Нора Робъртс
Бъди до мен (11)

Десета глава

Дъщеря… Сара…

Лий извърна глава и срещна черните прями очи, съвсем същите като на Хънтър. Да, бяха абсолютно същите. Той имаше дете? Това прекрасно слабичко момиче с нежна уста и плитки, вързани с най-обикновени ластици, бе дъщерята на Хънтър? Толкова много противоречиви чувства нахлуха в нея, че тя не успя да каже нищо. Абсолютно нищо.

— Сара — прекъсна оглушителната тишина Хънтър. — Това е госпожица Радклиф.

— А, да, знам, репортерката. Здрасти.

Все още седнала на земята, докато кучето душеше рамото й, Лий се почувства като пълна глупачка.

— Добър ден — надяваше се поздравът й да не прозвучи толкова смешно и официално, колкото й се стори.

— Татко каза, че не бива да ти казвам хубава, защото било все едно да кажеш, че купа с плодове е хубава — Сара не наклони глава на една страна, както правят много хора, за да я огледа от различен ъгъл, но Лий остана с впечатлението, че я проучват от главата до петите. — Харесва ми косата ти — заяви Сара. — Това истинският ти цвят ли е?

— На това му се казва добро възпитание — вметна Хънтър, по-скоро развеселен, отколкото раздразнен. — Боя се, че Сара е просто едно хлапе.

— Все това повтаря — Сара повдигна изразително слабите си рамене. — Не че говори сериозно.

— Така беше до днес — той разроши козината на кучето и се зачуди как да се справи със ситуацията. Лий продължаваше да мълчи, а пък очите на Сара я поглъщаха любопитно. — Заведи Сантанас в къщата. Предполагам, Бони е там.

— Да. Върнахме се вчера, защото си спомних, че имам час за футбол, а пък тя се сети, че имала някаква работа във Финикс. Естествено, след като всички деца търчат и се прескачат като маймуни.

— Ясно — и въпреки че на него наистина му беше ясно, Лий все още бе в пълно неведение. — Хайде, върви, ние идваме.

— Добре. Хайде, Сантанас — след това се усмихна бързо на Лий. — Изглежда много свиреп и кръвожаден, ала всъщност не хапе — момичето хукна и Лий се зачуди дали говори за кучето, или за баща си. Когато останаха сами с Хънтър, тя остана неподвижна и мълчалива.

— Готов съм да се извиня за грубото поведение на семейството ми.

Семейство. Думата я порази, върна я в действителността и я изтръгна от мечтата. Лий се изправи и внимателно почисти джинсите си.

— Няма нужда — гласът й прозвуча хладно, почти ледено. Мускулите й бяха опънати до скъсване. — Както разбирам, играта свърши и искам да те помоля да ме закараш до Сидона, за да си уредя връщането в Ел Ей.

— Каква игра? — той се изправи с лекота и взе ръката й, за да спре нервните й движения. Това се бе превърнало в навик и никой от двамата не забеляза. — Няма никаква игра, Линор.

— Напротив, ти я изигра прекрасно — болката, която тя не би допуснала до гласа си, се отрази в очите й. Ръката й остана хладна и напрегната в неговата. — Всъщност толкова успешно, че забравих, че е игра.

Търпението му се стопи в този миг, бързо и без предупреждение. С гнева можеше да се справи, като избухне или я развесели. Само че болката й го остави беззащитен и Хънтър не знаеше каква атака да предприеме.

— Не се прави на глупачка. Каквато и игра да е имало, тя приключи преди няколко нощи в онази палатка.

— Приключи, значи — сълзи опариха очите й, Лий премига побесняла, за да ги задържи за себе си, но той вече ги бе видял. — Не, никога не е приключвала. Ти си отличен стратег, Хънтър. Струваше ми се толкова откровен, че дори за миг не се усъмних, че криеш нещо — тя издърпа рязко ръка от неговата и й се прииска да се отдаде на горещите пречистващи сълзи. — Как можа? — попита. — Как можа да ме прегръщаш така и да лъжеш?

— Никога не съм те лъгал — гласът му бе спокоен като нейния, ала очите му бяха пълни със страст.

— Имаш дете — нещо се пречупи в нея и тя стисна двете си ръце, за да ги движи непрекъснато. — Имаш голяма дъщеря и никога не си я споменал. Каза ми, че никога не си бил женен.

— Не съм — отвърна той и зачака неизбежните въпроси.

Те веднага се появиха в ума й, но Лий откри, че не може да ги зададе. Не искаше да знае. Ако щеше да го изхвърля веднага от живота си, при това завинаги, не биваше да пита.

— Веднъж спомена името й, а когато те попитах, ти не ми отговори.

— Кой попита? — парира въпроса й той. — Ти или репортерката?

Тя пребледня и отстъпи назад от него, жест, много по-красноречив от думите.

— Ако въпросът ми беше нечестен, — каза той внимателно, — моля те да ме извиниш.

Лий потисна горчивия си отговор. Той вече бе казал всичко.

— Искам да се връщам в Сидона. Ще ме закараш ли, или се налага сама да уреждам кола да ме вземе?

— Престани — той я стисна за раменете, преди да се бе отдръпнала още. — Беше част от живота ми само няколко дни, а Сара е животът ми десет години. Не рискувам нищо, свързано с нея — забеляза как яростта се появява и изчезва в очите му, докато се бореше с нея. — За нея не искам да се споменава, ясно ли е? Не желая да се знае за нея. Няма да позволя детството й да бъде съсипано от фотографи, които се врат на мачовете й и висят от дърветата по време на училищния пикник. Сара не е обект на клюки за страниците на лъскавите списания.

— Това ли е мнението ти за мен? — прошепна тя. — Само това ли успяхме да постигнем? — тя преглътна, обзета от чувство на болка и предателство. — Дъщеря ти няма да бъде спомената с статията ми. Имаш думата ми. Сега ме пусни.

Тя не говореше единствено за ръцете, които я задържаха. И двамата бяха наясно. Той усети как в гърдите му набъбва неочаквана паника, почувства вина, която го смути. Никога не бе смятал, че тя може да усложни нещата.

— Не мога — изрече думите с такава простота, че кожата й настръхна. — Искам да те накарам да разбереш и затова имам нужда от време.

— Имаше почти две седмици, за да ме накараш да разбера, Хънтър.

— По дяволите, ти дойде като репортерка — той се поколеба, докато я чакаше да потвърди или да отрече, ала тя мълчеше. — Нищо от това, което се случи между нас, не беше запланувано, нито пък някой от нас го очакваше. Искам да се върнеш с мен у дома.

Лий успя да го погледна спокойно.

— Аз си оставам репортерка.

— Според споразумението ни остават още два дни — гласът му омекна, ръцете му станаха по-нежни. — Линор, прекарай тези два дни с мен у дома, с дъщеря ми.

— Нищо не те спира да настояваш за това, което си решил, нали?

— Не — тя все още се държеше настрани от него. Колкото и да му се искаше, Хънтър не я привлече към себе си. Все още не. — За мен е важно да разбереш. Дай ми два дни.

Искаше й се да каже не. Искаше й се да вярва, че може да го отхвърли в същия момент, да се обърне и да си тръгне без всякакво съжаление. Само че Лий знаеше, че ще съжалява, ако се върне в Ел Ей, без да довърши започнатото.

— Не мога да обещая, че ще проявя разбиране, но ще остана още два дни.

Въпреки че нежеланието й бе очевидно, той повдигна ръката й към устните си.

— Благодаря ти. За мен е много важно.

— Недей да ми благодариш — прошепна тя. Гневът си бе отишъл така неусетно, че вече го бе забравила. — Нещата се промениха.

— Нещата се промениха още преди дни — все още стиснал ръката й, Хънтър я потегли в посоката, в която се бе отдалечила Сара. — Ще се върна за нещата ни по-късно.

Сега, след като първият шок беше преминал, дойде мисълта за втория.

— Значи живееш тук, в каньона.

— Точно така.

— Искаш да ми кажеш, че имаш къща, с гореща и студена вода и нормално легло, ала предпочете да прекараме двете седмици на палатка?

— Така си почивам.

— Страхотно — измърмори Лий. — Караше ме да се къпя с хладка вода и се събуждах схваната, а ти знаеше, че съм готова да дам едноседмичната си заплата за гореща вана.

— Така се изгражда характерът — настоя той, вече по-спокоен, след като усети раздразнението й.

— Как ли пък не. Направи го нарочно — тя спря и се обърна към него. Слънцето надничаше между клоните. — Направи го нарочно, за да видиш колко ще издържа.

— Ти ме впечатли — усмихна се отново по онзи дразнещ начин. — Признавам, че не очаквах да издържиш и седмица, камо ли пък две.

— Ти, копе…

— Ето че стана кисела — отбеляза непринудено Хънтър. — През следващите два дни можеш да се киснеш колкото пожелаеш в горещата вана — прегърна я приятелски през раменете, преди Лий да успее да реагира. Така щеше да има време, каза си той, за да обясни за Сара. Време, в което искрено се надяваше тя да го разбере. — Дори ще се погрижа да хапнеш мечтаната пържола алангле.

Гневът напираше, контролът го възпря.

— Да не си посмял да ми се присмиваш!

— Няма такова нещо, ти не си жена, на която някой мъж би посмял да се присмива — въпреки че нямаше доверие на отговора му, гласът му звучеше честно, а Хънтър дори не се усмихваше. — Радвам ти се, а също и на това, че плановете ми се провалиха. Вярвай ми, нямах намерение да разбираш по този начин, че живея на няколко километра от лагера ни.

— И как възнамеряваше да разбера?

— Като те поканех на тиха вечеря на свещи в последната ни вечер. Надявах се да погледнеш на всичко това с подходящата доза чувство за хумор.

— Значи си сбъркал — отвърна Лий, а в следващия момент съзря къщата, сгушена сред дърветата.

Беше по-малка, отколкото очакваше, но с високи прозорци, монтирани в дървените панели. Сякаш бе естествено продължение на природата. Постройката я накара да си помисли за детски куклени къщи и приказки, въпреки че сама не можеше да каже защо. Куклените къщи бяха прекалено чистички, пъстри и весели. Къщата на Хънтър имаше странни ъгли и неочаквани чупки. Терасата минаваше пред цялата фасада, а покривът се издигаше стръмно заострен към небето. По парапетите бяха подредени избуяли цветя — кървавочервено мушкато в нефритено зелени сандъчета. Покривът се спускаше косо надолу, а след това се пречупваше паралелно на прозорците от пода до тавана. На терасата бе поставен бял плетен стол, преобърнат до разръфана топка за американски футбол.

Къщата бе обградена отвсякъде с дървета. Бе скътана сред тях. Защитена, скрита, сгушена. Сякаш бе къща от някой филм или… Тя спря, присви очи и я загледа отново.

— Това е къщата на Джонас Торп от „Безмълвен писък“.

Той се усмихна, доволен, че бе забелязала толкова бързо.

— Горе-долу. Искаше ми се той да е изолиран, на километри от онова, което обикновено наричаме цивилизация, ала всъщност това да е единственото сигурно място.

— Ти така ли гледаш на мястото? — зачуди се на глас Лий. — Като на единственото сигурно?

— Доста често — писък раздра тишината, а след момент на ужас Лий осъзна, че това всъщност бе смях. Беше последван от нестроен лай и възкисел женски глас. — Въпреки че има и други моменти — измърмори Хънтър и я поведе към входната врата.

Точно я отваряше, когато Сара изфуча навън. Несигурна в чувствата си, Лий наблюдаваше как момичето прегръща с дива радост баща си през кръста. Забеляза как Хънтър прокара ръка по тъмната й коса.

— О, татко, толкова е смешно! Леля Бони майстореше гердан от захаросано тесто, а Сантанас го изяде — е, сдъвка го и откри, че вкусът му е отвратителен.

— Сигурен съм, че Бони смята това за бунт.

Очите й, същите като на баща й, грейнаха така весело и немирно, че всяка учителка би се притеснила.

— Тя каза, че може да го понесе от критиците по изкуствата, но не и от учен недоучен вълк. Каза, че ще сложи чай за Линор, но нямаме сладки, защото вчера изядохме всичко. Освен това каза…

— Няма значение, и сами ще разберем.

Той отстъпи, за да може Лий да влезе. Тя се поколеба за момент и се зачуди в какъв ли свят попада, а неговите очи проблеснаха също така весело и немирно като на Сара. Страхотна двойка, реши Лий и прекрачи прага.

Не бе очаквала нищо толкова нормално и обикновено в дома на Хънтър Браун. Холът беше просторен и слънчев. Весел. Да, каза си тя, точно весел. Нямаше сенчести ъгли, нито пък заключени врати. Навсякъде бяха натопени диви цветя, а дивана бе украсен с пухкави възглавници.

— Да не би да очакваше метли на вещици и обвити в сатен ковчези? — прошепна той в ухото й.

Лий се отдръпна раздразнена.

— Не, разбира се. Просто не очаквах такъв домашен уют…

Хънтър изви едната си вежда при тези думи.

— Че аз съм си домошар.

Тя вдигна поглед към лицето му, което от една страна изглеждаше грубо, а от друга — аристократично. От една страна, каза си Лий. Само от една.

— Предполагам, че леля Бони вече е почистила бъркотията в кухнята — Сара продължаваше да прегръща баща си с една ръка, докато оглеждаше Лий. — На нея много й се иска да се запознае с теб, защото татко изобщо не се среща достатъчно с жени, а пък с репортери никога не разговаря. Може би ти си нещо специално, щом е решил да говори с теб.

Докато говореше, не сваляше очи от Лий. Беше само на десет, ала бе усетила, че има нещо между баща й и жената с тъмносиви очи и модерна прическа. Просто все още не бе сигурна какво изпитва. Също като баща си, Сара реши да изчака и да прецени.

Лий, също толкова несигурна в чувствата си, ги последва в кухнята. Веднага й направиха впечатление облените от слънцето стени, белотата и хаосът.

— Хънтър, ако смяташ да държиш вълк в кухнята, поне го научи да цени изкуството. Здрасти, аз съм Бони.

Лий видя висока слаба жена с тъмнокестенява коса до раменете, щедро нашарена от светли руси кичури. Беше в алена тениска, избеляла до нещо като цикламено, пусната върху три четвърти джинси, също толкова разръфани, колкото и на племенницата й. Босите й крака бяха с ярко розов лак на ноктите. Лий гледаше слабото й, изпито лице като на манекенка и не можеше да определи дали бе по-голяма, или по-малка от Хънтър. Тя машинално протегна ръка, в отговор на протегнатата ръка на Бони.

— Приятно ми е. Как сте?

— Щях да съм доста по-добре, ако Сантанас не се бе опитал да превърне последното ми творение в закуска — тя показа златистокафяв полукръг с нащърбени краища. — Просто имаше късмет, че идеята се оказа едно нищо. Както и да е, сядай — Бони посочи към масата, отрупана с купички и кутии и покрита с брашно. — Правя чай.

— Само че не си включила чайника — изтъкна Сара и включи котлона.

— Хънтър, това дете непрекъснато се заяжда за дреболии. Започвам да се притеснявам за нея.

Той сви примирено рамене и вдигна нещото, подобно на поничка, предназначено да се превърне в обеца.

— Да не би златото и среброто да са се превърнали в нещо прекалено елементарно напоследък?

— Мислех си, че може да поставя началото на някоя нова тенденция — Бони се усмихна и изведнъж се превърна в зашеметяваща красавица. — Както и да е, оказа се незначителна грешка. Сигурно съм пропиляла по-малко от три долара за брашно. Сядайте — повтори тя, докато се опитваше да премести хаоса от масата на плота. — Кажете сега, как беше сред природата?

— Вдъхновяващо. Ти какво ще кажеш, Линор?

— Възпитателно — поправи го тя, въпреки че най-възпитателната част бе през последния половин час.

— Значи работиш за „Селебрити“ — дългите завити златни обеци на Бони се поклащаха с всяка нейна крачка, също като плитките на Сара. — Не пропускам брой.

— Защото там имаше някоя и друга четка по неин адрес.

— Четка ли? — Лий наблюдаваше как Бони избърсва напудрените си с брашно ръце в три четвъртите джинси.

Хънтър се усмихна, докато наблюдаваше как сестра му посяга към кутията с чай, докато другите кутии потракват на плота.

— Професионалното й име е Би Би Смидърс.

Познаваше това име. Години наред Би Би Смидърс се смяташе за кралицата на авангардната бижутерия. Елитът, богатите и снобите се тълпяха, за да се доберат до уникалните й дизайнерски изработки. Бяха готови да плащат и плащаха луди пари за таланта, изобретателността й и мъничките букви „Б“, гравирани на завършеното бижу. Лий загледа слабата и доста непохватна жена с нещо като почуда.

— Възхищавам се на работата ти.

— Само че не би си сложила мое произведение — отбеляза Бони с усмивка, докато отместваше кутиите, за да си направи място. — Не, за теб върви нещо класическо. Невероятно лице. Искаш ли лимон в чая? Имаш ли лимони, Хънтър?

— Сигурно не.

В това време Бони вече оставяше чая на масата, за да се запари и покисне.

— Кажи ми, Линор, как успя да накараш отшелника да изпълзи от пещерата?

— Като го вбесих, струва ми се.

— Това може и да е свършило работа — тя седна срещу Лий, а Сара се настани до баща си. Очите на Бони бяха значително по-меки, отколкото на брат й, не толкова пронизващи, но също толкова изразителни. — Двете седмици, докато си играехте на пионери в каньона, дадоха ли ти достатъчно материал за статия?

— Да — Лий се усмихна, защото в очите на другата жена бе стаен смях. — Освен това развих невероятна слабост към дюшеци и матраци.

Бързата великолепна усмивка отново проблесна.

— Мъжът ми води децата на къмпинг веднъж в годината. Аз пък използвам това време, за да се затворя в салона на Елизабет Арден. Когато се приберем, всички имаме чувството, че сме преживели по едно малко чудо.

— Да се ходи на къмпинг не е чак толкова зле — отбеляза Сара в защита на баща си.

— Ами? — шляпна я по дупето и я привлече към себе си той. — Защо тогава те обзема невероятното желание да отидеш при Бони във Финикс всеки път, когато извадя палатката?

Тя се разкиска и го прегърна през рамото.

— Сигурно е някакво съвпадение — отвърна със сух глас Сара, също като неговия. — Накара ли те да ходиш за риба? — полюбопитства тя. — Трябваше ли да седиш, без да шаваш, часове наред?

Лий забеляза как веждата на Хънтър се вдигна, преди тя да отговори.

— Всъщност накара ме да ловя риба дни наред.

— Ужас — бе единственият коментар на Сара.

— Само че аз хванах по-голяма риба от неговата.

Сара поклати глава, без да е ни най-малко впечатлена.

— Все едно, досадно е — погледна извинително баща си. — Е, все някой трябва да върши и тази работа — наведе глава към главата на баща си и се усмихна на Лий. — Той обикновено не е досаден, просто му харесват разни странни неща. Като например риболова и бирата.

Бони вдигна чайника.

— Нали ще пиеш? — попита тя брат си.

— Не сега. Двамата със Сара трябва да вдигнем лагера.

— Взимай си и вълка — каза му Бони, докато сипваше на Лий. — Все още съм готова да го гръмна, ако ми падне. Между другото, вчера имаше няколко обаждания от Ню Йорк.

— Ще чакат — стана и прокара разсеяно ръка през косата на Лий, жест, който не убягна на другите дами в кухнята. — След малко се връщам.

Тя понечи да му предложи помощта си, ала се почувства толкова удобно в слънчевата разхвърляна кухня, а чаят миришеше божествено.

— Добре — забеляза как свойски Сара пъхна ръка в ръката на баща си и си каза, че бе направила добре, като бе решила да остане.

Баща и дъщеря заедно тръгнаха към задната врата. Хънтър подсвирна на кучето и след това поеха. Бони разбърка чая.

— Сара обожава баща си.

— Да — Лий се замисли за това, как изглеждаха двамата един до друг.

— А също и ти.

Лий тъкмо поднасяше чашата към устата си. Спусна я и тя изтрака в чинийката.

— Моля?

— Влюбена си в Хънтър — каза спокойно Бони. — Мисля, че това е чудесно.

Щеше да отрече — разгорещено, с ледено спокойствие или през смях, но когато чу тези думи, й се стори, че излиза от някакъв транс.

— Аз не… Тоест, не е… — Лий спря, усетила, че прехвърля лъжичката от ръка в ръка. — Не съм сигурна какво изпитвам.

— Сигурен симптом. Притеснява ли те това, че си влюбена?

— Не съм казала, че съм влюбена — Лий отново спря. Нима човек можеше да шикалкави, докато го наблюдаваха тези очи на сърна? — Да, притеснява ме, при това много.

— Съвсем естествено е. Аз се влюбвах толкова често, колкото хората сменят дрехите си. После срещнах Фред — Бони сведе очи към чая и се засмя, а след това отпи. — Седмици наред ме стягаше стомахът.

Лий притисна своя стомах с ръка и се изправи. Чаят нямаше да й помогне. Трябваше да се движи.

— Нямам никакви илюзии за двама ни с Хънтър — каза тя много по-твърдо, отколкото очакваше. — Нещата, които смятаме за важни в живота, при двамата ни са коренно различни, вкусовете ни са различни. — Лий се вгледа през прозореца на кухнята към високите червени стени, извисили се над скупчените дървета. — Животът ни е различен. Аз трябва да се върна в Ел Ей.

Бони продължаваше да пие спокойно чай.

— Разбира се — дори Лий да беше доловила иронията, тя не отговори. — Има хора, които са си наумили, че за да могат да изградят връзка, трябва да са на същата честота. Ако единият обожава френска поезия от шестнадесети век, а другият не може да я понася, значи няма никаква надежда — Бони забеляза, че Лий леко се намръщи, ала продължи все така спокойно. — Фред е счетоводител, който потръпва от удоволствие, когато стане въпрос за лихвени проценти — тя разсеяно размаза петно брашно на масата. — От статистическа гледна точка трябваше да сме се развели още преди години.

Лий й обърна гръб. Не можеше нито да се ядоса, нито да се усмихне.

— Ти много приличаш на Хънтър, нали?

— Май да. Майка ти не е ли Ейдриън Радклиф?

Въпреки че вече не й се пиеше, Лий се върна на масата.

— Да.

— Запознах се с нея на едно парти в Палм Спрингс преди две, не, трябва да е било преди три години. Да, точно така, преди три — уточни Бони, — защото още кърмех Картър, най-малкия, а той тормозеше всички в яслата. Миналата седмица например се опита да си сготви златна рибка в микровълновата. Знаеш ли, ти никак не приличаш на майка си.

На Лий й трябваше един момент, за да хване нишката на разговора. Отново остави чая, без да го е докоснала.

— Така ли?

— Да не би да мислиш, че приличаш? — Бони отметна разбърканата си коса на кичури през рамо. — Не искам да те обидя, но тя няма да знае какво да каже на човек, който не е със синя кръв, ако мога така да се изразя. Бих казала, че е доста затворена жена. Обаче е прекрасна, определено си наследила външния й вид. Ала ми се струва, че това е всичко.

Лий остана загледана в чая. Как можеше да обясни, че заради поразителна външна прилика между двете с майка й винаги бе смятала, че между тях има и други прилики. Нима не бе прекарала почти цялото си детство и юношество в опити да ги открие, а през съзнателния си живот на възрастен човек да ги потисне? Затворена жена. На Лий това определение й се стори ужасно, защото тя можеше да стане точно такава.

— Майка ми си има стандарти — отвърна най-сетне. — И ми се струва, че няма проблем да се съобразява с тях.

— Е, всеки трябва да върши това, което умее най-добре — Бони подпря лакти на масата и сплете пръсти така, че трите пръстена проблеснаха и намигнаха. — Според Хънтър, при теб това е писането. Спомена пред мен за романа ти.

Раздразнението й се появи толкова бързо, че Лий не успя да го прикрие.

— Той е от хората, които не могат да признаят, че са допуснали грешка. Аз съм репортер, не романист.

— Ясно — все още дръзко усмихната, Бони отпусна брадичка на преплетените си пръсти. — И какво смяташ да напишеш за Хънтър?

Имаше ли предизвикателство в тази усмивка? Някаква следа от присмех? Каквото и да бе, Лий не се сдържа и реши да отговори. Да, каза си тя, Бони Смидърс много приличаше на брат си.

— Че става въпрос за мъж, който приема писането както като божествено задължение, така и като професионално умение. Че притежава чувство за хумор, което често пъти е толкова тънко, че ти трябват часове, за да го разбереш. Че вярва в избора и късмета със същата упоритост, с която вярва в съдбата — Лий замълча и вдигна чашата. — Цени написаното слово, независимо дали говорим за комедия, или за творба на Чосър и работи с невероятно настървение над това, което приема за свое задължение, а именно да разказва.

— Харесваш ми.

Лий се усмихна предпазливо.

— Благодаря.

— Аз обичам брат си — продължи спокойно Бони. — Освен това му се възхищавам и като личност, и като професионалист. Ти го разбираш. Не всеки бе успял да вникне.

— Да го разбирам? — Лий поклати глава. — Струва ми се, че колкото повече научавам за него, толкова по-малко го разбирам. Той ми показа красотата в купчина скали, а аз сама нямаше да забележа нищо и въпреки това пише такива ужасии.

— И за теб това е противоречие? — Бони сви рамене и се отпусна назад на стола. — Просто Хънтър вижда с изключителна яснота и двете страни на живота. Пише за тъмната страна, защото тя е по-интересна.

— И въпреки това живее… — Лий посочи с ръка кухнята.

— В уютна малка къщичка, сгушена в гората.

Смехът прозвуча съвсем естествено.

— Не бих я нарекла точно уютна, но определено не очаквах водещият писател на романи на ужаса и окултното да живее в подобен дом.

— Водещият писател на романи на ужаса и окултното трябва да отглежда и възпитава дете.

— Да — усмивката на Лий помръкна. — Да, Сара. Тя е прелестна.

— За нея ще има ли място в статията ти?

— Не — Лий отново вдигна поглед към Бони. — Не, Хънтър бе пределно ясен по този въпрос.

— Тя е смисълът на живота му. Ако в някои отношения проявява прекалена загриженост, вярвай ми, прави го от добро сърце, не от егоизъм. Не ти беше казал за нея, нали?

— Не, нито дума.

Имаше моменти, когато обичта и възхищението на Бони се смесваха с разочарование. При това доста често. Тази жена бе влюбена в него, бе само на крачка от желанието да му се посвети напълно и безкористно. Всеки глупак щеше да забележи. Всеки глупак, освен Хънтър.

— Както ти казах, има моменти, когато той проявява прекалена загриженост. Има си причини, Линор.

— А ти ще ми кажеш ли какви са?

Изкушаваше се. Крайно време бе Хънтър да разбули онзи отдавна минал период от живота си, а тя бе сигурна, че пред тази жена можеше спокойно да го направи.

— Това засяга Хънтър — отвърна най-сетне Бони. — Трябва да чуеш историята от него — огледа се лениво, когато чу, че джипът спира на алеята. — Върнаха се.

 

 

— Струва ми се, че съм доволна, задето я доведе — забеляза Сара, докато изминаваха последния километър към дома.

— Струва ти се? — Хънтър обърна глава и забеляза, че дъщеря му се вглеждаше замислено през прозореца.

— Красива е, също като принцеса — за пръв път от месеци тя се притесняваше от шината на зъбите си. — Вижда се, че много я харесваш.

— Да, много я харесвам — познаваше добре всеки нюанс от гласа на дъщеря си, всяко изражение, всеки жест. — Това обаче не означава, че те харесвам по-малко.

Сара го погледна. Нямаше нужда от други думи, за да се почувства уверена в любовта му.

— Няма как да не ме харесваш — реши тя през смях. — Вързани сме един за друг. Само че според мен тя не мисли така.

— Защо реши, че Линор не те харесва? — попита Хънтър, проследил веднага мисълта й.

— Не се усмихва.

Не достатъчно, съгласи се наум той, ала с всеки изминал ден го прави по-често.

— Когато е спокойна, се усмихва.

Сара сви рамене, без да е убедена.

— Гледаше ме адски странно.

— Начинът ти на изразяване става все по-лош.

— Говоря сериозно.

Хънтър се намръщи, когато зави по непавирания път към къщата.

— Единствено защото беше изненадана. Не й бях споменавал за теб.

Сара остана загледана в него, а след това стъпи с разръфаните гуменки долу.

— Много мило от твоя страна.

— Може и да не беше много мило.

— Трябва да се извиниш.

Той погледна дъщеря си с обич.

— Сериозно?

Тя погали Сантанас по главата, преди той да скочи от задната седалка.

— Сериозно. Мен винаги ме караш да се извинявам, когато съм била груба.

— Прецених, че не е нейна работа — поне отначало, поправи се Хънтър. Нещата се промениха Всичко се промени.

— Винаги ме караш да се извинявам, дори когато си имам причина — нараждаше безмилостно Сара. Бяха пред къщата, когато му се усмихва. — Дори когато не ми е приятно да се извинявам.

— Хлапе — измърмори той.

През смях Сара се хвърли към него.

— Толкова се радвам, че се прибра.

Хънтър я притисна към себе си за момент и вдъхна мириса й — младежка сладост, трева и шампоан с аромат на цветя. Не беше възможно да са изминали цели десет години, от момента, когато я пое за пръв път. Тогава тя миришеше на пудра и крехкост, и свежи пелени. Беше невъзможно да е пораснала толкова много за толкова кратко време.

— Обичам те, Сара.

Тя доволно се сгуши в него, след това вдигна глава и се усмихна.

— Достатъчно ли ме обичаш, за да направиш пица за вечеря?

Той щипна заострената брадичка.

— Колкото за това, стига.