Нора Робъртс
Всичко което блести (10)

Девета глава

— Но, мамо, напразно си правиш труда!

Моли О’Хърли внимателно увиваше бяло копринено сако в тънка хартия.

— Защо да идва прислужничка само заради това? — Години наред тихо и незабележимо Моли беше приготвяла багажа на Шантел.

— Това й е работата.

Моли махна с ръка, за да отхвърли възможните възражения.

— Струва ми се, че никога няма да мога да си поприказвам от сърце с прислужничка или икономка.

Шантел хвърли поглед към куфара и купчината дрехи, които смяташе да вземе за сватбата. Първите двайсет години от живота й бяха минали в опаковане и разопаковане. За нея бе вече принципен въпрос да не се занимава никога повече с това. Ала с майка си не можеше да се бори. Предаде се и внимателно се зае да подбира тоалетните си принадлежности.

— Съжалявам, че не ни остана много време да бъдем насаме през последните няколко дни.

— Не ставай смешна! — Моли сръчно разви рулото с тънка хартия. — В разгара на снимките сте. Ние с баща ти не очакваме някой да ни забавлява.

— Татко май най-много се развесели, когато ти се появи на снимачната площадка.

Моли се засмя тихичко и вдигна очи. Красива и с чудесна фигура, тя умееше с минимум усилие да изглежда поне десет години по-млада и винаги правеше впечатление. Шантел бе убедена, че вечното движение, с което бе наситен животът на родителите й, пасваше чудесно на характерите им.

— Нали? Струва ми се обаче, че не биваше да спори с режисьорката.

— Мери има чувство за хумор.

— Това е прекрасно… — майка и дъщеря събираха известно време багажа, потънали в мълчание. — Тревожим се за теб, Шантел.

— Тъкмо от това се страхувах.

— Обичаме те, моето момиче. Не може да очакваш проблемите ти да не ни вълнуват.

— Зная — въздъхна младата жена и пусна шише с парфюм в подплатената си тоалетна чантичка. — И затова не исках да ви казвам какво става. Достатъчно грижи си имахте с мен, докато порасна.

— Дори когато навърши двайсет и една година, детето продължава да ти е дете.

— Сигурно си права — усмихна се Шантел и се зае да прибира четките за руж в калъфките им. — Но ми се струваше, че би трябвало след една известна възраст грижите да намалеят.

— След време сама ще видиш как е.

Онова познато пробождане сепна Шантел. Тя упорито сви вежди с надеждата, че то ще премине.

— Не знам. Обаче със сигурност зная, че семейството ми не бива да страда от тази глупава история.

— Онова, което засяга един от нас, засяга всички ни. Това е положението — заключи делово Моли.

— Истинска ирландка — засмя се Шантел.

— И защо не? Ние с баща ти смятаме да се върнем при теб след сватбата.

— Обратно тук? — изуми се дъщеря й. — Но защо? Нали имате ангажимент и в Ню Хемпшир!

Моли събра ръбовете на памучен панталон, изглади гънките и го прегъна.

— От трийсет и пет години сме на сцената. Мисля, че отменянето на едно представление няма да е кой знае каква загуба.

— И дума да не става! — Шантел припряно остави шишетата и кремовете си и протегна ръце към майка си. — Ти знаеш колко бих се радвала да останете при мен. Но какво ще правите тук?

— Ще бъдем с теб.

— Дори и това няма да можете. Снимките ще продължат още няколко седмици. Видя последните дни колко малко се задържам вкъщи. Ще се пръсна от напрежение, като знам, че стоите тук, въртите палци, а в същото време душите ви горят да се върнете към работата си.

— Ще си седим край басейна и ще си почиваме.

Шантел сви устни.

— Ако можех да съм сигурна, че ще се чувстваш щастлива след първите четирийсет и осем часа, тогава няма да имам нищо против. Нека разсъждаваме трезво, мамо. Останете ли, ще съм като на тръни за това, че вие се притеснявате. Татко ще подлуди прислугата, а аз дори няма да съм наблизо, за да се забавлявам.

— Предупредих Франк, че ще няма да си съгласна — въздъхна Моли. Тя погали нежно косите на дъщеря си. — Знаеш, че за теб съм се тревожила най-много.

— Достатъчно поводи съм ти давала през годините.

— Направи онова, което беше уверена, че трябва да сториш. Също както Трейс, независимо от всичко. Вярно е, че и баща ти не беше съгласен, ала брат ти си е такъв, откакто проходи. Не зная защо, но от самото им раждане бях убедена, че Аби и Мади ще се оправят, дори когато Аби трябваше да мине през онази бъркотия с първия си брак, а Мади се вкопчи в балета. Но ти… — Моли помилва бузата на дъщеря си. — Все се боя, че поради способността си да гледаш напред ще пропуснеш онова, което е до теб. Искам да си щастлива, Шантел.

— Но аз съм щастлива. Наистина. През последните няколко седмици, дори с тази неприятност, която виси над мен, открих нещо важно.

— Куин Доран?

— Всички, освен той самият, знаят какво изпитвам към него — нетърпеливо махна с ръка Шантел.

Моли имаше достатъчно впечатления от младия мъж, за да си състави мнение. Той определено не беше лесен, нито пък щеше да е винаги внимателен. Ала дъщеря и нямаше нужда от такъв човек. Трябваше й някой, който няма да й пречи да печели хляба си с това, за което бе родена.

— Често пъти мъжете са слепи за някои неща — сподели Моли. Тя чудесно знаеше колко трудни могат да бъдат някои мъже. — Защо не му го кажеш направо?

— Не! — Шантел опря длани на перваза на прозореца. — Поне не сега. Може да ти звучи глупаво, но искам… Държа да изпитва уважение към мен. Точно към мен. За това, което съм. Искам да се убедя, че за него съм не само начин да прекарва приятно времето си.

— Шантел, Дъстин Прайс не може да ти бъде мярка.

— И не е! — в гласа й се прокраднаха гневни нотки. Тя успя да ги овладее само защото майка й не сваляше поглед от гърба й. — Но не ми е лесно и да го забравя.

— Не е възможно да го забравиш. Ала не бива да градиш живота си на основата на този опит. Говорила ли си с Куин за него?

— Все още не. Мамо, в момента положението е толкова сложно, че не бих искала да го усложнявам още повече. Пък и минаха близо седем години.

— Имаш ли доверие на Куин?

— Да.

— Мислиш ли, че ще те разбере?

— Ако съм сигурна, ама наистина да съм сигурна, че ме обича и че онова, което е между нас, е истинско, ще мога да му разкажа абсолютно всичко. Дори това.

— Как ми се иска да ти кажа, че нямаш основания да се съмняваш, но нямам право… — Моли прекоси стаята и прегърна дъщеря си. — Уверявам те, че ако Куин не беше до теб, за нищо на света нямаше да мръдна оттук, докато нещата не се оправят.

— Той ме кара да се чувствам защитена. А преди да се запозная с него, не предполагах, че изобщо някой може да ми създаде това чувство — тя стисна очи. — А и не искам друг.

— Всеки има нужда да се чувства в безопасност. И обичан… — Моли помилва косите й. Същите бледо руси кичури, които така често бе вчесвала и сплитала. — Има нещо, което не съм ти казвала. Може би трябваше да го споделя с теб много отдавна — тя прегърна дъщеря си. — Страшно се гордея с теб.

— О, мамо! — Сълзи бликнаха от очите на Шантел.

— Не, недей, моля те. Ако слезем долу с подпухнали очи, баща ти ще ми извади душата да разбере защо сме седели тук толкова дълго и защо сме плакали.

— Мамо…

— Да, скъпа?

— Аз също винаги съм се гордяла с теб…

— Е… — Моли се изкашля, но когато заговори, гласът й още бе задавен от вълнението. — Не е лошо да чуеш такова нещо от вече порасналата си дъщеря. Добре ли си?

— Да, разбира се. Дори чудесно!

— Ето това вече е моето момиче. А сега нека да довършим багажа… — Моли се обърна и се залови с дрехите. — Я виж — възкликна тя и вдигна къса нощница от черна коприна, украсена с дантели. — Това ми мирише на грях.

Шантел изтри сълзите с опакото на ръката си и се засмя.

— Не съм имала още възможност да я оценя. Купих я съвсем скоро.

— Предназначението й е ясно.

— Харесва ли ти? — Шантел приближи, сгъна внимателно нощницата и я подаде на майка си. — Ето, заповядай, за спомен от Бевърли Хилс.

— Не ставай смешна! — въпреки всичко Моли не издържа на изкушението и поглади с пръсти нежната повърхност на коприната. — Не мога да нося такова нещо.

— Защо?

— Майка съм на четири големи деца.

— Не си ни намерила в зелките, нали?

— Ами, баща ти ще… — тя се замисли. Сетне хитричък блясък просветна в очите й. — Благодаря ти, скъпа — и Моли остави нощницата настрани. — Благодаря ти предварително и от името на баща ти.

 

 

Тъкмо двете жени се канеха да слизат вече долу, когато чуха звуци от настройването на банджо.

— Иска да порепетира — обясни Моли, — за да свири на сватбеното тържество. Трябва да загуби свяст, за да се откаже от намеренията си.

— Знаеш, че Мади точно това би искала. Той да попее.

— Крайно време беше — възкликна Франк, когато ги видя да слизат по стълбата. — Имам нужда от подкрепата ви. Този тук — посочи той с глава към Куин, — не иска да изпее дори една нота.

— Трябва само да сте ми благодарни — отговори Куин и се облегна в канапето.

— Никога не съм чувал за човек, който не желае да пее! — Франк беше искрено изненадан. — Чувал съм за много, които не могат, но не и за такъв, който категорично отказва. Моли, любов моя, седни тук. Дай да покажем на този младеж на какво са способни О’Хърли.

Моли се настани до него, влезе в такта и поде песента е школувания си плътен глас. Приседнала на дръжката на канапето до Куин, Шантел се заслуша в познатата мелодия. Звуците й върнаха увереността, а напрежението от последните седмици постепенно се изпари.

— Хайде, принцесо, нали помниш припева?

Шантел се присъедини. Думите и ритъмът лесно изникваха в паметта й. Самата тя рядко пееше. За нея това беше семеен бизнес. Дори сега, докато пригласяше на родителите си, си мислеше за Трейс и за сестрите си, за стотиците пъти, когато заедно бяха пели песента.

Куин беше изненадан. Не бе очаквал да види Шантел в такава светлина. Искрено удоволствие му доставяха тези трима души, които така добре се забавляваха, подхващайки ту една, ту друга песен. Шантел вече не беше нито хладната непристъпна филмова звезда, нито неспокойната страстна жена, която бе открил под бляскавата фасада. Сега тя бе у дома си и пееше забавни песнички под акомпанимента на баща си. В този момент беше само дъщеря, и то — любяща дъщеря. Непосредствената сърдечност, която преди време бе усетил в нея, бе излязла на повърхността и сега Шантел се смееше весело всеки път, когато баща й изпуснеше дума или нота. Усещаше аромата на парфюма й — привлекателен, зноен и в пълен контраст със свободното й игриво държане. За първи път я виждаше такава.

Интересно, дали тя си даваше сметка колко много държи на родителите си и как безвъзвратно изчезваше холивудският й образ, когато бе с тях.

На пръв поглед седмицата бе минала спокойно. Шантел не знаеше нищо за писмата, които се бяха получили, защото той ги взимаше лично от пощата. Не разбра и че бяха проследили едно от телефонните обаждания. Досадникът бе звънял от телефонна будка в центъра на града. Куин смяташе за излишно да й съобщава, че в две от писмата тайнственият й обожател я молеше да се срещне с него в Ню Йорк.

Очевидно знаеше цялата й програма.

Куин погали ръката й. Съвсем естествено пръстите й се преплетоха в неговите. Реши да не й казва нищо. В Ню Йорк тя нито за миг нямаше да остане сама. Вече бе уредил трима от най-надеждните му сътрудници да летят с тях до Манхатън. Всяка нейна стъпка щеше да бъде проследена.

Предизвикателният поглед на Франк към дъщеря му прекъсна мислите на Куин.

— Свириш ли още?

Шантел изгледа мълчаливо белия роял, сетне — пръстите си.

— Успявам да ударя някой и друг клавиш.

— С такъв голям и хубав инструмент би трябвало да можеш далеч повече.

— Не бих искала да те разочаровам.

— Нищо, давай!

Тя се изправи и с бавни стъпки приближи до рояла. Още преди да седне, изигра етюд на престорено смущение, от който не липсваше притреперване на клепачите. Отвори капака и засвири стремително сложни арпеджиа.

— Ти си се упражнявала! — разобличи я баща й, след което хитро се усмихна.

— Не прекарвам вечерите си в кърпене на чорапи — стрелна тя Куин.

Той кимна леко с глава, давайки знак, че е разбрал към кого е била насочена репликата.

— Дъщеря ви е пълна с изненади, Франк.

— На мен ли го казваш? Какви истории мога само да ти разправям. Един път например…

— Някакви желания? — прекъсна го Шантел мило. — Или татко иска да завържа езика му на стегнат малък възел?

Франк се покашля и помълча за миг.

— Защо не изсвириш онази песен, която майка ти не ви позволяваше да пеете, докато не навършите осемнайсет?

— Аби я свиреше най-добре.

— Така си беше — подметна Франк хитро и с много обич. — Но ти я свириш не по-зле.

Забелязала как дъщеря й присвива очи, Моли едва успя да прикрие усмивката си.

— Не по-зле, така ли? — сбърчи нос Шантел и удари акордите на встъплението.

Мелодията на тъжната сантиментална балада накара Куин да настръхне. Приятният женски глас се лееше плавно като питието в чашата му и му действаше с почти същата сила. Думите на песента бяха тъжни, но в изпълнението на Шантел звучаха прелъстително. Облечена бе в бяло и бе в пълна хармония с белия лъскав роял. В съзнанието му обаче съвсем не изникнаха образи на ангели. Взе да му става топло. Сякаш звуците тегнеха над него, притискаха го към мястото му, докато по едно време се запита дали диша.

В един миг тя вдигна очи от клавиатурата и впи поглед в него.

В песента се говореше за загубена любов. Едва сега той си даде сметка, че раздели ли се с тази жена, няма да има думи, които да опишат отчаянието му. Причинявала му бе болка, карала го бе целия да гори, но за първи път усети, че е в състояние да го накара да се чувства слаб и безпомощен.

Последните акорди Шантел изсвири, като продължаваше да го гледа.

— Не беше много по-зле от Аби — обади се Франк, комуто изпълнението на дъщеря му очевидно бе харесало. — Я сега ако искаш…

— Късно е, скъпи… — Моли нежно потупа ръката му с надеждата, че ще го подсети. — Време е да си лягаме. Утре ще бъде тежък ден.

— Късно ли? Глупости, едва сега…

— Късно е — повтори спокойно Моли. — И става все по-късно. Приготвила съм ти изненада горе.

— Но аз тъкмо… Каква изненада?

— Хайде, Франк, горе ще разбереш. Лека нощ, Куин.

— Лека нощ, Моли… — младият мъж изобщо не можеше да отдели очите си от Шантел.

— Добре, де… Идвам. Лека нощ и на двама ви. Шантел, може ли готвачката ти да приготви утре за закуска палачинки?

— Лека нощ, татко… — тя подаде лице за целувка, но очите й не слизаха от лицето на Куин.

Докато се качваше по стълбите, Франк настоятелно питаше за каква изненада става дума.

— Ти се оказа права — обади се Куин тихо, когато останаха само двамата.

— За какво?

— За това, че си страхотна… — той се изправи и приближи до нея. Взе ръцете й в своите, обърна ги с дланите нагоре и целуна всяка от тях. — Колкото повече време прекарвам край теб — промърмори той, — толкова повече ми се иска да сме заедно.

Шантел се изправи, оставила ръцете си в неговите. Очите й грееха.

— С никой друг не съм се чувствала така, както с теб. Много ми се иска да го повярваш.

— Трябва да го повярвам… — бяха близо, твърде близо до решителната стъпка. Обещания, отдаденост, зависимост. Куин чувстваше, че е напълно способен на това, готов бе да го потвърди, но се боеше, че тя ще го отблъсне, ако той е прекалено настоятелен. — Кажи ми какво искаш, Шантел.

— Теб! — отговори тя съвсем чистосърдечно, без да поиска нещо повече от онова, което смяташе, че той може да даде. — Искам само да бъда с теб.

Но за колко време? Искаше му се да попита, ала реши да почака. Ще вземе всичко от днес или от тази нощ и ще се бори утре.

— Да отидем горе…

С преплетени пръсти и много смутени те изкачиха стълбите.

Оставиха да свети само една малка нощна лампа до леглото. Странно, помисли си Шантел, не съм очаквала, че пулсът ми може да блъска с такава сила в ушите, че нервите ми са толкова разлюлени, след като и двамата чудесно знаем какво ще се случи, как ще се почувстваме. Този път сякаш беше по-различно. Сякаш ще ми е за първи път, даде си сметка тя неочаквано. Единственият път.

Предложи му устните си, предчувствайки настойчивостта на неговите.

Той беше внимателен. Нежен… Когато се докосна до нея, Шантел усети, че костите й омекват, цялата се отпуска. Дланите му обгърнаха лицето й, пръстите му погалиха кожата на врата й като шепот, като обещание. Тя прошепна името му с въздишка и полетя.

Що за необичайна страст го обземаше? Желанието туптеше във вените му и с всяка милувка той сякаш го овладяваше. Устните му бяха търпеливи, плъзгаха се по лицето й, като че искаха да запомнят докосването и вкуса на всяка нейна клетка. Обсипа с леки целувки скулите й, докато накрая стигна до устните. Стаята се завъртя пред очите й.

Този път Куин си обеща, че ще й покаже онова, на което бе способен. Шантел беше изключителна жена, красотата й не свършваше с божествената й кожа. Прокара пръсти през косите й, наслади се на копринената им гъвкавост. Прошепна й нещо неразбрано. Тя въздъхна и се притисна до него.

Докато устните му продължаваха да изучават всеки сантиметър от нея, пръстите му постепенно разкопчаха копчетата на гърба й. Когато дрехата се разтвори, той прокара длани по гърба й, сякаш докосваше кристална ваза. Копринената рокля се спусна на пода и Шантел потръпна. Под нея тя нямаше почти нищо. Куин усети как сърцето му биеше до пръсване. Сякаш цяла вечер бе чакала този миг с него.

Отдалечи се на крачка и я огледа на приглушената светлина на лампата. Стори му се толкова нежна и малка, с кожа като порцелан и форми, подобни на скулптура от алабастър. Косата й се спускаше по раменете. Той плъзна ръце по удивително крехкия й гръден кош, изненадан от факта, че силата, която се излъчваше от тази жена, идваше от толкова деликатна обвивка. Кръстът й бе съвсем тъничък и Куин почти го обхващаше с двете си длани, преди да се спусне по тесните дълги бедра.

— Толкова си красива! — напрегнато промълви той. — Чак дъхът ми секва.

Шантел пристъпи и се сгуши в прегръдките му.

Материята на спортната му риза леко драскате кожата й. С притворени клепачи тя подаде устните си в очакване на неговите. Междувременно ръцете му зашариха изкусно по тялото, й със същата сръчност, с която нейните пръсти натискаха клавишите.

Лекият бриз навън разлюля клоните и замириса на дъжд. Шантел вдъхна с пълни гърди аромата на нощта, докато преплетените им тела се понесоха на вълните на страстта. Бавно и с не по-малка нежност от него тя се зае да сваля дрехите му. Прокара с огромна наслада длани по закръглените форми на твърдите раменни мускули. Сетне притисна устни до гърдите му. Цялото й същество се стремеше да предизвиква и дразни това изтъкано от дисциплина и сила мъжко тяло. В същото време не можеше да скрие възхищението си от него. Ала устните му сякаш я привличаха по-силно.

Двамата бавно се отпуснаха на леглото.

Никакво бързане. Нищо припряно. Този път и двамата сякаш бяха решили да си доставят удоволствието, на което бяха способни. Шантел отвори очи и се взря в лицето му. Как да му каже колко много означава той за нея? Как да му обясни, че има огромна нужда от него… сега, утре, завинаги. Поклати глава, за да се отърси от тази мисъл. Дали мъж като него вярва в думата „завинаги“, запита се тя, ала побърза да пропъди този въпрос. Нито искаше, нито можеше да му го зададе. Но затова пък можеше да му покаже какво изпитва към него.

Нежно докосна устните му със своите, след което прокара върховете на пръстите си по тяхната повърхност, сякаш за да провери запалила ли ги е достатъчно. Сетне отново се наведе, за да вкуси страстта.

Куин никога не бе допускал, че може да се вълнува така. Толкова пламенни моменти бяха прекарали заедно, но дори и не подозираше, че може да преживее подобна страст. Истинско чудо! Повтарял си бе, че тя му принадлежи, ала сега, когато я усещаше така мека и отдадена, започна и да вярва в това. Нещо повече — и той бе неин. Всецяло и всеотдайно. Любовта, подклаждана от нежност, е често пъти по-всепоглъщаща и от лудостта.

Той потъна в нея леко и естествено. Шантел го прие с дълбока въздишка. Понесоха се в хармонично движение, чудно красиво в своето съвършенство.

Когато не остана нещо, което да не са си дали, те се прегърнаха и заспаха.

 

 

— Я по-спокойно. Закъде сме се разбързали? — Франк валсираше пред гишето на летището. — Искам да се уверя, че няма да изпратят банджото ми в Дълут.

— Ще бъде с вас на „Ла Гуардия“ — усмихна се наземната стюардеса и му показа талончетата за предаден багаж. — Излишно е да се безпокоите.

— Лесно е да се каже. Имам това банджо много преди да имам жена си — засмя си той тихичко и стисна рамото на Моли. — Това не значи, че ценя него повече от теб, скъпа.

— И таз хубава! След толкова години заедно в хомота. Взе ли си хапчето, Франк?

— Да, разбира се. Не вдигай паника.

— Франк никак не понася пътуването със самолет — обясни Моли на Куин и пъхна билетите в джоба си заедно с бордовите карти. — Шантел от него го е наследила.

В този момент Куин тъкмо подаваше малката си чанта на служителката. Той изненадано се обърна към Шантел.

— Не обичаш ли да пътуваш?

— Нищо ми няма — отвърна уж небрежно тя, след като вече бе успяла да погълне половин опаковка антиацид и две хапчета против повръщане.

— Май е време да тръгваме — обади се Моли и погледна часовника си.

— Какво е това бързане, не мога да разбера. Женски капризи — Франк потупа Куин по гърба. — И защо ние с теб се съгласихме на тази дивотия, момче?

— Нека се радват — подхвърли Куин.

— Прав си — въздъхна Франк примирено и мина оттатък автоматичната врата.

— Много си палав тази сутрин — установи Шантел, докато минаваше пред баща си. Тя правеше героични усилия да не забелязва огромната тежест, заседнала в стомаха й.

— И защо не? — Франк се усмихна широко и стъпи на ескалаторната лента, която щеше да ги отведе до изхода за техния самолет. — Чудесен спокоен сън — това е разковничето — той намигна на Моли. Хареса му онова малко черно дрешле, което си беше сложила снощи.

Щом минаха покрай охраната на изхода, Шантел се зае да диша дълбоко и постепенно забави крачка.

— Красавице, не си ли носиш нещо успокоително?

— Не взимам такива хапчета… — Тя неспирно навиваше и развиваше тънката дръжка на чантата около пръста си. — Пък и нищо ми няма.

Той взе дланите й между своите и освободи пръстите от каишката.

— Ръцете ти са ледени.

— Много духа тук.

Куин неволно вдигна очи и първият човек, когото видя пред себе си, бършеше обилно изпотеното си чело.

— Не знаех, че пътуването със самолет те изнервя.

— Не ставай смешен. Непрестанно летя.

— Знам и тъкмо затова си мисля, че трябва да е доста неприятно.

Отвратена от себе си, Шантел тежко въздъхна.

— Всеки има право на някаква фобия, нали?

— Точно така! — Той целуна пръстите й. — Позволи ми да ти помогна.

Тя се опита да издърпа ръката си, ала усети, че това съвсем няма да е толкова просто.

— Куин, чувствам се като идиот. Моля те, пусни ме.

— Добре, но обещай, че ще ми дадеш ръката си по време на полета.

— Шест часа — промърмори тя. — Шест невероятно дълги часа.

Куин повдигна брадичката й и доближи устните си до нейните. Никой от тях не забеляза мъжа с огромни тъмни очила, който седна в ъгъла на помещението. Не видяха и как стисна пестници, наблюдавайки тяхната нежност.

— Ако направим онова, за което си мислиш, ще ни арестуват — промърмори Шантел, ала раменете й видимо се отпуснаха.

— Изненадваш ме — захапа леко долната й устна той. — Мислех си за една игра на джин-руми.

— Страхотно! — Щом повикаха пътниците за техния полет, тя пое дълбоко въздух, но не издърпа ръката си. — Долар — точка?

— Готово!

Малката им група влезе в ръкава към самолета.

Мъжът с тъмните очила се изправи, придърпа надолу шапката си и извади бордовата си карта. Много скоро той се смеси с тълпата, поела към изхода.