Нора Робъртс
Бъди до мен (3)

Втора глава

Писателите често ги смятаха за странни, но писателските конференции, както Лий сама установи, бяха повече от странни. Определено не можеха да бъдат наречени нито тихи и спокойни, нито организирани, нито напрегнати.

Също като почти всички двеста участници, тя се бе наредила на една от дванадесетте опашки, точно в осем сутринта, за да се регистрира. От смеховете, поздравите и прегръдките беше очевидно, че доста от авторите и бъдещите писатели се познаваха. Обстановката беше непринудено приятелска, споделяха се знания и обши случки. Ала най-очевидно бе вълнението.

Не един и двама от участниците обаче стояха в шумното фоайе като изгубени деца след корабокрушение, стиснали или папка, или куфарче, сякаш това бе спасението им, и се оглеждаха, изпълнени със страхопочитание, или просто много смутени. Лий разбираше чувството им, въпреки че си даваше вид на спокойна, когато пое пакета и закачи табелката с името си на ревера на зеленото си сако. Замислена за неотложната си задача, тя намери свободен стол в един от ъглите и прегледа графика, за да открие семинара на Хънтър Браун. Усмихна се победоносно, извади химикалка и подчерта.

„Пресъздаване на ужаса посредством атмосфера и чувства

Лекторът ще бъде допълнително обявен.“

Бинго, каза си Лий и постави капачето на химикалката.

Щеше да заеме място на първия ред. Погледна часовника си и разбра, че до семинара на Браун остават цели три часа. Тъй като не бе човек, който оставя нещата на случайността, тя си извади бележника и прегледа отново записаните въпроси, докато хората се редяха по опашки или просто се мотаеха наоколо и си бъбреха.

— Ако отново ми откажат, направо ще си навра главата в пещта.

— Ти имаш електрическа печка, Джуди.

— Така се казва.

Развеселена, Лий слушаше разсеяно откъслечните разговори, докато добавяше нови въпроси.

— А когато днес сутринта ми донесоха закуската, под чинията ме чакаше ръкопис от петстотин страници. Апетитът ми се изпари.

— Това не е нищо. Миналата седмица получих един в офиса, изписан калиграфски. Сценарий от сто и петдесет хиляди думи.

Издатели, каза си тя. И Лий можеше да им разкаже как бе била отхвърляна, докато най-сетне попадна в „Селебрити“.

— Той каза, че издателят сравнил със земята първата му глава, затова щял да я пренапише чак когато му свършел траура заради отхвърленото.

— И аз съм в траур, когато ме накарат да пренапиша нещо. След всяко неодобрение ми идва да започна да плета кошници.

— А ти разбра ли, че Джефрис пак е тук и се опитва да пробута оня ръкопис за девственицата с акрофобията и телекинезата? Направо не е за вярване, че не заряза тази работа. Кога излиза следващото ти криминале?

— През август. Истинска отрова!

— Скъпи, така ли говориш за собствената си творба?

Когато я подминаха, Лий долови най-различни гласове, някои приглушени, други самоуверени, трети прекалено гръмки. Жестовете и разговорите изглеждаха и звучаха по същия начин. Удивена загледа някакъв мъж в дълга, привличаща погледите пелерина.

Доста странна група, помисли си тя с топло чувство. Бе ограничила уменията си до статии и представяния на различни личности, но в сърцето си оставаше истинска писателка. Бе извоювала с много труд мястото си в списанието и целият й свят се въртеше около него. Независимо от амбициите си, Лий изпитваше истински страх от откази и криеше собствения си недовършен ръкопис седмици наред в чекмеджето, понякога дори месеци. В списанието се радваше на признание и престиж, на сигурност и възможност за издигане. Ежеседмичните чекове й осигуряваха покрива над главата, дрехите и храната.

Ако не бе толкова важно да докаже сама на себе си, че бе способна да го направи, може би щеше да изпрати първите сто страници на някое издателство. Само че… Тя поклати глава, докато наблюдаваше скупчените около регистрацията хора. Те бяха различни и на възраст, и като вид, и като тип. Някои бяха в спретнати делови костюми, други в джинси, трети в дръзки сукмани и роби. Очевидно стилът се определяше от индивидуалния вкус на всеки. Зачуди се дали някъде другаде би могла да види подобно разнообразие. Разсеяно погледна ръкописа, който бе поставила в куфарчето. Само за прикритие, напомни си. Нищо повече.

Не, Лий не вярваше истински, че има призванието да стане известна писателка, ала бе сигурна, че притежава талант за изключителна репортерка. Никога, абсолютно никога не би приела да е втора в каквото и да било.

Въпреки това беше тук и нямаше нищо да й стане, ако присъстваше на един или два семинара. Можеше пък да научи нещо ценно. Важното бе, каза си тя и се изправи, че можеше да използва това пътуване и да измисли нещо за плюсовете и минусите на писателските конференции. Кой ходи, защо, какво правят, какви са надеждите им. Да, от това можеше да излезе доста интересна статия. Задълженията й си останаха на първо място.

Час по-късно, малко по-ентусиазирана, отколкото й се искаше след първия семинар, тя се отби в кафенето. Щеше да си почине, да систематизира бележките, които бе нахвърляла, а след това да се върне, за да заеме най-доброто място в залата, определена за лекцията на Хънтър Браун.

Хънтър вдигна поглед от вестника си и я видя да влиза в кафенето. Лий Радклиф, каза си той, убеден, че тя бе значително по-интересна от местните новини, които преглеждаше. Разговорът им от предишния ден му бе много приятен, а разговорите в повечето случаи го отегчаваха У нея имаше нещо, някаква вродена откровеност, туширана от добро възпитание, която задържа интереса му. В последователността си на писател, твърдо убеден, че образите правят книгата, Хънтър винаги търсеше неповторимата индивидуалност. Инстинктът му подсказа, че Лий Радклиф бе точно такава неповторима индивидуалност.

Наблюдаваше я незабелязан. От разсеяния поглед, с който обходи заведението, бе ясно, че е замислена. Костюмът й бе семпъл, но издаваше и усет и вкус, както като цвят, така и като кройка. Това бе жена способна да се облича семпло, реши Хънтър, защото беше от дамите, родени със собствен стил и класа. Ако не грешеше, беше от богато семейство. Винаги имаше едва доловима разлика между свикналите с пари и хората, посветили години от живота си, за да ги изкарат.

Откъде тогава идваха тези нерви, чудеше се той. Много любопитно, реши Хънтър и прецени, че може да загуби час от времето си, за да разбере.

Остави вестника, запали си цигара и продължи да я оглежда, защото знаеше, че това бе най бързият начин да привлечеш погледа на някого.

Лий, замислена повече за статията, която смяташе да напише, а не толкова за кафето, заради което влезе, усети странна тръпка да плъзва по гръбнака й. Бе толкова силна, че й се прииска да се обърне и да излезе веднага, ала се обърна и срещна погледа на Хънтър.

Всичко бе заради очите му, реши тя, като отначало не помисли за него нито като за мъж, нито като за шофьора от предишния ден. Всичко бе заради очите му. Тъмни, почти черни, те привличаха и притегляха, докато най-сетне попаднеш в плен и всичките ти чайни излизаха наяве. Беше страшно. И неустоимо…

Удивена, че бе допуснала подобна необичайна мисъл да се промъкне в практичния й организиран ум, Лий се приближи до него. Та той бе просто мъж, каза си тя, мъж, който работеше, за да си изкарва прехраната, точно както и останалите мъже. Нямаше абсолютно нищо, от което да се страхува.

— Госпожице Радклиф — с вече познатия сериозен поглед той й посочи стола срещу себе си. — Мога ли да ви предложа чаша кафе?

Във всеки друг случай Лий би отказала любезно. Но ето че сега, поради някаква необяснима причина й се стори, че трябва да докаже нещо. Поради същата тази необяснима причина й се стори, че трябва да докаже това неуловимо нещо както на него, така и на себе си.

— Благодаря ви — щом седна, сервитьорката се приближи и й наля кафе.

— Харесва ли ви конференцията?

— Да — тя добави сметана към кафето и започна да го разбърква, докато в средата не се образува малък водовъртеж. — Макар и да цари пълна липса на организация, на семинара, на който бях тази сутрин, бе представена невероятно много информация.

По устните му трепна усмивка, просто сянка, която изчезна почти веднага.

— Предпочитате добре организираните мероприятия ли?

— Те дават по-добри резултати — въпреки че бе облечен малко по-официално, отколкото предишния ден, изгладените панталони и ризата, разкопчана на врата, си бяха небрежно облекло. Зачуди се защо не носи униформа. След това си каза, че човек не би могъл да го накара да облече някое от онези бели сака, които вървяха с вратовръзка, ала дори и с тях, дързостта в очите му нямаше да изчезне.

— Хаосът може да създаде доста интересни неща, не мислите ли?

— Може и така да е — Лий се намръщи над водовъртежа в чашата си. Защо имаше чувството, че този водовъртеж ще я погълне и нея? И защо, запита се тя, обзета от внезапно чувство на безпокойство, седи тук и обсъжда този философски въпрос с един напълно непознат, след като би трябвало да използва времето, за да нахвърля двете статии, които смяташе да напише?

— Намерихте ли Хънтър Браун? — попита той, докато я наблюдаваше над ръба на чашата си. Дразни се от себе си, ако бе познал правилно и няма търпение да продължи с онова, с което се е заела.

— Моля? — разсеяна, Лий вдигна поглед и забеляза, че черните очи не се бяха откъснали от нейните.

— Попитах ви дали се запознахте с Хънтър Браун — едва загатнатата усмивка отново се появи на устните му, но този път се отрази и в очите му. Само че те си останаха настойчиво пронизващи.

— Не — заела отбранителна позиция, без сама да знае защо, тя отпи от изстиващото кафе. — Защо?

— След всичко, което казахте вчера, ми беше любопитно какво мислите за него, след като се срещнете — той дръпна от цигарата си и изпусна дима на облак. — Хората обикновено си създават предварително мнение, ала то рядко е точно.

— Не мога да си създам мнение за човек, който се крие от света.

Веждите му се извиха, но гласът му си остана спокоен.

— Крие ли се?

— Това е думата, която ми дойде наум — обясни Лий и осъзна, че отново изказва на глас мислите си. — Няма негова снимка на задната корица на книгите, нито пък биография. Никога не дава интервюта и нито отрича, нито потвърждава нещата, които се пишат за него. Наградите, които му се присъждат, ги приема или редакторът или издателката — тя плъзгаше пръсти нагоре-надолу по дръжката на лъжицата. — Чувала съм, че понякога участва в подобни мероприятия, ала само когато става въпрос за малки конференции и то при условие, че присъствието му не се афишира — докато Лий говореше, Хънтър не откъсваше поглед от нея и внимателно наблюдаваше промените в изражението й. Забеляза следи на разочарование, в това бе сигурен, а също и нетърпение. Това прелестно лице на камея бе съвършено спокойно, докато пръстите й се движеха неуморно. Тя щеше да бъде в следващата му книга, реши в този момент той. Никога не бе срещал друг човек с повече потенциал за главен герой. Тъй като прямият му не трепващ поглед я накара да заеква, Лий се вгледа строго в него. — Защо ме гледате така?

Хънтър не отклони очи и дори не се притесни.

— Защото сте интересна жена.

Някой би казал красива, а друг — очарователна. Тя би се отнесла и към единия, и към другия с презрение. Взе отново лъжичката, но след това я остави.

— Защо?

— Имате чист ум, вроден стил и сте истинско кълбо от нерви — харесваше му бръчицата между веждите й, когато се мръщеше. Това за него бе знак за инатливост, ала също така и за упорство. Уважаваше и двете качества. — Винаги съм проявявал интерес към джобовете — продължи той. — Колкото по-дълбок, толкова по-добре. А не мога да спра да се чудя какво има във вашите джобове, госпожице Радклиф.

Отново усети тръпката, отначало нагоре по гръбнака, която после се спусна надолу. Не се чувстваше комфортно до мъж, способен да й причини подобно нещо. Изпита моментно състрадание към всички хора, които бе интервюирала.

— Представяте нещата по доста странен начин — измърмори Лий.

— И преди са ми го казвали.

Каза си, че трябва да стане и да си тръгне. Какъв беше смисълът да се притеснява от мъж, когото можеше да отпрати с бакшиш от пет долара?

— А вие какво правите във Флагстаф? — попита тя. — Не ми приличате на човек, който ще се задоволи да прави курсове до летището всеки ден, за да превозва пътници и багаж.

— Впечатленията ни рисуват странни картини, нали? — той й се усмихна истински, както предишния ден, когато му бе дала бакшиша. Лий нямаше представа защо тогава й се засмя, както нямаше представа защо го прави сега, съвсем без да мисли, тя също се усмихна. Тази усмивка му се стори приятна и изключително примамлива изненада.

— Вие сте много странен човек.

— И това са ми го казвали — усмивката му се стопи и очите му отново станаха напрегнати. — Вечеряйте с мен тази вечер.

Поканата не я изненада толкова, колкото фактът, че й се прииска да приеме и за малко не се съгласи.

— Не — отказа Лий и предпазливо се отдръпна. — Не мога.

— Кажете ми, ако си промените мнението.

Тя отново остана изненадана. Повечето мъже щяха да настояват. Те така постъпваха, каза си Лий и й се прииска да може да го разгадае.

— Трябва да се връщам — тя се пресегна за куфарчето си. — Знаете ли къде се намира зала „Каньон“?

Хънтър се засмя вътрешно, докато оставяше банкнотите на масата.

— Да, ще ви покажа.

— Няма нужда — започна Лий и се надигна.

— Имам достатъчно време — той я придружи до входа на кафенето и излезе с нея в просторното фоайе, покрито с килим. — Смятате ли да разгледате забележителностите, докато сте тук?

— Няма да ми остане време — тя погледна през един от високите прозорци към извисяващия се връх Хъмфри. — Щом приключи конференцията, трябва да се връщам.

— Къде?

— В Лос Анджелис.

— Прекалено много хора — отвърна машинално Хънтър. — Не ви ли се струва понякога, че ви изсмукват въздуха?

Лий не би се изразила точно по този начин, дори не би си го помислила, но имаше моменти, когато усещаше пристъпи на клаустрофобия. Въпреки това там бе домът й, а още по-важно — работата й.

— Не. Има достатъчно въздух за всички.

— Защото никога не сте заставали на южния край на каньона, за да зареете поглед в простора и да поемете глътка въздух.

Тя отново го погледна. Той притежаваше способността да се изрази така, че веднага да добиеш представа за картината. За втори път изпита съжаление, че нямаше възможност да отдели ден-два, за да се наслади на простора на Аризона.

— Може би някой друг път — сви рамене и тръгна след него по десния коридор.

— Времето е нещо много капризно — отбеляза Хънтър. — Когато човек има нужда от него, то не достига. След това пък се будиш в три сутринта и не знаеш какво да го правиш. Обикновено е по-добре да го използваш, отколкото да очакваш идването му. Пробвайте — каза й той и отново я погледна. — Може да ви се отрази добре на нервите.

Лий сви вежди.

— Нищо ми няма на нервите.

— Някои хора се хранят с нервната си енергия седмици наред, а след това откриват, че на всяка цена трябва да напипат онзи незабележим вентил, през който могат да изпуснат парата — в този момент я докосна за пръв път, прокара пръсти по самите крайчета на косата й. Само че тя усети докосването, наслади му се, сякаш ръката му, твърда и силна, бе покрила нейната. — Вие какво правите, за да изпуснете парата, Линор?

Тя нито застина неподвижна, нито понечи да избута ръката му, както би направила при всеки друг подобен случай. Вместо това остана неподвижна, потънала в неповторимата сладост на усещане, което никога преди не бе изпитвала. В този мъж се редуваха светкавици и гръм някъде дълбоко под необичайното съчетание от сдържаност и откровеност.

— Работя — отвърна непринудено Лий, въпреки че пръстите й стиснаха с всички сили куфарчето. — Нямам нужда от друг вентил — тя не отстъпи назад, ала остави високомерието, което винаги я спасяваше да прозвучи в гласа й. — Никой не ме нарича Линор.

— Така ли? — Хънтър почти се усмихна. Ето този поглед, разбра тя, тази прикрита веселост, за която наблюдателят можеше само да гадае, но не и да забележи, го правеше неповторим. Помисли си, че той сигурно го съзнава. — Отива ви. Изтънчена, елегантна и малко високомерна И единствената произнесена там дума бе шепот, „Линор“. Да — пръстите му си поиграха още миг с косата й. — Мисля, че По щеше да ви намери за изключително подходяща.

Преди да успее да го предотврати, преди дори да предположи, коленете и омекнаха. Беше почувствала собственото си име като перо, преминало по кожата й.

— Кой сте вие? — попита Лий. Как бе възможно един напълно непознат да има подобно влияние върху нея? Пристъпи напред в знак на предизвикателство. — Кажете ми кой сте?

Хънтър се усмихна отново с необичайния спокоен чар, който не би трябвало да отива на очите му, ала кой знае защо бе съвършен.

— Странно, досега изобщо не попитахте. Хайде, вървете — подкани я той, когато хората започнаха да се насочват към зала „Каньон“. — Сигурно ще искате да заемете хубаво място.

— Да — тя се отдръпна, разтърсена от силата на желанието да научи повече за него. С последен поглед през рамо Лий влезе и се настани на първия ред. Беше крайно време да се настрои за това, за което бе дошла, а именно, за Хънтър Браун. Да се остави да я разсейват мъже, които трудно можеше да разбере, мъже, които си изкарват хляба като шофьори на джипове, не беше на дневен ред.

Тя извади нов бележник и два молива от куфарчето и пъхна единия зад ухото си. Само след броени минути щеше да види и да можеше да прецени мистериозния Хънтър Браун. Щеше да го слуша и да си води бележки съвсем свободно. След лекцията му щеше да й се отдаде възможност да му задава въпроси и, ако й минеше номерът, щеше да уреди самостоятелно интервю за по-късно.

Лий бе обмислила внимателно положението от етична гледна точка. Според нея не бе необходимо да разкрива пред Браун, че е репортерка. Беше дошла като начинаеща писателка и дори носеше недовършения си ръкопис за доказателство. Всеки от присъстващите бе свободен да пише и продава статии за конференцията и участниците в нея. Само когато Браун използваше думата „неофициално“, тя трябваше да си наложи мълчание. Всичко останало, което изречеше, бе обществено достояние.

Тази статия щеше да е следващото стъпало нагоре. По всяка вероятност, поправи се Лий. Първата автентична статия за Хънтър Браун можеше да я изстреля нагоре, дори над „Селебрити“. Написаното щеше да е противоречиво, колоритно и най важното, неповторимо. С това постижение щеше да срази дори неизреченото неодобрение на семейството си. С това постижение, мислеше си тя, щеше да е много по-близо до върха, отколкото си бе представяла.

Щом се озовеше там, непосилният труд, дългите часове упорита работа щяха да са платили цената си. Защото щом се озовеше там горе, смяташе да остане. На върха, помисли си Лий с някаква ожесточеност. И то толкова високо, колкото можеше да се добере.

От другата страна на вратата, в другия край на коридора, Хънтър стоеше с издателката си и слушаше с половин ухо коментарите й за срещата с начинаещ писател. Веднага забеляза ентусиазма й от потенциала на автора. Един от талантите му бе да води напълно смислен разговор, докато умът му бе зает с нещо много различно. Налагаше си да го прави единствено когато бе в настроение. Затова сега говореше с издателката си и си мислеше за Лий Радклиф.

Да, определено щеше да я използва за следващата си книга. Истината бе, че имаше само бегла идея за сюжет, но вече знаеше кой ще се озове в центъра на събитията. Трябваше обаче да се задълбочи още доста, преди да се почувства доволен, ала това нямаше да се окаже проблем. Ако я бе преценил правилно, тя щеше да е напълно объркана, когато той се появеше на подиума, след това шокирана, а след това щеше да побеснее. Ако й се искаше да говори с него чак толкова, колкото твърдеше, щеше да преглътне гнева.

Силна жена, реши Хънтър. Желязна воля и сметаново бяла кожа. Уязвими очи и брадичка, издаваща магарешки инат. Характерът й бе изтъкан от противоречия, силни и слаби черти. И тайни, помисли си той, вече убеден, че ще ги разгадае. Оставаше му още ден и половина, за да разбере Линор Радклиф. За Хънтър това бе достатъчно.

В коридора се носеше смях, оплаквания и изблици на възторг, докато хората се разхождаха или се редяха, за да влязат в следващата зала. Той много добре познаваше ентусиазма на писателите. Дори удоволствието да изчезнеше, Хънтър пак щеше да пише. Беше длъжен. Обаче това щеше да се отрази на работата му. Чувствата винаги личаха. Той никога не си позволяваше чувствата и мислите да се отразят в творбата, но пък те щяха да са там дори и да се опитваше да ги задържи.

Каза си, че това е правилно. Чувствата и мислите му бяха открити за всеки, който имаше желание да ги прочете. Ала целият му живот, без изключения, си беше единствено и само негов.

Бе дарил на жената до себе си топлите си чувства и уважението си. Бяха се карали заради мотивацията и структурата на изреченията и бе губил толкова често, колкото и бе печелил. Беше й крещял, беше се смял с нея и й бе давал морална подкрепа по време на последния й развод. Знаеше на колко е години, знаеше коя е любимата й напитка, знаеше, че има слабост към кашу. Вече три години беше негова издателка, което бе почти равносилно на брак, а някои дори и толкова не изкарваха. Въпреки това тя нямаше и най-бегла представа, че той има десетгодишна дъщеря, която се казва Сара, която обожава да пече сладки и да играе американски футбол.

Хънтър дръпна за последно от цигарата, когато се приближи председателят на малката писателска група. Той бе успешен автор на научно фантастични романи, създадени с богато въображение, които Хънтър много харесваше и с удоволствие четеше. Ако не беше така, той едва ли щеше да се съгласи на една от и без това редките си появи сред писателската гилдия.

— Господин Браун, не е нужно отново да повтарям, че за нас е чест да сте тук.

— Не… — Хънтър му се усмихна с небрежната си полуусмивка. — Не е нужно.

— Ще настъпи невероятно оживление, когато обявя участието ви. След лекцията ще направя всичко по силите си, за да задържа далече от вас цялата орда.

— Не се притеснявайте. Ще се справя сам.

Мъжът кимна, без да се съмнява.

— Тази вечер в моя апартамент давам малък коктейл, ако искате, заповядайте.

— Много бих искал, но имам уговорка за вечеря.

Въпреки че не бе сигурен как точно да разбира усмивката, председателят на организацията бе достатъчно интелигентен и не настоя повече от необходимото.

— Ако сте готов, предлагам да влезем, за да ви представя.

— Готов съм.

Хънтър го последва в зала „Каньон“, ала изостана близо до вратата. Залата вече бръмчеше в очакване, всички изпълнени с любопитство. На подиума бе поставена малка катедра с лице към двестате стола, които бяха почти изцяло заети. Разговорите замряха, когато председателят се качи на подиума, но отвсякъде се долавяше шепот, дори и след като той взе думата. Хънтър дочу, че мъжът до него прошепва на приятеля си, че вече три издателства се борят за ръкописа му. Хънтър огледа множеството и не чу почти нищо от представянето. Погледът му се бе спрял на Лий.

Тя наблюдаваше фантаста с едва доловима любезна усмивка, ала очите я издаваха. Бяха потъмнели и нетърпеливи. Хънтър спусна поглед надолу и го задържа на скута й. Там дланта й се свиваше и отпускаше около молива. Топка от нерви и енергия, обвити в един много тънък слой самоувереност, каза си той.

За втори път Лий почувства погледа му върху себе си и за втори път се обърна и очите им се срещнаха. Тънката бръчка отново проряза челото й, докато се чудеше какво ли прави той в конферентната зала. Без да се притеснява, Хънтър стоеше облегнат на стената и я наблюдаваше.

— Кариерата му напредва още от публикуването на първата му книга, само преди пет години. След „Сатанински обет“ той ни донесе удоволствие с една неизпитана уплаха, която се събужда всеки път, щом посегнем към книгите му. — Щом спомена заглавието, шушукането се усили и хората започнаха да се въртят Хънтър продължаваше да наблюдава Лий, както и тя него с намръщено чело. — Последната му книга, „Безмълвен Писък“, е вече номер едно в класацията на бестселърите. Дами и господа, имам честта и удоволствието да приветствам с добре дошъл във Флагстаф — Хънтър Браун!

Шумните ръкопляскания се смесиха с шумния говор на двестате участници в конференцията. Хънтър се оттласна от стената и тръгна към подиума. Забеляза как моливът се изплъзна от ръката на Лий и се търкулна на пода. Без да нарушава ритъма си, той се наведе и го вдигна.

— Не ви съветвам да го изпускате — предупреди я Хънтър и се взря в удивените очи. Докато й го подаваше, внимателно наблюдаваше как удивлението й се превръща в ярост.

— Вие сте един…

— Така е, но най-добре е да ми го кажете по-късно — той отиде на подиума, застана зад катедрата и зачака аплодисментите да секнат. Отново огледа множеството, ала този път с такава настойчивост, че всички шумове замряха. В продължение на десет секунди не се чуваше дори дишането на слушателите.

— Ужас — започна Хънтър в микрофона.

Още с първата дума прикова вниманието им, а след това успя да го задържи цели четиридесет минути. Никой не трепваше, никой не се прозяваше, никой не се измъкна навън, за да пуши. Здраво стиснала зъби, Лий бе сигурна, че го ненавижда.

Кипнала от гняв, едва потискаща желанието да скочи и да изфучи навън, тя седеше сковано и си водеше внимателно бележки. В полето на бележника нарисува удивително успешна карикатура на Хънтър с кама, пронизала сърцето му. Рисунката й достави истинско удоволствие.

Когато се съгласи да отговаря на въпроси в продължение на десет минути, Лий първа вдигна ръка. Хънтър я погледна, усмихна й се и посочи някой три реда назад. Отговаряше с професионална компетентност на професионално зададените въпроси и избягваше всичко, свързано с личния си живот. Тя не можеше да не се възхити на умението му, още повече че мъжът рядко говореше пред публика. Не беше притеснен, нито пък се колебаеше и бе очевидно, че няма никакво намерение да й даде възможност да зададе въпроса си, въпреки че Лий непрекъснато вдигаше ръка, а очите й изпускаха огнени гневни стрели към него. Тя все пак бе репортер, напомни си Лий. Репортерите не постигат нищо, ако просто чакат нечие благоволение.

— Господин Браун — започна тя и стана.

— Моля да ме извините — с бавна усмивка той вдигна ръка. — Боя се, че времето ни изтече. Пожелавам късмет на всички ви — Хънтър слезе от подиума и напусна залата, съпроводен от бурни ръкопляскания. Докато успее да се добере до вратата, Лий вече бе чула достатъчно хвалби за Хънтър и гневът й се бе превърнал в изпепеляваща ярост.

Какво нахалство, каза си тя, когато най-сетне се озова в коридора. Каква невероятна наглост! Нямаше нищо против някои да я бие на шах, можеше да преглътне ако някой критикуваше работата й или поставяше под съмнение мнението й. Като цяло, Лий се смяташе за разумен приятен човек, с характерната за всеки доза егоизъм. Единственото, което не можеше да търпи, бе да я правят на глупачка.

В ума й се заблъскаха мисли за отмъщение, за грозно, дребнаво отмъщение. Задължително, мислеше си тя, докато се опитваше да си проправи път през тълпата запалени почитатели на Хънтър Браун, все някога и някак ще си отмъсти.

Упъти се към асансьорите с ясното съзнание, че в момента бе прекалено ядосана, за да успее точно сега да се справи успешно с Хънтър. Имаше нужда от час, за да се поуспокои и да планира нещата. Моливът, който стискаше, се пречупи между пръстите й. Дори и това да бе последното нещо, което успееше да направи, щеше да накара Хънтър Браун да се гърчи.

Тъкмо се канеше да натисне копчето за своя етаж и той самият се вмъкна в асансьора.

— Нагоре ли? — попита непринудено Хънтър и натисна бутона. Лий усети как изгарящият гняв се качи в гърлото й. С усилие стисна устни, за да не излее насъбралата се злоба и впери поглед право напред. — Счупили сте си молива — отбеляза Хънтър и усети, че се забавлява невероятно. Надникна в отворения бележник и забеляза чудесно нарисуваната карикатура. По устните му плъзна впечатлена усмивка. — Браво — обърна се към нея той. — Как ви хареса семинара?

Тя го погледна убийствено, когато вратата на асансьора се отвори.

— Банален сте, господин Браун.

— А на вас ви личи, че ви сърбят ръцете да извършите убийство, Линор — Хънтър слезе във фоайето с нея. — Много отива на цвета на косата ви. Рисунката ви повече от ясно показва какво искате да направите. Защо не ме намушкате още докато имате тази възможност?

Лий вървеше напред и си каза, че няма да му достави удоволствието да разговаря с него. Изобщо нямаше да говори повече с него. Вирна глава.

— Добре се посмяхте за моя сметка — изсъска тя и отвори куфарчето, за да открие ключа за стаята си.

— Е, подсмихнах се малко — поправи я той, докато продължаваше да се хили и да я оглежда. — Да не би да сте си загубили ключовете?

— Не, не съм си загубила ключовете — в раздразнението си Лий вдигна поглед и гневът й се сблъска с веселото му изражение. — Защо не се разкарате да се порадвате на лаврите си?

— Защото никога не ми е доставяло удоволствие. Хайде, Линор, изплюйте отровата, така ще се почувствате по-добре.

— Не ме наричайте Линор! — избухна тя и загуби контрол. — Нямахте никакво право да ме използвате, за да се посмеете на мой гръб. Нямахте никакво право да се преструвате, че работите за хотела.

— Вие сама решихте така — поправи я Хънтър. — Доколкото си спомням, никога не съм твърдял подобно нещо. Вчера вие поискахте да ви закарам, а аз ви услужих.

— Знаехте, че ви взех за шофьора на хотела. Вие стояхте до багажа ми и…

— Класически пример за сгрешена самоличност — забеляза, че кожата й порозовява, когато бе гневна. Доста привлекателна странична реакция, реши той. — Бях дошъл да взема издателката си, ала чак после се оказа, че тя не успяла да се прехвърли във Финикс. Мислех, че е нейният багаж.

— Просто трябваше да ми кажете.

— Вие не попитахте — изтъкна той. — Сама ми казахте да ви взема багажа.

— Отвратителен сте! — Лий стисна зъби и отново се зарови в куфарчето си.

— Но изумителен. Вие го казахте.

— Умението да си играете с думите е възхитителен талант, господин Браун — високомерието бе едно от най-често използваните й умения. Тя го владееше до съвършенство. — Само че това не ви прави възхитителен човек.

— Правилно, и аз не се определям като такъв — докато я чакаше да си намери ключа. Хънтър се облегна удобно на стената.

— Отнесохте багажа ми до стаята — продължи вбесена тя. — А аз ви дадох бакшиш от пет долара.

— Много щедро от ваша страна.

Лий изпухтя, доволна, че ръцете й бяха заети. Иначе нямаше да се въздържи да не зашлеви това спокойно, самодоволно лице.

— До гуша ми дойде от шегите ви — каза тя, най-сетне открила ключа. — Сега искам да ви помоля да бъдете така любезен и да ми направите услугата никога повече да не разговаряте с мен.

— Не разбирам как така сте останали с впечатлението, че съм любезен — преди да успее да отключи вратата, той покри ръката й със своята. Лий усети силата му и го наруга наум, когато срещна спокойния му, весел поглед. — Ала също така споменахте, че искате да говорите с мен. Можем да поговорим, докато вечеряме днес.

Тя го зяпна. Защо ли си бе мислила, че Хънтър Браун вече няма с какво да я изненада?

— Вие сте невероятно нахален!

— И това ми го казахте. В седем добре ли е?

Искаше й се да му каже, че няма да вечеря с него, дори и на колене да падне Искаше й се да му каже още много неприятни неща. Обаче лошото й настроение се сблъска с практичния й усет. Беше дошла да върши работа и то работа, на която бе посветила три месеца. Успехът бе по-важен от гордостта. Той й предлагаше съвършения начин да доведе до край задачата, заради която бе тук, при това много по-удачно, отколкото си бе представяла. И може би, но само може би, сам й отваряше възможност за отмъщение. Така желаната отплата щеше да е по-сладка.

Въпреки че бе заседнала на гърлото й, Лий преглътна наранената си гордост.

— Чудесно — съгласи се тя, ала Хънтър веднага забеляза, че не бе особено доволна. — Къде ще се срещнем?

Той никога не се доверяваше на прекалено лесно даденото съгласие. Но пък се доверяваше на много малко неща. Лий щеше да се окаже истинско предизвикателство, усещаше го.

— Ще ви взема оттук — пръстите му бавно се плъзнаха по китката й и чак тогава се дръпнаха. — Вземете и ръкописа си. Любопитен съм да погледна работата ви.

Тя се усмихна и си помисли за статията, която щеше да напише.

— Много ми се иска да погледнете работата ми.

Лий влезе в стаята си и с огромна наслада затръшва вратата в лицето му.