Нора Робъртс
Всичко което блести (11)

Десета глава

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да бъдеш въвлечен в семейството? — Шантел внимателно вдигна ципа на калъфа, в който току-що бе прибрала специално ушития си тоалет за сватбата. Изработен бе от една от известните модистки на Холивуд. Да бъдеш шаферка на сестра си не се случва всеки ден.

— Ти така ли го наричаш? — усмихна се Куин от неоправеното легло, където се бе излегнал, препасан само с хавлиена кърпа. В гардероба го чакаше изгладен костюм, мисълта за който направо го ужасяваше.

— Нищо друго не ми идва наум… — Шантел провери какво бе донесла от гримовете си. Ако беше забравила нещо, то Мади непременно щеше да го има и нищо чудно да бе още в опаковката от магазина. — Татко ми каза, че сте се разбрали един час преди церемонията да се срещнете в апартамента на Рийд. — Тя спря за миг трескавото си кръстосване из стаята и го погледна. — За какво се събират мъжете преди една сватба?

— Държавна тайна. Не, нищо специално. Шантел разтри върха на четка за грим в дланта си.

— Какво ще кажеш за Рийд? Вярно е, че снощи се видяхте за първи път и няколко часа едва ли са достатъчни, но какво е първото ти впечатление?

— Безпокоиш се за сестра си, така ли?

— То си е нещо естествено.

Куин се облегна назад върху възглавниците и се загледа в нея. Копринена блуза, спусната над тесни панталони, необикновено лице, сребристо руса коса, прикрепена назад с гребени от ковано злато. Шантел О’Хърли нямаше вид на квачка, загрижена за пиленцата си, но той знаеше вече, че за нея не биваше да се съди само по вида. Опреше ли работата до семейството й, тя ставаше съвсем друга.

— На него може да се разчита, очевидно преуспява. Малко педантичен, струва ми се. Консервативен.

— А Мади?

— Разпиляна, артистична и с детински ококорени очи за онова, което става наоколо.

— Точно такава е — промърмори Шантел. — На вид нямат много общо, но…

— Но?

— Имам усещането, че иначе нещата са точни — въздъхна тя и пусна четката обратно в тоалетната чанта.

— Тогава какво те безпокои?

— Мади е моята по-малка сестричка.

— И с колко минути?

— Времето няма нищо общо — категорично отсече Шантел. — Тя е по-малката ми сестричка, най-доверчивата от нас и най-обичливата. Аби… Аби е толкова сигурна във всичко. А аз все някак успявам да се държа на повърхността. Докато Мади е от хората, които вярват, че нужният им чек е вече в пощенската кутия, че алармата никога няма да се развали и че газовата инсталация не може да се пробие.

— Според мен сестра ти знае много добре какво иска и точно как да го постигне.

— Може и да си прав. Нищо чудно да съм се размекнала.

— Защо не дойдеш да се поразмекнеш и към мен?

— Имах чувството, че поръча да ни донесат нещо в стаята…

— Не обичам да чакам сам.

— Куин, върна ли се отново в това легло…

— И какво?

— Свят ще ти се завие…

— Само ме плашиш, нали? — той се облегна назад и скръсти ръце под главата си. — Ела тук и ми го повтори.

Шантел захвърли чантата с козметичните си принадлежности и пристъпи напред.

— Да не съжаляваш?

— Хайде, стига хвалби…

— Умея и други неща, освен да се хваля… — тя прокара върховете на пръстите си по кожата на крака му и спря до мястото, където кърпата опираше в бедрата му. — И те не са малко.

Преди да успее да го докаже, Куин сграбчи китката й, дръпна я към себе си и Шантел се просна върху гърдите му. Смехът й, който огласи стаята за миг, внезапно затихна.

Предишната нощ тя бе убедена, че желанието, което я изгаряше, не може да бъде по-силно, но вълнението, което я заля в този миг, сякаш опроверга усещанията отпреди няколко часа.

Тялото му ухаеше на вода и на шампоан. Косата му бе още влажна, а тялото му — силно, мъжествено и без никакви дрехи — я очакваше нетърпеливо. Шантел се засмя и притисна устни до кожата на врата му.

— Защо се засмя?

— Чувствам се в безопасност! — тя отметна глава и му се усмихна. — В прекрасна и съвършена безопасност.

Куин отстрани косата от лицето й и задържа ръката си, след което остави русия водопад да се спусне между пръстите му. Кога успя тази жена да стане толкова важна за него?

— Чувството за безопасност не е единственото, което искам да изпитваш.

— Така ли? — Шантел сведе устни до рамото му и плъзна връхчето на езика си по кожата. — Какво е другото?

Любов, вярност, преданост. Той се сепна, че това беше първото, което му дойде наум. Да запази себе си и нея, това също бе важно, физическата любов не можеше да ги нарани, поне не така, както можеха да го сторят чувствата.

— Защо не взема да ти покажа? — Куин сръчно я обърна по гръб и се надвеси над нея. Кърпата около кръста му почти се беше свлякла, но все още стоеше между притиснатите им тела. Устните му се впиха в нейните и в същия миг тя дръпна усуканата кърпа. Той се засмя и припряно се залови да разкопчава блузата й. Силно почукване на вратата изтръгна от гърдите и на двамата въздишка на досада. Шантел се надигна на лакът и отметна косата от лицето си.

— Поръча си закуска, нали?

— Нека я донесат по-късно… — Куин плъзна ръка по бедрото й. Втория път почукването бе по-силно и настоятелно.

— Аз ще отворя! — тя се освободи от прегръдките му и набързо закопча блузата си. Наведе се, вдигна кърпата и с усмивка я запрати в единия ъгъл на стаята. — Не мърдай от леглото — нареди накрая и бързо го целуна.

— Ти си шефът…

— Не го забравяй! — с бързи стъпки се отправи към коридора. Куин щеше да получи закуската си, но щеше да я изяде студена.

Той се пресегна и включи радиото. Добре е да има малко музика, помисли си. Завесите не бяха дръпнати и в стаята цареше сумрак. Представи си, че са на друго място — не в нейния дом, не и в неговия, нито пък в някой луксозен хотел, а в дома, който щяха да имат. Даде си сметка, че когато обичаш, не мислиш за „сега“, а за „винаги“.

Може би беше време да признае и пред нея, а не само пред себе си, че я обича и иска да сподели живота си с нейния. Това означаваше минало, настояще и бъдеще. Копнееше връзката им да не бъде единствено задоволяване на физическата потребност. Между тях имаше страст, но страстта никога нямаше да угасне. Много по-важно бе друго — чувството, което го изпълваше целия.

Куин искаше Шантел да му стане жена. Странно, но мисълта за това изобщо не го изплаши, а напротив, развесели го. Желаеше го по онзи обикновен традиционен начин, който винаги бе отминавал като маловажен и незначителен. Дом, семейство, пръстенът му на нейната ръка и нейният — на неговата… Куин Доран — женен мъж! Стори му се напълно естествено. Може би тя щеше да откаже. Просто трябваше да обмисли добре как да я убеди. Неочаквана усмивка заигра на устните му. Това можеше да се окаже най-трудната задача, пред която се бе изправял.

— Куин?

— Да…

— Би ли дошъл за малко?

Усети напрежение в гласа й. Бързо отметна завивките и взе халата си. Първото нещо, което забеляза в коридора, бяха цветята. Дузина кървавочервени рози лежаха на малката масичка. Шантел стоеше до тях, с лице бяло почти колкото картичката, която държеше в ръка.

— Той знае, че съм тук… — усилието да скрие колко е разстроена бе очевидно. — Нали обеща да ме следва навсякъде… — пръстите й дори не трепнаха, докато му подаваше картичката, но когато ги докосна, Куин усети, че бяха ледени. — Предупреди ме, че ще изчака най-удобния момент.

Куин взе бележката и хвърли бърз поглед върху текста. В ъгъла на плика забеляза името на цветарския магазин.

— Ето я и първата грешка — промърмори той. — Кой донесе букета?

— Пиколото на хотела… — тя гледаше разсеяно към отсрещната стена, където бе закачена репродукция на Моне и се удивляваше на пълното безразличие, което я бе обзело. — Дори не му дадох бакшиш.

— Престани!

Гласът му я върна към действителността. Шантел потрепери и го изгледа продължително. Нямаше да приеме съчувствие от него, нито успокоителни думи или празни обещания. Нямаше нужда от тях. Искаше истината.

— Той е тук, нали? Дори може би живее в същия хотел?

— Седни… — Куин посегна да улови ръката й, но тя бързо я дръпна.

— Излишно е да сядам. Имам нужда от отговори.

— Шантел…

При следващото почукване тя притисна устните си с длан, за да потисне надигналия се писък. Той изруга, бутна я да седне на най-близкия стол и отиде до вратата. През шпионката видя, че отвън чака келнер.

— Всичко е наред — подхвърли през рамо. — Закуската.

Отвори и пусна келнера, който избута количката си вътре в стаята.

— Можеш да си налееш малко кафе — предложи Куин и се приготви да хапне.

— И никакви отговори, така ли? — краката й бяха странно омекнали, ала въпреки всичко успя да се изправи. — Не знам защо, но си мисля, че ти ги имаш. Знаеше, че онзи ще е тук.

Независимо от отказа й, той й наля малко кафе.

— Така е.

— Значи си знаел… — сухият й смях идваше някъде отдалеч. Шантел притисна слепоочията си с пръсти. — Доста си лаконичен, не може да ти се отрече. Как разбра, че е тук? Шесто чувство, предчувствие, инстинкт?

— И от трите по малко… — стомахът му болезнено се сви, преди да вдигне очи към Шантел. — Очаквах да върви по петите ти, но и в последните му бележки до теб изрично го подчертаваше.

Тя скръсти демонстративно ръце. Ледени тръпки полазиха по гърба й.

— И ти прецени, че няма нужда да зная за това, така ли?

— Ако смятах, че има нужда, щях да ти съобщя. Защо не хапнеш нещо?

Да, имаше вече чувства. Те кипяха и вряха в нея, като заплашваха всеки миг да избухнат, стига да отвори устата си. Шантел се приближи до масичката, взе първата чиния, която й попадна и без да сваля очи от Куин, я пусна на земята.

— Ти за кого се мислиш? — гласът й бе зареден с много повече злоба, когато говореше тихо. — Кой ти позволява да се държиш с мен така, сякаш съм безмозъчна страхлива женичка, която трябва да бъде водена за носа? Имах правото да зная, че той се кани да ме последва тук, че и тук всичко ще си бъде така, както беше у дома.

Куин трябваше да избира — или да даде воля на гнева си, или да се въздържи. Предпочете да седне и да отпие от кафето си. Замечтаният доскоро поглед в очите й бе изместен от бесен яд.

— Движа нещата така, както аз преценявам. Ти точно за това ми и плащаш.

Тя не беше подготвена за подобен удар и отстъпи от изненада. Плащаше му… Как забрави, че той всъщност само си гледаше работата! Болката я прободе като стрела. Все пак по-добре така, отколкото да мълчи.

— Предпочитам да ме информираш, Доран.

— Добре… — той взе една препечена филийка и обилно я намаза със сладко.

— Ще те оставя да се нахраниш спокойно.

— Шантел… — тонът му бе мек, но в същото време съдържаше нотки, които я накараха да спре насред стаята. — По-добре е да седнеш, защото никъде няма да вървиш сама.

— Искам да отида до стаята на Мади.

— Само опитай! — Куин решително остави ножа на ръба на чинията си. — Ще те заведа веднага щом се облека. — Изгледа я хладно предизвикателно. — И ще стоиш там, докато не дойда да те взема.

— Не желая…

— Един от моите хора е настанен в стаята отсреща, а друг — в стаята срещу тази на сестра ти. В пълна безопасност си, докато си вътре, а аз лично ще те придружавам навън.

Тя бе достатъчно ядосана, за да рискува, но прецени, че разстоянието до вратата е доста голямо, а и погледът му не вещаеше нищо добро. Отпусна се безпомощно в стола и демонстративно извърна глава, докато той закусваше.

 

 

Куин лесно откри малкия цветарски магазин на Шейсета улица. Въпреки климатичната инсталация, вътре беше душно и из помещението се носеше тежката миризма на множество аромати. Трима посетители се въртяха в магазинчето. Двама чакаха да бъдат обслужени пред дългия, отрупан с хартии тезгях, а третият оглеждаше асортимента край витрината.

— Не може да стане преди четири. Невъзможно е! — Собственикът, чорлав дребосък, попълваше припряно някаква бележка, правейки се, че не чува пронизителния звън на телефона. Взе кредитната карта на клиента и я прокара през специалното устройство за проверка. — Разбира се, че ще е красив — отговори на друг въпрос на клиента. — Едри розови карамфили с бяла украса. Изискан, разбира се, че изискан. Подпишете се тук.

Куин се отдръпна до ъгъла с белите лилии, докато продавачът свърши и с останалите посетители.

— И така, ще купувате ли нещо или просто разглеждате? — долетя припреният въпрос.

— Доста работа имате днес — подхвърли Куин.

Дребосъкът обърса избилата по лицето му влага и въздъхна.

— Не ми говорете! Климатичната инсталация нещо не е в ред, момичето, което ми помага, има криза от апендицит, а и напоследък много хора взеха да умират. — Куин вдигна вежди в недоумение. — Сума погребения. Купища гладиоли продадох тази седмица.

— Да, много работа! — въздъхна Куин и извади визитната картичка на магазина. — Ваша е, нали?

— Ето тук пише! — Мъжът забоде дебелия си пръст в името. — Цветя от „Бърнстейн“. Аз съм Бърнстейн. Някакъв проблем с доставката ли?

— Не, имам въпрос. Дузина червени рози са доставени тази сутрин в „Плаза“. Кой ги купи?

— Питате ме кой ги е купил? — разсмя се носово Бърнстейн. — Млади човече, продал съм тази седмица двайсет дузини рози. Как мога да помня кой ги е купил?

— Нали имате дневник? И касови бележки? Непременно имате бележка за дузина червени рози, които да се доставят в „Плаза“ към десет и половина — единайсет тази сутрин.

— Искате да проверя всичките си бележки?

Куин бръкна в джоба си и извади двайсет доларова банкнота.

— Точно така.

Дребничкият мъж се изправи. Двойната му брадички потрепери от възмущение.

— Не взимам подкупи. Щом имате двайсет долара, купете си цветя за тях.

— Добре. А бележките?

— Детектив ли сте?

— Частен.

Бърнстейн се колебаеше. Най-сетне с леко мърморене отвори чекмеджето и извади бележките за деня. Прегледа ги бързо и заяви:

— Днес никой не е купувал червени рози.

— А вчера?

Куин си спечели един възмутен поглед. Все пак човекът бръкна в друго чекмедже.

— Червени рози за Мейн, две дузини за Пенсилвания, дузина за Двайсет и седма улица… — нареждаше той, докато прехвърляше малките листчета. — Дузина за хотел „Плаза“, апартамент 1203, да се доставят тази сутрин.

— Нека да погледна — дръпна бележката Куин, без да дочака разрешение. — Платени в брой.

— Това не е забранено.

Но плащането в брой означаваше, че няма подпис. Куин върна листчето на човека.

— Как изглеждаше той?

— Как изглеждал?! — отново се изсмя дребосъкът. — Че аз не знам вие как ще изглеждате утре. Хората идват и си купуват цветя. И око по средата на челото да имат, това не ме интересува, стига да носят валидни кредитни карти и парите, с които плащат, да са зелени.

— Помислете поне… — Куин извади нова двайсетачка. — Доста красиви цветя имате тук.

— Карамфилите ми са малко старички — хитро го погледна Бърнстейн.

— Аз пък така харесвам карамфили!

Мъжът кимна и прибра двете банкноти. Взе поувехналите карамфили от витрината и подхвърли:

— Спомням си. Спомена, че розите са за Шантел О’Хърли. Тежък ден беше вчера. Взеха продавачката ми с линейка, другата е в отпуска, а имаме две сватби — човекът очевидно обичаше цветята, защото извади отнякъде пластмасова бутилка и се зае да ги пръска с вода, за да се освежат. — Поръча да се изпратят на нейно име и аз го попитах дали не става дума за актрисата. Ние с жената много обичаме да ходим на кино. А, да. Попитах го от Калифорния ли е. Носеше шапка, от онези панамските и тъмни очила.

— И какво каза друго?

— Май нищо друго не каза. Само не ме питайте как е изглеждал, защото не зная. Госпожа Донахю беше тук и вдигна голям шум за цветята, необходими за сватбата на дъщеря й. Листчета от розов цвят — цели торби и то розови. Знам, че беше мъж и почти нищо не се виждаше от лицето му.

— На каква възраст?

— Може да беше и по-млад от вас, а може и по-възрастен. Само че не така широкоплещест. С нервни пръсти — неочаквано си спомни човекът. В пристъп на разкаяние той добави и малко зелена украса към букета.

— Как разбрахте?

— Когато влезе, пушеше някакви чужди цигари. Не разрешавам да се пуши в магазина, независимо от това, колко скъп е тютюнът. Не е добре за цветята.

— Защо решихте, че са чужди?

— Защо съм решил? Защо съм решил? Познавам американските цигари. А тази не беше от тях. Накарах го да я изгаси. Не ме интересува колко пари ще изхарчи някой тук, но не позволявам да тровят цветята ми.

— И така, човекът имаше нервни пръсти…

— Щом изгаси цигарата, не знаеше къде да си дене ръцете. И без него си имах толкова грижи вчера. Госпожа Донахю щеше да ме подлуди, а продавачката ми отиде да й вадят апендицит. И да знаете, щом се оправи, ще иска компенсация.

— Нещо друго? — опита се Куин да отвлече вниманието на дребосъка от операцията на неговата служителка. — Да е казал или да е направил нещо, което ви е направило впечатление?

— Щипката за банкноти! — възкликна Бърнстейн. — Вместо в портфейл държеше парите си, закопчани с щипка. Елегантна работа. Не от тия, дето се продават на улицата. Сребърна. С монограм.

— Какви бяха инициалите?

— Инициалите ли? — Цветарят се зае да прибира касовите бележки. — Какво разбирам аз от инициали? Имаше там някакви криволици.

— Носеше ли пръстени, часовник?

— Не зная. Щипката забелязах, защото в нея имаше солидна пачка. Друго не видях да носи. Моята работа е да взема парите, а не да го оценявам що за човек е.

— Благодаря, все пак… — Куин извади визитната си картичка и написа на нея номера на хотела. — Ако се сетите още нещо или човекът се появи отново, ще ви бъда много благодарен да ми звъннете на този телефон.

— Закъсал ли е?

— По-скоро искам да поговоря с него.

— Да не забравите карамфилите!

Куин небрежно пъхна цветята под мишница и се запъти към вратата.

— Доста щураци имате там, в Калифорния — обади се Бърнстейн.

— Намират се.

— Звезди — изсумтя продавачът. — Онзи приятел спомена, че работел с госпожица О’Хърли. Били близки.

Пръстите на Куин стиснаха дръжката.

— Благодаря!

Когато излезе навън, той пъхна цветята в ръцете на една жена с пазарска количка. Дори не се обърна, за да види изненадата, с която тя го изгледа. Усещаше как в стомаха му се образува някаква тежест. Защото познаваше един човек, който държеше парите си в щипка. Подарък му бе от Шантел. Мат Бърнс.

Не искаше да повярва. Мат беше приятел, а Куин чудесно знаеше колко трудно бе в тези среди да останеш верен приятел. Познаваше ли наистина Мат?

Не беше и подозирал за историята със залаганията, докато не я изрови от миналото му. Мат бе прибягнал до измама, за да задоволи страстта си. Не го ли нареждаше това първи в списъка на заподозрените? Какво пречеше да измами и Шантел, заради някаква друга своя слабост?

Много хора носят парите си с такива щипки, напомни си той и пое в посока, обратна на хотела. Имаше нужда от време, за да помисли, преди да се върне при Шантел. Не само много мъже носят такива щипки, продължи размишленията си Куин, но също така и много пушат чужди цигари. Въпросът беше колко от хората, които работеха с Шантел, отговаряха и на двете условия.

Какъв глупак се оказа! Той спря пред една телефонна будка. Не, думата е мека. Ето до какво го доведе връзката му с тази жена. Задачата му бе не да търси причини защо не може да е Мат, а по-скоро защо Мат би го направил.

Прелисти бързо бележника си и набра телефона на Мат.

— Кажете — обадиха се отсреща.

— Налага се спешно да говоря с Мат Бърнс.

— Съжалявам, той ще отсъства до понеделник.

— Много е важно, съкровище. Намери го.

— Много съжалявам. Господин Бърнс е извън града — гласеше сухият отговор.

— Къде е? — попита Куин вледенен.

— Не ми е разрешено да давам такава информация.

— Казвам се Куин Доран. Обаждам се от името на Шантел О’Хърли.

— Извинявайте, господин Доран. Трябваше да ми кажете от самото начало. Господин Бърнс не е в града, но ако случайно се обади, да му предам ли, че сте го търсили?

— Не, ще се свържа с него в понеделник. Къде е той?

— Отлетя за Ню Йорк. По някаква лична работа, господин Доран.

— А така! — Куин едва не изруга и затвори. Ето това вече щеше да засегне Шантел. И то дълбоко.

 

 

— Още цели три часа! — Мади скочи от стола си, прекоси стаята и се отпусна тежко на дивана. — Трябваше да го направим сутринта.

— Още малко… — Шантел отпи от третата си чаша кафе за деня. Кога ли щеше да се обади Куин? — Защо не се порадваш на последните си часове на свободна жена?

— Така съм напрегната, че на нищо не мога да се зарадвам в момента… — Мади отново беше на крака, а буйната й червеникава коса се развяваше при всяко нейно движение. — Толкова съм щастлива, че си тук! — тя спря, колкото да притисне Шантел до гърдите си и отново закрачи из стаята. — Ако не беше ти, направо щях да полудея. Дано и Аби да слезе.

— Ще дойде веднага щом предаде Дилън и момчетата на татко. Мисли за нещо друго.

— За какво да мисля? — Мади завъртя тъничкото си тяло на балерина. — Това просто не е възможно. Минаването по онази дълга пътека е най-отговорното ми представление.

— Като стана дума за представление, защо не ми разкажеш за пиесата?

— Страхотна е! — Блестящите й очи светнаха. — Може да съм предубедена, защото именно тя ни събра с Рийд, но мисля, че това е най-добрата ми изява досега.

— Ще идвам в Ню Йорк отново за снимки. Дотогава ще си се върнала от медения си месец — Шантел посегна за цигара. — Ако може да се вярва на отзивите в печата, представлението няма да слезе от сцена поне няколко години.

Мади проследи как сестра й си поигра с цигарата и най-сетне я запали. Тя рядко пушеше и то само когато бе много напрегната.

— Как вървят снимките?

— Нормално.

— А този Куин? Сериозно ли е?

— Обикновен мъж — сви рамене Шантел.

— Шантел, аз съм Мади. И преди съм те виждала с „обикновен мъж“. Скарахте ли се? — тя успя да се задържи на облегалката на стола на сестра си. — Снощи изглеждаше толкова щастлива. Всеки път, когато поглеждаше към него, направо грейваше.

— Разбира се, че съм щастлива! — тя потупа ръката на Мади. — Моята малка сестричка се омъжва за човек, който според мен е почти достоен за нея.

— Не извъртай, Шантел… — Мади неочаквано стана сериозна и улови двете ръце на сестра си. Сякаш нервното напрежение преливаше от едната в другата. — Нещо не е наред, нали?

— Не ставай глупава, аз… — силно почукване на вратата я прекъсна. Мади усети, че ръцете на сестра й изстиват.

— Шантел, какво има?

— Нищо! — отвратена от себе си, тя си наложи да се отпусне. — Само провери предварително кой е. Да не вземе възторженият младоженец да връхлети тук.

Малко разочарована, Мади надникна през шпионката на вратата.

— Аби е — съобщи тя с надеждата, че двете с Аби ще успеят да разберат какво тревожи третата им сестра. — Как успяваш да не надебелееш? — възкликна Мади едва ли не обвинително към новодошлата.

— Остават ми още пет месеца — засмя се Аби и отпусна ръка на корема си. — Защо още не си готова?

— Остават цели три часа.

— Предостатъчно! — Аби преметна опакованата в специална торба дреха върху един от столовете и отиде при Шантел. — Мислиш ли, че ще имаме време да я напляскаме, за да влезе във форма?

— Като нищо. Така поне ще спре да кръстосва стаята. Добре, че Рийд те убеди да напуснеш онзи апартамент. Щяхме да си ходим по главите.

— На мен пък ми липсва… — Мади приближи и обгърна с ръце двете си сестри едновременно. — Трудно ми е да си представя как ще живея в мансарда. Дилън и момчетата при татко ли са?

— Оставих ги пред вратата му. Мама е на фризьор, а татко убеди Дилън да пийнат по едно преди решителния миг. С нетърпение очаквам да видя Бен в официалното му костюмче. Прилича на мъжленце. А Крис пък се разсърди, че сме взели костюмите им под наем и няма да занесе в своя у дома. Разчиташе, че ще може да се похвали пред приятелите си. Между другото… — наведе се тя и стисна ръката на Шантел, — твоя Куин много ми хареса.

— Малко е рано да го смяташ за мой — успя да изкриви лицето си в нещо като усмивка сестра й. Сетне се сети за нещо и отиде до телефона. — Вече знам какво ми липсва тук — натисна копчето на „Обслужване по стаите“. — Донесете, ако обичате, бутилка шампанско с три чаши — поръча тя. — Да, „Дом Периньон“, реколта седемдесет и първа. Да. Мадлен О’Хърли. Благодаря ви.

Аби вдигна въпросително вежди и като се подпря на рамото на Мади, отбеляза:

— Едва единайсет е.

— Голяма работа — обади се Шантел. — Сестрите О’Хърли ще празнуват — неочаквано очите й се напълниха със сълзи. — Господи, колко много ми липсвате понякога!

В следващия миг те бяха прегърнати и връзката, която съществуваше между тях още от времето, преди да се родят, сякаш им даде сили. Мади подсмръкна. Аби се опита да я утеши, а за всеобща изненада Шантел избухна в ридания.

— Какво има, скъпа моя? — Аби нежно я настани на дивана и хвърли бърз въпросителен поглед към третата сестра. — Шантел, защо не ни кажеш?

— Нищо, нищо… — тя бързешком изтри сълзите си. — Просто се разкиснах. Поизнервих се от работа. А сега, когато виждам чудесното ти семейство и това, което Мади се кани да създаде… Питам се дали нещата щяха да са по-различни, ако… — Шантел тръсна глава. — Не, направих своя избор. Сега трябва да се справя с всичко.

Аби внимателно вдигна косата от лицето на сестра си. Гласът й както винаги бе спокоен, а ръцете — нежни.

— Нещо свързано с Куин ли?

— Да. Не… — тя вдигна ръце, после безпомощно ги отпусна. — Не зная. Имам проблеми с един прекалено запален почитател. Наех Куин, за да го държи настрани, а после се влюбих в него и… — дълбока въздишка се отрони от гърдите й. — Казах го най-накрая.

— Олекна ли ти? — Мади се наведе и целуна сестра си по главата.

Част от напрежението се бе разсеяло.

— Нищо чудно да се видиотявам… — Шантел потърси носна кърпа. — Да бъда проклета, ако тръгна по онази пътека като шаферка с подути очи.

— Това вече ми прилича на старата Шантел — промърмори Мади. — А пък ако си влюбена в Куин, убедена съм, че нещата ще се изгладят.

— Вечната оптимистка!

— Абсолютно! Аби намери Дилън, аз — Рийд, значи е твой ред. Само Трейс здравата се съпротивлява…

— Ти наистина се развихри — засмя се Шантел. — Умирам да видя жената, която ще успее да го хване — в този момент на вратата се почука и тя цялата настръхна. В следващия миг се отпусна. — Сигурно е шампанското.

— Напъха кърпичката в джоба си, отиде да отвори, но не и преди да провери кой е през шпионката. — Охо-о! — възкликна Шантел. — Освен шампанското пред вратата чака и един оглупял от любов. Аби, прибери Мади в спалнята.

— Рийд? Рийд ли е? — И преди сестрите й да успеят да я спрат, Мади вече бе прекосила стаята.

— И дума да не става! — Въпреки бременността си, Аби бе доста подвижна и сграбчи сестра си през кръста. — Не бива, скъпа. Влизай в спалнята. Ние с Шантел ще ти предадем каквото трябва.

— Толкова е глупаво!

— Няма да отворя, докато не се прибереш — простичко заяви Шантел и облегна гръб на вратата. Мади сбърчи носле и тресна вратата на другата стая. Аби застана за всеки случай отпред. Едва тогава Шантел отвори. — Оставете го вътре — поръча тя на келнера. — А ти — опря после тънкия си пръст в гърдите на Рийд, — нито крачка насам.

— Искам да я видя само за една минута… — Шантел успя да се усмихне, но поклати глава. Тя почти усети любовта и копнежа, които се излъчваха от него. Рийд все още не беше се преоблякъл официално, ала и по всекидневното му облекло личеше, че е консервативен човек. Висш чиновник от главата до петите, помисли си Шантел. Последният тип мъж, за когото съм си представяла, че свободомислещата ми сестра ще се омъжи. И въпреки всичко те си подхождаха. — Ще й кажа само две думи… — свикнал да се налага, той пристъпи напред. — Обаче не беше познал. Шантел го спря спокойно, но категорично. — Влизам и веднага излизам!

— Няма да стане — поправи го тя. — Рийд, освен че сме ирландци, сме и хора театрали. Не подозираш дори колко сме суеверни. Ще се видиш с Мади в черквата.

— Точно така — припя от другия край на стаята Аби, която долови шум зад гърба си и стисна здраво дръжката. — Предполагам, достатъчно добре си възпитан, за да се бориш и с двете ни — решила да пусне в ход и последното си оръжие, тя отпусна ръка върху корема си и се усмихна. — Или по-скоро с трима ни.

Рийд се поколеба. Толкова му се искаше само да погледне Мади, да я докосне, за да се увери, че не сънува. Аби му се усмихна съчувствено. Без да се помръдва от вратата, Шантел разписа сметката за виното и я подаде на келнера.

— Слез на осмия етаж и пийни по едно питие с татко — посъветва тя бъдещия си зет.

— Само исках да…

— Направо се откажи! — дожаля й за него и го целуна по бузата. — Само няколко часа, Рийд. Повярвай ми. Заслужава си.

Бяха минали десетина минути от момента, в който Рийд бе успял да уговори Дилън и да се пребори с Франк. Сега обаче разбра, че е безнадеждно.

— Ще й предадете ли това? — той подаде малка кутийка, която току-що бе извадил от джоба си. — На баба ми е. Мислех да й го дам по-късно, но ми се иска да го носи днес.

— Ще го носи! — Шантел го избута назад, но размисли и спря за миг. — Рийд…

— Да?

— Добре дошъл в нашето семейство… — тя хлопна вратата под носа му. — Само една минута още и щях да се разрева отново. Пусни я.

— Какво ти даде? — почти изтласка сестра си Мади, пое кутийката от Шантел и я отвори. Вътре имаше малко сърчице на тънка сребърна верижка, покрито с диаманти. — Нали е вълшебно?

— Ще изглежда още по-вълшебно на роклята ти! — Аби прокара пръст по ситните камъчета. — Нека да ти го закача.

— Ето, сега ще се разплача… — Мади стисна украшението между двете си длани. Щеше да е нейно. Наистина нейно и то само след часове.

— Никакви сълзи повече — нареди Шантел и разви телчетата около тапата на бутилката. Тя излетя шумно нагоре и падна на пода. Наляха вино в чашите. — Само малко ще се напием… Всъщност две от нас малко ще се напият, а Аби ще получи половин чаша. А после ще нагласим най-красивата младоженка, която някога е стъпвала на пътеката на „Свети Патрик“. За твоето щастие, сестриченце!

— Не! — Мади докосна чашите на Аби и на Шантел със своята. — За нас. Докато ни има и трите, никоя никога няма да е сама.