Нора Робъртс
Бъди до мен (2)

Първа глава

Седмицата преди списание като „Селебрити“ да излезе на пазара преминаваше в неповторим хаос. Всеки директор на отдел се потапяше в трескава работа. Бюрата оставаха отрупани с какво ли не, телефоните бяха претоварени, никой не се сещаше, че е време за обяд. Всички ставаха избухливи, настояваше се за невъзможни пеша. В повечето кабинети лампите оставаха запалени до късно през нощта. Наситеният аромат на кафе и застоялата миризма на цигари се стелеха във всяко кътче. Изпиваха се много опаковки успокоителни, а шишенцата с капки за очи се предаваха от човек на човек. След пет години на тази работа Лий вече приемаше ежемесечната паника като нещо напълно в реда на нещата.

„Селебрити“ бе елегантно, изискано и уважавано издание, а от продажбите му се изкарваха милиони всяка година. Освен статиите за богатите и известните, бяха включени и мнения на видни психолози и журналисти, интервюта както с държавници, така и със звезди от света на музиката. Снимките бяха неповторими, а статиите задълбочени и изчерпателни. Завистниците можеха да го определят като едно от по-качествените клюкарски издания, но думата „качество“ нямаше как да бъде изпусната.

Всяка реклама в „Селебрити“ даваше сигурност, че продажбите и интересът към съответния продукт ще се увеличат. Списанието бе сред множеството конкурентни заглавия, едно от водещите месечни издания в страната. Лий Радклиф в никакъв случай не би се примирила с нещо по-незначително.

— Как излезе статията за скулптурите?

Лий вдигна поглед към Брайън Мичъл, една от най-добрите фотографки на Западното крайбрежие. С истинска благодарност пое чашата кафе, която Брайън й подаде. През изминалите четири дни едва ли й се събираше повече от двадесет часа сън.

— Добре — отвърна простичко тя.

— Виждала съм по-стойностни произведения, създадени по стените из задните улички.

Въпреки че дълбоко в себе си бе съгласна, Лий само сви рамене.

— На някои им допада безформеното и загатнатото.

Брайън се засмя и поклати глава.

— Когато ме изпратиха да снимам онази червено-черна плетеница от тел и жици, за да я представя в най-благоприятна светлина, ми идваше да ги помоля да загасят светлините.

Беше му придала почти мистичен вид.

— С подходяща светлина можеш да накараш и едно бунище да изглежда мистично — тя се усмихна към Лий. — И ти по същия начин можеш да го представиш като нещо възхитително.

По устните на Лий трепна подобие на усмивка, въпреки че умът й се стрелкаше в съвсем други посоки.

— И то само за един ден работа.

— Като каза работа… — Брайън прехвърли слабия си крак в джинси на изрядно подреденото бюро на Лий и отпи от своята чаша кафе. — Все още ли се опитваш да изровиш нещо за Хънтър Браун?

Елегантните вежди на Лий се свиха. Хънтър Браун се превръщаше в лично предизвикателство, в истинска мания. Сигурно ставаше така, защото нямаше начин да се добере до него, а тя бе решила да надникне отвъд тайнствеността, която го обгръщаше. Цели пет години се бори, за да си извоюва име на репортер и всички я познаваха като упорита, задълбочена и последователна. Лий много добре съзнаваше, че сама си бе спечелила тези определения. Издирваше Хънтър Браун цели три месеца вече и непрекъснато удряше на камък, ала това не я бе обезкуражило. По един или друг начин щеше да успее да напише за него.

— Засега съм смогнала да се добера единствено до името на агентката му и телефона на издателя — в гласа й прозвуча нещо като разочарование, но по лице го й бе изписана решимост. — Никога не съм се сблъсквала с толкова необщителни хора.

— Последната му книга излезе миналата седмица — Брайън небрежно издърпа най-горния лист от спретнатата купчинка, която Лий системно обработваше. — Прочете ли я?

— Купих я, ала още не ми е останало време да я отворя.

Брайън отметна дългата плитка с цвят на мед през рамо.

— Не я започвай в безлунна нощ — тя отпи глътка кафе и се разсмя. — Господи, като приключих, запалих всички лампи в апартамента. Нямам представа как го прави.

Лий вдигна поглед отново, очите й спокойни и самоуверени.

— Точно това е едно от нещата, които смятам да открия.

Брайън кимна. Познаваше Лий вече три години и не се усъмни нито за миг в думите й.

— Защо? — откритите й очи с форма на бадем се спряха на Лий.

— Защото… — Лий допи кафето и запокити празната чаша към препълненото кошче. — Никой друг не е успял.

— Синдромът на връх Еверест — отбеляза Брайън и си спечели една от редките, но искрени усмивки на приятелката си.

Ако някой случайно надникнеше, веднага щеше да забележи две привлекателни жени, които си приказваха непринудено в модерния, приятно обзаведен офис. Един по-внимателен наблюдател обаче веднага би забелязал контраста. Брайън, облечена в джинси и впита тениска, бе съвсем спокойна и небрежна. Всяко нещо у нея бе нехайно, дори не съвсем чисто, като се започне от омърлените гуменки, чак до дългата, хлабаво сплетена плитка. Лицето й, макар и с остри черти, приковаваше вниманието и единственият грим бе малко спирала. Сигурно бе смятала да си сложи червило или дори руж, ала след това бе забравила.

Лий, от друга страна, бе в изключително елегантен костюм в ледено синьо, а нервите, които никога не отслабваха хватката си, личаха по винаги неспокойните ръце. Косата й бе подстригана от умела ръка в къса свободна прическа, която почти не изискваше допълнителни грижи, нещо също толкова важно, колкото и добрият й външен вид. Цветът бе нещо средно между медно и златно. Кожата й бе с прозрачна нежност, млечнобяла, цвят, който за някои червенокоси бе истинска благодат, докато други го възприемаха като истинско нещастие. Гримът й бе съвършен още от сутринта, дори сиво-синкавите сенки, които отиваха на очите й. Чертите й бяха нежни и елегантни, а пълните устни с инатливо излъчване привличаха погледа.

Двете жени бяха съвсем различни по стил и вкус, но колкото и да бе странно, приятелството им започна от момента на запознанството им. Въпреки че Брайън не винаги одобряваше агресивността в подхода на Лий, а пък Лий не винаги харесваше примирението на Брайън, близостта им не намаля през годините.

— Така значи — Брайън напипа шоколада, пъхнат в джоба на джинсите й, и започна да го отваря. — И какъв е грандиозният ти план?

— Да продължа да ровя — отвърна с мрачна решимост Лий. — Имам връзки в издателска къща „Хърайзън“. Може пък някой от тях да успее да изнамери нещо — съвсем несъзнателно тя забарабани с пръсти по бюрото. — По дяволите, Брайън, той е също като мъжа, когото никога не го е имало. Дори не мога да науча в кой щат живее.

— Донякъде съм склонна да повярвам на някои от слуховете — каза замислено Брайън. Пред офиса на Лий някой даваше воля на истеричния си пристъп заради последната редакция на една статия. — Готова съм да приема, че той живее в някоя пещера, пълна с прилепи и някой, и друг вълк единак. Сигурно ръкописите му са надраскани с овча кръв.

— И при всяко пълнолуние принася в жертва по една девица.

— Хич не бих се изненадала — Брайън поклащаше лениво крак, докато гризеше шоколада. — Казвам ти, този тип е чудак.

— „Беззвучен писък“ вече се нареди начело на класациите на бестселърите.

— Не съм казала, че не е върха — опъна й се Брайън. — Просто казах, че е чудак. Какво ли му се върти в ума? — тя поклати глава с глуповата усмивка. — Честна дума, снощи ми се щеше никога да не бях чувала за Хънтър Браун, докато се чудех дали все пак няма начин да заспя с широко отворени очи.

— Ето това е, ти го каза — Лий скочи нетърпеливо от мястото си и се приближи до малкия прозорец на източната стена. Не гледаше навън, ширналият се пред погледа й Лос Анджелис не я интересуваше. Просто трябваше да се движи. — Какви ли мисли му минават през главата? Какъв живот води? Женен ли е? Дали е на шейсет и пет или на двадесет и пет? Защо пише романи за свръхестественото? — обърна се, нетърпението и раздразнението й очевидни под съвършената фасада. — Ти защо прочете книгата му?

— Защото е невероятно впечатляваща — отвърна на мига Брайън. — Защото когато бях на трета страница, бях така погълната от разказа, че и с пистолет до главата нямаше да ми я измъкнеш от ръцете.

— А ти си интелигентна жена.

— Така е, дявол да го вземе — съгласи се Брайън и се усмихна. — Е, и?

— Защо интелигентните хора купуват и четат романи, от които ги побиват тръпки на ужас? — попита Лий. — Когато вземеш нещо от Хънтър Браун, много добре знаеш какъв ефект ще има върху теб и въпреки това романите му са непрекъснато на първа позиция сред бестселърите. Защо един очевидно интелигентен мъж пише подобни книги? — тя започна — навик, който Брайън отлично познаваше, да върти в ръка каквото й бе попаднало в момента — или листата на филодендрона, или някой молив, или лявата обеца, която бе свалила, докато бе говорила по телефона.

— Струва ли ми се, или наистина долавям неодобрение?

— Да, може би — Лий се намръщи и вдигна поглед. — Този човек е по всяка вероятност най-добрият колорист в цялата страна. Ако описва стая в някоя стара къща, спокойно можеш да помиришеш прахта. Образите му са толкова живи, че си готов да се закълнеш, че си срещал хората, описани в книгите му. А ето че използва този талант за неща, които могат да те докарат до лудницата. Искам да разбера защо.

Брайън смачка опаковката на шоколада на топка.

— Познавам една жена, която е вероятно с най-острия и аналитичен ум, който човек може да си представи. Има таланта да открива отдавна заровени факти, някои от тях на пръв поглед голяма досада и да ги превръща в невероятни истории. Амбициозна е, има неповторим усет към думите, ала работи в списание и е зарязала наполовина готовия си роман да прашасва в едно чекмедже. Прелестна е, но рядко излиза на срещи, освен ако не са свързани с работата. Освен всичко това, докато говори, има навика да усуква кламери и да ги превръща в неузнаваем боклук.

Лий погледна безформената метална нишка в ръката си, а след това премести студения си поглед към Брайън.

— Знаеш ли защо?

В очите на приятелката й проблесна веселост, въпреки че гласът й прозвуча съвсем сериозно.

— Цели три години търся отговора, ала все не успявам да го открия.

Лий с усмивка подхвърли безформения кламер в боклука.

— Затова не си репортерка.

 

 

Лий никак не обичаше да следва съвети, затова запали нощната лампа, отпусна се на леглото и отвори най-новия роман на Хънтър Браун. Реши да прочете една-две глави и да си легне рано. Ранното лягане бе почти греховно удоволствие след седмицата, която прекара в „Селебрити“.

Стаята й бе в меки кремави тонове и нюанси на синьото от най-бледото чак до индигово. Тук бе нейното царство сред десетки пухкави възглавници, огромен персийски килим и бюро от началото на осемнадесети век, върху което бе поставена ваза, пълна с паунови пера и евкалиптови клонки. Най-новата й придобивка бе огромен фикус, вече леко клюмнал, поставен до прозореца.

Смяташе тази стая за единствената истински нейна, където да се радва на усамотение. Като репортер Лий знаеше, че бе по-скоро обществена фигура, също като хората, за които пищеше. Нямаше как да разчита на усамотение, след като непрекъснато се ровеше в живота на знаменитостите. Но в това малко кътче можеше да се наслади на истинска почивка, да забрави, че я чака работа за довършване и висини за покоряване. Тук можеше да се престори, че животът в Ел Ей не кипи пред прага й, тук бе нейният оазис, потънал в тишина и спокойствие. Без него, без часовете, прекарани в сън и почивка тук, тя щеше да се чувства изхабена.

Познаваше се прекалено добре и ясно съзнаваше, че проявява тенденция да се понапряга, да изисква прекалено много. В тишината и спокойствието на спалнята си всяка вечер презареждаше батериите, за да е готова за поредния предстоящ трескав ден.

Обзета от спокойствие, Лий отвори най-новото творение на Хънтър Браун.

След половин час бе обзета от безпокойство, не можеше да си намери място, ала въпреки това книгата я бе завладяла изцяло. Щеше да се ядоса на автора, че така бе успял да прикове вниманието й, ако не бе прекалено заета да обръща страниците. Писателят бе описал напълно обикновен човек в необикновена ситуация и бе постигнал желания ефект с такова умение, че тя вече бе намерила общото между себе си и учителя, забъркал се в черната тайна на малкото градче.

Думите се лееха, а диалогът звучеше толкова живо и естествено, че й се стори как дочува гласовете на събеседниците. В градчето имаше толкова много познати неща, че бе готова да се закълне, че е ходила там. Знаеше, че написаното ще й донесе не един и два момента на ужас в тъмното, но не можеше да не продължи. Това бе магията на вълшебния разказвач. Прокле го, ала не спря да чете, изпълнена с такова напрежение, че когато телефонът на нощното шкафче до нея звънна, книгата изпадна от ръцете й. Лий изруга и посегна към слушалката.

Раздразнението, че някой я бе прекъснал, не се задържа дълго. Тя грабна молив и започна да драска нещо в бележника до телефона. Стиснала език между зъбите, Лий остави бавно молива и се усмихна. Дължеше огромна услуга на връзката си в Ню Йорк, но щеше да се отплати, когато му дойдеше времето, както обикновено постъпваше. За момента, каза си тя и прокара ръка по книгата на Хънтър, щеше да уреди пътуването до една малка писателска конференция във Флагстаф, Аризона.

 

 

Трябваше да признае, че провинцията бе наистина впечатляваща. Както обикновено, Лий посвети полета от Ел Ей до Финикс на работа, ала още с качването на малкия местен самолет за Флагстаф, работата бе забравена. Летяха през ниски облаци над шир, която й се стори невероятна след небостъргачите и трафика на Лос Анджелис. Взираше се надолу към върховете на каньона Оук Крийк, където скалите приличаха на замъци, и усети как в гърдите й се надига необичайно вълнение за жена, която рядко се впечатлява. Само ако имаше повече време…

Докато слизаше от самолета, тя въздъхна. Времето никога не й достигаше.

Малкото летище имаше само една-единствена зала, където изборът за развлечение бе между апаратите за напитки и опаковани сладки. Нямаше високоговорители, които да обявяват пристигащите и заминаващи полети. Нямаше пикола, които да й помогнат с багажа. Нямаше я и опашката чакащи таксита, нетърпеливи да се доберат до нов клиент. Прехвърли сака за костюми през рамо и се намръщи на неудобството. Търпението съвсем не бе от силните й страни.

Уморена, гладна и малко стресната от местния полет, Лий пристъпи към едно от гишетата.

— Трябва ми кола до града.

Мъжът по къс ръкав с разхлабена вратовръзка спря да барабани по клавиатурата. Първоначалният му любезен поглед се изостри, щом забеляза лицето й. Тя му напомни за камеята, която баба му носеше само при някой специален случай. Служителят веднага изпъна рамене.

— Искате да наемете кола ли?

Лий обмисли за момент възможността, но след това реши, че не й допада. Не бе дошла да разглежда забележителности, затова нямаше смисъл да се ангажира с кола.

— Не, трябва само да стигна до Флагстаф — тя намести сака и му даде името на хотела. — От хотела не изпращат ли коли да посрещнат пристигащите?

— О, да. Минете до телефона, там, на стената. Номерът е записан. Просто им звъннете и те ще изпратят човек.

— Благодаря ви.

Служителят не откъсна от нея очи, докато Лий се отдалечаваше към телефона, и му се стори, че би трябвало той да й благодари.

Тя усети мириса на препечен хотдог, докато прекосяваше залата. След като отказа съмнително изглеждащите закуски на подноса в самолета, сегашната миризма събуди апетита й. Набра бързо хотела, каза си името и я увериха, че до двадесет минути колата ще е при нея. Доволна от отговора, Лий си купи хотдог и се настани на черен пластмасов стол.

Щеше да се добере до това, заради което бе дошла, каза си ожесточено тя, докато рееше поглед към далечните планини. Нямаше да допусне да си пропилее времето. След три месеца, изпълнени с разочарование, най-сетне щеше да види лицето на Хънтър Браун.

Наложи се да използва всички умения и цялата си решимост, за да убеди главния редактор да й позволи пътуването, ала то щеше да си струва. Трябваше да си струва. Отпусна се назад и прехвърли наум въпросите, които щеше да зададе на Хънтър Браун, щом го приклещеше.

Трябваше й един-единствен час с него. Шестдесет минути. През това време щеше да измъкне от него достатъчно информация за едно подробно, изключително интервю. Нали направи точно така с тазгодишния носител на „Оскар“, въпреки че той се дърпаше, също и с кандидата за президент, макар че мъжът се държа доста враждебно. Хънтър Браун сигурно щеше да е и дръпнат, и враждебно настроен, каза си Лий с нещо като усмивка. Нищо, това щеше да придаде допълнителен вкус на нещата. Ако искаше да води стандартния простичък живот, щеше отдавна да се е пречупила и да се е оженила за Джонатан. В този момент най-вероятно щеше да организира поредното градинско парти, вместо да обмисля как да издебне писател на бестселъри.

Тя едва се сдържа да не се изсмее на глас. Градински партита, събирания за бридж, яхтклуб. Това може и да означаваше съвършенство за родителите й, но Лий искаше да постигне повече.

Погледна часовника си, остави багажа грижливо подреден до стола и отиде до тоалетната. Едва бе затворила вратата, когато обектът на цялото пътуване влезе с небрежна бавна походка в залата.

Не му се случваше често да върши добри дела, а и те бяха единствено за хора, които истински обичаше. Когато пристигна в града, му остана достатъчно време, затова подкара към летището, за да вземе издателката си. Без да се оглежда, той пристъпи към гишето, където Лий бе получила информация преди няколко минути.

— Полет 471 навреме ли ще кацне?

— Да, господине, кацна преди десет минути.

— А слезе ли една жена? — Хънтър огледа почти празната зала. — Привлекателна, към средата на двадесетте…

— Да, господине — прекъсна го служителят. — Току-що влезе в дамската тоалетна. Багажът й е там.

— Благодаря — Хънтър доволно пристъпи към грижливо подредения багаж на Лий. Обича да пътува с доста багаж, отбеляза той, докато оглеждаше сака за костюми, сака на колела и протоколното куфарче. Ала имаше ли жена, която да не обича? Нима неговата Сара не помъкна цели два сака за трите дни при сестра му във Финикс? Невероятно как това малко момиченце вече се бе превърнало в две-трети жена. Може пък да не беше чак толкова странно, каза си Хънтър. Противоположният пол бяха две трети жени още от раждането си, докато на мъжете им бяха необходими години, за да се отърсят от момчешкото у тях, ако изобщо някога успяваха. Може би затова имаше много повече доверие на мъжете.

Лий го видя, щом излезе в залата. Беше с гръб към нея и тя доби впечатление за висок снажен мъж с черна чуплива коса, пораснала чак до тениската. Тъкмо навреме, каза си доволно Лий и се приближи.

— Аз съм Лий Радклиф.

Той се обърна, а тя застина на мястото си, безличната усмивка остана като залепена на лицето й. Отначало не можеше дори да каже защо. Мъжът бе привлекателен — дори прекалено привлекателен. Лицето му бе слабо, но не изпито, с остри черти, без да дава вид на груб човек. По-скоро някакво съчетание от двете. Носът му бе прав, аристократичен, а устата бе изваяна като на поет. Тъмната му гъста коса бе разрошена, сякаш бе шофирал часове наред срещу вятъра. Ала не това бяха нещата, които я накараха да загуби способността си да говори. Всичко бе заради очите му.

Никога не бе срещала човек с по-тъмни очи, по-прями и по-притеснителни очи. Сякаш я пронизваха. Не, те не пронизваха. Направо се вмъкваха под кожата й. Само за десет секунди бяха успели да прозрат всичко за нея.

Той видя и пред себе си удивително млечнобяло лице с опушени очи, разширени от удивление. Забеляза нежната женствена уста с леко, едва забележимо червило. Усети, че е нервна. Не пропусна инатливата брадичка и косата с цвят на разтопена мед, която сигурно щеше да се стели като коприна между пръстите му. Тази жена, която привидно бе сякаш изтъкана от самообладание, бе напрегната, но от нея се носеше аромат на пролетна вечер, а тя сякаш бе слязла от корицата на „Вог“. Ако не беше прикритата и напрегнатост, може би щеше да я пренебрегне, ала онова, което хората криеха под повърхността, винаги силно го интригуваше.

Той огледа спретнатия й спортен костюм толкова бързо, че й се стори, че очите му никога не се бяха отделяли от нейните.

— Да?

— Ами аз… — Лий преглътна, думите й пресекнаха. Нямаше да си позволи да заеква заради шофьора на хотела. — Ако сте тук, за да ме вземете — каза директно тя, — ще трябва да ми помогнете с багажа.

Той вдигна едната си вежда, но не каза нищо. Грешката й бе съвсем лесно обяснима. Само с едно изречение можеше да я извади от заблудата. Ала грешката не беше негова, сама си беше виновна. Хънтър винаги бе вярвал много повече в импулсите, отколкото в обясненията. Наведе се, пое сака на колелца, а след това прехвърли сака за костюми през рамо.

— Колата е точно отпред.

Лий се почувства значително по-уверена, когато стисна куфарчето, след като той й обърна гръб. Тръпката, каза си тя, се дължеше на умората и превъзбудата след дългия полет. Мъжете никога не я изненадваха; никой не я караше да заеква и да се зазяпва. Просто имаше нужда от душ и нещо по-хранително от хотдога.

Колата, която мъжът спомена, не беше обикновена кола, отбеляза Лий, а джип. Предположи, че това бе заради стръмните пътища и тежките зими и се качи.

Хубава походка, помисли си Хънтър, безупречно облекло. Забеляза, че си гризе ноктите.

— От тук ли сте? — попита небрежно той, след като подреди багажа й отзад.

— Не, аз съм за писателската конференция.

Хънтър се качи след нея и затвори вратата. Сега вече знаеше къде да я закара.

— Писателка ли сте?

Тя се замисли за двете глави на ръкописа си, сложени в сака, които щяла да влязат в употреба само ако се наложеше.

— Да.

Той пресече паркинга и пое по черния път, който водеше към магистралата.

— Какво пишете?

Лий се отпусна на седалката и реши, че може да изпробва версията си пред него, преди да се бе наложило да се представя пред двеста автори с публикувани творби и пълни с амбиции.

— Писала съм статии и разкази — отвърна замислено тя. След това добави нещо, което много рядко споменаваше. — Започнах и роман.

Хънтър изскочи на магистралата с огромна скорост, но това не я притесни.

— Ще го довършите ли? — попита той напълно уместно и Лий се притесни.

— Зависи от много неща.

Хънтър замислено я погледна в профил.

— Какви например?

Искаше й се да се извърне към него, ала си наложи да остане спокойна. Това беше въпрос, на какъвто можеше да й се наложи да отговаря през уикенда.

— Като например дали написаното дотук си струва.

Той прецени, че и отговорът й, и явното й неудобство бяха напълно основателни.

— На много такива конференции ли ходите?

— Не, това ми е за пръв път — може пък затова да бе притеснена, предположи Хънтър, но бе сигурен, че това не бе цялата истина. — Надявам се да науча нещо — продължи тя с подобие на усмивка. — Записах се в последната минута, ала когато разбрах, че и Хънтър Браун ще бъде тук, просто не устоях на изкушението.

Очите му помръкнаха, но той бързо успя да скрие изражението си. Беше се съгласил да води семинара единствено защото нямаше да бъде рекламиран предварително. Дори не всички организатори знаеха, че ще бъде тук, поне нямаше да разберат до утре сутринта. Как тогава бе възможно тази червенокоска с италиански обувки и невероятни очи да бе разбрала? Хънтър задмина някакъв камион.

— Кой?

— Хънтър Браун — повтори Лий. — Романист.

Импулсът отново го подтикна да заговори.

— Става ли за четене?

Тя изненадано то погледна. Беше много по-лесно да го гледа, откри Лий, когато очите му не се бяха спрели на нея.

— Никога ли не сте чели негова книги?

— Трябва ли да съм чел?

— Зависи дали обичате да четете с всички лампи запалени, след като сте проверили дали вратите са добре заключени. Пише романи на ужаса.

Ако се бе вгледала в него по-внимателно, нямаше да пропусне искрата веселост в очите му.

— Вампири и кръвопийци, значи?

— Не точно — отвърна след малко тя. — Не е толкова просто. Ако съществува нещо, от което се страхувате, той ще го извади на бял свят и ще го пресъздаде с думи, така че ще ви накара с удоволствие да го пратите по дяволите.

Хънтър се разсмя от удоволствие.

— Значи обичате да се плашите.

— Не — заяви категорично Лий.

— Тогава защо го четете?

— И аз съм си задавала този въпрос, когато в три сутринта дочитам някой от романите му — тя сви рамене, когато джипът намали, за да завие. — Просто е не устоим. Сигурно е доста странен човек — каза Лий, по скоро на себе си. — Не е като нас, като повечето от нас.

— Така ли? — след един остър завой той спря пред хотела, много по-заинтригуван от нея, отколкото му се искаше. — Писането не е ли само думи и въображение?

— И тежък непосилен труд — добави тя и отново сви рамене. — Просто не разбирам как може човек с въображението на Браун да живее спокойно. Иска ми се да разбера как се чувства.

Развеселен, Хънтър скочи от джипа, за да вземе багажа й.

— Ще го попитате сама.

— Да — Лий също слезе. — Ще го попитам.

За момент двамата останаха мълчаливо на тротоара, той я погледна с изражение, кост намекваше за лек интерес, ала тя усети нещо повече — нещо, което не би трябвало да забелязва у хотелски шофьор само двадесет минутно запознанство. За втори път й се прииска да се размърда, но си наложа да остане спокойна. Без повече приказки Хънтър се обърна към хотела, понесъл багажа й.

Чак когато го последва, на Лий й хрумна, че бе водила непрекъснат разговор с шофьора на хотела, което обикновено не влизаше в списъка с неща за приятно прекарване, описвани в туристическите брошури. Докато го наблюдаваше как първи към рецепцията, усети у него самоувереност и някаква едва доловима арогантност. Защо ли този мъж просто разкарваше хората напред-назад, без самият той да напредва, зачуди се тя. Пристъпи към рецепцията и си каза, че това не й влиза в работата. Предстоеше й да хване златната рибка.

— Линор Радклиф — каза на рецепциониста.

— Да, госпожице Радклиф — той й подаде бланка и прекара кредитната й карта през машината, преди да й подаде ключовете. Преди да успее да ги поеме, Хънтър се протегна и ги взе. Едва тогава забеляза странния пръстен на малкия му пръст, съставен от четири тънки преплетени нишки в златно и сребърно.

— Аз ще ги взема — каза той и тръгна през фоайето, а тя го последва. Хънтър зави по един коридор, след това пое на ляво и спря. Лий го изчака да отключи вратата и да я покани с жест.

Стаята бе на нивото на градината, със собствена тераса, забеляза доволно тя. Докато оглеждаше стаята, Хънтър спокойно пусна телевизора и прехвърли каналите, преди да провери дали работи климатикът.

— Просто се обадете на рецепцията, ако искате нещо — посъветва я той и постави багажа й в дрешника.

— Да, добре — Лий порови в чантата си и извади банкнота от пет долара. — Благодаря — каза тя и му я подаде.

Очите им се срещнаха и Лий усети отново същата тръпка като на летището. Усети някакъв трепет дълбоко в себе си, ала не беше сигурна дали ще успее да го потисне. Пръстите й, стиснали банкнотата, едва се удържаха да не затреперят. Тогава той се усмихна с толкова бърза и чаровна усмивка, че тя остана без дъх.

— Благодаря ви, госпожице Радклиф — без дори да трепне, Хънтър пъхна в джоба си петте долара и излезе.