Нора Робъртс
Бъди до мен (10)

Девета глава

Застанала високо на стръмната скала, Лий виждаше каньона като на длан, взираше се над върхове и чукари, плъзгаше поглед отвъд червените зъбери към гладките скали. На тях бяха изписани картини. Хора, създания, случки. Харесаха й много, защото не бе очаквала да ги види.

Не бе имала представа, че земята може да е толкова впечатляваща, толкова завладяваща. След като не бе имала представа, как би могла да разбере, че би се чувствала като у дома толкова далече от света, който познаваше, и живота, който си бе създала?

Може би се дължеше на тайнствеността, на събуденото страхопочитание — вековните усилия на природата бяха създали красота от скалите, а оставаха още векове на работа. Времето бе издялало от зъберите неповторимо творение. Дали пък всичко не се дължеше на тишината, в която тя се научи да се вслушва, същата тишина, която можеше да бъде оглушителна. Или пък причината бе мъжът, когото откри в каньона, съшият мъж, който превзе всяка частица от живота й, също както вятъра, водата и слънцето превземаха формите около нея. Също като природните сили и той нямаше да прояви жалост.

Бяха любовници само от броени дни, а ето че този мъж вече знаеше кои бяха силните, и кои слабите й страни. Тя пък го изучаваше бавно и постепенно, при всяко ново откритие изумена, че всичко у него бе така естествено, сякаш винаги го бе знаела. Може би влиянието му се дължеше на преходността. Беше почти готова да приеме тази теория заради броените безкрайни мигове, които прекарваха заедно.

Само след два дни щеше да си тръгне от каньона, да остави Хънтър и отново да се превърне в себе си, такава, каквато се бе създала през годините. Щеше отново да се остави на ритъма на ежедневието, да напише статията и да прекрачи към следващия етап в кариерата си.

За какъв избор можеше да се говори тук, запита се Лий, обляна от лъчите на следобедното слънце. В Ел Ей животът й вървеше след определена цел, имаше смисъл. Да успее. Тук, в този момент, тази цел изглеждаше маловажна, смисълът бе в дишането, в съществуването, но това не бе светът, където би живяла ден след ден. Дори и Хънтър да поискаше това от нея, тя нямаше да го пожелае. Лий не можеше вечно да продължава с това безсистемно безпроблемно съществуване. Цел, замисли се тя. Каква щеше да бъде целта й тук? Не можеше да се остави вечно да мечтае край лагерния огън.

Ала само два дни! Затвори очи и си каза, че всичко, което бе направила, че всичко, което бе видяла, щеше да остане завинаги запечатано в главата й. Защо беше толкова кратко времето, което оставаше? А пред нея оставаше толкова много.

— Вземи — Хънтър се приближи до нея и й подаде бинокъл. — Винаги гледай докъдето стига погледът.

Тя го взе и се усмихна на начина, по който той представяше нещата. Каньонът се приближи и изведнъж й се стори близък. Видя бълбукащата в потока вода, макар да бе толкова далече, че не успяваше да долови ромона. Защо никога досега не бе забелязвала колко различни са листата на дърветата? Мерна други туристи около палатките си или тръгнали по пътеките. Отпусна бинокъла. Имаше чувството, че се натрапва.

— Ще се върнеш ли догодина? — искаше й се да успее да си го представи тук, застанал пред необятността, потънал в спомени.

— Ако има как.

— Тук няма да се промени — прошепна Лий. Ако се върнеше, дори след пет или десет години, потокът все още щеше да ромоли, а зъберите все още щяха да се извисяват. Само че тя не можеше да се върне. С усилие се отърси от това настроение и му се усмихна. — Сигурно вече е време за обед.

— Прекалено топло е, за да ядем тук — Хънтър изтри потта от челото си. — Ще слезем долу и ще си намерим сянка.

— Добре — забеляза малките облачета прах, вдигнати от ботушите му. — Нека да отидем край потока — погледна надясно. — Ето оттук, Хънтър. По тази пътека още не сме слизали.

Той се поколеба за момент.

— Става — задържа ръката й и пое по избраната от нея пътека.

Слизането винаги им беше по-лесно от изкачването. Това бе още един безценен факт, в който Лий се убеди през изминалите две седмици. А Хънтър, въпреки че я държеше за ръка, нито я водеше, нито я насочваше. Просто вървеше по пътя. Точно така щеше да продължи по пътя си след само четиридесет и осем часа, каза си тя и забърза, за да е до него.

— Ще започнеш ли нова книга, когато се прибереш?

Въпроси, каза си той. Никога не бе срещал човек с такъв неизчерпаем запас от въпроси.

— Да.

— Не се ли страхуваш, че ще, ами как да го кажа, ще пресъхнеш?

— Винаги.

Заинтригувана, Лий спря.

— Наистина ли? — беше го смятала за мъж без всякакви страхове. — Бих казала, че колкото повече успех постига, толкова по-самоуверен става човек.

— Успехът е ненаситно божество — тя се намръщи и се почувства неловко от тази забележка. — Всеки път, когато пред мен е празната първа страница, започвам да се чудя как да преодолея началото, а след това средата и края.

— И как го правиш?

Хънтър потегли отново и Лий отново трябваше да забърза, за да го настигне.

— Аз разказвам нещо. Много е просто и в същото време невероятно сложно.

Също като него, мислеше тя, ту съвсем обикновен, ту невероятно сложен. Лий си повтаряше наум думите му и в същото време усети как температурата постепенно се променя, докато слизат.

Тази част на каньона й се видя по-чиста. Веднъж й се стори, че чува бученето на автомобилен двигател, звук, за който не се бе сещала дни наред. Дърветата растяха по-нагъсто, сянката ставаше по-плътна. Колко странно каза си тя, отзад се извисяват голи скали, а отпред те примамва уютът на гората. Съвсем нереално. Сведе поглед и забеляза туфа бели цветя. Лий откъсна три и остави другите. Не бе дошла заради тях, напомни си тя и ги забоде в косата си, но бе доволна и щастлива, че ги бе открила.

— Какво ще кажеш? — обърна се в момента, когато Лий закрепваше последното цвете. Желанието да я има, цялата, се надигна толкова властно у него, че той забрави да диша. Линор. Не беше чудно защо мъжът от поезията на По бе скърбял до лудост за нея. — Ставаш все по-прекрасна. Направо невъзможно — Хънтър докосна бузата й с пръст. Дали и той нямаше да полудее от скръб при загубата й?

Лицето й, вдигнато към слънцето, нямаше нужда от нищо повече, освен от естествения блясък на кожата, за да го превърне в нещо неповторимо. Докога, чудеше се Хънтър, докога ще може да живее без изтънченост? Колко ли време щеше да мине, преди да закопнее за живота, който си бе създала?

Тя не се усмихна, защото очите му я изпревариха. Той отново се вглеждаше в нея и търсеше нещо… Нищо. Не беше сигурна, а дори и да знаеше какво бе то, едва ли щеше да му предостави отговора, който искаше. Вместо това направи онова, което Хънтър веднъж бе направил. Постави ръце на раменете му и го докосна по устните. Затвори очи и отпусна глава на гърдите му.

Как да си тръгне. Как да не си тръгне? Който и път да поемеше, щеше да изгуби нещо съществено.

— Не вярвам в магии — прошепна Лий, — ала ако вярвах, щях да кажа, че това е вълшебно място. През деня е тихо. Може би спи. А нощем въздухът оживява с духове.

Притисна я към себе си и подпря глава върху нейната. Нима не разбираше каква бе романтичка, чудеше се той. Само преди седмица щеше да мисли за същото, но никога не би го изказала на глас. След една седмица… Хънтър потисна въздишката си. След една седмица вече нямаше да мисли за магия.

— Искам да те любя тук — каза тихо той. — Докато слънцето пронизва листака и пада върху кожата ти. Вечер, точно когато се смрачава. На зазоряване, когато утрото не е нито розово, нито сиво.

Развълнувана, подтикната от любовта, тя му се усмихна.

— И в полунощ, когато луната е някъде високо и всичко става възможно. Всичко е възможно — целуна я по едната, а след това и по другата буза. — Просто трябва да повярваш.

Лий се засмя малко неуверено.

— Почти ме накара да ти повярвам. Караш коленете ми да омекват.

Усмивката му блесна и Хънтър я пое на ръце.

— Така по-добре ли е?

Дали щеше отново някога да се почувства толкова свободна? Обви врата му с ръце и го целуна с всичкото чувство, насъбрало се в нея.

— Да, ала ако не ме пуснеш, ще искам да ме отнесеш чак до лагера.

Нещо като усмивка пробяга по устните му.

— Да не би все пак да реши, че не си гладна?

— Съмнявам се дали в голямата ти торба има друго, освен сушени плодове и слънчогледови семки, не храня никакви илюзии за обяд.

— Останал ни е и малко кейк.

— Тогава да го изядем.

Той я стовари безцеремонно на земята.

— Това показва, че жената не е в състояние да обуздае натрапчивото си желание за храна.

— Само за шоколад — опъна се тя. — Ти можеш да изядеш моят дял от слънчогледа.

— Ще ти се отрази добре — Хънтър бръкна в раницата и извади малки прозрачни пликчета.

— Аз ще се справя със стафидите — каза примирено Лий. — Но мога да мина и без семките.

Той сви рамене и лапна две.

— Ще огладнееш преди вечеря.

— Цели две седмици все съм гладна преди вечеря — възропта тя и започна да рови из своята раница, за да намери пакета с кейка. — Колкото и добре да ти се отразяват семките и ядките и онези дребни парченца суха праскова, няма да заместят едно филе алангле… — Лий откри малко парче кейк. — Или пък шоколад.

Хънтър я наблюдаваше как притваря очи от удоволствие, докато дъвче сладкиша.

— Хедонистка.

— Абсолютно — в очите й бе стаен смях, когато ги отвори. — Обичам копринени ризи, френско шампанско и раци с топъл маслен сос — въздъхна и се отпусна назад, замислена дали той няма да предяви претенции към последното парче кейк. — Най-много ги обичам, след като съм работила цяла седмица, за да мога да си ги позволя с чиста съвест.

Той отлично разбираше говя чувство. Тя не бе жена, която искаше някой да се грижи за нея, нито пък той бе мъж, който вярваше, че всеки има право да см развяла шапката, както пожелае. Само че какво бъдеще имаше във връзката на двама, които не могат да нагодят живота си един към друг? Никога не бе налагал своя живот на никого, нито пък щеше да позволи да бъде отделен от него. И въпреки това, докато усещаше как часовникът отмерва часовете и дните, се зачуди дали щеше да бъде толкова лесно да се върне сам, както бе предвидил отначало.

— Харесва ли ти да живееш в града? — попита разсеяно Хънтър.

— Разбира се — не можеше да му каже, че ненавижда мисълта за връщането, че ще бъде сама там, където винаги бе смятала, че бе съвършеното за нея място. — Апартаментът ми е на двадесет минути от списанието.

— Удобно — и практично, каза си той. Правилно, Лий винаги избираше практичното, дори когато й се искаше някоя лудория. Хънтър отвори металната бутилка и отпи. Когато й я подаде, тя я пое. Беше се научила да се приспособява.

— Предполагам, работиш у вас.

— Да.

Лий докосна разсеяно едно от цветята в косата си.

— За подобно нещо е нужна дисциплина. Според мен, повечето хора имат нужда от атмосферата на офиса, далече от мястото, където живеят, за да могат да постигнат нещо.

— Ала не и ти.

Тя го погледна и й се прииска да си поговорят за по-лични неща, които няма да предизвикват тихото усещане за паника. По-добре да обсъждаха самата работа или времето или дори нищо.

— Не ли?

— Ти ще се наблюдаваш по-строго от които и да било отговорник по дисциплината или часовник — той захапа парче ябълка. — Ако си наумиш, ще довършиш ръкописа за месец.

Лий неспокойно помръдна рамене.

— Това е, ако работя по осем часа на ден, без всякакви други задължения.

— Романът си е твое задължение.

Едва се сдържа да не въздъхне. Не искаше да спорят и да се карат, след като им оставаше толкова малко време заедно. Но ако не обсъждаха работата й, тя може би нямаше да успее да се въздържи да говори за чувствата си. Това бе някакъв омагьосан кръг.

— Хънтър, ти като писател можеш да гледаш така на дадена книга. Сигурно ти се налага. Аз обаче имам работа и кариера, която изисква страшно много време и почти пълното ми внимание. Не мога прост да си наложа състояние на застой, докато се чудя дали някой ще ми публикува ръкописа.

— Боиш се да рискуваш.

Това бе точно попадение, и то на най-чувствителното й място. И двамата знаеха, че гневът й бе средство за защита.

— Дори и така да е, какво от това? Работих здраво, за да постигна мястото в „Селебрити“. Всичко, което съм оправила там, всяка получена премия, е извоювана с много труд. Вече съм поемала достатъчно рискове.

— Като не си се оженила за Джонатан Уилъби ли?

Яростта пламна в очите й бързо и го заинтригува. Значи това още беше болезнена тема, разбра той. Много болезнена тема.

— Смешно ли ти се струва? — попита Лий. — Да не би това, че се отметнах от едно неизказано споразумение, да събужда чувството ти за хумор?

— Не бих казал. Само че ме интересува това, че ти си сметнала за възможно да се отметнеш от едно неизказано споразумение.

От финия начин, по който тя зави капачката на металната бутилка, Хънтър усети колко бе ядосана. Гласът й бе хладен и далечен, сякаш не го бе чувал дни наред.

— Семейството ми и семейство Уилъби са свързани лично и професионално от години. От мен се очакваше да се оженя и аз го знаех още от шестнадесетгодишна.

Той се облегна на дънера на едно дърво и се намести удобно.

— Когато си била на шестнадесет не си ли сметнала подобни очаквания за отживелица?

— И аз очаквах от теб да ме разбереш! — Лий се изправи побесняла. Нервите, които бяха заспали дни наред, отново подскочиха. Хънтър имаше чувството, че ги вижда как оживяват. — Каза, че баща ти е бил мечтател, който си изкарвал прехраната като продавач. Моят баща пък беше реалист, който си изкарваше хляба с преговори и срещи в обществото. Най-често се срещаше със семейство Уилъби. Смяташе да доведе до съвършенство и общественото, и професионално сливане, като ме придума да се оженя за Джонатан — дори сега добре подредените планове, без всякаква мисъл за чувства, я накара да потръпне с неприязън. — Джонатан беше привлекателен, интелигентен и вече бе постигнал успех. Баща ми не можеше да предположи, че бих възразила.

— Само че ти си възразила — изтъкна Хънтър. — Защо настояваш да плащаш за нещо, което е твое по право?

Тя рязко се извъртя към него. Вече не беше възможно да отговаря с хладно спокойствие, да се обвие във високомерие.

— Ти имаш ли представа какво ми е струвало да не постъпя така, както се очакваше от мен? Всичко, което съм правила през живота си, е било заради тяхното одобрение.

— Тогава направи нещо за себе си — без да бърза, той се изправи. — Кариерата ти заради теб ли е, Линор, или се опитваш да си осигуриш одобрението им?

Хънтър нямаше право да пита, нямаше право да я принуждава да търси отговора. Пребледняла, тя се извърна от него.

— Не искам да обсъждам това с теб. Не ти влиза в работата.

— Така ли? — бързо и гневно, също като нея, той я завъртя към себе си. — Не ми ли влиза в работата? — повтори Хънтър.

Ръцете й се свиха около неговите, в знак на протест или за да запази равновесие, не бе сигурна. Ето че бе достигнала ръба и трябваше да отстоява позицията си, колкото и несигурна да усещаше почвата под краката си.

— Животът ми и начинът, по който го живея, са си моя работа, Хънтър.

— Вече не са.

— Ставаш смешен — Лий отметна назад глава, за да го гледа право в очите. — Този спор е напълно безсмислен.

У него се натрупваше нещо с такава бързина, че не му остана време нито да му се противопостави, нито да го обмисли.

— Грешиш.

Тя започваше да трепери, без сама да знае защо. Покрай гнева се появи и паниката, която познаваше отлично.

— Не знам какво искаш.

— Теб — притисна я до себе си, преди тя да има време да разбере собствената си реакция. — Цялата.

Устните му покриха нейните без следа от нежността, с която я докосваше. Лий усети страх, потиснат веднага от разбушувалото се желание.

И преди я беше карал да изпитва страст, но не толкова бързо. Желанието избухна в нея. Всичко си беше както всеки път, когато бе до него, а в същото време всичко бе различно.

Да не би да усещаше в него гняв? Разочарование? Страст? Единственото, което знаеше, бе че той вече не се контролира. Нещо се надигаше у него, нещо по-примитивно, отколкото някога преди бе пускал на свобода. Този път и двамата знаеха, че не може да се сдържи. Кръвта й кипна от страх, възбуда и очакване.

Бяха на земята, заобиколени от мириса на затоплени от слънцето листа и хладна вода. Тя усети брадата му как драска бузата й, преди да зарови устни към гърлото й. Каквото и да го бе накарало да действа по този начин, не й оставяше друг избор, освен да бъде с него до самия край.

Той не се замисли над собственото си отчаяние. Не можеше. Макар че тя се въздържаше да споделя с него някои неща, бе готова да му отдаде тялото си. Само че той искаше повече, искаше всичко, макар и да си повтаряше, че трябва да е разумен. Дори в този момент, щом усети как тялото й се разтапя под неговото заради него, Хънтър знаеше, че няма да е доволен. Кога най-сетне щеше да му отдаде чувствата си с желание? За пръв път в живота си искаше толкова много.

Едва се сдържаше да запази разсъдъка си и потискаше с усилие приливните вълни на желанието, които настъпваха в него. Това нито беше времето, нито мястото, нито начинът. В себе си го знаеше, ала чувствата му се опитваха да го предадат. Все още притиснал я до себе си, той зарови лице в косата й и зачака лудостта да отмине.

Озадачена от този страстен изблик, както и от своя мигновен отклик, тя лежеше, без да трепва. Инстинктивно плъзна ръка по гърба му, за да го успокои. Познаваше го вече достатъчно добре и разбираше, че рядко му се случва да не се контролира. Сега вече знаеше защо.

Хънтър вдигна глава, за да я погледне и още в първия миг, отвратен от себе си, забеляза старата предпазливост в очите й. Цветята бяха паднали от косата й, взе едно и го сложи на дланта й.

— Прекалено крехка си за подобно отношение.

Очите му бяха напрегнати, тъмни и Лий усети, че не може да се отпусне. Зад гърба му пръстите й се свиваха и отпускаха. Някъде в главата й звънеше предупреждение, че той иска много повече, отколкото тя очакваше, повече, отколкото бе готова да даде. Приемай нещата по-леко, каза си Лий и се насили да успокои движенията на пръстите си. Усмихна се, въпреки че очите й си останаха предпазливи.

— Трябваше да изчакам да стигнем при палатката, преди да те ядосам.

Разбрал какво се опитваше тя да направи, Хънтър повдигна едната си вежда. И в нейния, и в неговия глас прозвуча прикрито напрежение, които се престориха, че не чуват.

— Можем да се върнем сега. Мога още малко да те подмятам.

Паниката си отиваше и Лий го погледна по-спокойно.

— Аз съм по-силна, отколкото изглеждам.

— Сериозно? — той й се усмихна. През дългите нощни часове можеше да обмисли случилото се и какво да прави. — Покажи ми.

По-уверена, отколкото би трябвало, тя го бутна и Хънтър се претърколи. Не се съпротивляваше. Спокойната веселост по лицето му я накара да удвои усилията си. Останала без дъх, не успяла да постигне намисленото, Лий се отпусна по гръб и се намръщи.

— По-тежък си, отколкото изглеждаш. Сигурно е заради слънчогледовото семе.

— А твоите мускули са пълни с шоколад — каза й той.

— Изядох само едно парче — започна тя.

— Днес. По мои сметки си омела…

— Както и да е — Лий смръщи елегантно чело. Нервите в стомаха й не се бяха отпуснали. — Ако си намислил да си говорим за нездравословните си навици, ти си този, който пуши прекалено много.

Хънтър сви рамене, приел истината.

— Всеки трябва да си има поне по един порок.

Усмивката й стана хитра, а след това — похотлива.

— Това ли е единственият ти порок?

Ако бе решила да направи устните си неустоими, беше успяла. Той се приведе, за да поеме сладостта й.

— Никога не съм приемал удоволствията за пороци.

Тя въздъхна и го прегърна през врата. Не им оставаше достатъчно време, за да го губят в спорове или обмисляне.

— Защо не се върнем в палатката и ще ми покажеш какво точно имаш предвид.

Хънтър се засмя тихо и се изви, за да целуне рамото й. Смехът й прозвуча заедно с неговия, но в следващия момент усмивката и замръзна, щом забеляза какво стоеше до краката им.

Разкъса я страх. Нямаше сила дори да извика. Късите й нокти се забиха в гърба на Хънтър.

— Какво… — той вдигна глава. Лицето й бе пребледняло като каменно. Въпреки че тялото й остана неподвижно, в ръцете на гърба му се усещаше страх от начина, по който се забиха в плътта му. С натежали мускули Хънтър се изви, за да погледне там, накъдето бяха отправени очите й. — По дяволите! — едва изрекъл тези думи и шейсет килограма козина и мускули скочиха върху него. Този път Лий изпищя.

Адреналинът, предизвикан от паниката, й даде сила и тя тласна, и тримата към брега. Замахна сляпо и в същия момент чу Хънтър да изрича рязка команда. Последва я скимтене.

— Линор — сграбчи раменете й, преди да успее да скочи на крака. В ума й бе единствено мисълта да намери оръжие, с което да ги защити. — Всичко е наред — той не й даваше избор, като я притискаше така силно до себе си. — Всичко е наред. Повярвай ми. Няма да те нарани.

— Господи, Хънтър, та това е вълк! — всички ужасии, които беше чела за окървавени зъби и остри нокти, оживяха и ума й. Обгърнала го с ръце, за да го защити, а също и себе си, тя изви глава. В нея се взираха живи сребърни очи, блеснали сред сребърна козина.

— Не е. — Той усети новия й прилив на страх и продължи да я успокоява. — Само наполовина вълк е.

— Трябва да направим нещо — дали да побягнат? Дали да останат на място, без да мърдат. — Той ни напад…

— Посрещна — поправи я Хънтър, — довери ми се, Линор. Той не е зъл — раздразнен, ала спокоен, Хънтър подаде ръка. — Ела тук, Сантанас.

Малко смутено, че е загубило контрол, кучето пропълзя към тях с наведена глава. Лий безмълвно наблюдаваше как Хънтър гали гъстата сребристо сива козина.

— Обикновено се държи доста по-добре. Само че не ме е виждал две седмици.

— Не те е виждал? — тя се притисна още по-силно до Хънтър. — Но… — логиката започна да измества паниката, когато видя, че кучето ближе протегнатата ръка на Хънтър. — Ти го извика по име — каза неуверено Лий. — Как го нарече?

Преди Хънтър да успее да отговори, сред дърветата нещо прошумоля. Тя бе готова отново да се разпити, ала в този момент чу висок младежки глас.

— Сантанас! Връщай се веднага. Заради теб ще си имам неприятности.

— Това е самата истина — измърмори Хънтър под носа си.

Лий се отдръпна, за да погледне Хънтър.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Среща след дълга раздяла — отвърна той.

Озадачена, сърцето й все още блъскащо с всички сили в ушите, Лий загледа младото момиче, което изскочи сред дърветата. Опашката на кучето започна да барабани по земята.

— Сантанас! — тя спря, а тъмните й плитки се люшнаха. Усмихна се и върху зъбите й блесна шина.

— Опа! — Възклицанието прозвуча самотно и Лий усети върху себе си поглед, който й се стори безкрайно познат. Момичето пъхна ръце в разръфаните си джинси и разрови земята с прокъснатите гуменки. — Ами, здрасти — погледът й се премести към Хънтър, а след това отново се върна на Лий. — Сигурно се чудиш какво правя тук.

— И до това ще стигнем, но по-късно — каза Хънтър с тон, в който прозвуча раздразнение.

— Хънтър… — Лий се отдръпна още повече, обзета от гняв и безпокойство, които се опитваха да изместят объркването и несигурността. Не можеше да откъсне очи от черните очи на момичето, което също я наблюдаваше. — Какво става тук?

— Демонстрация на липса на възпитание — отвърна с лекота той. — Линор, създанието, което ти души ръката, е Сантанас, моето куче — щом Хънтър махна с ръка, животното приседна и подаде приятелски лапа. Озадачена, Лий погледна господаря на кучето. Видя как погледът му се премести към момичето, пълен с ирония и гордост. — Момичето, което те зяпа така грубо, е Сара. Дъщеря ми.