Нора Робъртс
Бъди до мен (5)

Четвърта глава

Гняв. Вероятно чувството, което я бе завладяло, не бе нищо повече от гняв, без каквито и да било други усещания, но Лий съвсем не бе сигурна на кого бе ядосана.

Случката предишната вечер можеше да бъде избегната — трябваше да бъде избегната, поправи се тя, докато излизаше от душа. Беше позволила на Хънтър да определи тона на вечерта и така се бе превърнала в лесна жертва и най-важното, бе пропиляла неповторима възможност. Ако имаше нещо, което бе научила през годините работа като репортер, то бе, че пропуснатата възможност бе най-пагубната грешка в този занаят.

Какво знаеше за Хънтър Браун, кои бяха нещата, които можеше да използва в една добре систематизирана статия? Всичко, което научи, се побираше в един-единствен параграф, каза си отвратена Лий. В един наистина много кратък параграф.

Изглежда имаше един-единствен шанс, с който да компенсира загубеното време. А времето беше загубено, защото се бе оставила да се почувства като жена, а не като професионален репортер. Той я бе водил на каишка, призна тя с горчивина, докато триеше с кърпа капещата си коса. Вместо да се опъне, Лий послушно го бе последвала. Ето как пропусна най-важното интервю в кариерата си. Тя хвърли кърпата на земята и излезе от задимената баня.

Повтори си отново, че единственото, което изпитва, както към него, така и към себе си, бе раздразнение. Облече си халат и седна на малкото бюро. Все още й оставаше малко време, преди обслужване по стаите да донесе първата чаша кафе, ала не можеше да си позволи да пропилее това време. Работата си оставаше както на първо, така и на последно място.

ХЪНТЪР БРАУН. Лий написа името с главни букви на отделна страница в бележника и го подчерта. Проблемът беше, че тя не подходи към Хънтър — и към задачата си — с логика и методичност. Трябваше да поправи грешката си и да се заеме със статията на базата на това, което разполагаше. Все пак го беше видяла, беше говорила с него, зададе му няколко елементарни въпроса. Доколкото знаеше, нито един друг репортер не бе в състояние да се похвали с подобно постижение. Крайно време бе да престане да се обвинява, че не бе използвала всичките си оръжия и да се възползва от малкото, до което се бе добрала. Започна да записва, изпълнена с решителност.

ВЪНШЕН ВИД. Необичаен. Това бе в негова полза, помисли си намръщено Лий. С три решителни замаха задраска думите. Мургав, слаб, стегнато тяло, написа тя. Също като бегач на дълги разстояния, също като скиор. Присви очи, щом лицето му се появи в представата й. Сравнително грубо и сериозно лице, но много интелигентно. Най-впечатляващото — очите. Много тъмни, много открити, много пронизващи.

Да не би да се превръщаш в редактор, каза си Лий. Дали натрапчивият му прям поглед би притеснил и другите? Сви рамене при този въпрос и продължи да пише. Висок, може би един и осемдесет и пет, около седемдесет и пет килограма. Изключително самоуверен. Ръце на музикант, устни на поет.

Малко изненадана от описанието си, тя се съсредоточи над следващата точка.

ЛИЧНОСТ. Потаен. Това изобщо не бе достатъчно, реши Лий и изпухтя. Арогантен, самовлюбен, груб. Тя определено отнемаше работата на редактора. Остави химикалката и си пое дълбоко дъх, а след това я взе отново. Умел оратор, който хипнотизира публиката, призна Лий.

Наблюдателен, хладен, мълчалив, в редки моменти приятно приказлив, силно присъствие.

Последното определение беше грешка, установи тя, защото в същия миг си спомни дългата, разтапяща целувка, нежните му устни и силните ръце. Не, това не ставаше за публикуване, нито пък й трябваха бележки, за да си спомни подробностите и усещането. Лий обаче имаше достатъчно здрав разум, за да си напомни, че това бе мъж, който се движеше бързо, когато преценеше, че трябва, мъж който очевидно получаваше това, което искаше.

Хумор? Да, под властното му присъствие се таеше чувство за хумор. Не й се искаше да си спомня как й се бе присмял, ала имаше такава огромна нужда от всеки незначителен факт, свързан с него, че дори и най-дребните подробности, колкото и неудобни да бяха, й трябваха.

Спомняше си всяка казана от него дума за философията на творбите му. Но как да пренесе нещо толкова неуловимо в ясни смислени изречения? Можеше да каже какво мисли той за творбите си като за задължение. Като за призвание. Та това просто до никъде нямаше да й стигне, помисли си разочарована тя. Имаше нужда от негово изказване, не интерпретация на нещата, за които бяха говорили. Очевидната истина бе, че се налагаше отново да поговори с него.

Прокара ръка през косата си и прочете прегледно написаните бележки. Трябваше да овладее юздите на разговора още от самото начало. Ако беше специалист в нещо, то това бе повеждането и насочването на даден разговор в посоката, която тя искаше. Беше интервюирала много по-големи темерути от Хънтър, много по-враждебно настроени, ала не можеше да си спомни друг такъв тежък случай.

Разсеяно започна да потропва с молива по бюрото. Работата й не беше да се поддава на разочарованието, а да направи нещо по въпроса. Не й влизаше в работата, каза си Лий, да се оставя да я прелъсти обектът на интервюто.

Трябваше да предотврати целувката. Все още не можеше да си обясни защо не го направи. Или поне можеше да контролира реакцията си. Дори не искаше да се замисля защо не го бе сторила. Много по-лесно бе да си припомня безкрайния, необичайно покоряващ момент, за да го изживее отново. Ако изобщо имаше намерение да престане с този спомен и да се върне към причината, поради която бе във Флагстаф, налагаше се задължително да причисли Хънтър Браун в категорията на работните отношения и да запази мястото му там. За момента най-големият й проблем бе как отново да се срещне с него.

Професионална среща, напомни си тя. Само че не можеше да стои спокойно, докато мислеше за срещата и за него. Стана и закрачи, неспособна да се отърси от усещането на невероятно нежните му устни върху нейните. Просто не й се удаваше.

Каква последователност от чувства, никога преди не бе изпитвала подобно нещо. Слабостта, властта — не знаеше как да ги разбере. Копнежа, нуждата — как да открие начина, за да ги контролира?

Може би ако го разбираше по-добре… Не. Лий вдигна четката за коса, но почти веднага я остави отново. Не, дори и да го разбираше, това нямаше нищо общо с опитите да се пребори с нарастващото си желание към него. Искаше той да я докосва и си каза, че нямаше логическа причина за желанието й да бъде докосвана много повече, отколкото позволяваше и изискваше работата й. Това не се бе случвало никога преди, призна си тя, докато разместваше безцелно шишетата и бурканчетата по тоалетката. Когато нещо се случваше за пръв път, трябваше внимателно да следваш утъпкания път.

Изпълнена с някаква неловкост, Лий вдигна очи и от огледалото я погледна бледа жена със сънен поглед и чорлава коса. Изглеждаше толкова млада, толкова крехка… Никой не я бе виждал без защитния щит от дрехи, грим и подходящо поведение, ала тя много добре знаеше какво се крие под изтънчеността и привидния блясък. Страх. Страх от провал.

Беше си изградила самочувствието сламка по сламка, с търпение и постоянство, докато най-сетне през повечето време изпитваше увереност в себе си. Но в моментите, когато бе сама, малко уморена, малко притеснена, малко обезсърчена, жената, скрита дълбоко в нея, изпълзяваше, последвана от всички дребни страхове и съмнения, стаени зад грижливо издигнатата защитна стена.

Още от раждането си бе възпитавана за ролята на нещо като интелигентно, привлекателно украшение. Притежаваше умението да говори, да се държи изискано и възпитано. Това бе всичко, което семейството й очакваше от нея. Не, поправи се Лий. Това бе задължително за нея. В това отношение се бе провалила.

Кой ли каприз на съдбата я бе създал неподходяща за ролята, която й бяха определили? Още от дете си знаеше, че иска нещо повече, ала едва след като завърши колеж, събра достатъчно смелост, за да се отклони от пътя, който от желана дебютантка във висшето общество щеше да я превърне в достопочтена матрона.

Когато заяви на родителите си, че няма да стане госпожа Джонатан Т. Уилъби и че напуска Палм Спрингс, за да живее и работи в Лос Анджелис, вътрешно тръпнеше. Едва по-късно осъзна, че възпитанието, което й бяха дали, й помогна да се наложи. Както се искаше от нея, тя бе хладна и сдържана, никога не повишаваше глас, никога не даваше изблик на настроенията си и на грубостта. Докато говореше с тях, изглеждаше напълно сигурна в намеренията си, докато в действителност изпитваше ужас, че ще отлети от удобната златна клетка, създадена специално за нея още преди да се роди.

Пет години по-късно страхът бе притъпен, но все още се спотайваше дълбоко в нея. Част от стремежа й да достигне висините на професията си се дължеше на непреодолимото желание да се докаже пред родителите си.

Каква глупост, каза си Лий и се извърна от уязвимата жена в огледалото. Нямаше защо да доказва каквото и да било на тях, единствено на себе си. Беше дошла за интервю и това бе единственият й приоритет. Това интервю щеше да я изстреля нагоре, дори и ако се наложеше за целта да преследва Хънтър Браун по петите като хрътка.

Отново погледна написаното в бележника, малко по-малко от страница. Щеше да разполага с повече преди края на днешния ден, обеща си тя. Значително повече. Няма да му позволи отново да поеме контрол над нещата, нито пък да я отклони от набелязаната цел. Щом се облече и изпие кафето си, ще потърси Хънтър. Този път тя ще застане зад волана.

Когато чу почукването на вратата, Лий погледна часовника до леглото и въздъхна с досада. Закъсняваше, нещо, което никога не си позволяваше. Изрично бе заявила да й донесат точно в девет кафе и кифлички, за да е облечена и готова, когато пристигнат. Ето че се налагаше да бърза, за да е сигурна, че ще има поне два часа с Хънтър, преди да дойде време да се изнесат от хотела. Втори път нямаше да пропусне възможността.

Изпълнена с нетърпение, тя пристъпи към вратата, свали предпазната верига и отвори.

— По-добре да не ядеш нищо, ако си въобразяваш, че можеш да караш на две парчета хляб и мармалад — преди да успее да се съвземе, Хънтър се промуши край нея, понесъл таблата със закуска. — А и една интелигентна жена никога не отваря вратата, преди да е попитала кой е — остави таблата на масата и се обърна, за да я прониже с един от настойчивите си пронизващи погледи.

Изглеждаше по-млада без грима и грижливо подбраните дрехи. Крехкостта и уязвимостта, които бе забелязал и преди, сега вече не бяха покрити с патината на изтънчеността, въпреки че халата й бе копринен, а сапфиреният цвят й отиваше безкрайно много. Усети напиращото в гърдите си желание и в същото време необходимост да я защитава. Нито едното, нито другото не притъпи гнева му.

Лий нямаше никакво намерение да признае колко бе изненадана да го види, нито пък че бе притеснена, че бе сама с него, докато бе почти гола.

— Първо шофьор, сега и сервитьор — отбеляза хладно тя, без да се усмихва. — Хънтър, ти си мъж с много таланти.

— И аз мога да ти върна комплимента — тъй като много добре знаеше колко лесно избухва, той си сипа чаша кафе. — Тъй като първото изискване за един писател на романи е да бъде добър лъжец, ти си доста напред с материала — посочи й един от столовете, поставяйки я в неизгодното положение на гост. Даде си вид, че не се притеснява ни най-малко, прекоси стаята и се настани на масата.

— Бих те поканила и теб, ала има само една чаша — счупи кроасана на две и го захапа, без да го маже с масло. — Вземи си кифла — с напълно спокойно ръка Лий добави сметана в кафето. — Защо не ми обясниш какво искаше да кажеш с това „добър лъжец“?

— Предполагам, че това е и едно от изискванията за репортерите — Хънтър забеляза как пръстите й стиснаха ронливата кифла, но веднага след това се отпуснаха.

— Не е — тя отхапа нова хапка, сякаш стомахът й не беше свит на топка. — Репортерите се занимават с факти, не с измислици — той не отговори, ала безмълвният му поглед изискваше много повече, отколкото думите. Лий не отвърна веднага, твърдо решена да не си позволява да заеква отново и отпи кафе. — Не си спомням да съм споменавала, че съм репортерка.

— Не си — улови китката й, докато тя оставяше чашата. Силните му пръсти веднага й подсказаха колко бе ядосан. — Нарочно не го спомена.

Лий тръсна глава и отметна косата от очите си. Въпреки че бе победена, нямаше да падне на колене.

— Не съм имала намерение да ти казвам — без да обръща внимание, че Хънтър не й пуска ръката, тя взе кроасана с другата и отхапа. — Платила съм си регистрационната такса, нали?

— И се представяш за нещо, което не си.

Лий срещна погледа му, без да трепне.

— Очевидно и двамата сме се представили за нещо, което не сме, още от самото начало.

Той наклони глава на една страна, когато тя спомена първата им среща.

— Аз не съм искал нищо от теб. Докато ти премина определена граница със заблудата си.

Никак не й хареса как прозвуча — жалко и дребнаво. Но за съжаление истина. Ако пръстите му не се бяха впили в китката й, може би щеше да намери сили да му се извини. Ала Лий устоя.

— Имам всичкото право на света да съм тук и всичкото право на света да продавам статии за всичко, свързано с тази конференция.

— А пък аз — каза Хънтър толкова тихо, че я полази тръпка, — имам всичкото право на света да държа на усамотението си и на правото на избор да говоря с репортери или да откажа.

— Ако ти бях казала, че работя в „Селебрити“ — изстреля гневно тя и направи опит да си освободи ръката, — щеше ли изобщо да ми проговориш?

Той не я пускаше, очите му не се отделяха от нейните в продължение на пет дълги секунди не каза нищо.

— Никога няма да разберем.

Пусна китката й толкова рязко, че ръката й се отплесна и бутна чашата. Лий откри, че бе превърнала кроасана в лепкава топка тесто.

Хънтър я плашеше. Нямаше защо да отрича пред себе си. Силата на гнева му, толкова внимателно потискана, я накара да усети как студени стрелички преминават по гръбнака й. Нито го познаваше, нито го разбираше, нито пък можеше да предугади какво смята да направи. В книгите му имаше насилие, значи той мислеше за насилието. Постара се да си възвърне самообладанието, отново отпи кафе, въпреки че топлата напитка вече нямаше вкус.

— Любопитна съм как си открил — добре, гласът й звучеше спокойно и уверено. Стисна чашата с две ръце, за да прикрие треперенето, което не успяваше да овладее.

Приличаше на коте, притиснато в някой ъгъл, отбеляза Хънтър. Беше готова да съска и драска, въпреки че сърцето й биеше лудо, почти доловимо с просто ухо. Не искаше да изпитва към нея уважение, по-скоро гореше от желание да я удуши. Не искаше да усеща подтика да докосне бялата кожа на бузата. Единственото, което можеше да го докара до този заслепяваш гняв, бяха женските лъжи.

— Необяснимо защо, ти ме заинтригува, Линор. Снощи… — забеляза, че тя се стегна и почувства задоволство. Не, нямаше да й позволи да забрави тази вечер, както и той нямаше да я забрави. — Снощи — повтори Хънтър бавно и изчака погледът й да се вдигне към него, — исках да те любя. Исках да проникна под измисления ти защитен пласт и да открия каква си в действителност. Ако го бях направил, щеше да изглеждаш като сега. Нежна, крехка, с не начервени устни и премрежени очи.

Лий усети, че се размеква, че кожата й започва да пари, а това бяха просто думи. Той не я бе докоснал, дори не се бе опитал, но гласът му я галеше по-нежно и от най-милата ласка.

— Аз не… Нямах намерение да те оставя да ме любиш.

— Не вярвам, че мога да любя някоя жена, можем да се любим — очите му не се отделяха от нейните. Усещаше, че й се замайва главата от надигащата се страст, че дъхът й е неравен. — Заедно — повтори Хънтър. — Когато ти си тръгна, използвах другия най-добър начин да те открия.

Тя стисна ръце в скута си, за да възпре треперенето. Как бе възможно един мъж да има такова влияние над нея? Защо се чувстваше така, сякаш вече бяха любовници, нима това бе предчувствието за неизбежност, че накрая наистина щяха да станат, независимо какво се опитваше да направи тя.

— Не те разбирам — гласът й вече не звучеше спокойно.

— Ръкописът ти.

Без да го разбира, Лий само го гледаше. Снощи, в страха си както от него, така и от себе си, съвсем бе забравила за ръкописа. В гнева и разочарованието си дори не се беше сетила тази сутрин. Сега, обзета от желание, се почувства безпомощна като чирак, уплашен от майстора.

— Изобщо не съм имала намерение да ти го давам да го четеш — започна тя. Без да мисли, беше накъсала салфетката на малки парченца. — Нямам никакво намерение да ставам романистка.

— Значи освен че си лъжкиня, си и глупачка.

Чувството за безпомощност отлетя. Никой, абсолютно никой, откакто се помнеше, не й бе говорил така.

— Не съм нито лъжкиня, нито глупачка, Хънтър. Просто съм една великолепна репортерка. Искам да напиша изключителна, задълбочена статия за теб.

— Защо си губиш времето с писане на клюки, след като имаш да довършваш роман?

Лий се вкамени. Очите й, забулени досега от желание, изведнъж се вледениха.

— Аз не пиша клюки.

— Можеш и да понапудриш написаното, можеш да го предадеш със стил и по един интелигентен начин, ала то си остава клюкарска работа — преди тя да успее да отговори, той бързо се изправи, толкова разгневен, че Лий преглътна думите си. — Нямаш право да работиш над нищо друго по четиридесет часа на седмица, освен над романа, който носиш в себе си. Талантът е монета с две лица, Линор, втората се нарича задължение.

— Какви ги говориш? — тя също се изправи, открила, че може да крещи не по-зле от него. — Много добре си знам задълженията, а едно от тях е да напиша статия за теб в списанието ми.

— Ами романът?

Лий вдигна ръце нагоре и се извърна.

— Какво за романа?

— Кога смяташ да го довършиш?

Да го довършва ли? — изобщо не трябваше да го започва. Сто пъти си го бе повтаряла.

— По дяволите, Хънтър, това е само една измислица.

— Но е добра.

Тя отново се обърна към него, веждите й свити гневно, а очите внезапно станали предпазливи.

— Какво каза?

— Ако не беше толкова добър, камуфлажът ти спокойно щеше да мине — той си извади цигара, докато Лий го наблюдаваше. Как бе възможно да е толкова търпелив, да се движи толкова бавно, докато тя бе готова да подскочи при всяка негова дума. — За малко не ти се обадих снощи, за да проверя дали не носиш още, ала реших да не го правя. Вместо това се обадих на издателката си — Хънтър спокойно изпусна дима. — Когато й дадох готовите глави, на нея й се стори, че името ти й е познато. Очевидно е голяма почитателка на „Селебрити“.

— Ти си й дал… — изпълнена с удивление, Лий се отпусна на един стол. — Нямаш право да го показваш на никого.

— Тогава още вярвах, че си тази, за която ме подведе.

Тя се изправи отново, след това стисна облегалката на стола.

— Аз съм репортер, не съм писателка. Искам да вземеш ръкописа от нея и да ми го върнеш.

Той изтръска цигарата в пепелника и в този момент забеляза грижливо подредените и написани записки. Докато ги преглеждаше, усети както веселост, така и раздразнение. Значи тя се опитваше да го прецени. Щеше да й значително по-трудно, отколкото й се струваше.

— И защо да го правя?

— Защото си е мой. Нямаш право да го даваш на когото и да било.

— От какво се страхуваш? — попита Хънтър.

От провал. Думите за малко не й се изплъзнаха.

— От нищо не се страхувам. Върша това, в което съм най-добра, и възнамерявам да продължа да го върша. А ти от какво се страхуваш? — отвърна със същия въпрос Лий. — От какво се криеш?

Погледът му никак не й хареса, когато отново го насочи към нея. В него нямаше нито гняв, нито арогантност, но нещо много повече.

— Върша това, в което съм най-добър, Линор — когато дойде в стаята, единственото му намерение бе да я разкъса на парчета заради измамата и да я наругае, задето си прахосва таланта. Сега, докато я наблюдаваше, той започваше да мисли, че има много по-добър начин да го стори и в същото време да научи повече за нея заради собственото си проучване. Съвсем не беше приключил с Линор Радклиф. — И колко важна е тази статия за теб?

Стресната от промяната в тона му, тя го огледа предпазливо. Беше използвала всичко друго, реши рязко Лий, можеше да позаглади самочувствието му.

— Много важна. Опитвам се да науча нещо за теб от три месеца. Ти си един от най-четените писатели на десетилетието, с високо признание от страна на критиката. Ако…

Хънтър я прекъсна с рязко вдигане на ръка.

— Ако реша да ти дам интервю, трябва да прекараме доста време заедно, ала условията ги поставям аз.

Тя чу предупредителните звънчета, но ги пренебрегна. Вече предвкусваше успеха.

— Ще уточним условията предварително. Аз държа на думата си, Хънтър.

— Не се и съмнявам, че е така, след като веднъж я дадеш — докато гасеше цигарата си, той обмисли казаното. Май сам си търсеше белята. Но пък от много време не се бе забърквал в нищо. Можеше да си го позволи. — Имаш ли още готов ръкопис?

— Това няма нищо общо — когато Хънтър вдигна вежда и остана загледан в нея, Лий стисна зъби. Трябва да го изтърпиш, каза си тя. Прекалено близо си до целта. — Около двеста страници.

— Изпрати ги на издателката ми — погледна я нежно. — Сигурен съм, че й знаеш името.

— Това пък какво общо има с интервюто?

— Това е едно от условията — отвърна веднага той. — Имам планове за по-следващата седмица — продължи Хънтър. — Можеш да дойдеш с мен — с още едно копие от ръкописа.

— Да дойда с теб ли? Къде?

— Ще ходя на палатка за две седмици в каньона Оук Крийк. Да си купиш здрави обувки.

— На палатка? — веднага си представи палатка, пълна с комари. — Щом няма да заминаваш във ваканция веднага, защо да не направим интервюто ден-два преди това?

— Условията — напомни й той. — Това са моите условия.

— Опитваш се да усложняваш нещата.

— Да — в този момент Хънтър се усмихна, просто една сянка на усмивка пробяга по изваяните му устни. — Ала ти ще имаш ексклузивно интервю, Линор.

— Добре — тя вирна брадичка. — Къде ще се срещнем и кога?

В този момент той се усмихна широко, оценил веднага проявената решителност.

— В Сидона. Ще ти се обадя, когато съм сигурен за датата и когато издателката ми каже, че е получила остатъка от ръкописа.

— Просто не разбирам защо настояваш да ме изнудваш.

Хънтър направи крачка към нея и неочаквано прокара пръсти през косата й. Жестът бе небрежен, приятелски и необичайно интимен.

— Може би едно от първите неща, които трябва да научиш за мен, е, че съм ексцентричен. Ако хората приемаха собствената си ексцентричност, те с чиста съвест можеха да правят каквото пожелаят. Абсолютно всичко — с тези думи той притисна устните й.

Чу я как си пое рязко дъх, усети я как се вцепени. Може би просто изпитваше себе си, въпреки че не съзнаваше, че подлага и него на изпитание. Прииска му се да я отнесе в разхвърляното легло, да смъкне копринената дреха и да я притисне. Щеше да е сякаш създадена за него, в това беше убеден. Щеше да се движи с него, заради него, сякаш винаги са били любовници. Знаеше, че ще е така, въпреки че не можеше да обясни защо.

Усети я как се разтапя в ръцете му, как устните й стават горещи и влажни под неговите. Бяха сами, а желанието му бе като остен, който го подтикваше. Въпреки това съзнаваше, без да разбира, че ако се любеха сега, ако утоляха желанието си, нямаше да я види никога повече. И двамата имаха скрити страхове, пред които да се изправят, преди да станат любовници, а също и след това.

Хънтър си достави удоволствие с една последна дълга целувка, за да попие вкуса й, за да се остави да бъде покорен поне за миг от усещането на тялото й, притиснато до неговото. След това си наложи да се овладее, да си спомни, че всеки от тях искаше нещо от другия — тайни и интимност, които щяха по свой начин да вложат в думи.

Отдръпна се и позволи на ръцете си да се задържат още един миг на извивката на бузата й, в мекотата на косата й. Тя не каза нищо.

— Ако издържиш две седмици в каньона, ще имаш интервюто.

След тези думи я остави, обърна се и излезе от стаята.

 

 

— Ако издържа две седмици — мърмореше Лий, докато измъкваше обемистия пуловер от скрина. — Казвам ти, Брайън, никога не съм срещала човек, който да казва толкова малко, а да ме дразни толкова много — десетте дни след завръщането й в Ел Ей не бяха успели да притъпят яростта й.

Брайън опипа меката вълна на пуловера.

— Лий, нямаш ли някакви по-спортни дрехи?

— Купих си пуловери — измърмори тя. — Не съм прекарвала кой знае колко време на палатка.

— Един съвет — преди още два чифта спретнати панталони да бъдат сгънати в раницата, която Лий взе назаем от нея, Брайън пое ръката й.

Лий повдигна едната си медна вежда.

— Знаеш, че ненавиждам съветите.

Приятелката й се усмихна широко и се тръшна на леглото.

— Знам. Затова никога не успявам да се сдържа да не ти дам съвет. Лий, сериозно, знам, че имаш джинси. Виждала съм те в тях — тя приглади кичур коса, измъкнал се от плитката. — Маркови или не, вземи си джинси, а не панталони за по седемдесет и пет долара чифта. Похарчи малко пари за някой и друг чифт — продължи Брайън, когато Лий се намръщи към дрехите в ръката си. — Върни този прекрасен вълнен пуловер обратно в скрина и си вземи няколко бархетни ризи. Така ще ти е добре, когато нощем застудее. Виж сега… — тъй като Лий я гледаше намръщено и съсредоточено, тя продължи. — Вземи си тениски, блузките ги остави за офиса, те не стават за планински преходи. Вземи си поне един чифт къси панталони и хубави дебели чорапи. Ако ти остане време, бих те посъветвала да поочупиш тези обувки, защото ще ти създадат проблеми.

— Продавачът каза…

— Нищо им няма, Лий, освен че никога не са излизали от тази кутия. Така е… — тя се протегна и се намести сред колекцията от възглавници на Лий. — Беше толкова заета да тъпчеш в багажа хартии и моливи, че не си се погрижила за важните неща. Ако не искаш да станеш за смях, слушай тези, дето вече са препатили.

Лий изпусна дъха си със съскане.

— Вече станах за смях, при това няколко пъти — тя затвори шумно едно от шкафчетата на скрина. — Той няма да ме види в най-добра светлина през тези две седмици, Брайън. След като ще се налага да спя на палатка и да се катеря по скали, за да се добера до това интервю, така да бъде.

— Ако се постараеш, можеш и да се позабавляваш междувременно.

— Не съм тръгнала да се забавлявам. Искам си ексклузивното интервю.

— Ние сме приятелки.

Това бе факт, не въпрос, затова Лий се обърна към нея.

— Така е — за пръв път, откакто бе започнала да си събира багажа, тя се усмихна. — Приятелки сме.

— Тогава кажи ми, какво те притеснява у този човек? От седмици си готова да си изгризеш ноктите — въпреки че говореше шеговито, загрижеността й бе очевидна. — Искаше да интервюираш Хънтър Браун и ще интервюираш Хънтър Браун. Защо тогава ми се струва, че се подготвяш за война?

— Защото така се чувствам — с всеки друг Лий би заобиколила въпроса, или пък би отговорила с ледено мълчание. Но това беше Брайън, седнала на ръба на леглото, докато въртеше в ръце новия пуловер на Лий. — Той ме кара да желая това, което не искам да желая, да чувствам неща, които не искам да чувствам. Брайън в живота ми няма място за усложнения.

— Така е с всички.

— Много добре знам накъде съм тръгнала — настоя Лий малко прекалено разпалено. — И много добре знам как да се добера там. Кой знае защо имам чувството, че Хънтър Браун е само едно отклонение.

— Понякога отклоненията се оказват по-интересни от планинския маршрут, а и в края на краищата ще стигнеш пак на същото място.

— Той ме гледа така, сякаш знае за какво мисля. И още нещо, сякаш знае какво съм мислила вчера, дори миналата година. Човек не се чувства много удобно.

— Ти никога не си търсила удобства — заяви Брайън и пъхна ръце под главата си. — Винаги си търсила предизвикателства. Просто никога не си търсила предизвикателството у някой мъж.

— Не ми трябват мъжки предизвикателства — Лий запокити пуловера в раницата. — Искам ги в работата.

— Можеш и да не ходиш.

Лий вдигна глава.

— Отивам.

— Тогава не отивай със стиснати зъби — Брайън кръстоса крака и се изправи. Колкото дрехите й бяха смачкани, толкова спретнати изглеждаха дрехите на Лий, ала кой знае защо луксозната купчина възглавници й отиваше необикновено много. — За теб това е невероятна възможност, както професионална, така и в личен план. Оук Крийк е един от най-красивите каньони на страната. Ще имаш две седмици да ме се насладиш. До теб ще има мъж, който нито те отегчава, нито ти играе по свирката — тя се усмихна на извитите вежди на Лий. — Много добре знаеше, че мъжете вършат или едното, или другото и не можеш да го избегнеш. Възползвай се от тази промяна на обстановката.

— Смятам да работя — напомни й Лий. — Нямам намерение да бера диви цветя.

— Нищо, ти все пак набери, така или иначе ще имаш интервюто.

— И ще накарам Хънтър Браун да се гърчи.

Брайън се засмя с гърления си смях и подхвърли една възглавница във въздуха.

— Щом се решила, значи ще го направиш. Бих съжалила нещастника, ако не ме беше карал да сънувам кошмари — направи бърза гримаса, а след това по лицето й се смекчи. — А, Лий, още нещо… — тя постави ръка върху ръката на приятелката си. — Ако те накара да пожелаеш нещо, възползвай се. Животът не е пълен с хубави предложения. Направи си подарък.

Лий остана мълчалива за момент, след това въздъхна.

— Не съм сигурна дали това ще бъде подарък, или проклятие — изправи се и се приближи до гардероба. — Колко чифта чорапи?

 

 

— Но нали е хубава? — Сара седеше на средата на килимчето, единият й крак свит към нея, докато се опитваше безуспешно да постави другия зад врата си. — Ама много хубава.

Хънтър пъхна ръка в коша с прането. Сара му беше заявила, че е негов ред да сортира и сгъва дрехите.

— Не бих използвал точно думата хубава. Една грижливо подредена фруктиера с плодове е хубава.

Сара се разкиска, след това се превъртя и направи задно кълбо. Най-много от всичко обичаше да говори с баща си, защото никой друг не умееше да говори като него.

— А коя дума би употребил тогава?

Хънтър сгъна тениска с името на нашумяла рок група, написано с лъскави букви.

— Тя притежава рядко срещана класическа красота, с която повечето жени изобщо няма да знаят какво да правят.

— Тя обаче знае.

Спомни си. Изпита желание.

— Тя знае.

Сара се отпусна по гръб и се сгуши зад кучето, проснало се на пода. Обичаше мекотата и топлината на козината на Сантанас, също както обичаше да затвори очи и да слуша гласа на баща си.

— Опитала се е да те измами — напомни му Сара. — На теб не ти е приятно, когато хората се опитват да те мамят.

— От нейна гледна точка тя си вършеше работата.

Поставила едната си ръка на врата на кучето, Сара се вгледа в баща си с тъмните очи, същите като неговите.

— Ти никога не разговаряш с репортери.

— Просто не ме интересуват — Хънтър се натъкна на чифт джинси с огромна дупка на коляното. — Тези не бяха ли нови?

— Почти. Защо тогава ще я водиш на палатка със себе си?

— Щом са почти нови, не би трябвало да са с дупки и аз няма да я водя, а тя ще дойде с мен.

Детето пъхна ръка в джоба си и измъкна оттам дъвка. Беше й забранено да дъвче дъвка заради шината, затова тя погали опакованото парче. След шест месеца, каза си Сара, щеше да дъвче по десет наведнъж.

— Защото е репортерка или защото притежава рядко срещана класическа красота?

Хънтър сведе поглед и забеляза, че очите на дъщеря му се смеят. Беше прекалено умна, реши той и я замери с чифт чорапи.

— И заради двете, ала преди всичко защото я намирам интересна и талантлива. Искам да проверя какво ще разбера за нея, докато тя се опитва да разбере всичко за мен.

— Ти ще откриеш повече — заяви Сара и мързеливо подхвърли сгънатите на топка чорапи във въздуха. — Ти винаги успяваш. Идеята ми се струва добра — добави след малко тя. — Леля Бони казва, че не се срещаш с достатъчно жени, особено пък с жени, които те карат да си размърдаш мозъка.

— Май леля ти Бони мисли най-добре, когато има някой до нея.

— Може пък тя да запали тлеещата ти страст.

Ръката на Хънтър увисна над коша.

— Моля?

— Прочетох го в една книга — тя умело се претърколи така, че краката й да докоснат пода зад главата. — Значи един мъж се запознава с една жена, отначало не се харесват, но след това силното физическо привличане се разгаря и…

— Картината ми е ясна — Хънтър погледна надолу към тъничкото чернокосо момиче. Това беше дъщеря му, помисли си той. Дете на десет. Как, по дяволите, се е натъкнала на проблема за страстта? — Ти най-добре знаеш, че описаните в книгите неща не се случват често в реалния живот.

— Художествената измислица се гради на реалността — усмихна се Сара, доволна, че бе използвала още един от неговите изрази, за да го срази. — Само че преди да се влюбиш в нея или да натрупаш прекалено много тлееща страст, искам да се запозная с нея.

— Ще го имам предвид — без да откъсва наблюдателния си поглед към нея, Хънтър повдигна три различни чорапа. — Можеш ли да ми обясниш как става така, че това се повтаря всяка седмица?

Сара огледа чорапите за момент и седна.

— Мисля, че в сушилнята има паралелна вселена. От другата страна на вратата, точно в този момент, някой друг държи още три различни чорапа.

— Доста интересна теория — той се наведе и я сграбчи. Смехът й се понесе към скосения таван, докато Хънтър я пускаше с дупето надолу в коша.