Нора Робъртс
Всичко което блести (13)

Дванадесета глава

Снимките започнаха в шест часа сутринта в хижата на терена на студиото. Беше малка постройка, използвана за множество филми. За „Непознати“ бе добавена фалшива фасада, която я превръщаше в груба дървена хижа сред горите на Нова Англия. В кулминационния момент със специалните ефекти тя трябваше да изгори до основи от пожара, възникнал при загадъчни обстоятелства, докато Хейли и Брад са вътре.

Епизодите във вътрешността щяха да се снимат по-късно на двуетажен декор. Сутринта обаче бе посветена на външни снимки. Шантел спря с ферарито на Хейли пред самотната хижа. Хейли вече е по-възрастна, но все още е хваната в капан между мъжа, с когото е сключила брак и мъжа, който я е предал. На ръба на нервен срив тя търси усамотение в изолираната от света хижа, опитва се да достигне до корените на своето изкуство, които успехът напълно е заличил.

Епизодите не следваха развитието на действието. После щяха да се монтират в нужната последователност. В продължение на няколко часа снимаха без диалог. Хейли поставя статива на тясната веранда и влиза да се преоблече. Следваха кадри в едър план, докато тя си пие кафето, облегната на парапета на верандата. Без реплики Шантел можеше единствено с изражението си да предаде мъчителната вътрешна борба на героинята си.

Тя рисува на верандата, скицира на стъпалата, сади цветя. С движения и жестове, с невероятно изразителното си лице, на което постепенно се изписваше спокойствие, Шантел показваше как героинята й намира изцеление.

Куин я наблюдаваше отстрани и чувстваше как все повече се гордее с нея. Нямаше представа какъв е сюжетът, но разбираше какво изпитва жената, в която Шантел се бе превърнала пред камерата. И се почувства съпричастен към страданието на героинята й.

Следваше прочувствен епизод, в който Хейли излива мъката си пред едно бездомно куче. Наблюденията си върху живота с всичките му лоши страни, повратни точки и изпитания. Макар че трябваше да се направи втори дубъл, за да се промени ъгъла на камерата, зрителите отново останаха покъртени. Куин забеляза, че много от членовете на екипа бършат сълзите си.

Преди обяд приключиха с голяма част от епизодите, включително и с краткия, но доста разгорещен спор между Хейли и Брад на верандата. По време на едночасовата почивка Шантел поспа, след което се подкрепи с плодове, сирене и богата на протеин напитка, преди да започнат вътрешните снимки.

Обзавеждането бе тъй оскъдно и грубовато, както предполагаше външния вид на хижата, но на стената бяха окачени някои от картините на Хейли. Част от реквизита бе и голяма, украсена с дърворезба, музикална кутия — сватбен подарък от съпруга й. Героинята на Шантел отново стана напрегната и неспокойна, когато отвори капака и се разнесоха звуците на „Лунната соната“.

Неудовлетворени от заснетия епизод, Шантел и режисьорката се събраха да обсъдят действието и настроението, което трябваше да създаде.

— Какво е мнението ви за сюжета?

Джеймс Брустър се бе приближил до Куин. Двамата наблюдаваха как Лари Уошингтън донесе на Шантел чаша натурален сок.

— Трудно е да се каже, когато го гледаш накълцан по този начин. — Куин не откъсваше очи от Лари, докато младежът се суетеше около Шантел, готов да скочи при най-малкия знак от нейна страна. — Но предполагам, ще пожъне успех. В него има всичко — секс, насилие, мелодрама.

— Не можеш да напишеш бестселър, без да включиш всичко това — рече Брустър. — Разбира се, Хейли е опорната точка, решаващият фактор. Нейните действия, нейните чувства се отразяват на всички герои. Когато започнах книгата, си мислех да разкажа история за предателство и преоткриване на смисъла на живота. Но се получи разказ за това, как една жена — и всичко, което й се случва — предопределя съдбата на хората, с които я свързва, макар и най-бегло, познанство — той се разсмя. — Звучи претенциозно и може би филмът също щеше да стане такъв без Шантел. Тя действително е Хейли.

— Наистина е много убедителна — промърмори Куин.

— Точно така — доволно кимна Брустър. — За писателя няма по-голяма награда от това, да види как един от героите му оживява, особено ако е силно привързан към него. Едва не я убих при пожара.

— Какво искате да кажете? — рязко попита Куин.

Брустър се разсмя отново и извади цигара.

— Вие приемате всичко твърде буквално, господин Доран. Имам предвид, че смятах краят на книгата да бъде тук, в тази хижа, където Хейли загубва всичко, включително и живота си в пожара, подпален от единствения мъж, който я е обичал. Осъзнах, че не мога да го направя. Тя трябваше да продължи. И да оцелее — двамата насочиха погледи към декора, подготвен за следващия епизод. — Изключителна жена — промълви Брустър. — Всички мъже тук са поне малко влюбени в нея.

— А вие?

Брустър се усмихна иронично.

— Аз съм писател, господин Доран. Живея с фантазии. Шантел не ти позволява да забравиш, че е от плът и кръв.

По сигнал на помощник-режисьора настъпи тишина и снимките бяха подновени.

Куин внимателно наблюдаваше Брустър. Писателят вече не изглеждаше тъй изнервен, както в първите дни на снимките. Вероятно бе доволен от заснетите епизоди. Сега Лари Уошингтън изглеждаше напрегнат и неспокоен. Асистентът на Шантел непрестанно се движеше от място на място, никъде не спираше за дълго. Дали напрежението, което Куин чувстваше да тегне над снимачната площадка, не идваше от самия него? Той го усещаше като искри във въздуха — безпокойство и отчаяние. Ала накъдето и да погледнеше, хората бяха заети със задълженията си, справяха се бързо и експедитивно, както изискваше режисьорката.

Може би напрежението бе завладяло него самия. Имаше достатъчно причини за това. Шантел все още не се чувстваше готова да се обвърже. Когато един мъж цял живот е избягвал обвързването и най-сетне е намерил желаната жена, той става нетърпелив, каза си Куин, докато наблюдаваше как Шантел, измъчвана от болка и съмнения, слуша музикалната кутия.

Дали си мисли за мен, запита се той. Или се е съсредоточила върху ролята? Талантът й на актриса й даваше възможност напълно да се слее с героинята си.

Всички бяха вперили погледи в нея, но тя беше сама в хижата сред гората, стигнала до повратен момент в живота си.

— Стоп. Монтаж. Чудесно! — Мери Ротшилд се изправи иззад камерата. — Наистина беше чудесно, Шантел.

— Благодаря… — тя си пое дълбоко въздух и се опита да се отърси от чувствата, които трябваше да пресъздаде по време на епизода. — Радвам се, че няма да се наложи да го изиграя отново.

— Трябва да продължим със сблъсъка с Брад… — докато говореше, Мери започна да масажира раменете на Шантел. — Знаеш какво изпитваш. Все още го желаеш. След всичко, което е направил, след всичко, което знаеш за него, все още не можеш да потиснеш у себе си чувствата на младата жена, която е била влюбена в него. Искаш да обичаш съпруга си, опитала си се, но си му причинила единствено болка. Трябва да вземеш важно решение. Знаеш, че ако тръгнеш с Брад, ще съсипеш живота си. И все пак той те привлича.

— Вътрешната ми борба е по-силна, отколкото борбата с него.

— Точно така. Хайде да започваме.

Работиха до шест часа вечерта. Преди да приключат, бе заснет и епизодът със специалните ефекти. Снимачната площадка бе обгърната от дим. Хейли, замаяна от дима, ужасена от пожара, обхванал хижата, пълзи по дървения под и отчаяно се опитва да намери вратата. Стиска в ръце музикалната кутия — единствената вещ, която иска да спаси от огъня.

 

 

— Уморителен ден — подхвърли Куин по-късно, когато двамата с Шантел бяха в гримьорната й.

— На мен ли го казваш? — изтощена до смърт, тя бавно нанесе слой крем върху лицето си, за да отстрани грима. — Дори не ми се иска да ям, само да спя.

— Ще те завия.

Шантел се усмихна, избърса лицето си и взе чантата си.

— Ще ме завиеш? Предпочитам да има кой да ме прегърне.

— И това ще направя след няколко часа… — двамата излязоха от гримьорната и минаха покрай декорите, където режисьорът и монтажистът обсъждаха нещо.

— Имаш някаква работа ли?

— Да — той си помисли за Мат, неговият добър приятел и Шантел, жената, която обичаше. — Ще ти разкажа, като се върна.

— Предпочитам да ми кажеш сега — Шантел се отправи към чакащата ги лимузина. — Куин, не искам вече да ме държиш в неведение. Този начин на защита не ми допада.

Беше права и той знаеше, че рано или късно ще трябва да й каже. Когато се качиха в лимузината, Куин нежно я прегърна, готов да я утеши.

— Не исках да ти разказвам всичко това в Ню Йорк. Беше заета покрай сватбата на сестра ти, а после трябваше да разрешим нашите проблеми. Вчера… — той се поколеба, тъй като все още не знаеше как да изрази колко важни са били тези двайсет и четири часа от живота му. — Исках вчерашният ден да бъде само за нас двамата.

— Разбирам… — Шантел покри с длан ръката му. — А сега ми кажи какво има, Куин?

— Успях да разбера някои неща за мъжа, който е поръчал цветята — усети как тя се напрегна, но не направи опит да я успокои. Досещаше се, че точно сега Шантел не би приела да я утешават. — Платил е в брой, така че не зная името му. Цветарят не можа да го опише подробно. Каза, че носел черни очила и шапка. Ала все пак продавачът е забелязал някои неща — той се поколеба. Не желаеше да унищожи вярата й в едно дългогодишно приятелство. Обаче държеше на нея повече от всичко на света. — Пушел е чуждестранна марка цигари и е носел сребърна щипка за банкноти с монограм.

Значението на думите постепенно достигна до съзнанието й. Ала вместо разочарование, на лицето й се изписа решителност.

— Много мъже предпочитат чуждестранния тютюн и носят щипки за банкноти.

— Но твърде малко мъже работят с теб, както е твърдял този.

— Може да е излъгал.

— Може. Ала и двамата знаем, че не е излъгал. През цялото време единственото сигурно нещо, което ни бе известно е, че този мъж те познава и ти също го познаваш. Шантел, ти си подарила сребърна щипка за банкноти на някой, който работи с теб.

— Не е Мат.

— Любов моя, време е да започнеш да правиш разлика между това, което искаш, и това, което е в действителност, или поне от това, което би могло да бъде.

— Няма значение какво ще ми кажеш. Няма да повярвам.

— Обадих се на Мат, докато бяхме в Ню Йорк. Той беше извън града, Шантел.

— Значи е бил извън града. През уикендите много хора са извън града.

— Беше в Ню Йорк по лична работа.

Тя пребледня, но бързо поклати глава.

— Куин…

— Трябва да говоря с него.

— Не искам да го обвиняваш… — погледът му я накара да замълчи. — Добре — промълви Шантел, извърна глава и се загледа през прозореца. — Не би трябвало да ти казвам как да си вършиш работата.

— Точно така, любов моя. Погледни ме — той я хвана за рамото и я извърна към себе си. Когато тя вдигна очи, Куин изруга и отметна косата от лицето й. — Не исках да ти причиня болка.

— Казваш ми, че най-добрият ми приятел е главният ти заподозрян и очакваш да не ме заболи? Всеки би го заболяло.

— Иди си у дома — той нежно я целуна по устните и добави: — Легни си. Не мисли повече за това. Направи го заради мен. Обичам те, Шантел.

— Остани с мен у дома. Покажи ми, че ме обичаш.

— Не… — Куин обхвана лицето й. — Няма да се бавя. И най-после всичко ще свърши. Обещавам ти.

Лимузината премина през портата и дългата алея.

— Вярвам ти — промълви тя и се помъчи да се успокои. — Ще те чакам.

— Чакай ме в леглото — прошепна той, надявайки се, че тя бързо ще заспи.

— Бъди внимателен — рече Шантел, щом слязоха от лимузината.

— Винаги внимавам.

Тя тръгна нагоре по стъпалата, сетне спря и се обърна.

— Всичко това ми е неприятно, но не съжалявам, че се случи, защото така срещнах теб. Върни се бързо. — Влезе в къщата, без да се обърне назад.

Не бе в състояние да разсъждава. Бе изтощена до смърт от напрегнатия работен ден. По-късно, когато Куин се върне, двамата ще вечерят заедно. А сега би могла да поплува и после да полежи във ваната с воден масаж.

Ако беше Мат, Всичко можеше да свърши още тази вечер. Край. За миг си пожела Куин да се окаже прав и всичко да приключи. Изведнъж усети, че й прилошава. Как бе възможно да желае подобно нещо? Отърси се от тези мисли и забърза нагоре по стълбите да се преоблече.

 

 

— Радвам се, че те заварих вкъщи.

— Дори най-добрите агенти не ходят на приеми всяка вечер. — Мат беше облечен в обикновен пуловер и всекидневни панталони. Носеше удобни домашни пантофи и бе напрегнат като навита пружина. — Всъщност наслаждавах се на една спокойна вечер у дома. Не те очаквах. Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря.

Мат остави гарафата.

— Как е Шантел?

— Добре е — по-скоро ще се погрижа да е добре, каквото и да направиш ти, помисли си Куин. — Странно, мислех, че ще дойдеш да се увериш в това.

— Реших, че е в сигурни ръце, когато е с теб — Мат се залюля на пети, не седна, не предложи стол и на Куин. — Пък и бях доста зает с една моя лична работа.

— Която през уикенда те отведе в Ню Йорк?

— В Ню Йорк ли? — Мат се намръщи. — Какво те наведе на тази мисъл?

— Цветарят е доста наблюдателен… — Куин извади цигара и я запали, без да откъсва поглед от Мат.

— Тъй ли? — Мат се засмя нервно и най-после седна. — Куин, за какво говориш, по дяволите?

— За розите, които си изпратил на Шантел. Този път направи грешка. На плика, в който си сложил картичката, е написано името на цветарския магазин.

— Розите, които съм изпратил? — Мат прокара ръка през косата си и поклати глава. — Не разбирам какво целиш. Аз… — той млъкна, изведнъж проумял за какво става дума. — Господи, смяташ, че аз й причинявам всичко това? Смяташ, че съм аз? По дяволите, Куин! — той скочи от стола. — Мислех, че двамата с теб се познаваме добре.

— И аз така мислех. Къде прекара уикенда, Мат?

— Не е твоя работа.

Куин бавно издуха дима и не помръдна от стола си.

— Или ще ми кажеш, или сам ще разбера. Но и в двата случая ще направя всичко възможно, за да се уверя, че завинаги ще изчезнеш от живота й.

Мат гневно сви юмруци. Куин не отместваше поглед от него, почти надявайки се, че приятелят му ще се нахвърли върху него. Предпочиташе физическата борба пред тази психологическа престрелка, в която разчиташе да сломи защитата на противника си.

— Аз съм неин агент, неин приятел. Когато бе в безнадеждно положение, именно аз й помогнах. Ако изпитвах подобни чувства, още тогава можех да се възползвам от слабостта й.

— Къде беше през уикенда? — настоя Куин, решен да изясни всичко докрай.

— Бях извън града — рязко отвърна Мат. — По лична работа.

— Напоследък непрекъснато си зает. И то все с лична работа. Изобщо не се появи по време на снимките. Уж си добър приятел на Шантел, а си се виждал с нея само два пъти, откакто си разбрал какво се е случило.

За миг в очите на Мат проблесна чувство на вина, бързо заменено от гняв.

— Ако Шантел имаше нужда от мен, щеше да ми се обади.

— Чудя се дали не си й се обаждал точно ти.

— Ти си луд! — ръцете на Мат леко трепереха, докато си наливаше питие.

— Ти използваш щипка за банкноти, Мат. Сребърна — добави Куин. — Тази, която Шантел ти е подарила. Цветарят си спомни някои дребни подробности.

— Искаш ли да видиш щипката? — Мат гневно бръкна в джоба си и извади пачка банкноти, прихванати с малка метална щипка, която леко издрънча върху повърхността на масата.

Куин се намръщи и я взе. Беше златна, а не сребърна и върху нея бяха гравирани инициалите на Мат.

— Използвам я от два месеца, ако те интересува. Откакто Мериън ми я подари — той изгълта на един дъх питието си. — Само заради Шантел все още не съм те изхвърлил от дома си.

— Имаш право да опиташ… — Куин остави банкнотите на масата. — Но е по-разумно да не го правиш. Къде беше през уикенда Мат?

— В Ню Йорк! — той изруга и приближи до прозореца. После нервно закрачи из стаята. — В Бруклин. От петък вечерта до неделя следобед. Отидох да се запозная с родителите на Мериън. Мериън Лорънс, двайсет и четиригодишна начална учителка. Двайсет и четири — повтори тихо той и прокара ръка през лицето си. — Запознах се с нея преди три месеца. Тя е с дванайсет години по-млада от мен, умна, непринудена, искрена. Трябваше да се отдръпна. Вместо това, аз се влюбих в нея — Мат гневно стрелна с поглед Куин и запали цигара. — През последните три месеца се чувствах като изправен пред къща с ограда от бодлива тел. Тази млада жена ще се омъжи за мен и аз прекарах уикенда, опитвайки се да обясня на консервативните й и твърде загрижени родители, че не съм някой холивудски плейбой, решил да се възползва от дъщеря им и след това да я зареже. По-лесно щеше да ми е да се изправя на разстрел. — Той нервно смукна от цигарата си. — Виж, Куин, ако не съм бил до Шантел толкова често, колкото е имала нужда от мен, то е защото съм си загубил ума по тази начална учителка. Ето, погледни я! — Мат измъкна една снимка от портфейла си. — Изглежда като ученичка. В продължение на седмици бях като болен. Нервите ми бяха опънати до крайност.

Куин му повярва. Със смесица от облекчение и чувство на безсилие затвори портфейла. Всичко това можеше да бъде лъжа, но влюбеният мъж лесно може да познае кога друг мъж също е влюбен.

— Какво, по дяволите, намира в теб?

Мат нервно се изсмя.

— Смята, че съм страхотен. Знае за хазарта, за всичко и все пак смята, че съм страхотен. Искам да се оженя за нея, преди да се е разколебала.

— Успех!

— Благодаря… — Мат взе портфейла си. Гневът му се бе уталожил. Смущението и нервността също бяха изчезнали. Измъчваше го единствено чувството за вина.

— След като изяснихме този въпрос, ще ме осведомиш ли какво става с Шантел? Онзи тип й е изпратил цветя в Ню Йорк, така ли?

— Точно така.

— И прилича на мен?

— Нямам представа как изглежда.

— Но нали каза…

— Излъгах.

— Винаги си бил проклет негодник — рече без злоба Мат. — Как е тя? Държи ли се?

— Бори се. Ще се почувства по-добре, като разбере, че вече не си сред заподозрените.

— Нека дойда с теб! — той разтърка врата си. — Щях отдавна да й кажа за Мериън, но се чувствах… Предполагам, че се чувствах като идиот. Пред теб стои Мат Бърнс, агент на прочути филмови звезди, влюбен до полуда в жена, която по цял ден помага на децата да си завържат обувките.

 

 

С разпусната и все още мокра коса Шантел приближи до ваната за воден масаж, след като бе поплувала в басейна. Водата и физическите упражнения й бяха помогнали да подреди мислите си. Сега искаше единствено да възстанови силите си. Тя включи крана за воден масаж и доволно се отпусна в горещата вода.

Куин щеше скоро да се върне и щяха да изяснят нещата. Трябваше да се съсредоточи върху това, а не върху обстоятелствата, събрали ги заедно. Не върху обстоятелствата, принудили го да излезе тази вечер.

През високите прозорци се процеждаха лъчите на залязващото слънце. Небето бавно потъмняваше от падащия здрач. Движещата се вода постепенно успокояваше скованите й мускули, премахваше напрежението в тялото й.

Беше на крачка от изпълнението на всичките си желания. Само трябваше да се съгласи да се омъжи за Куин. Той я обичаше. Шантел затвори очи при тази мисъл. Обичаше я заради самата нея, а не заради образа, който бе изградила. Никой, освен семейството й, не я приемаше безрезервно заедно с недостатъците й, грешките й, колебанията й. Куин го бе сторил. Възможно е една жена цял живот да не открие мъжа, който би я обикнал заради нейната душевност.

Единственото нещо, което я спираше да протегне ръка към щастието, бе страхът, че няма да може да даде на любимия си всичко — не би могла да създаде семейство.

Тя искаше деца. Негови деца. Ала какво щеше да стане, ако го разочароваше в това отношение? Ако се наложеше и той да плаща за грешките й? Ако не го обичаше толкова много, би се съгласила да стане негова жена.

Искаше Куин да се върне, да бъде при нея точно сега. Ако сега я прегърнеше, би усетила как би трябвало да му отговори. Шантел затвори очи и потъна по-дълбоко във водата. Когато той се върне при нея, тя ще знае как да постъпи и каквото, и да стори, то ще бъде правилно и за двама им.

Чу тих звук откъм задната част на помещението. Понадигна се и отметна мократа коса от лицето си.

— Куин? Не казвай нищо… — Шантел затвори очи. — Просто ела при мен.

После чу музиката и сърцето й бясно заблъска в гърдите.

Бяха тихи нежни звуци, подобни на камбанен звън, каквито се чуват само от най-добре изработените музикални кутии. Небето бе вече съвсем тъмно, когато „Лунната соната“ заглуши бълбукащата вода.

— Куин — промълви тя, макар да знаеше, че той не е тук. Ръката й трепереше, когато спря крановете. В настъпилата тишина музикалната кутия продължи да свири. Шантел се подпря на ръце и излезе от ваната.

— Толкова дълго чаках този момент…

Дочула шепота, тя усети, че се задушава. Трябва да дишам, каза си. Ако възнамеряваше да се добере до вратата, трябваше да диша, а вратата беше толкова далеч. Лампите притъмняха и страхът запълзя като мравки по кожата й.

— Толкова си красива… Толкова невероятно красива… Нищо, което съм си представял или създавал, не е било тъй съвършено. Тази вечер най-сетне ще бъдем заедно.

Той беше в сянката до задната врата. Шантел се взря в мрака, но въпреки това не можа да види кой е мъжът.

— Навън има охрана — тя сви юмрук и се постара гласът й да не трепери. — Ще викам!

— Има само един пазач при портата и той е твърде далеч. Трябваше да нараня другите. Когато обичаш, се налага да нараняваш.

Шантел прецени разстоянието до предната врата.

— Как влезе?

— Прехвърлих се през стената при тенис кортовете. Ти не ги използваше. Наблюдавах те.

— Алармената…

— Погрижих се за алармената инсталация. Разбирам от някои неща. Репутацията ми, че проучвам всичко най-подробно, е напълно заслужена — Брустър излезе от сянката. Държеше музикалната кутия.

— Джеймс! — Въздухът бе топъл и влажен, но Шантел потрепери от студ. — Защо правиш това?

— Обичам те… — той приближи. Очите му бяха безизразни, погледът — празен. — Когато образът ти за първи път изплува в съзнанието ми, разбрах, че трябва да те имам. И ето че ти се появи — от плът и кръв. Истинска. Поръчах да направят това за теб — Брустър й подаде кутията, ала тя отстъпи назад. — Не се страхувай от мен, Хейли.

— Джеймс, аз съм Шантел. Шантел!

— О, да, разбира се — усмихна се той и остави кутията на малката масичка до ваната. Романтичната мелодия продължаваше да звучи. — Шантел О’Хърли със съвършеното лице. В продължение на месеци мечтая за теб. Не мога да пиша. Жена ми смята, че съм започнал нова книга и тя е причината за тази агония. Но няма никакви книга. Никога няма да има друга книга. Шантел, ти не запази цветята ми.

— Извинявай… — Куин ще се върне всеки момент, каза си Шантел. Кошмарът ще свърши. Почувства се разголена в банския си костюм и посегна към хавлиената кърпа. Продължителните упражнения бяха направили движенията й овладени и непринудени, макар ударите на сърцето да отекваха в главата й. — Изплаши ме начина, по който ми ги изпрати.

— Не съм искал да те плаша, Хейли…

— Шантел — поправи го тя. В гласа й се долавяше паника. — Аз съм Шантел. Джеймс, смятам, че трябва да отидем в къщата и да поговорим.

— Шантел? — За миг той изглеждаше озадачен. — Не, не, искам да бъда насаме с теб. Твърде дълго чаках тази вечер. Идеалната нощ с пълна луна. Песента… — Брустър погледна музикалната кутия. — За теб е.

— Защо просто не поговори с мен?

— Ти щеше да ме отблъснеш. Да ме отблъснеш — извиси глас той. — Да не мислиш, че съм глупак? Нали те виждах с всички онези млади мускулести красавци. Но никой от тях не те обича като мен. Подлуди ме, като ме накара да чакам. Ти си обсебена от Брад. Винаги Брад.

— Не съществува никакъв Брад! — изкрещя тя. — Той е измислен герой. Хейли също не съществува. Ти си ги измислил. Те не са истински.

— Ти си истинска. Видях те с него. Наблюдавах те как го гледаш, как му позволяваш да те докосва, когато би трябвало аз да бъда на негово място. Ала аз бях търпелив. Тази нощ… — той започна да приближава към нея. — Чаках тази нощ.

Шантел се втурна към предната врата. Даваше си сметка, че ако го изпревари, има шанс да се спаси. Сграбчи дръжката и я дръпна, но вратата не помръдна.

— Заключих я отвън — спокойно рече Брустър. — Знаех, че ще се опиташ да избягаш. Знаех, че ще захвърлиш любовта обратно в лицето ми.

Тя рязко се извърна и притисна гръб към вратата.

— Ти не ме обичаш. Объркан си. Аз съм актриса. Не съм твоята Хейли.

Той се сгърчи като от болка и притисна пръсти към очите си.

— Проклето главоболие — промърмори. — Не, недей — предупреди я, когато тя понечи да побегне към задната врата. Препречи й пътя, после отстъпи в сянката и вдигна нещо. — Зная какво трябва да направя. И двамата нямаме изход, Хейли.

— Не съм…

— Твърде късно е — ожесточено рече Брустър. — Твърде късно. Предполагам, че през цялото време съм го знаел. Не можех да понеса това, което ми причини — той притисна пръсти към слепоочията си, а очите му се напълниха със сълзи. — Ала Господ ми е свидетел, не мога да позволя друг мъж да те има. Ти си моя. Винаги си била единствено моя. Само ако можеше да разбереш…

— Джеймс… — тя се боеше да го докосне, но предпазливо приближи към него. — Моля те, ела в къщата с мен. Аз… Студено ми е — добави бързо. — Мокра съм, трябва да се преоблека. После ще седнем да поговорим.

Той вдигна поглед към нея, но видя единствено онова, което искаше да види.

— Не можеш да ме излъжеш. Аз съм те създал. Ще се опиташ да избягаш. Искаш да ме затворят в лудница. Моят лекар също иска да ме затвори, обаче аз знам какво трябва да направя. За нас двамата. Всичко свършва тук, Хейли.

Брустър вдигна малка туба и Шантел долови миризмата на бензин.

— О, Господи, не!

— Трябваше да умреш в пожар преди време, но тогава не можах да го сторя. Сега трябва да го направя.

Шантел се хвърли към него точно когато той обърна тубата. Тя падна с трясък на пода, плъзна се и бензинът се разля върху дъските. Шантел се опита да мине покрай него. Чу го да ридае, когато я събори на земята и главата й се удари в масата. Сякаш мощни фойерверки избухнаха пред очите й.

 

 

— Шантел ще иска да отвори бутилка шампанско.

— Мисля, че всички с удоволствие ще пийнем — рече Мат, щом влязоха в къщата. — Куин, ще се радвам, ако ми позволиш аз да й съобщя.

— Твое право е… — той се озърна в празния коридор. — Имаше пълното право да ме удариш, когато бяхме в дома ти.

— Ти си по-едър от мен — спокойно рече Мат.

— Реагирах твърде бурно, Мат. Не съм свикнал — помисли си как Шантел го чака горе, как би сторил всичко, за да осигури безопасността й. — Нахвърлих се така отгоре ти, защото това бяха най-сигурните улики в цялата бъркотия.

— От думите ти излиза, че според цветаря всичко води към мен.

— Онова, което води към теб, води и към някой друг. Липсва ми обаче най-важната брънка. Нещо съм пропуснал — промърмори Куин. — И то, защото съм прекалено навътре в нещата. Знаеш ли какво гласи първо правило в моята професия? Никога не започвай любовна връзка с клиента.

— Май е малко късно за това.

— Твърде късно. Тя ти има пълно доверие — добави Куин. — Мисля, че трябва да го знаеш. Дори след като й казах всичко, пак застана на твоя страна.

— Невероятна жена — промълви Мат трогнат.

— Тя е най-красивата жена, която съм срещал. Притежава не само физическа, но и душевна красота. Когато я погледнеш, не разбираш колко е почтена, смела и честна. Отне ми доста време, докато проникна под повърхността й и открия истинската жена — той неспокойно разкърши рамене. — Може би, ако притежавах малко от нейната вяра в хората, на които държи, нямаше да стигна до задънена улица.

Мат проследи погледа на Куин към горния етаж. Ако Куин бе реагирал твърде бурно, той пък изобщо не бе реагирал, помисли си. Последните няколко седмици бе така погълнат от собствените си проблеми, че не бе отделил време и внимание на най-близката си приятелка, когато е имала нужда от него. Мат повъртя бутилката в ръцете си. Трябваше да се реваншира и можеше да започне веднага.

— Виж какво, доста се бях разгорещил, но предполагам, че си луд по Шантел, точно както аз съм си изгубил ума по Мериън. На твое място може би щях да постъпя по същия начин.

— Може би… — Куин отново погледна към стълбите. Не му се пиеше шампанско. Искаше единствено да бъде с Шантел. Само двамата. Ала тя трябваше да се види с Мат. Вероятно щеше да почувства облекчение, но дали щеше да изпита чувството на безсилие, което бе обзело него самия… Бяха стигнали толкова далеч, а се оказваше, че отново не знаят нищо. — Иска ми се удуша човека, който й причини всичко това.

— Аз също… — Мат сложи ръка на рамото му. — През последните няколко месеца научих, че любовта може да подлуди всекиго. Също както казва Брустър в онова интервю.

— Кое интервю?

— Във вечерния вестник днес има статия за „Непознати“, в която се говори най-вече за Хейли. Описва я по такъв начин, та ще си помислиш, че е жив човек. Обаче казва нещо, което е самата истина — че когато мъжът обича някоя жена, той я вижда такава, каквато не я вижда никой друг, че без значение какво върши, къде се проваля, тя е центърът на неговата вселена и ръководи живота му просто с това, че съществува. Предполагам, бях доста сантиментално настроен, докато я четох — смутено призна Мат. — Но мисля, че разбирам какво е имал предвид. Той дори веднъж обърка имената на Шантел и Хейли.

— Какво?

— Човек би казал, че репортерът е извлякъл големи дивиденти от това. Споменава, че Шантел сигурно е неотразима в ролята, след като самият автор обърква актрисата с героинята.

— По дяволите! — Куин удари с юмрук близката колона и се втурна нагоре по стълбите — той всъщност си призна днес следобед. Каза ми всичко.

— Какво точно си… — ала Куин беше изчезнал.

Мат сви рамене и се зачуди дали да се обади на Мериън.

— Обади се на пожарникарите! — изкрещя Куин, прескачайки по три стъпала наведнъж. — Къщата при басейна гори. Шантел е там! — Куин беше стигнал вратата, преди Мат да вдигне телефона. — Той я е причакал там…

 

 

Шантел тръсна глава, за да проясни мозъка си. Помещението се залюля и тя с мъка се изправи на колене. Първо усети дима, гъст и лютив, също както днес при снимките. Само че това не е специален ефект, напомни си Шантел. Чу пукота на огъня, извърна се и видя, че подът е в пламъци.

Брустър бе блокирал задния изход. Стоеше там като хипнотизиран от огъня, който бързо се разпространяваше. Не се опитваше да излезе. Той щеше да умре тук, той искаше да умре тук. И щеше да я отведе към смъртта заедно със себе си.

Тя се изправи, задави се от дима и трескаво се огледа. Главата й пулсираше, виеше й се свят, но сега не можеше да си позволи лукса да загуби съзнание. Прозорците бяха разположени твърде високо. Нямаше да успее да се измъкне оттам. Предната врата беше барикадирана отвън. Имаше един-единствен изход. Трябваше да мине покрай Брустър, преди огънят да я лиши от възможността да се спаси.

Шантел се закашля, ала той не я чу. Пламъците, хищно пълзящи по стената, бяха погълнали цялото му внимание. Ставаше все по-горещо, нажеженият въздух трептеше между нея и вратата. Тя бързо грабна хавлиената кърпа и я натопи във ваната. Уви я около лицето си и се озърна за оръжие.

Музикалната кутия бе все още на масата и продължаваше да свири, макар пукотът на огъня да заглушаваше мелодията. Шантел взе кутията и мина зад Брустър. Едва се държеше на краката си.

Той плачеше. Чу риданията му, като вдигна тежката дървена кутия над главата си. Сълзите се стичаха и по нейното лице и замъгляваха очите й. Всичко приличаше толкова много на епизода, който бе разучавала, репетирала, пресъздавала пред камерата…

Хейли, помисли си тя. Димът замъгляваше мозъка й. Това бе хижата в Нова Англия, където се бе усамотила. Тя беше Хейли и носеше нещастие не само на себе си, но и на всички, които я обичаха. Минали грешки, минала любов, минал живот. Ако само не бе дарила любовта и невинността си на Брад… На Дъстин?

Сива пелена се издигна пред очите и Шантел с мъка успя да избистри погледа си. Брад не съществуваше. Само Куин. Куин беше истински и тя беше Шантел. Една О’Хърли. А семейство О’Хърли умееха да се борят за живота си и да оцеляват.

Със сълзящи от дима очи тя стовари кутията върху главата на Брустър.

Когато той се свлече в краката й, Шантел леко се приведе. Бореше се за въздух в изпълненото с дим и пламъци помещение.

Дали го беше убила? Погледна към вратата, чиято рамка вече гореше. Това беше единственият изход. Към спасението. Пристъпи напред, спря, сетне се наведе над Брустър.

Той я обичаше. Луд или не, каквото и да беше направил, бе свързано с нея. По-късно ще разсъждава. Сега обаче не можеше да се спаси, без да се опита да спаси и него.

Тя свали кърпата от лицето си и покри неговото. Таванът зловещо изпука, но Шантел не се осмели да погледне. Не бе в състояние да разсъждава. Бе съсредоточена върху това да оживее. Пъхна ръце под мишниците му и започна да го влачи към вратата, все по-близо до пламъците.

Губеше борбата. Остана без дъх, докато влачеше безчувственото му тяло. Огънят побеждаваше, приближаваше все повече. Вълните нажежен въздух безмилостно я заливаха и Шантел отчаяно си помисли, че трябваше да намокри още кърпи.

На половин метър от вратата се спъна и падна, замаяна от недостига на кислород. Още малко, рече си и продължи да се влачи по пода заедно с Брустър. О, Господи, още съвсем малко…

Твърде замаяна, за да се изплаши, видя как огромна горяща греда се сгромоляса във ваната.

— Шантел!

Чу вика неясно, започваше да губи съзнание. Успя някак да измине още няколко сантиметра.

Куин разби предната врата и се изправи пред огнена стена. Отново изкрещя, но не чу нищо, освен пукота на огъня. Покривът поддаваше. Той се втурна към задната врата, но горещината го спря. Едва тогава забеляза Шантел или си помисли, че я е видял. Бе се свлякла до стената. Огънят ги разделяше.

Закашля се от дима, който бе погълнал и се втурна да заобиколи постройката, отправяйки молитви към Бога за първи път в живота си.

Тя почти бе успяла. Това беше първата му мисъл, когато я видя, паднала върху Брустър близо до вратата. От тавана се посипаха горящи трески и Куин се хвърли да я закрие с тяло. Парче дърво удари и обгори ръката му, преди да измъкне Шантел на тревата.

— Господи… — промълви Мат, който тъкмо бе дотичал от къщата.

— Брустър е вътре — с мъка успя да прошепне Куин. — Погрижи се за нея.

Горещината отново го блъсна, когато премина през пламтящата рамка на задната врата. Той запълзя по корем и най-сетне успя да достигне китката на Брустър. Ако имаше пулс, не можа да го усети, но го повлече навън. Когато покривът рухна, Куин се претърколи по гръб на тревата до Брустър и с мъка си пое въздух.

— Шантел… — закашля се и изпълзя до нея. Лицето й бе покрито със сажди. Тя отвори очи и в същия миг се чу воя на сирените.

— Куин. Той…

— Измъкнах го. Не говори! — тя започна неудържимо да трепери, макар да бе доста горещо. Куин свали ризата си и я покри. — В шок е — обърна се той към Мат. — Вдишала е прекалено много дим. Трябва да я откараме в болница.

— Казах им да изпратят линейка… — Мат съблече пуловера си и го метна върху ризата на Куин. — Тя ще се оправи. Издръжлива е.

— Да… — Куин подпря главата й в скута си. — Да.

— Той мислеше, че съм Хейли… — Шантел потърси ръката му. Идваше на себе си, после отново губеше съзнание.

— Зная. Мълчи! — Куин хвана ръката й и я стисна. Болката от изгарянията му беше истинска. Шантел беше тук от плът и кръв. И двамата бяха живи.

— За момент… докато бях вътре… аз също мислех, че съм Хейли. Куин, кажи ми коя съм…

— Шантел О’Хърли. Единствената жена, която обичам.

— Благодаря — прошепна тя и загуби съзнание.

 

 

Когато най-после му позволиха да я види, Куин не бе спал двайсет и четири часа. Отказа да отиде да се преоблече и дрехите му бяха изцапани със сажди, миришеха на дим. Цяла нощ бе обикалял коридорите и бе подлудил сестрите.

Лекарите го бяха уверили, че Шантел се нуждае единствено от почивка. Бе вдишала твърде много дим и бе в шок, но скоро щеше да се възстанови. Той възнамеряваше да я види и да разговаря с нея, преди да отиде където и да било. А нямаше да отиде никъде без нея.

Призори в деня след пожара действието на успокоителните премина и Шантел се събуди. Лекарят излезе от стаята й и поклати глава. Вдигна поглед към Куин и забеляза превързаната му ръка и обгорените дрехи.

— Вече може да влезете при нея. Ще подготвя документите за изписването й от болницата, но ако имате някакво влияние над нея, трябва да я убедите да остане за наблюдение още един ден.

— Мога да се грижа за нея вкъщи.

Лекарят хвърли изпълнен със съмнение поглед към вратата.

— Може би. Господин Доран?

Куин спря с ръка на бравата.

— Да?

— Тя притежава невероятно силна воля.

— Зная — за първи път от часове Куин се усмихна. Отвори вратата и видя Шантел седнала в леглото да се взира намръщено в огледалото.

— Изглеждам ужасно!

— Красотата е нещо твърде повърхностно — рече той, когато тя свали огледалото и го погледна.

— Това е добре, защото ти изглеждаш по-зле и от мен. О, Куин… — Шантел разтвори широко ръце. — Ти наистина си тук — прошепна и го притисна в прегръдките си. — Значи всичко е наред, нали? Всичко ще бъде наред.

— Да, всичко свърши. Трябваше да се грижа по-добре за теб.

— Ще ти намаля заплатата.

— По дяволите, Шантел, не се шегувам!

— Ти ми спаси живота — промълви тя и се дръпна назад.

— Като си помисля какво можеше да се случи…

— Не… — Шантел притисна пръсти към устните му. — Не искам да мисля за това. Аз съм жива. Ти също. Само това има значение. Ами… Ами Джеймс?

— Ще оживее — отвърна той на неизречения й въпрос и закрачи из стаята. — Брустър трябва да бъде затворен в лудница, Шантел. Ще се погрижа за това.

— Куин, той беше толкова жалък, толкова объркан. Създал е нещо, което го е обсебило и смазало.

— За малко щеше да те убие.

— Щеше да убие Хейли — поправи го тя. — Мога единствено да го съжалявам.

— Забрави го — рече Куин. Даваше си сметка, че и той трябва да го забрави, за да не трови повече мислите му. — Семейството ти пристига.

— Тук? Всички ли?

— Сестрите ти, родителите ти. Никой не знае как да се свърже с Трейс.

— Куин, не искам да разваля медения месец на Мади. А всички останали…

— Искат да се уверят, че си добре. Нали семейството е за това?

— Да… — Тя отпусна ръце в скута си. — Така е. Куин, ти заслужаваш да имаш семейство. Твое собствено семейство.

Той се извърна към нея, готов да се бори за това, от което имаше нужда.

— Зная какво искам, Шантел.

— Да, предполагам… — беше взела решение, когато бе отворила очи на тревата и бе зърнала лицето му. — Куин, снощи, преди да се случи всичко това, аз те чаках. Знаех, че щом се върнеш и ме притиснеш в прегръдките си, ще разбера кой е правилният избор и за двама ни — тя обходи с поглед стаята, сетне сведе очи към огледалото. Намръщи се и го остави на масичката до себе си. — Не си представях нещата точно така, но много ще ми помогнеш, ако дойдеш тук и ме прегърнеш.

Той седна на леглото и я притисна в обятията си.

— Слушай, трябва да ти кажа нещо. Когато снощи се прибрах и видях къщата при басейна да гори, разбрах, че си вътре, защото сърцето ми спря. Ако те бях загубил, то щеше да спре завинаги.

— Куин… — Шантел вдигна глава и потърси устните му. Страстната му целувка бе отговор на всичките й въпроси. — Искам кратък годеж — усмихна се тя. — Много, много кратък.