Нора Робъртс
Бъди до мен (6)

Пета глава

Пейзажът бе като в класически уестърн. Със слънцето, блеснало в очите й, Лий си представи как бандитите препускат, за да избягат на полицейските отряди, видя притаилите се зад скали и стръмни хълмове индианци. Ако дадеше воля на въображението си, дори щеше да чуе тропота на конски копита по твърдата почва. Беше сама в колата и нямаше нищо против да се остави на въображението да я понесе.

Наситеночервените планини се издигаха към грейналата синя небесна шир. Необятната земна пустош, гола и безлюдна, се простираше сякаш до безкрая. Гърлото й пресъхна, а сърцето й заби по-силно.

Имаше малко зеленина — сребристата зеленина на салвията, плъзнала навред и обвила червената скалиста почва, пръсната сред наситената зеленина на хвойните, които изведнъж отстъпваха място на безкрайния гол пейзаж. И въпреки това самата пустош излъчваше усещане за великолепие и пищност, за вечност, които я плениха дотолкова, че имаше желание да не откъсва очи от гледката. Скалистите зъбери бяха пръснати навсякъде, всеки в различен нюанс, създаваш различно усещане… Тя тръсна глава. Искаше й се да види още.

Дори когато наближи града, къщите, сградите не можеха да се сравняват с безкрайната пустош. Пътните знаци, светофарите, цветните градински лехи бяха нещо незначително. Колите около нея станаха многобройни, но дори да бяха пет пъти повече, пак щяха да си останат незначителни. Гледката, която беше видяла, я остави опиянена и жадна за още.

Сидона й допадна веднага. Типичният западен вид подхождаше изключително много на фона, без да го разваля. Ала според нея едва ли нещо можеше да повлияе на тази красота.

По продължение на главната улица се виждаха спретнатите надписи и реклами на магазините с безупречно чисти витрини. Забеляза пищната зеленина, множеството разпродажби и царящото навсякъде спокойствие. Сидона бе съхранила усещането за малко провинциално градче, без намек за космополитен град. Тук всичко излъчваше ненатрапчиво тихо задоволство под великолепното бездънно небе. Може би, размишляваше Лий, докато следваше указанията към офиса на коли под наем, където щеше да остави своята, само може би, следващите две седмици щяха да й харесат.

Тъй като й оставаше още време до срещата с Хънтър, дори и след като приключи с формулярите за взетата под наем кола, Лий реши, че може да си позволи да се разходи като туристка. Имаше цял час, преди да се съсредоточи отново над работата си.

Лъскавите сребърни колиета и тюркоазени обеци на една витрина я изкушиха, но въпреки това отмина. По-късно, след малкото си приключение, щеше да има достатъчно възможности да си позволи някоя глезотия — като награда за постигнатия успех. Засега само убиваше свободното време.

Привлече я миризмата на домашен шоколадов кейк. Влезе в малко магазинче, което рекламираше, че продава най-вкусните неща на света и си купи двеста и петдесет грама. За да имам енергия, каза си тя, докато първата хапка се топеше в устата й. Един Господ знаеше каква храна щеше се наложи да яде през следващите две седмици. Хънтър изрично я предупреди, когато й се обади по телефона, че той ще се погрижи за запасите им от храна. Шоколадовият кейк, каза си Лий, щеше да попълни енергийните й запаси.

Освен това някои от съветите на Брайън се оказаха изключително ценни. Нямаше смисъл да се впуска в това приключение, обзета от униние и потиснатост. Защо да не се позабавлява и да се потопи в атмосферата, реши Лий, докато обикаляше магазина за типични каубойски облекла. Ако приемеше следващите две седмици като работна ваканция, щеше да се чувства значително по-добре.

Спря се за няколко минути, за да огледа коланите от дребни раковини, ала накрая ги остави. Нямаше да й отиват, както и ризите с къдри и басти. Можеше да купи една на Брайън, преди да се отправи обратно към Ел Ей. Каквото и да сложеше Брайън, все й отиваше, каза си Лий с нещо като въздишка на завист. Брайън никога не се ограничаваше с поръчкови дрехи, със семпли или прилични одежди.

Дали това бе заради удобството, зачуди се Лий, или просто си пазеше изградения вече имидж? Сви рамене и прокара пръст по рамото на късо велурено сако. Имидж или не, вече си имаше установен външен вид и определени предпочитания, за да се променя. Нямаше и намерение да се променя, напомни си тя, докато обикаляше щандовете с шапки. Разбираше Лий Радклиф такава, каквато бе.

Каза си, че ще остане само още минута-две и остави раницата в краката си. Не беше от спортния тип жени — сложи си тъмнокафява каубойска шапка „Стетсън“ с извита нагоре периферия. Не беше достатъчно типична. Взе друга, по-малка, украсена с пера от едната страна. Тя се обличаше като делова жена, здраво стъпила на земята. Мина на черна шапка с малка периферия и се огледа отново. Прекалено строга, реши Лий и се усмихна. Практична. Да, ако беше тръгнала да купува…

— Не си я сложила както трябва — преди тя да успее да реагира, две силни ръце килнаха шапката напред. Хънтър критично я огледа и я измести леко встрани, а след това отстъпи крачка назад. — Да, това е идеалният избор за теб, контрастът с косата и кожата е поразителен — стисна я за раменете и я обърна към огледалото, откъдето ги гледаха образите и на двамата.

Лий забеляза как дългите му уверени пръсти стиснаха раменете и. Веднага видя колко дребна изглеждаше, докато бе така притисната до него. Само за секунда усети как я обзема удоволствието, които искаше да отблъсне и затова се постара да се съсредоточи над раздразнението.

— Нямам намерение да я купя — тя свали притеснено шапката и я остави на стелажа.

— Защо не?

— Нямам нужда от нея.

— Жена, която купува само това, от което има нужда? — по лицето му се изписа веселост, а по нейното — гняв. — По-сексистко изказване не съм чувал — той продължи, преди Лий да има възможност да му отговори. — И въпреки това е жалко, че няма да я купиш. Придава ти самоувереност.

Тя подмина думите му, наведе се и пое в ръце раницата.

— Надявам се да не съм те накарала да чакаш прекалено дълго. Пристигнах в града рано и реших да убия известно време.

— Видях те да влизаш тук, когато минавах с колата. Дори когато си с джинси, ходиш така, сякаш си с костюм с жилетка — докато Лий се опитваше да разбере дали думите му са били комплимент, Хънтър се засмя. — Какво купи?

— Какво? — тя все още се мръщеше над последната му забележка.

— Кейк — той кимна към чантата. — Какъв вид купи?

Разкрита отново, Лий се замисли, готова да се примири със съдбата си.

— С млечен шоколад и от по-твърдия.

— Страхотен избор — хвана я за ръката и я поведе през магазина. — Щом си решила да се откажеш от шапката, можем да тръгваме.

Забеляза, че джипът бе паркиран до тротоара и присви очи. Това със сигурност беше съшият като във Флагстаф.

— Ти в Аризона ли си бил досега?

Хънтър мина пред колата, оставяйки я сама да се качи.

— Имах малко работа.

Репортерският й усет се изостри.

— Проучване?

Погледна я с подобие на усмивка.

— Писателите винаги има какво да проучват — все още нямаше намерение да и каже, че проучването му за Линор Радклиф го бе отвело до доста интересни заключения. — Донесе ли копие от ръкописа?

Тя не се сдържа и го погледна с искрена ненавист.

— Нали това беше едно от условията.

— Точно така — с отработен жест той даде заден, а след това се включи в движението. — Какво ще кажеш за Сидона?

— Времето и атмосферата ще привлекат туристи — трябваше да стои изправена, ако искаше да гледа напред.

— Същото може да се каже за Мауи и за Южна Франция.

Не успя да сдържи гримасата си и се обърна към страничния прозорец.

— Имаш чувството, че всичко тук е вечно, че нищо не може да се промени. Невероятно усещане за необятност, не е обаче нещо, което ти дарява спокойствие, но те омагьосва. Накара ме да се замисля за хората, които първи са го видели от гърбовете на коня или от покритите каруци. Сигурно някои от тях са имали желанието да започнат да строят веднага, да си създадат общност, за да не се усещат така притиснати от безкрайната пустош.

— А пък други сигурно са били привлечени от пустинята или планините, за да не ги притискат и задушават сградите.

Кимна и в същия момент й хрумна, че ще се вмести в първата категория, докато Хънтър — във втората.

Пътят, по който караше, стана по-тесен и изви стръмно надолу. Той не бе спокоен шофьор, ала управляваше колата като мъж, уверен, че ще се справи с всеки неочаквано появил се завой. Лий стисна страничната дръжка, решена да не прави забележки за скоростта. Все едно че се спускаха главоломно, без да са били предизвестени от стръмно изкачване какво предстои. Фучаха надолу, от едната им страна скалисти зъбери, а от другата — урвест склон.

— Често ли ходиш на палатка? — кокалчетата й бяха побелели от стискане на дръжката и въпреки че трябваше да вика, за да може Хънтър да я чуе, остана доволна, когато гласът й прозвуча спокойно.

— Понякога.

— Просто от любопитство… — тя спря и прочисти гърлото си, докато той стискаше волана, за да вземе един особено остър завой. — Защо точно на палатка? — дали нямаше опасност скалите от едната им страна да започнат да се ронят и падат? Реши, че е най-добре да не мисли за това. — Мъж в твоето положение може да отиде където пожелае и да прави каквото му се прииска.

— Това съм си избрал — изтъкна Хънтър.

— Добре. Защо?

— Понякога всеки има нужда от нещо по-простичко.

Стъпалото й натискаше пода, сякаш там се намираше спирачката.

— Не е ли това още един начин да избягваш хората?

— Да — директният му отговор я накара да извърне глава й да го погледне. Стана му смешно, когато забеляза, че ръката й отпусна страничната дръжка, вниманието й вече приковано в него, а не в пътя. — Това е също така начин да избягам от работата. Никога не можеш да се откъснеш от писането, но понякога трябва да се измъкнеш от капана му.

Погледът й стана остър. Въпреки че пръстите я сърбяха да извади бележника, Лий предпочете да разчита на паметта си.

— Не обичаш капаните.

— Не винаги ни харесва това, което трябва.

Вече забравила за високата скорост и завоите, тя подгъна единия си крак под себе си и се обърна към него. Колко привлекателно, каза си той. Когато нещо я предизвикаше да мисли, Лий забравяше грижливо издигнатия щит. Това го привлече също както хладната й красота, така характерна за деветнадесети век.

— Кое приемаш за капан в професията си?

— Да си затворен в офис, бръмченето на машини, бумащината, която не може да се избегне, ала пречи на потока на мисълта.

Странно, та тъкмо това бяха нещата, от които тя имаше нужда, за да работи дисциплинирано.

— Ако можеше да промениш нещо, какво би искал да направиш?

Хънтър се усмихна отново. Той не познаваше друг човек, който да мисли толкова бързо и ясно.

— Бих се върнал няколко века назад, когато е било възможно да пътуваш и да разказваш историите си.

Лий му повярва. Въпреки че бе богат и известен, въпреки че се радваше на признанието на публиката, тя му повярва.

— И останалите неща просто не означават нищо за теб, така ли? Славата, почитателите?

— Кои почитатели?

— Читателите ти и критиците.

Хънтър отби край пътя до дървена сграда, нещо като магазин.

— Читателите не са ми безразлични, Линор.

— А критиците?

— Харесва ми колко подредени и последователни са мислите ти — забеляза той и слезе от джипа.

Началото беше добро, помисли си тя, обзета от задоволство, че може да слезе от колата. Вече й беше казал много повече, отколкото на когото и да било, а това бе едва началото на двете им седмици заедно. Ако успееше да го накара да говори, да научи общите неща, след това щеше да го притисне и за подробностите. Но трябваше да се сдържа. Когато си имаш работа със специалист по заобикалянето на въпроси, трябва много да внимаваш. В същото време не можеше да си позволи да стои бездейна.

— Трябва ли да се регистрираме?

Зад гърба й Хънтър се усмихна широко, докато Лий се мъчеше да изтегли раницата.

— Вече се погрижих за формалностите.

— Добре — раницата й тежеше, ала тя си каза, че ще откаже предложението му за помощ и ще си я носи сама. След съвсем малко вече не беше толкова сигурна. Той отстъпи настрани, загледан в нея, докато Лий нагласяваше презрамките. Дотук с кавалерството, помисли си тя, подразнена, че не й бе предоставена възможност да подчертае независимостта си. Забеляза блясъка в очите му. Хънтър умееше да чете мислите й прекалено лесно.

— Искаш ли да нося кейка?

Лий стисна здраво раницата.

— Ще се справя.

Вече нагласил собствения си багаж на гръб, той пое по една пътека, а на нея не й остана друго, освен да го последва. Вървеше така, сякаш цял живот бе вървял по планински пътеки — сякаш сам бе прокарал няколко. Въпреки че имаше някакво чувство за нереалност в новите си туристически обувки, тя бе решена да не изостава и да се прави, че й е съвсем лесно.

— Ходил ли си преди на палатка?

— Ммм.

— Защо?

Хънтър спря, обърна се и я погледна с тъмния си непроницаем поглед, който винаги я оставяше без дъх.

— Сама погледни.

Тя погледна и видя зъберите и върховете на каньона как се издигат нагоре сякаш в безкрая и безвремието. Бяха особени по цвят и вид, белязани на места от зелени устойчиви дървета и храсти, сякаш поникнали от камъка. Както и от въздуха, Лий отново забеляза замъци и укрепления, но тъй като я нямаше перспективата, която й даваше височината в самолета, сега не бе сигурна дали тя се опитваше да превземе крепостните стени, или те я обграждаха отвсякъде.

Стана й топло. Слънцето беше силно, въпреки че избуялите дървета хвърляха гъста сянка. Имаше и други хора — деца, възрастни, бебета, увиснали в раници на гърдите на родителите си, ала нямаше чувството, че е пълно с народ.

Беше също като рисуването, усети веднага Лий. Все едно че вървеше по нарисувано платно. Чувството бе едновременно странно и неповторимо. Намести раницата на гърба си и се постара да не изостава от Хънтър.

— Забелязах къщи — започна тя. — Дори нямах представа, че в каньона живеят хора.

— Очевидно.

Усетила, че умът му се рее някъде далече, Лий отново замълча. Беше започнала прекалено добре и не биваше да настоява за още. За момента смяташе да следва Хънтър, защото той изглежда знаеше накъде върви.

С учудване установи, че й бе приятно да ходи. Години наред животът й бе определян от срокове, непосилни спешни задачи, наложени от самата нея. Ако някой я бе попитал къде би си избрала да отиде за двуседмична почивка, нямаше да знае какво да отговори. Но след като помислеше и започнеха да й идват идеите, прекарването на две седмици в каньон в Аризона едва ли щеше да е в предпочитаните десет. Дори не си бе помисляла, че чистият въздух и небесната шир биха й харесали толкова много.

Чу приглушен звучен шум и едва след няколко минути се сети. Поток, каза си. Усети мириса на вода. Прониза я ново усещане. Водачът, трамплинът за нейното издигане, продължаваше да крачи равномерно пред нея. Тя потисна желанието да сподели откритието си с него. Само щеше да я сметне за глупачка.

Дали разбира колко не на място изглежда тук, питаше се Хънтър. Само един поглед му трябваше, за да забележи, че и джинсите, и обувките й бяха чисто нови. Дори прилепналата по нея тениска идваше от бутик, а не от някой универсален магазин. Приличаше на манекенка, облечена като планинарка. Миришеше на скъпо, на нещо изключително. Прекрасно. Що за жена носи на гърба си износена раница и сапфири на ушите?

Ароматът й отново достигна до него, понесен от лекия вятър. Той си напомни, че има две седмици, за да открие отговорите. Каквито и бележки да запищеше за него, Хънтър щеше да запише също толкова и за нея. Може би и двамата щяха да разполагат с това, което ги интересуваше, преди още да бе изтекло времето. Може би и двамата след това щяха да съжаляват.

Желаеше я. Много отдавна не му се бе случвало да пожелае нещо или някоя и да не ги има. През последните дни няколко пъти се замисля за отклика й на дългата бавна целувка. Беше мислил и за своя отклик. Щяха да научат много един за друг през идващите две седмици, въпреки че всеки си имаше своя цел. Само че нищо не се давеше даром. И двамата трябваше да си платят.

Тишината му носеше спокойствие. Извисяващите се стени на каньона го успокояваха. Лий забелязваше грубата им първичност, а той — спокойствието, което навяваха. Може би всеки от тях забелязваше това, което трябва.

— За жена и репортер притежаваш изумителната способност да мълчиш.

Тежестта на раницата започваше да измества удоволствието от пейзажа. Хънтър нито веднъж не я попита дали иска да спрат и да си починат, нито веднъж не си направи труда да провери дали бе все още зад него. Зачуди се дали не усеща дупката, която очите й бяха прогорили в гърба му.

— Притежаваш изумителната способност да ръсиш обидни комплименти.

Той се обърна и я погледна за пръв път, откакто бяха тръгнали. По челото й бяха избили ситни капчици пот и тя дишаше учестено. Ала това не накърняваше ни най-малко хладната й красота.

— Извинявай — каза Хънтър, но бе очевидно, че никак не съжаляваше. — Да не би да вървя прекалено бързо? Изглеждаш ми във форма.

Въпреки болката, която се разпростираше по целия й гръб, Лий се стегна и се изправи.

— Във форма съм — стъпалата я боляха.

— Не остава още много до мястото — той посегна към бедрото си, откачи металната бутилка и отвинти капачката. — Идеално време за ходене — каза тихо. — Двайсетина градуса, подухва ветрец.

Тя едва се стърпя да не се намръщи и погледна бутилката.

— Нямаш ли чаша?

На Хънтър му трябваше цяла минута, за да разбере, че бе напълно сериозна. Прецени, че бе най-разумно да постисне смеха си.

— Прибрана е някъде при костния порцелан — отвърна той съвършено сериозно.

— Ще почакам тогава — Лий пъхна ръце под презрамките на раницата, за да облекчи тежестта поне малко.

— Както искаш — докато тя оглеждаше наоколо, Хънтър отпи стабилна глътка. Дори и да бе усетил недоволството й, с нищо не го показа, а завинти капачката и продължи да върви.

Гърлото й пресъхна още повече при мисълта за вода. Направи го нарочно, каза си Лий и стисна зъби. Да не би да си въобразява, че тя не забеляза подигравателната искрица в очите му? Събираше се още нещо, за което да му върне, когато му дойдеше времето. Боже, просто нямаше търпение да напише статията и да изобличи Хънтър Браун като арогантен, безчувствен псевдо-бог, за какъвто се мислеше.

Нямаше да се учуди, ако я караше да върви в кръг, само и само да я накара да страда. Брайън обаче се оказа напълно права за обувките. Лий вече бе престанала да брои къмпингите, покрай които минаха, някои заети, други празни. Ако това бе начинът му да я накаже, задето не му бе казала още от самото начало, че работи за „Селебрити“, определено отмъщението му вървеше по план.

Отвратена, изтощена, убедена, че плътта по краката й се превръща в гума, тя протегна ръка и хвана неговата.

— Просто ми кажи защо, след като очевидно толкова много мразиш жените и репортерите, се съгласи да прекараш две седмици с мен?

— Да мразя жените? — той вдигна вежди. — Предпочитанията и нещата, които мразя, не са чак толкова категорично разграничени, Линор — кожата й беше топла и леко влажна, когато Хънтър плъзна пръсти зад врата й. — Да не би да съм ти дал повод да мислиш, че те мразя?

Потисна желанието си да се протегне като котка под ръката му.

— Пет пари не давам за чувствата ти към мен. Тук става въпрос за работа.

— За теб е така — пръстите му лекичко я стискаха и я принудиха да се приближи. — Аз съм във ваканция. Знаеш ли, устата ти е точно толкова примамлива, колкото и първия път, когато те видях.

— Не съм искала да ти се харесвам — говореше задъхано. — Искам да мислиш за мен като за репортер.

Усмивката, появила се в ъгълчетата на очите му, се премести в ъгълчетата на устата.

— Добре — съгласи се той. — Ала след малко.

Докосна с устни нейните, нежно като първия път и все така опустошително. Тя стоеше, без да помръдва, удивена, че изпитва цял водовъртеж от чувства, също като първия път. Когато я докосваше, без почти да я допира, й се струваше, че никога преди не е била целувана. Едно ново откритие, едно свежо начало — така и трябваше да бъде.

Тежестта на гърба й изчезна. Болката в мускулите й се превърна в острие, което проникна чак до костите й. Устните й се разтвориха, макар и да съзнаваше, че това бе покана. След това езикът му допря нейния, плъзна се във влагата, за да опита вкуса й.

Лий усети как желанието преминава с писък през тялото й, но Хънтър бе търпелив. Толкова търпелив, че тя дори нямаше представа какво му струваше това търпение. Той не бе очаквал болка. Нито една жена не му бе донасяла болка заедно с желанието. Не бе очаквал нуждата да го обхване като всепоглъщащ горски пожар. Представи си удивително ясно какво би било, ако я вземеше тук, на земята, под блесналото слънце в каньона, обгърнал ги като крепостна стена, а небето като купол на катедрала.

Ала в нея се таеше прекалено много страх. Усещаше го. Може би и в него имаше прекалено много страх. След като се любеха, може би светът и на двама им щеше да рухне.

— Устните ти се топят под моите, Линор — прошепна Хънтър. — Неустоимо е.

Тя се отдръпна, възбудена, уплашена, разбрала колко бе безпомощна.

— Не искам да се повтарям, Хънтър — едва успя да изрече Лий. — Не искам да те забавлявам с клишета, но съм тук по работа. Аз съм репортер и си имам задача. Ако искаш да се разбираме добре през следващите две седмици, няма да е зле да го запомниш.

— Не знам за доброто разбирателство — парира я той, — обаче нека пробваме първо твоите правила.

Макар и изпълнена с подозрения, тя не можа да измисли какво да отговори и го последва. Хладната сянка на дърветата закри слънцето. Потокът все още ромолеше, но вече отдалече. Някъде отляво се чуваше музика от портативно радио. Съвсем до тях шумоляха невидими дребни животинчета. Лий се огледа нервно и се увери, че това бяха само катерици и зайци.

Обгърнати отвсякъде от дърветата, тя имаше чувството, че това място можеше да е навсякъде по света. Слънчевите лъчи пронизваха короните на места и се разбиваха на грубата неравна земя. Пред тях се разкри горска поляна, малка, уютна, с кръг от камъни около импровизирано огнище. Лий се огледа и се опита да отблъсне чувството на неловкост. Кой знае защо не си бе представяла, че мястото ще е толкова отдалечено, толкова тихо, толкова уединено.

На неколкостотин метра има нещо като баня — каза Хънтър, докато смъкваше раницата си. — Примитивна, ала върши работа. Металният контейнер е за боклуците. Трябва да затваряш добре капака, за да не привличаш дивите животни. Как си с ориентацията?

Тя се измъкна от презрамките на раницата с истинско удоволствие.

— Добре — сега, само ако можеше да си свали обувките и да остави краката си да починат.

— Чудесно тогава. Събери дърва, а аз ще вдигна палатката.

Подразнена от заповедта, Лий отвори уста, но след това веднага я затвори с едва доловимо изсъскване. Нямаше да му даде повод да се оплаква от нея. Докато се отдалечаваше, последната му дума достигна до съзнанието й.

— Как така палатката?

Той вече освобождаваше презрамките на раницата си.

— Предпочитам да спя в нещо, само в случай, че завали.

— Палатката — повтори тя и се приближи към него. — Говориш в единствено число.

Хънтър дори не я погледна.

— Една палатка, два спални чувала.

Беше готова да избухне; не, нямаше да прави сцени. Пое си дълбоко дъх и заговори рязко.

— Това не е достатъчно удобно.

За момент той не отговори, не защото си подбираше думите, а защото разопаковането на багажа го занимаваше много повече от разговора.

— Ако предпочиташ да спиш под небето, твоя си работа — Хънтър извади плосък сгънат пакет, който приличаше повече на чаршаф, отколкото на палатка. — Само че когато решим да станем любовници, ще е доста удобно.

— Не сме дошли тук, за да ставаме любовници — сопна се веднага Лий.

— Една репортерка и нейната задача — отвърна внимателно той. — И двете са в женски род. Май няма да е проблем да споделят една палатка.

Уловена в капана на собствената си логика, тя се обърна и се отдалечи. Нямаше да му достави удоволствието да се държи като капризна жена.

Хънтър вдигна глава и я проследи как се отдалечава с гневна отривиста крачка сред дърветата. Лий ще направи първата крачка, обеща си той, внезапно обзет от гняв. Господ му бе свидетел, че нямаше да я докосне, преди тя сама да поиска.

Докато подреждаше лагера, се опита да се убеди, че щеше да бъде толкова лесно, колкото му се струваше.