по рамото тя, при което сърцето на младежа без малко да изхвръкне. — Ще ти бъда много признателна, ако откриеш асистент-режисьора и го уведомиш, че съм в гримьорната си.

В този момент се появи нейният партньор, изпълнителят на главната мъжка роля, захапал цигара с вида на човек, когото го цепи главата след тежка нощ.

— Да ви донеса ли кафе, госпожице О’Хърли? — попита Аари и отстъпи крачка назад. Всеки знаеше, че е най-добре да стои по-далече от Шон Картър, когато бе в подобно настроение.

— Да, с удоволствие! — тя кимна на неколцина от снимачния екип, които вече подготвяха декора за първата сцена — железопътна гара с релсов път, пътнически вагони и депо. Тъкмо тук предстоеше героинята й да каже сбогом на своя любим. Шантел можеше само да се надява, че докато започнат снимките, Шон щеше да се е преборил с махмурлука си.

Лари я следваше неотлъчно, като ловко се провираше покрай прожекторите и прескачаше опънатите кабели.

— Исках да ви напомня за интервюто днес следобед. Репортерът от „Стар Гейз“ ще бъде тук в дванайсет и половина. Дийн от рекламата също ще дойде, в случай, че ви е необходим.

— О, едва ли ще се наложи. С един репортер мога и сама да се справя. Погрижи се да донесат плодове, сандвичи, кафе. Не, нека бъде чай с лед. Интервюто ще бъде в моята гримьорна.

— Както желаете, госпожице О’Хърли — младежът записваше усърдно в бележника си. — Нещо друго?

Тя спря пред вратата.

— От колко време работиш за мен, Лари?

— Малко повече от три месеца, госпожице О’Хърли.

— Струва ми се, че вече можеш да ме наричаш Шантел — усмихна му се тя и се вмъкна в гримьорната.

Помещението бе мебелирано неотдавна по неин вкус. Все още със сценария в ръка, Шантел прекоси приемната и влезе в малката гардеробна. Добре знаеше, че не разполага с много време. Набързо се преоблече в джинси и пуловер — костюма за първата сцена.

Предстоеше й да играе двайсетгодишно момиче, студентка в художествената академия, която претърпява първото си любовно разочарование. Тя отново разлисти сценария. Материалът беше добър, дори много добър. Ролята, която й бяха поверили, й даваше възможност да изобрази на екрана широка гама от чувства, да разгърне таланта си в пълнота. Беше истинско предизвикателство, което просто трябваше да приеме и обърне в своя полза. Зарече се, че няма да допусне да се провали.

Още първия път, когато прочете сценария на „Непознати“, хареса за себе си ролята на младата художничка Хейли, измамена от един мъж, преследвана от друг, и която в крайна сметка постига успех, ала загубва любовта. Шантел я разбираше. Разбираше какво значи да те измамят. Известна й бе и цената, която трябва да платиш, за да преуспееш.

Макар да знаеше текста си наизуст, все още държеше сценария, когато се настаняваше в приемната. Ако имаше късмет, щеше да смогне да изпие набързо едно кафе преди началото на репетицията. Започнеше ли работа по някой филм, тя поддържаше силите си с кафе, открадваше четвърт час за лек обяд, след което отново минаваше на кафе. Самата роля подхранваше организма й. Рядко й оставаше време да пазарува, да поплува в басейна или да се отбие във фитнес клуба за масаж. Тези награди се полагаха само за добре свършена работа.

Канеше се да седне на канапето, но букет червени рози, подредени във ваза, привлече погледа й. Някои от шефовете на студията трябва да го е изпратил, каза си Шантел, като посегна да прочете прикрепената картичка. Но когато я разгърна, сценарият се изхлузи от ръката й.

Непрестанно те наблюдавам. Непрестанно.

Почукването на вратата я стресна и тя се спъна в масичката. Силното ухание на розите замая главата й. Притисна ръка към гърдите си и се втренчи в затворената врата. За пръв път изпитваше толкова силна уплаха.

— Госпожице О’Хърли… Шантел, аз съм, Аари. Донесох кафето.

Тя изхлипа беззвучно и се спусна към вратата.

— Лари…

— Черно, без захар, както го обичаш… Какво се е случило?

— Аз просто… — думите застинаха на устните й. Овладей се, заповяда си тя безмълвно. Не се ли овладееш, всичко губиш. — Знаеш ли нещо за тези цветя, Аари? — Посочи ги, но не посмя да ги погледне.

— А, розите. Една от прислужничките ги открила, когато подреждала масите за закуска. На картичката видях твоето име и затова ги донесох тук. Зная колко много обичаш рози.

— Махни ги.

— Да, но…

— Моля те! — и с тези думи напусна гримьорната. Имаше нужда да е сред хора, колкото може повече хора.

— Погрижи се да ги няма тук, когато се върна.

— Разбира се! — младежът я изгледа изумен. — Веднага.

Четири аспирина и три кафета бяха успели да съживят Шон Картър. Чакаше ги работа и нищо не биваше да им попречи — нито тежък махмурлук, нито някакви неясни заплахи, отпечатани на картичка. Шантел дълго и упорито се бе трудила, докато си създаде репутация на бляскава актриса със свои собствен стил. Не по-малко усилия бе положила да не й излезе име на своенравна и разглезена старлетка. Неизменно се явяваше точно навреме и знаеше отлично репликите си. Дори заснемането на дадена сцена да отнемеше десет часа, не се оплакваше. Припомняше си тези свои неписани правила, докато приближаваше към Шон и режисьорката.

— Не мога да си обясня как тъй винаги изглеждаш като фотомодел от корицата на някое списание — подкачи я небрежно Шон, ала тя забеляза колко дебел слой грим прикриваше сенките под очите му. Загорялото му лице бе гладко избръснато. Смолисточерната му коса бе оформена в небрежна прическа и падаше над челото. Мъжът пред нея изглеждаше млад и красив — мечтаният любим за едно наивно момиче.

— Ако съдя по вида ти, тоя фокус не е тайна и за теб — отвърна Шантел и го погали по бузата.

Посъвзел се горе-долу от аспирина, Шон внезапно я прегърна и изви тялото й като в драматична стъпка на танго.

— Едно ще те попитам, Ротшилд — подхвърли той към режисьорката, а устните му бяха на сантиметри от устните на Шантел. — Нима е възможно един истински мъж да изостави подобна жена?

— Все още не е установено със сигурност дали ти… или по-точно Брад — поправи се Мери Ротшилд — е истински мъж.

— Пък и ти си негодник — напомни му Шантел.

— Пет години, откакто не съм играл истински негодник — рече Шон, като помогна на партньорката си да се изправи. — А досега не намерих време да благодаря на сценариста.

— Днес ще имаш тази възможност — увери го Ротшилд. — Ей го там.

Шантел също погледна към високия мъж, който пушеше цигара от цигара, застанал малко встрани от снимачната площадка. Беше го виждала няколко пъти — на срещи и по време на предварителната подготовка. Доколкото си спомняше, не бе говорил за друго, освен за сценария и героите си. Тя му се усмихна приятелски, преди да се обърне към Мери Ротшилд.

Режисьорката заобяснява сцената и Шантел се помъчи да пропъди от съзнанието си всичко, което не се отнасяше до ролята й. Остана само нараненото сърце и слабата надежда, с която героинята й се прощава с любимия. Двамата машинално започнаха да произнасят репликите, като внимателно следваха подробните указания на режисьорката.

— Струва ми се, трябва да докосна лицето ти ето така… — Шантел сложи длан на бузата му и го погледна умолително.

— После аз те улавям за китката… — Шон приближи ръката й към устните си.

„Ще те чакам, знаеш, че“… — Тя не довърши репликата, сепната от досадно тракване по невнимание на един от осветителите. Въздъхна и допря буза до неговата. — Вдигам бавно ръце…

— Я дай да опитаме така! — Шон я хвана за раменете, задържа я за миг и я целуна лекичко в ъгълчетата на устните.

— „О, Брад, моля те, остани“… И те целувам, додето зъбите ти изтракат.

— Нямам търпение! — ухили се Шон.

— Дайте да повторим сцената! — Ротшилд вдигна ръка. Жените режисьори все още бяха изключение и тя просто не можеше да си позволи и най-дребния пропуск. — Когато стигнете до целувката, искам от вас да хвърчат искри. Дай воля на сълзите, Шантел. Помни, дълбоко в сърцето си знаеш, че той няма да се върне.

— Защото съм истински негодник — любезно добави Шон.

— По местата!

Статистите се втурнаха към маркировките. Скупчилите се работници от снимачния екип решиха да отложат уговорката за игра на покер.

— Тишина! — викна Ротшилд и застана така, че от най-удобна позиция да проследи появата на Шантел. — Почвайте!

Шантел изтича на перона, трескаво се огледа, а край нея тълпи от хора крачеха забързано ту в една, ту в друга посока. По лицето й можеше да се прочете всичко: отчаянието, последната капчица надежда, мечтата за щастие, която не искаше да умре. Екипът за специални ефекти подготвяше разразяването на бурята. Проблесна светкавица, последва гръм и ето че тя зърна Брад. Извика името му, разбута тълпата и се озова близо до него.

Репетираха сцената три пъти и едва тогава режисьорката даде знак да снимат. Пооправиха грима и прическата на Шантел. Когато чу щракването на клапата, беше напълно готова.

Цяла сутрин доизглаждаха началото на сцената, търсенето в тълпата, нетърпението, срещата с Брад. Дубъл след дубъл Шантел повтаряше едни и същи движения, едни и същи думи, понякога току пред обектива на камерата.

На шестия дубъл Ротшилд даде знак да пуснат дъжда. Ситните капчици накараха Шантел да премигне, очите й се напълниха със сълзи и с треперещ глас тя го помоли да остане. Мокри, треперещи, до обяд те продължиха снимките на сцената, която в окончателния вариант щеше да трае не повече от пет минути.

В гримьорната си Шантел съблече мокрите дрехи и ги предаде на момичето от гардероба. Предстоеше отново да изсушат косата й, после пак да я намокрят и така поне още няколко пъти до края на работния ден.

Розите бяха изнесени от стаята, ала на нея й се струваше, че все още усеща аромата им. Лари се появи да й съобщи, че репортерът е пристигнал и тя помоли след пет минути да го доведе.

Бе отлагала това твърде дълго, каза си, като вдигна телефона. Очевидно заплахите нямаше да престанат, а Шантел вече не можеше да се прави, че не обръща внимание.

— Агенция „Бърнс“.

— Трябва да говоря с Мат.

— Извинете, но господин Бърнс е на съвещание. Ако желаете…

— Обажда се Шантел О’Хърли. Трябва да говоря с Мат, и то веднага!

— Разбира се, госпожице О’Хърли! — бързо-бързо смени тона секретарката. Шантел се усмихна и потърси пакета цигари, до който прибягваше само в изключителни случаи.

— Шантел, какво се е случило? — прозвуча гласът на Мат.

— Трябва да те видя. Довечера.

— Но, скъпа, тази вечер ще ми бъде трудно… Да се уговорим за утре, а?

— Не, довечера! — усети как отново я обзема паника. Запали цигарата и всмукна дълбоко. — Много е важно, Мат. Имам нужда от помощ — и бавно издуха дима. — Само ти можеш да ми помогнеш.

Той за първи път я чуваше да говори така уплашено, затова се отказа от въпросите.

— Дадено тогава. В колко да дойда? Към осем?

— Да, чудесно. Много съм ти признателна.

— Можеш ли все пак да ми кажеш за какво става въпрос?

— Не. Не мога по телефона, а и сега не е удобно… — постепенно се посъвзе. Самата мисъл, че бе направила първата стъпка, я ободри.

— Както кажеш. Довечера ще се видим у вас.

— Благодаря ти! — затвори телефона и на вратата се почука. Шантел внимателно изгаси цигарата, отметна все още влажната си коса и посрещна репортера с любезна усмивка.

 

 

— Защо, по дяволите, не си ми казала досега?

Мат Бърнс крачеше напред-назад из просторната дневна в къщата на Шантел с непознато чувство на безпомощност. За дванайсет години се беше издигнал от куриер до асистент, а после и до уважаван театрален агент. И успехът му се дължеше до голяма степен на умението да се справя с всякакви ситуации. Сега обаче сякаш държеше истинско гнездо на оси и се чудеше накъде да го метне.

— По дяволите, Шантел, колко време продължава това?

— Първото обаждане беше преди месец и половина. — Шантел седеше на ниско бледорозово канапе с чаша минерална вода в ръка. Също като Мат и тя ненавиждаше чувството на безпомощност. А още по-противно й беше, че сега бе принудена да моли за помощ. — Виж, Мат, първите няколко обаждания, първите няколко писъмца изглеждаха безобидни. Лицето ми се появява по много списания, на екрана — също, тъй че ми се струваше естествено да привличам вниманието на хората. Мислех си, че ако издържа и известно време не обръщам внимание, човекът ще престане.

— Е, сбъркала си.

— О, не! — тя се втренчи в чашата си, припомняйки си написаното в последната картичка. „Непрестанно те наблюдавам. Непрестанно.“ — Стана дори още по-лошо. — Шантел сви рамене, сякаш да внуши на себе си, а и на своя гост, че не е толкова страшно, колкото изглежда. — Смених номера на телефона и за известно време мислех, че съм успяла да се отърва от него.

— Трябвало е да ми кажеш.

— Ти си мой агент, а не родител, Мат.

— Аз съм твой приятел — напомни й той.

— Зная — Шантел протегна ръка. Истинското приятелство бе голяма рядкост в нейния професионален кръг. — Затова се обадих най-напред на теб. Добре знаеш, че не съм истеричка.

Мат се засмя, пусна ръката й и отиде да си налее още едно питие.

— Имаш право, Шантел, всичко друго, но не и истеричка.

— След случката с розите вече бях сигурна, че трябва да предприема нещо, ала не ми беше ясно какво.

— Много е просто, обади се в полицията.

— Изключено. Не по-зле от мен знаеш какво ще последва. Обаждаме се в полицията, журналистите надушват и вестниците гръмват: Шантел О’Хърли преследвана от почитател психопат. Тайнствени разговори по телефона. Отчаяни любовни писма.

— Бихме могли да го обърнем на шега, дори да се възползваме от ситуацията в известен смисъл, но много скоро и други неуравновесени типове ще започнат да ме засипват с подобни писъмца. Или пък ще ме причакват пред дома ми. А аз едва ли бих могла да се справя с повече от един.

— Ами ако прибегне до насилие?

— Сигурно се досещаш, че и аз съм се запитала същото — тя измъкна цигара от пакета на госта си и изчака да й поднесе огънче.

— Нужна ти е закрила.

— Може би. Почти съм готова и сама да го призная, но в момента снимам филм. Докараме ли ченгетата на снимачната площадка, все едно да развържем езиците на хората.

— Откога се плашиш от клюки?

— Досега не ми се е случвало — усмихна се Шантел. — Освен ако не става въпрос за нещо много лично. Легендите за… как да кажа… твърде бурните ми любовни приключения и за моя изпълнен с какви ли не удоволствия начин на живот са едно, а действителността — съвсем друго. Няма да забъркваме полицията, Мат, поне засега. Трябва да намерим друго решение.

Мат Бърнс взе цигарата й и замислено смукна. Първата си роля в киното Шантел бе получила благодарение на него. Беше се грижил за кариерата й още когато снимаше реклами за шампоани, но всъщност много рядко го бе молила за помощ, особено за нещо лично. През всичките тези години, откакто я познаваше, дори той, Мат, само на моменти бе успявал да надникне отвъд образа на жената, който двамата заедно бяха създали.

— Мисля, че имам нещо предвид — рече Бърнс накрая. — Готова ли си да ми се довериш?

— Нима не съм го правила винаги?

— Имай малко търпение. Сега ще завъртя един телефон.

Щом Мат излезе от стаята, тя се отпусна и затвори очи. Може би все пак преувеличаваше заплахата. Може би излишно се стряскаше от този почитател, попрекалил с проявите на своето обожание.

„Непрестанно те наблюдавам. Непрестанно.“

Не! Шантел не я свърташе повече на едно място, скочи и взе да кръстосва напред-назад из стаята. Приятно й беше да я следят с поглед… на екрана, естествено. Нямаше нищо против обективите на десетки фотоапарати да се насочват към нея в най-неочаквани моменти — на излизане от някое заведение, на светско събиране или на премиера. Да, но това сега си беше страшничко, призна пред себе си тя. Все едно някой се е притаил под прозореца отвън и я дебне. Мисълта я накара нервно да се озърне. Разбира се, че там нямаше никой. Нали портата се отваряше само с електронното устройство и къщата имаше охранителна система. И все пак не можеше по двайсет и четири часа в денонощието да стои заключена у дома си.

Спря пред старинното огледало над камината. Добре познаваше това лице, наричано от критиците „ослепително, несравнимо, дори безподобно красиво“. Просто щастлива случайност, казваше си Шантел понякога, да се съчетае подобен тен с бистро сини очи и изящни скули. Тя самата не бе направила нищо, за да заслужи това лице, неговия класически овал, сочните устни или пухкавата руса коса. Получила бе тези подаръци още с раждането си, ала за останалото се бе трудила дълго и упорито, както малко красиви жени.

На сцената бе излязла наскоро, след като проходи, пътуваше заедно с цялото си семейство от град на град, от един провинциален театър на друг. Натрупала бе немалък опит още преди да се озове в Холивуд, а това стана, когато навърши деветнайсет. И бе пристигнала не опиянена от мечти, а твърдо решена какво точно иска да постигне. През годините бе печелила едни роли, други бе губила, пред камерата беше обливала косата си с безброй шампоани, бе продала десетки литри парфюм, приемайки да се снима в какви ли не рекламни клипове. Когато я споходи първият голям успех, Шантел бе готова за него, направо се вкопчи в ролята на бездушната, омайваща мъжете стръвница, която й отреди не повече от двайсетминутно присъствие на екрана. Макар и във второстепенна роля, успя да привлече всеобщото внимание, а в следващия филм вече тя бе звездата. И така й потръгна.

Онзи първи главозамайващ успех й бе осигурил мечтания ореол на звезда. И в същото време почти бе съсипал живота й.

Въпреки всичко оцелях, напомни си тя, загледана в отражението си. Не бе допуснала случилото се преди толкова години да я унищожи. Сега също бе твърдо решена да не допусне зачестилите заплахи да я унищожат.

— Всеки момент ще бъде тук — обяви Мат.

— Моля? — бавно се извърна Шантел.

— Тръгва веднага, скъпа. Ще ти налея едно истинско питие.

— Не, благодаря. В шест и половина имам снимки. За кого казваш, че идвал веднага?

— Куин Доран. Той може да е решението, което търсим… Успях да го убедя, струва ми се.

Тя пъхна ръце в джобовете на домашната си роба от бял сатен.

— Кой е този Куин Доран?

— Нещо като частен детектив.

— Нещо като?

— Има охранителна фирма… голяма ли е, малка ли, не знам със сигурност. По едно време изпълняваше някакви тайни задачи. Може и за правителството да е било, но не го твърдя със сигурност.

— Звучи интригуващо, ала на мен не ми е нужен шпионин, Мат. Някой мускулест тип би бил по-подходящ.

— И по ще бие на очи — напомни й той. — Можеш да си вземеш един-двама мъжаги за бодигардове, скъпа, но на теб ти е нужен някой с малко повече мозък… при това да е дискретен. Куин е точно такъв — Бърнс допи чашата си и се замисли дали да не си налее още едно питие. — Вече не върши сам черната работа. Разполага с достатъчно хора за това. Заема се само с най-заплетените истории. В случая държа да наемеш най-добрия.

— И това е тъкмо Куин! — подразни го Шантел и приседна на канапето. — Какво очакваме да постигне той?

— Честно казано, нямам представа. Затова му се обадих. Иначе е малко опак. Не е много… как да се изразя… изискан в обноските, но аз не бих се поколебал да му поверя живота си.

— В случая, моят живот.

Изражението на Мат рязко се измени.

— Ако наистина си толкова разстроена…

— Не, не! — махна с ръка тя, сякаш да разсее опасенията му. — Имам чувството, че този Куин Доран ще ме изслуша, ще ме изгледа недоверчиво и ще вземе да ме поучава как да разговарям със смахнатия по телефона. Отсега знам, че няма да ми хареса.

— Ти си просто изнервена — потупа я по коляното Мат и се насочи към барчето. — И с пълно право.

— Не, не е така — усмихна се Шантел, решена да пропъди мрачните си мисли. — Не ми прилича да изпускам нервите си. По-точно на образа, който ти ми помогна да си създам.

— В това отношение ти нямаше нужда от помощ. Имаш вроден талант, Шантел. Аз просто допринесох да го разгърнеш.

Тя отметна глава и му се усмихна пленително.

— Е, и как е?

— Знаеш ли, днес никой не би повярвал, че някога си имала проблеми.

Шантел се засмя, плъзна се по облегалката и се разположи на канапето.

— Толкова си добър към мен, Мат.

— Аз самият ти повтарям същото от години. Чуваш ли звънеца? Отивам да отворя.

Тя грабна чашата с вече топлата минерална вода и я допи на един дъх. Щом той казваше, че Куин Доран ще намери решение на проблема, трябваше да му се довери. И все пак й беше крайно неудобно, че трябва да сподели личните си тревоги с някакъв непознат.

В този момент непознатият се появи.

Ако беше й се наложило да търси изпълнител за ролята на шпионин, частен детектив или уличен побойник, без съмнение би избрала Куин Доран. Мъжът, изпълнил с тялото си арката към дневната, беше поне с десетина сантиметра по-висок от Мат, поне с десетина сантиметра по-широк в раменете и все пак достатъчно гъвкав, помисли си тя, за да действа и светкавично бързо, ако се наложи. Хареса го веднага, още преди да вдигне очи към лицето му. И тогава реши да не избързва в преценката.

Той не беше красив като филмов актьор, ала нахаканият му вид — сякаш пет пари не дава за нищо, би разтупкал всяко женско сърце. Тъмната му гъста коса се спускаше над ушите и над яката на джинсовата му риза. Кожата на лицето му бе загоряла и опъната на изпъкналите скули, а светлите му очи изглеждаха удивително хладни. Миглите му бяха прекалено дълги и гъсти за мъж, ала цялото му излъчване бе невероятно мъжествено. Пристъпваше с уверената походка на човек, които е свикнал на всякакви изненади. Когато се насочи към нея, ъгълчетата на устните му леко потрепнаха нагоре, но Шантел не откри нито любезност, нито одобрение в очите му. По-скоро се смрази от откровеното презрение, което прочете в погледа му.

— Това значи е леденият дворец — произнесе мъжът с неочаквано приятен глас. — И Снежната кралица.