Нора Робъртс
Бъди до мен (12)

Единадесета глава

Когато Лий мислеше за семейна вечеря, тя си представяше мълчаливо събитие около лъскава махагонова маса, подредена с тежък старинен сребърен сервиз, незначителни разговори, водени на тих глас и изключително любезно. Това познаваше тя.

Вечерята днес нямаше нищо общо с представите й.

Във вече разхвърляната кухня се възцари хаос, докато Сара се мотаеше наоколо ту с танцова стъпка, ту с подскоци и разказваше на баща си всички подробности от изминалите две седмици. Бони не обръщаше никакво внимание на шума, докато се обаждаше от кухненския телефон на съпруга си и децата. На Сантанас вече му бе простено и той лежеше проснат на пода и дремеше. Хънтър бе застанал до плота и приготвяше нещото, което Сара бе нарекла най-хубавата пица в стратосферата. Кой знае как успяваше да следи накъсания разказ на дъщеря си и да отговаря на въпросите, които Бони му подхвърляше в същото време.

Лий се почувства като петно олио, изсипало в кипяща вода, и за да се отърси от усещането, започна да разтребва масата. Ако не вършеше нищо, трябваше да застане в средата на стаята, докато главата й се въртеше наляво и надясно също като зрител на тенис мач.

— Това е моя работа.

Лий притеснено остави чайника, вдигнат току-що от масата и погледна Сара.

— Ами… — колко глупаво, каза си тя. Не знаеш ли как да говориш с едно дете?

— Можеш и да помогнеш — продължи Сара след миг. — Само че ако не си свърша работата, няма да си получа парите — плъзна поглед към баща си, а след това отново към Лий. — Има един албум, който искам да си купя. Нали ги знаеш, Тоутъл Рекс.

— Ясно… — Лий се опита да се сети нещо за групата, дори нещо бегло, но не успя.

— Само името им звучи по-така, иначе не са толкова зле — обади се Бони, докато излизаше от кухнята. — Както и да е, Хънтър няма да ти отреже парите, ако си имаш помощничка, Сара. Това се смята за добър усет към бизнеса.

Хънтър обърна глава и се усмихна бързо на сестра си, докато тя се измъкваше навън.

— Така и Лий ще си заслужи вечерята — отвърна небрежно той. — Нищо че няма да е пържола алангле.

Усмивката му я развълнува толкова, че не можа да вдигне спокойно чайника.

— Пицата ще ти хареса повече — заяви уверено Сара. — Той слага абсолютно всичко отгоре. Когато дойдат мои приятелки на вечеря, винаги искат от пицата на татко — докато чистеше масата, Лий се опита да си представи как Хънтър приготвя вечеря за няколко бъбриви малки момиченца. Просто не можеше. — Сигурно е бил готвач в някой друг живот.

Мили Боже, каза си Лий, да не би това дете вече да има свое мнение по въпросите на прераждането…

— А пък ти си била гладиатор — отвърна сухо Хънтър.

Сара се разсмя, отново превърнала се в дете.

— Леля Бони е била робиня, продадена на търг на арабски пазар за стотици хиляди драхми.

— Това едва ли ще се отрази благоприятно на самочувствието на Бони.

Сара стовари чашките в мивката с трясък.

— А Линор сигурно е била принцеса — стиснала мокър парцал в ръка, Лий вдигна поглед, въпреки че не беше сигурна дали ще успее да се усмихне. — Средновековна принцеса — продължи Сара. — Като при крал Артур.

Хънтър се замисли над казаното, докато оглеждаше дъщеря си и въпросната принцеса.

— Възможно е. Фина корона, обсипана със скъпоценни камъни и прозрачен воал много ще й отиват.

— И дракони — очевидно очарована от играта, Сара се облегна на плота, за да си представи по-добре Лий в рокля с пастелни цветове. — Рицарят трябва да убие поне един мъжки дракон в разцвета на силите си, преди да поиска ръката й.

— Самата истина — измърмори Хънтър и си каза, че драконите имат много лица.

— Драконите не са лесни за убиване — въпреки че говореше спокойно, Лий се зачуди защо й се свива стомахът. Толкова беше лесно да си се представи в една огромна зала, под блясъка на факлите, косата й окичена със скъпоценни камъни, облечена в богата копринена рокля.

— Така най-добре можеш да демонстрираш доблест — обясни й Сара и захапа парче зелена чушка, която бе успяла тайно да дръпне от баща си. — Принцесата не може да се ожени за кой да е. Кралят или ще я даде на безстрашен рицар, или пък на принца на съседните земи, за да осигури мир и благоденствие.

Колкото и невероятно да й се стори, Лий си представи баща си, стиснал в ръка скиптър, да оповестява, че тя ще се ожени на Джонатан от Уилъби.

— Бас държа, че никога не си носила шина.

Изхвърлена от едно столетие в друго само за секунда.

Лий погледна недоумяващо. Сара се бе намръщила умислено с изражение, което можеше да бъде наследено единствено и само от Хънтър. Каква глупост, помисли си Лий. Рицари, принцеси, дракони. За пръв път се усмихна напълно естествено на това слабо мургаво момиче, неразделна част от мъжа, когото обичаше.

— Две години.

— Сериозно? — по сериозното лице на Сара се изписа любопитство. Тя пристъпи напред, за да огледа по-добре зъбите на Лий. — Добре е подействала — реши тя. — Мразеше ли я?

— Ненавиждах я.

Сара се разкиска и сребърната шина лъсна.

— Аз нямам нищо против, само дето не мога да дъвча дъвка — погледна нацупено Хънтър през рамо. — Дори едно мъничко парченце.

— И аз не можех — при това никога, помисли си тя, ала не го каза. Дъвченето на дъвка не бе позволено в дома на семейство Радклиф.

Сара я погледна отново и кимна.

— Ако искаш, можеш да ми помогнеш да сложим масата.

Лий откри, че не бе чак толкова трудно да те приемат.

Слънцето нахлуваше в кухнята, докато се хранеха. Лъчите му бяха наситено златисти, меки, вече ги нямаше нажежените до бяло отблясъци от скалите на каньона. Почувства се спокойна, въпреки че на масата се носеха смях и спорове.

Фантазията я отнесе в приятно осветен тих ресторант, пред нея сервирана дебела пържола и хрупкава салата, а сервитьорите не позволяваха дори за момент чашата й с Бордо да остане празна. Сега обаче бе седнала в шумната светла кухня, хапваше си пица, поръсена със сирене, хрупкави парчета чушка и гъби, пикантен салам и люта наденица. Докато похапваше, се съгласи с преценката на Сара. Най-добрата пица в стратосферата.

— Ех, да можеше и Фред да се научи да прави такава пица… — Бони започваше второто си парче със същата охота, с която бе започнала и първото. — Когато е в настроение, прави страхотна салата от яйца, но не е същото.

— В семейство като твоето — отбеляза Хънтър, — трябва да организирате поточна линия. Пет гладни деца спокойно ще могат да движат цяла пицария.

— Така си е — съгласи се Бони. — А след по-малко от седем месеца ще станат шест.

Тя се усмихна широко, когато ножът на Хънтър увисна във въздуха.

— Още едно?

— Още едно — Бони намигна през масата на племенницата си. — Винаги съм казвала, че ще имам шест деца — обясни небрежно на Лий. — Хората трябва да правят това, в което най ги бива.

Хънтър се пресегна през масата и я стисна за ръката. Лий забеляза как пръстите им се преплетоха.

— Някои биха го нарекли свръхпроизводство.

— Или съперничество — отвърна веднага тя. — Ще имам толкова деца, колкото са ти бестселърите — разсмя се и стисна ръката на брат си. — Излиза, че ни трябва кажи-речи еднакво време, за да ги създадем.

— Когато доведеш бебето на гости, ще я сложим да спи в моята стая — Сара отхапа ново парче пица.

— Тя ли е? — Хънтър разроши косата й, преди да се върне към пицата.

— Ще бъде момиче — кимна Сара с младежка увереност. — Леля Бони вече има три момчета, така че с още едно момиче силите ще се изравнят.

— Ще видя какво мога да направя по въпроса — обеща Бони. — Както и да е, утре сутрин тръгвам. Касандра, най-голямата — обясни тя на Лий, — е решила, че иска да си прави татуировка — затвори очи и се облегна назад. — Боже, колко е хубаво някой да има нужда от теб.

— Татуировка ли? — Сара сбърчи нос. — Гадория. Каси е смахната.

— Двамата с Фред за съжаление се съгласихме.

Изпълнен с любопитство, Хънтър пое чашата с вино.

— Къде иска да я направи?

— На извивката на дясното рамо. Твърди, че било много изтънчено.

— Тъпачка — заяви твърдо Сара и сви рамене. — Каси е на тринадесет — добави тя и вдигна очи към тавана. — Боже, бива си я!

Лий потисна смеха си при вида както на физиономията на детето, така и на словесната му атака.

— И какво ще правите?

Бони се усмихна.

— А, мисля да я заведа до студиото за татуировки.

— Ама как, нали няма… — Лий замълча и загледа косата на Бони, щедро изпъстрена със светли кичури и обеците, провиснали до раменете. Може би все пак щеше да остави дъщеря си да направи каквото си бе наумила.

Бони се разсмя и погали Лий по ръката.

— Не, разбира се. Ще се получи много по-добре, ако Каси сама вземе решение, а тя ще го вземе в мига, в който види гадните игли.

— Хитро — одобри Сара стратегията с усмивка.

— Умно — поправи я Бони.

— Все тая — с пълна уста тя се извърна към Лий. — В къщата на леля Бони все има по някоя криза — обясни поверително тя. — Имаш ли братя, или сестри?

— Не — тъга ли забеляза в очите на детето? Тя самата често бе искала да има. — Бях едно дете.

— Май е по-добре да си имаш, въпреки че става пренаселено. — Сара погледна хитро баща си. — Може ли още едно парче?

Останалата част от вечерта премина спокойно, не съвсем, ала ако не се броеше шума, съвсем спокойно. Сара измъкна баща си, за да поиграят американски футбол, след като Бони отказа с усмивка. Състоянието й, поясни тя, било твърде деликатно. Лий, въпреки че негодуваше, се оказа въвлечена в играта. Научи, въпреки че никога не успяваше да се прицели точно, как да рита топката странично и как да я удря с глава. Беше й приятно, откри с учудване тя, и съвсем не се почувства като глупачка, което я учуди още повече.

Смрачи се бързо, а после из тъмното замигаха светулки. Макар че очите й бяха натежали, Сара мрънкаше и не искаше да си легне, докато Хънтър най-сетне не се съгласи да я отнесе до леглото на гръб. Още щом ги видя заедно, Лий веднага разбра, че това им бе ритуал.

Беше казал, че Сара е неговият живот и въпреки че ги бе виждала заедно само няколко часа, Лий се увери, че бе така.

Никога не би казала, че мъжът, чиито книги бе чела, можеше да е толкова предан баща, доволен, че прекарва времето си с едно десетгодишно дете. Не би могла да си го представи тук, в една къща толкова далече от светлините на града. Дори мъжът, когото опозна през изминалите две седмици, не се вместваше съвсем в образа на родител, дисциплиниран възпитател на едно подрастващо момиче. И въпреки това бе точно така.

Ако се опиташе да вмести образа на бащата на Сара в образа на любовника и автора на „Безмълвен нисък“, те щяха да се вплетат един в друг. Проблемът бе как да се справи с тях.

Тя изправи преобърнатия стол на терасата и седна. Дочу сънения смях на Сара през отворения прозорец над нея. Гласът на Хънтър, приглушен и неясен, го последва. Странен начин да прекара последните си часове с Хънтър, тук в дома му, само на няколко километра от лагера, в който бяха станали любовници. И освен това, призна Лий, докато наблюдаваше звездите, приятели. Много й се искаше да бъде негова приятелка.

Когато пишеше статията, щеше да я посвети и на двете му страни. Нали затова беше дошла. Затвори очи, защото звездите изведнъж станаха прекалено ярки. Връщаше се с много повече от първоначалните очаквания и заради това, с много по-малко.

— Изморена ли си?

Отвори очи и погледна Хънтър. Ето така щеше да го помни, обвит в сенките, докато излиза от тъмнината.

— Не. Сара заспа ли?

Той кимна и мина зад нея, за да постави ръце на раменете й. Ето къде искаше да бъде тя. Точно тук, когато нощта се спуска.

— И Бони.

— Сигурно по това време работиш — предположи Лий. — Когато в къщата цари тишина и всичко е тъмно.

— Да, в повечето случаи. Довърших последната си книга в една такава нощ. Тогава не бе усещал самота, но сега…

— Хайде да се разходим. Има пълнолуние.

— Страхуваш ли се? Ще ти дам талисман — Хънтър свали пръстена и го плъзна на нейния пръст.

— Не съм суеверна — обяви надменно тя, ала сви пръсти, за да задържи пръстена на място.

— Разбира се, че си — той я притисна до себе си. — Обичам звуците на нощта.

Лий се заслуша — едва доловим ветрец се промушваше през дърветата, някъде ромолеше вода, насекомите не преставаха да скърцат.

— Живееш тук отдавна — с напредването на деня тя бе разбрала, че не може да си го представи да живее на друго място.

— Да, преместих се, когато се роди Сара.

— Прелестно място.

Хънтър я завъртя в ръцете си. Лий бе обляна от лунна светлина, обсипала косата й със сребро и скъпоценни камъни, превърнала кожата й в мрамор, а очите — в тъмни мъниста.

— Отива ти — прошепна той. Прокара ръка през косата й, а след това забеляза как тя по своя воля пада на старото място. — Принцесата и дракона.

Сърцето й затрептя. Също като на тийнейджърка, каза си Лий. Хънтър я караше да се чувства като момиче на първа среща.

— В днешно време жените трябва сами да убиват драконите.

— В днешно време… — устните му докоснаха нейните. — Има много малко романтика. Ако това бяха Средните векове и аз те срещнех в някоя лунна вечер в гората, щях да те обладая, защото щеше да с мое право. Щях да те ухажвам, защото нямаше да имам друг избор — гласът му стана тъмен като сенките под дърветата около тях. — Искам да те любя, Линор, все едно че е за пръв път.

Или за последен, помисли си тя, преди устните му да я накарат да се отдаде, да желае, да изисква. Когато ръцете му я обгръщаха, Лий бе готова да остави съзнанието да отлети. Мечтай и чувствай. Любовта не бе нищо повече. Дори когато отпусна глава назад, ръцете й го притиснаха с готовност, предизвиквайки го да вземе каквото пожелае, да даде всичко, което тя иска от него.

Ръцете му се спряха на лицето й, нежно, нежно като всеки друг път, за да запомнят всяка извивка и скула, и нежността на кожата й. Устните му ги последваха, вкусиха и отпиха от всеки отделен аромат. Удоволствието, винаги настъпващо бързо, потече като лава в нея. Останала без воля. Лий се отпусна до него на земята.

Искаше да я люби тук и сега, на открито, докато луната посребряваше върховете на дърветата и хвърляше алени сенки. Искаше му се да почувства как мускулите й омекват и се свиват при всеки допир на ръката му. Това, което му даваше тя, бе мечта от сънищата и много повече, в същото време по-реално от всичко досега. Събличаше я бавно, а устните му и върховете на пръстите му я опияняваха. Тази нощ щеше да й даде всичко от себе си, щеше да поиска всичко от нея.

Лунна светлина и сенки я обгърнаха, докато сърцето му блъскаше лудо. Долови ромона на потока някъде наблизо, понесъл се с тихите й въздишки. Гората миришеше на нощ. Лий зарови лице до врата му.

Усети тръпнещата му възбуда, напиращата нужда, която бълбукаше в нея. С удоволствие се потопи във вихъра, който той бе създал. Тук въздухът бе мек на допир и обагрен в цвят. Тук можеше да остане и да се остави във властта на мъжа завинаги.

Кожата му бе гореща. Тя опита, замаяна от удоволствието и новата бързина. Жадна за още, Лий го докосваше, усетила всеки негов трепет, всеки дъх, всеки шепот на името си.

Сребро и сянка. Тя ги долавяше осезаемо като светулките наоколо. Сребърната нишка на властта. Тъмната сянка на желанието. С тяхна помощ щеше да го отведе до ръба на пропастта.

Когато Хънтър изруга бездиханно, Лий се засмя. Желанието им се преплете в едно. Тя го почувства. Усети радост.

Въздухът сякаш не трепваше, ветрецът замря. Всеки звук, отчетливо гръмовен, заглъхна. Пръстите му потънаха в косата й. Очите им се срещнаха в тишината, сякаш за да останат така във вечността.

Устните й се отвориха за него.

 

 

Можеше да остане да спи тук, щеше да й е приятно, върху голата земя под нея, а небето надвиснало над двамата, докато усещаше тялото му до себе си. Можеше да остане да спи тук завинаги, също като омагьосана принцеса, ако той не я бе привлякъл в ръцете си.

— Заспа като дете — прошепна Хънтър. — Трябва да си лягаш. В моето легло.

Лий въздъхна, доволна да остане на това място.

— Прекалено далече е.

С тих смях той целуна трапчинката между врата и рамото й.

— Да те пренеса ли?

— Ммм — тя се сгуши до него. — Добре.

— Не че имам нещо против, но може да се притесниш, ако Бони случайно слезе долу, докато те внасям така гола.

Лий отвори очи, ирисите й станали тъмносини. Действителността се връщаше.

— Май трябва да се обличам.

— Няма да е зле — погледът му обходи тялото й и отново се върна на лицето й. — Да ти помогна ли?

Тя се усмихна.

— Пак ще стигнем до същия резултат като събличането, ако решиш да ме обличаш.

— Интересна теория — Хънтър се пресегна за кремавото дантелено бельо.

— Само че сега не е времето да я изпробваме — Лий измъкна бикините от ръцете му и се пъхна в тях. — Колко време сме тук?

— Цяла вечност.

Погледна го тъкмо когато главата му се пъхна в ризата. Не бе съвсем сигурна, че преувеличава.

— Най-малкото, което заслужавам след тези две седмици, е истински матрак.

Той пое ръката й и притисна дланта й към устните си.

— Можеш да споделиш моя.

Тя стисна за кратко пръстите му, след това ги пусна.

— Не е много разумно.

— Притесняваш се за Сара ли?

Това не беше въпрос. Лий не побърза да отговори, за да е сигурна, че романтиката на момента нямаше да повлияе.

— Не разбирам много от деца, ала според мен тя не е готова да приеме някоя, с когото баща й дели леглото.

За момент се възцари тишина, все едно че бяха попаднали в окото на бурята.

— Никога преди не съм водил жена в дома ни.

Думите му я накараха да го погледна бързо, а след това също така бързо да отвърне поглед.

— Ето още една причина.

— Ето още една причина за много други неща — Хънтър продължи да се облича, без да говори, а Лий зарея поглед сред дърветата. Толкова е красиво, каза си тя. И става все по-далечно.

— Искаше да ме попиташ за Сара, но не го направи.

Лий навлажни устни.

— Не ми влиза в работата.

Той стисна брадичката й, част от нежността отлетя.

— Така ли? — попита.

— Хънтър…

— Този път ще получиш отговора, без дори да питаш — той отпусна ръка, но погледът му не трепна. Тя нямаше нужда от друго, за да разбере, че спокойствието бе отлетяло. — Почти преди дванадесет години срещнах една жена. По онова време пишех под името Лора Майлс и можех да си позволя някои дребни удоволствия. Да ходя понякога навън на вечеря, понякога на театър. Все още живеех в Ел Ей, сам, обичах си работата и бях доволен от това, което ми осигуряваше. Тя беше студентка, последна година. Умна, амбициозна, ала не разполагаше с достатъчно пари. Имаше стипендия и бе решена да стане най-добрата адвокатка на Западното крайбрежие.

— Хънтър, това, което се е случило между теб и друга жена преди толкова много години, не е моя работа.

— Тя не е просто друга жена. Това е майката на Сара.

Лий започна да скубе туфа трева.

— Добре, щом е важно да ми го кажеш, ще те изслушам.

— Държах на нея — продължи той. — Тя бе умна, красива и пълна с мечти. Никой от двама ни нямаше намерение да задълбочава връзката. Все още й предстоеше дипломиране като юрист. Аз пък исках да пиша. И тогава, напук на плановете ни, съдбата пое нещата в свои ръце — Хънтър извади цигара, замислен за подробностите от миналото. Спомни си сбутания мрачен апартамент с вечно капещите тръби, старата пишеща машина със скърцащия валяк, смехът, който редовно се носеше от съседен апартамент и се чуваше чак при него. — Една сутрин се отби при мен. Знаех, че нещо не е наред, защото по това време имаше часове. Беше прекалено амбициозна и не пропускаше часовете си. Денят бе горещ, зноен. Бях отворил прозорците, а до мен работеше малък вентилатор, който само обръщаше въздуха, дори не го охлаждаше. Беше дошла, за да ми каже, че е бременна — опита си да си спомни как изглеждаше. Не успя. Но и не държеше да си спомни. Така или иначе, винаги щеше да помни гласа й в момента, когато му каза. Отчаяние, примесено с ярост и обвинения. — Казах й, че държа на нея и това бе самата истина. Не я обичах. Въпреки това родителите ни предават своята ценностна система. Предложих й да се оженим — той се изсмя, не с удоволствие, ала не и с горчивина, отбеляза Лий. Това бе смехът на човек, приел шегата, която животът си е направил с него. — Тя отказа, почти с толкова гняв към предложението ми, колкото изпитваше и към самата бременност. Нямаше никакво намерение да се обременява със съпруг и дете, след като й предстоеше професионално издигане. Може и да ти е трудно да разбереш, но не беше безразлична, просто много практичен човек. Поиска да платя за аборта.

Лий усети как мускулите й се стегнаха.

— Но Сара…

— Това не е краят на историята — Хънтър изпусна дима от цигарата и зарея поглед някъде в тъмнината. — Скарахме се ужасно, заплахи, обвинения, прехвърляхме си вината. По това време не разбирах нейната гледна точка, единствено факта, че тя иска да се отърве от част от мен. Разделихме се, и двамата озлобени, отчаяни, без да съзнаваме, че ни трябва време, за да размислим.

Лий не знаеше какво да каже, нито пък знаеше как да го каже.

— Били сте млади — започна тя.

— Аз бях на двадесет и четири — поправи я Хънтър. — Отдавна вече не бях момче. Бях… и двамата бяхме отговорни за постъпките си. Два дни не можах да спя. Измислях десетки отговори и ги отхвърлях и така отново и отново. Едно единствено нещо ми се въртеше в главата през всичкото време. Исках това дете. Не мога да го обясня, защото харесвах живота си такъв, какъвто беше, радвах се, че нямам задължения, стремях се да стана известен. Ала просто знаех, че трябва да имам това дете. Обадих й се и я викнах да дойде отново. Втория път и двамата бяхме по-спокойни, но също така и доста по-уплашени, отколкото преди. Бракът отпадаше, затова не говорихме по този въпрос. Тя не искаше детето, затова се справихме и с този въпрос. Аз го исках. С това трябваше сам да се справя. Тя не искаше да поема никаква отговорност към това, което бяхме създали заедно, а имаше нужда от пари. Накрая успяхме да разрешим въпроса.

Лий се извърна към него с пресъхнала уста.

— Ти си й платил?

Както очакваше, в очите й гореше ужас. Когато продължи, гласът му беше спокоен, ала му трябваше много усилие, за да звучи така.

— Платих всички медицински такси, издържах я, докато роди, и й дадох десет хиляди долара за дъщеря си.

Поразена, със свито сърце Лий гледаше в земята.

— Как е могла…

— Всеки от нас искаше нещо. Накрая всеки даде на другия онова, което желаеше. Никога не изпитах презрение към младата студентка по право за това, което направи. Това бе нейният избор, а тя можеше да направи и друг, без дори да ми каже.

— Да — Лий се опита да прояви разбиране, но единственото, което виждаше, бе слабото мургаво дете. — Направила е своя избор и е загубила.

За него означаваше всичко на света да чуе тъкмо тези думи.

— Сара е моя, само моя от мига, в който пое първия си дъх. Жената, която я износи, ми направи безценен подарък. Аз й дадох единствено пари.

— Сара знае ли?

— Знае само, че майка й е трябвало да направи своя избор.

— Разбирам — тя въздъхна дълбоко. — Причината да си толкова тайнствен, е да я предпазиш от въпроси и догадки.

— Това е една от причините. Другата е, че искам тя да има простичкото детство, на което всяко дете има право.

— Не беше нужно да ми разказваш — Лий стисна ръката му. — Радвам се, че го направи. Не ти е било лесно сам да отгледаш едно дете.

В очите й имаше разбиране. Всеки напрегнат мускул в тялото му се отпусна, сякаш го беше погалила. Сега вече знаеше със сигурност, че тя бе жената, която бе чакал.

— Не, не ми беше лесно, ала бе истинско удоволствие — пръстите му стиснаха нейните. — Сподели го с мен, Линор.

Тя замря.

— Не те разбирам.

— Искам да си с мен тук, със Сара. Искам те тук с другите деца, които можем да имаме двамата — погледна пръстена, който бе сложил на ръката й. Когато очите им се срещнаха, й се стори, че я пронизват. — Омъжи се за мен.

Да се омъжи? Гледаше го с празен поглед, а у нея бавно се натрупваше паника.

— Ти не знаеш… Ти нямаш представа какво искаш.

— Напротив — поправи я той и стисна още по-здраво ръката й, когато Лий понечи да се отдръпне. — Предлагал съм само на една друга жена, при това по задължение. Теб те моля, защото си първата и единствена жена, която съм обичал. Искам да споделя живота си с теб. Искам ти да споделиш моя.

Паниката прерасна в страх. Хънтър искаше от нея да промени всичко, към което се стремеше. Да рискува всичко.

— Животът ни е прекалено различен — едва успя да каже тя. — Аз трябва да се връщам. Не мога да оставя работата си.

— Работа, за която не си била създадена — в гласа му се прокрадна напрегнатост, когато я стисна за раменете. — Знаеш, че си родена, за да създаваш образите, които са ти в главата, а не да пишеш за светския живот на хората и утрешните тенденции.

— Това е единственото, което познавам! — разтреперана, Лий се отдръпна от него. — Заради това съм работила.

— За да докажеш нещо. По дяволите, Линор, направи нещо и за себе си. Заради себе си.

— Правя го заради себе си — отвърна отчаяно тя. Обичаш го, крещеше един глас вътре в нея. Защо отблъскваш нуждата, това, което искаш. Лий поклати глава, сякаш за да накара гласа да замълчи. Любовта не бе достатъчна, нуждата не бе достатъчна. Знаеше го със сигурност. Просто не биваше да го забравя. — Искаш от мен да се откажа от всичко, от всеки сантиметър, който съм извоювала за пет години. Животът ми е в Ел Ей, там знам коя съм, накъде вървя. Не мога да живея тук и да рискувам…

— Да откриеш коя си в действителност ли? — довърши вместо нея той. Нямаше да допусне отчаянието. Едва успяваше да контролира гнева си. — Ако ставаше въпрос единствено за мен, бих дошъл където пожелаеш, бих живял където ти е приятно, дори и да съзнавам, че е грешка. Но остава и Сара. Не мога да я откъсна от единствения дом, който някога е имала.

— Ето че отново искаш всичко — гласът й бе едва доловим шепот, ала Хънтър никога не бе чувал по-ясни думи. — Искаш от мен да рискувам всичко, а аз не мога. Не искам.

Той стана и сенките го обгърнаха.

— Искам от теб да рискуваш всичко — съгласи се Хънтър. — Обичаш ли ме? — с този въпрос той рискуваше всичко.

Разкъсвана от чувствата си, тласкана от страха, тя го гледаше.

— Да. Дяволите да те вземат, Хънтър, остави ме на мира.

Лий закрачи към къщата, докато тъмнината спусна невидима пелена между тях.