Нора Робъртс
Бъди до мен (4)

Трета глава

Наситена тъмносиня коприна. Лий отдели много време и внимание на подбора на тоалета си за вечерята с Хънтър. Тук ставаше въпрос за бизнес.

Наситеното тъмносиньо бе прорязано на места от фини сребърни нишки, които й допадаха с изчистените си елегантни линии, единствената украса на роклята. Когато пазаруваше, прекарваше толкова време, за да подбере подходящия шал, сякаш проучваше обекта на новата си статия. Нали ставаше въпрос за бизнес.

И сега, след като мисли много, тя се спря на коприната. Подчертаваше хладния нюанс на кожата й, падаше ненатрапчиво около извивките й. Остана доволна от образа си в огледалото. Сериозната жена срещу нея изглеждаше точно както бе искала още от самото начало — елегантна, изтънчена, с някакво високомерие. Поне този образ бе като балсам за нараненото й самочувствие.

Когато Лий се замисляше за живота си и се съсредоточаваше над успехите в кариерата си, не можеше да си спомни нито един случай, в който да бе била победена. Устата й се сви строго, докато прокарваше четката през косата си. Нямаше да позволи подобно нещо да се случи и сега. Щеше да му го върне на Хънтър Браун, с неговите камъни, по неговата глава, ако не за друго, то най-малкото заради онази дразнеща усмивчица. Нямаше да допусне някой да й се присмива и да му се размине просто така, каза си тя и стовари четката върху тоалетката с такава сила, че всичко отгоре подскочи. Каквато и игра да й се наложеше да играе, за да постигне онова, което искаше, щеше да я играе. А когато статията за Хънтър Браун се озовеше на сергиите, това щеше да е моментът на отмъщението й. Щеше да се наслади на факта, че той сам й бе помогнал да си отмъсти. Нищо не бе по-сладко от победата.

Когато се почука на вратата, Лий погледна часовника. Съвършено точен. Трябваше да го отбележи на всяка цена. Беше доволна, когато взе официалната си чантичка и се запъти да отвори.

Както обикновено небрежно облечен, но спретнат, отбеляза тя и скъта информацията наум, загледана в отворената на врата риза под тъмното сако. Някои мъже и папионка да сложеха, не можеха да изглеждат толкова елегантни като Хънтър Браун в джинси. Това бе факт, който щеше да се хареса на читателите. В края на вечерта, напомни си Лий, щеше да знае всичко необходимо за него.

— Добър вечер — понечи да прекрачи прага навън в коридора, ала той я хвана за ръката и я задържа, за да я огледа.

— Прекрасна — заяви Хънтър. Ръката й бе мека и хладна, въпреки че очите й все още горяха от раздразнение, контрастът му допадна. — Облечена си в коприна, носиш възбуждащ парфюм, но си запазила усещането за недосегаемост. Това е истински талант.

— Не ме интересуват анализите ти.

— Манната или проклятието на писателя — отвърна той. — Зависи от гледната ти точка. След като и ти си писателка, би трябвало да проявиш разбиране. Къде ти е ръкописът?

Мислеше, че бе забравил — беше се надявала да е забравил. Сега отново бе в неизгодна позиция и заекна.

— Той, ами, не е…

— Вземи го — нареди Хънтър. — Искам да го погледна.

— Не виждам защо.

— Всеки писател иска написаното от него да се чете.

Тя не искаше. Написаното от нея не беше публикувано. А без капка съмнение можеше да заяви, че последният човек, който искаше да хвърли поглед на съкровените й мисли, бе Хънтър. Само че той стоеше в очакване, а тъмните му очи проникваха под повърхността. Хваната в капан, Лий се върна в стаята и взе папката от куфарчето. Ако успееше да го разсейва, каза си тя, нямаше да му остане време да го преглежда.

— Ще ти бъде трудно да прочетеш каквото и да било в ресторанта — изтъкна Лий, излезе и затвори вратата.

— Затова ще вечеряме в моя апартамент.

Тя спря, а Хънтър просто я хвана за ръката и продължи към асансьорите, сякаш не бе забелязал.

— Изглежда съм създала у теб погрешно впечатление — започна студено Лий.

— Съмнявам се — той се обърна, все още стиснал я за ръката. Дланта му не беше толкова гладка, колкото очакваше от един писател. Беше едра, като на концертиращ пианист, ала набраздена с мазоли. Това бе доста интересна и противоречива комбинация. — Не съм обмислял прекалено задълбочено мисълта да те прелъстя, Линор — въпреки че тя се стегна от гняв, Хънтър я подръпна към асансьора. — Работата е там, че не обичам ресторантите, а още по-малко тълпите и прекъсванията — асансьорът забръмча тихо по време на краткото изкачване. — Ще ти бъде ли от полза конференцията?

— Ще получа това, за което съм тук — Лий слезе щом вратите се отвориха.

— И какво е това?

— А ти защо си тук? — отвърна на въпроса му тя. — Нямаш навик да ходиш по конференции, а тази е прекалено малка и се провежда в затънтен край.

— Понякога обичам да контактувам с останалите писатели — той отключи вратата и я покани с жест.

— Точно тук не са дошли писатели, постигнали твоя успех.

— Успехът няма нищо общо с писането.

Лий остави чантичката и папката и го погледна прямо.

— Много е лесно да се каже, когато си постигнал успеха.

— Така ли? — стори й се, че Хънтър се забавлява, а след това се обърна към прозореца и посочи навън. — Трябва да се насладиш колкото се може повече на гледката. През прозореца си в Лос Анджелис никога няма да видиш подобно нещо.

— Ти мразиш Ел Ей — ако внимаваше и пристъпваше умно, щеше да успее да измъкне от него къде живее и защо бе избрал това място.

— Ел Ей си има своите положителни страни. Искаш ли вино?

— Да — тя пристъпи към прозореца. Просторът и величието все още я впечатляваше и почти плашеше… След като се измъкнеш от пределите на града, можеш да извървиш километри, без да срещнеш друг човек, без да чуеш нечий глас. Изолацията, помисли си Лий, може би разстоянията те покоряват. — Често ли ходиш там? — попита тя и нарочно обърна гръб на прозореца.

— Ммм?

— В Лос Анджелис.

— Не — той се приближи до нея и й подаде чаша бяло вино.

— Запада или Изтока предпочиташ?

Усмихна се и повдигна чашата.

— Харесва ми там, където съм.

Много умело избягваше отговорите, каза си Лий и се обърна, за да обиколи стаята. Също така умееше да я кара да се чувства неловко. Сигурна бе, че не греши, че той го прави нарочно.

— Често ли пътуваш?

— Само когато се налага.

Тя надигна леко чашата и реши да пробва с по-директен въпрос.

— Защо си толкова потаен? Повечето хора в твоето положение използват максимално известността и рекламата, докато имат възможност.

— Аз не се смятам за потаен, нито пък се причислявам към повечето хора.

— Дори нямаш снимка или биография на кориците.

— Лицето и животът ми нямат нищо общо с историите, които разказвам. Харесва ли ти виното?

— Много е хубаво — въпреки че почти не го бе опитала. — Не смяташ ли, че част от професията ти е да задоволяваш любопитството на читателите, все пак става въпрос за автора на творбите, които са ги пленили?

— Не. Моята професия са думите — съчетаването им по такъв начин, че този, който чете, да остане очарован, да му е интересно и да е доволен от прочетеното. А пък написаното е продукт на въображението, не на неоспорими факти — Хънтър отпи от виното и го одобри. — Разказвачът е нищо в сравнение с разказа.

— Скромност? — попита Лий с нотка презрение, на която не успя да устои.

Това презрение му се стори забавно.

— Нищо подобно. Говорим за приоритети, не за излишна скромност. Ако ме познаваше по-добре, щеше да разбереш, че имам много малко положителни качества — той се усмихна, но тя си каза, че сигурно си бе въобразила хищническия блясък в очите му. Само въображение, повтори си Лий и потръпна. Раздразнена от собствената си реакция, подаде чашата си, за да й сипе още.

— А имаш ли изобщо някакви положителни качества?

Хареса му, че тя отвръща на удара дори когато нервите й се бяха стегнали на възел.

— Някои твърдят, че пороците са по-интересни и забавни от добрите качества — напълни чашата й до самия ръб. — Не си ли съгласна?

— По-интересни и може би по-забавни — не откъсна очи от неговите, докато отпиваше. — И много по-ангажиращи.

Хънтър се замисли, изпитал удоволствие от бързия й отговор и ясните мисли.

— Мислиш по много интересен начин, Линор, сигурно непрекъснато упражняваш ума си.

— Жена, която не го прави, само наблюдава как другите се качват към върха, докато тя пълни чуждите чаши и прави кафе — беше готова да изругае от отчаяние в момента, в който изрече тези думи. Не бе обичайно за нея да говори толкова открито. Та нали бе дошла, за да го интервюира, напомни си Лий, а не той нея.

— Интересно — отбеляза Хънтър. Амбиция. Да, беше усетил това нейно качество още от самото начало. Ала какво точно искаше да постигне тя? Каквото и да бе, реши той, нямаше да се поколебае да стъпче изпречилите се на пътя й, за да го постигне. Усети, че изпитва уважение, че дори бе впечатлен. — Кажи ми, ти някога отпускаш ли се?

— Моля?

— Ръцете ти винаги са заети с нещо, въпреки че на пръв поглед си съвършено спокойна — забеляза, че при тези думи пръстите й престанаха да си играят със столчето на чашата. — Откакто влезе в тази стая, не си застанала спокойно дори за секунда. Аз ли те притеснявам?

Погледна го хладно, седна на плюшеното канапе и кръстоса крака.

— Не — само че сърцето й заблъска оглушително, когато Хънтър се настани до нея.

— А какво те притеснява?

— Малки вряскащи кученца.

Той се разсмя, истински очарован от момента и от нея.

— Ти си изключително забавна жена — нежно взе ръката и в своята. — Трябва да ти кажа, че това е един от най-големите ми комплименти.

— Много високи критерии имаш за забавлението.

— Светът е твърде мрачно място, дори още по-лошо, често е отегчителен и досаден — ръката й бе нежна и тази нежност го привлече. В очите й се таяха тайни, а нищо не бе в състояние да го заинтригува повече. — Ако нищо не ни забавлява, остават само две места, на които да отидем. Или да се върнем в пещерите, или да изпаднем някъде в забвение.

— Затова ти забавляваш хората с ужаси — искаше й се да се премести далече от него, но пръстите му стискаха ръката й. А очите му я пронизваха, за да доловят мислите й.

— Ако се притесняваш за неописуемия ужас, който дебне под прозореца на спалнята ти, то тогава ще се притесняваш ли от следващия час при зъболекаря, или от това, че пералнята ти е избила?

— Бягство?

Хънтър посегна да докосне косата й. За него този жест бе съвсем естествен и небрежен. Лий отвори широко очи, сякаш някой я бе ощипал.

— Мразя думата „бягство“.

Тя бе сложна и неустоима личност, помисли си той, докато плъзгаше пръсти по шията й. Огнената коса, уязвимостта в очите, хладното държание, продукт на грижливо възпитание, напиращите нерви. От нея щеше да излезе неповторима героиня и ако не грешеше, великолепна любовница. Вече бе решил, че ще бъде първото, а сега, докато си играеше с краищата на косата й, реши, че ще бъде и второто.

Лий усети промяна, когато погледът й срещна неговия. Решимост, убеденост, желание. Устата й пресъхна. Рядко й се случваше да усети, че ще бъде победена. Още по-рядко се случваше нещо да я уплаши истински. Въпреки че Хънтър не бе казал и дума, въпреки че не се бе приближил към нея, тя усети как отблъсква страха — и увереността, че в каквато и игра да го бе въвлякла, щеше да изгуби, защото само един негов поглед в очите й бе достатъчен, за да предугади всяка нейна стъпка.

Някой почука на вратата, ала той продължа да я наблюдава още няколко безкрайно дълги секунди, преди да се изправи.

— Позволих си да поръчам вечеря — каза Хънтър толкова спокойно, че Лий се зачуди дали не си бе въобразила искрата на страст, която забеляза в очите му. Докато той отиваше към вратата, тя остана на мястото си, за да се опита да си събере мислите. Само си въобразяваше, каза си Лий. Не може да проникне в мислите й. Хънтър бе просто мъж. След като играта беше нейна и единствено тя знаеше правилата, нямаше да загуби. Успокоена, Лий стана и се приближи до масата.

Сьомгата бе крехка и розова. Доволна от избора му, тя седна на масата, а сервитьорът затвори след себе си. До този момент, даде си сметка Лий, бе отговорила на повече въпроси, отколкото той. Време беше да обърне нещата.

— Съветът, който даде на писателите сутринта, да победят времето и да пишат всеки ден, независимо колко отчаяни се чувстват — това от личен опит ли го знаеш?

Хънтър опита сьомгата.

— Всички писатели преживяват разочарования от време на време. Откази, неблагоприятна критика.

— А ти имал ли си откази, преди да продадеш „Сатанински обет“?

— Ставам подозрителен, когато нещо се получи прекалено лесно — той взе бутилката, за да напълни чашата й отново. Лицето й бе създадено за светлината на свещи, каза си Хънтър, докато наблюдаваше как сянка и светлина потрепваха по сметановата й кожа и нежните й черти. Беше твърдо решен да открие какво се крие у нея преди още да бяха приключили вечерята. Дори не си помисли, че я използва, въпреки че смяташе да прерови мислите й и да научи за нея всичко, което можеше. Това бе привилегия на писателя.

— Кое те накара да станеш писател?

Той повдигна едната си межда и продължи да яде.

— Просто съм роден писател.

Тя ядеше бавно и обмисляше следващите си въпроси. Трябваше да настъпва много внимателно, за да не го постави в отбранителна позиция и да заобиколи подозренията му. Нито за момент не се замисли, че го използва, въпреки че смяташе да прерови мислите му и да научи всичко, което можеше за нето. Това бе привилегия на репортера.

— Роден писател — повтори Лий и лапна нова хапка сьомга. — Толкова ли е лесно? Няма ли нещо в миналото ти, обстоятелства, които са те насочили към тази професия?

— Не съм казал, че е било лесно — поправи я Хънтър. — Всеки от нас е роден с определени възможности за избор. Никак не е лесно да направиш правилния. Всеки написан роман е въпрос на избор. А аз съм предопределен да пиша романи.

Беше й толкова интересно, че забрави тайното интервю и зададе следващия въпрос от личен интерес.

— Значи винаги си искал да бъдеш писател?

— Прекалено праволинейно мислиш — отбеляза той. Почувствал се спокоен, Хънтър се облегна назад и завъртя виното в чашата си. — Не, не винаги. Исках да играя професионален футбол.

— Футбол?

Искреното й недоверие го накара да се усмихне.

— Футбол — повтори той. — Исках да се занимавам с това и сигурно щях да постигна успех, но се наложи да пиша.

Линор се смълча за момент, ала след това реши, че й казва истината.

— Значи си станал писател, без да го искаш истински.

— Просто направих избора си — поправи я Хънтър, заинтригуван от прилежната й логика. — Според мен доста хора се родени писатели или артисти и умират без дори да са го разбрали. Остават ненаписани книги, ненарисувани платна. Късметлиите откриват за какво са родени. От мен можеше да излезе прекрасен футболист или пък прекрасен писател. Ако се бях опитал да върша и двете, щях да съм значително по-посредствен. Избрах да не бъда посредствен.

— Няколко милиона читатели ще се съгласят, че си направил правилния избор — забравила хладната маска, тя подпря лакти на масата и се приведе напред. — Защо романи на ужаса, Хънтър? Човек с твоя талант и въображение би могъл да напише всичко. Защо се насочи точно към този жанр?

Той запали цигара и мирисът на тютюн се разнесе във въздуха.

— А ти защо ги четеш?

Лий се намръщи; от известно време не бе отговарял на въпроса й с въпрос.

— По принцип не ги чета, освен твоите.

— Поласкан съм. Но защо моите?

— Първият ти роман ми го препоръчаха, а след това… — тя се поколеба, защото не й се искаше да признае, че бе била завладяна още от първата страница. Вместо това прокара пръст по ръба на чашата и премисли внимателно отговора си. — Ти умееш да създадеш атмосфера и характери, които превръщат невероятното в романите ти в нещо напълно естествено.

Хънтър издуха дима от цигарата.

— Мислиш, че са невъзможни?

Лий се разсмя бързо и по блясъка в очите й той усети, че това бе нещо съвсем истинско. Сякаш преобрази красотата й. Превърна я в достъпна.

— Просто не вярвам, че хората могат да бъдат обладани от демони или пък че дадена къща може по принцип да е лоша.

— Не вярваш, значи? — Хънтър се усмихна. — Не си ли суеверна, Линор?

Тя го погледна откровено.

— Никак.

— Странно, повечето от нас се съобразяват поне с няколко суеверия.

— А ти?

— Разбира се, а дори и тези, с които не се съобразявам, ме привличат — той пое ръката й и стисна силно пръстите. — Твърди се, че някои хора умеят да усещат аурата на други, или ако предпочиташ ще кажа личността, само като им стиснат ръката — дланта му беше топла и твърда и Хънтър не откъсваше очи от нея. Усещаше, притиснат в ръката й, усукания пръстен.

— Не вярвам в такива неща — само че не беше убедена в думите си, не и докато бе с него.

— Ти вярваш само в нещата, които виждаш или чувстваш. Само в това, което можеш да докоснеш с едно от петте си възприятия, неща, които разбираш — той се изправи, изправи и нея на крака. — Не всичко, което съществува, може да бъде обяснено. Не всичко, което разбираме, може да бъде обяснено.

— Всяко нещо си има обяснение — само че и думите, както и пулсът й, бяха доста прибързани.

Може би ако беше опитала да си отдръпне ръката, Хънтър щеше да й позволи, ала думите й прозвучаха като предизвикателство.

— А ти можеш ли да обясниш защо сърцето ти започва да бие по-бързо, когато се приближа? — лицето му изглеждаше загадъчно, а очите му бяха неразгадаеми на светлината на свещите. — Нали каза, че не се страхуваш от мен?

— Не се страхувам.

— Но сърцето ти препуска — пръстите му леко докоснаха трапчинката на гърлото. — Можеш ли да ми обясниш защо, след като имаме още един ден заедно, ми се иска толкова много да те докосвам? — нежно, невероятно нежно, той прокара опакото на ръката си по едната й буза.

— Недей! — думите й бяха шепот.

— Можеш ли да обясниш силата на това привличане между двама напълно непознати? — Хънтър прокара пръсти по устните й, усети ги как потръпват и се зачуди какъв ли бе вкусът им.

Нещо меко, нещо огнено пропълзя в нея.

— Физическото привличане не е нищо повече от химическа реакция.

— Наука? — той повдигна ръката й и притисна устни в средата на дланта й. Лий усети как мускулите на бедрата й омекват. — Има ли обяснение за това? — без да откъсва очи от нея, Хънтър прокара устни по китката й. Кожата й охладня, след това се запали. Пулсът й препускаше като обезумял. Той се усмихна. — А това… — прошепна Хънтър и целуна ъгълчето на устните й. — Има ли нещо общо с логиката?

— Не искам да ме докосваш така.

— Напротив, искаш да те докосвам — поправи я той. — Само че не можеш да го обясниш — с движение, което тя очакваше, Хънтър вплете пръсти в косата й. — Опитай необяснимото — предизвика я той, преди устните му да покрият нейните.

Власт. Тази власт препусна в тялото й. Желанието бе огнен прилив. Усещаше как нуждата я обзема и покорява, докато се отпускаше в ръцете му. Трябваше да му откаже. Лий бе опитна в изкуството на отказите. Ала изведнъж се оказа, че няма къде да избяга, че няма сили да му откаже.

Независимо от силния му характер, независимо, че бе властна личност, целувката се оказа разтапящо нежна. Въпреки че пръстите му бяха силни и стискаха косата й толкова стегнато, че ако тя се опиташе да се отдръпне, щеше да се озове в капан, устните му бяха ласкави и топли, също като пламъка, който трепкаше на масата до тях. Нямаше представа кога бе вдигнала ръце към него, кога ръцете й бяха го обгърнали, кога телата им се бяха пристиснали, кога копринената рокля бе прошумоляла. Тайнственият опияняващ вкус на вино се усещаше на езика му. Лий се опи от него. Усещаше мириса на свещи, смесен с нейния парфюм. Последователният й дисциплиниран ум се носеше в море от объркване, а след това бе подет от примамливи необясними усещания.

Устните й бяха хладни, но бързо се затоплиха. Тялото й бе напрегнато, ала бързо се отпусна. И двете промени му допаднаха. Тя не бе жена, готова да се отдаде бързо и лесно. Знаеше го също както знаеше, че това не бе жена, която лесно се изненадва.

Изглеждаше толкова дребна до него, толкова крехка. Винаги бе изключително внимателен с крехките неща. Дори когато целувката се задълбочи, дори когато собственият му глад се изостри изненадващо много, устните му продължиха да притискат нежно нейните, дразнещи, изискващи. Хънтър вярваше, че любенето още от първия миг, чак до момента на задоволство, бе истинско изкуство. Беше убеден, че с изкуството не бива да се бърза. Затова бавно и търпеливо той й показа какво можеше да бъде между тях, докато ръцете му си останаха в косата й, а устните му притискаха нейните.

Хънтър я изцеждаше. Лий усещаше как волята, силата и мислите й се изплъзват. И докато се изплъзваха, ново усещане замени загубата. С това ново усещане тя не можеше да се справи, не знаеше как да го обясни. Можеше само да го почувства.

Подобно удоволствие не можеше да се опише. Подобно силно желание не можеше да се управлява. По-скоро липсата на контрол, а не силата на чувствата я уплаши. Ако загубеше контрол, щеше да загуби целта си. Това щеше да е краят. Прошепна нещо и се опята да се отдръпне, но откри, че само устните и бяха свободни, той все още я притискаше.

По-късно, каза си Хънтър, в някой самотен тъмен час ще размисли над собствената си реакция. Сега беше прекалено заинтригуван от нея. Лий го гледаше тъй, сякаш я бе ударил — пребледняла, очите й потъмнели. Въпреки че устните й бяха разтворени, тя не казваше нищо. Под пръстите си усещаше лекото потрепване, което преминаваше през нея — отначало веднъж, а след това още веднъж.

— Някои неща не могат да бъдат обяснени, дори и да ги разбираш — каза тези думи тихо, толкова тихо, че й заприличаха на заплаха.

— Изобщо не те разбирам. — Лий постави ръце върху неговите и го отдръпна от себе си. — А и ми се струва, че не искам да те разбера.

Той не се усмихна, когато ръцете му се плъзнаха по раменете й.

— Може би наистина не искаш. Сега ти предстои да направиш избор.

— Не — разтърсена, тя отстъпи и грабна чантичката си. — Конференцията приключва утре и аз се връщам в Ел Ей — внезапно обзета от гняв, Лий се обърна към него. — А пък ти ще завреш отново в дупката, където се криеш.

Хънтър наклони глава на една страна.

— Може би.

Най-доброто бе тя да остави малко разстояние между двамата. Много рязко той осъзна, че ако я задържи до себе си само още миг, няма да има сили да я остави да си отиде.

— Ще говорим утре.

Тя не се замисли над собствените си алогични действия и поклати глава.

— Не, няма да говорим повече.

Той не й противоречи, когато тя се упъти към вратата. Остана на мястото си дори и след като вече беше сам. Нямаше защо да й противоречи. Знаеше, че ще говорят отново. Повдигна чашата вино и посегна към ръкописа, който бе забравила. Настани се на един от столовете.